Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (2)

Така се роди Александър Луксов, а предполагам и вие. Както едното хвърляне преминава в следващото. И тогава вие, като него, е трябвало да опитате да използвате това възможно най-добре. В неговия случай хвърлянето беше обещаващо, едно солидно начало: бързи мозъчни клетки, слаби крака, бяла кожа, черна коса и дом на ръба на Европа, там, където тя свършва, но никога не започва. Майка му предусещаше щастието и беше толкова сигурна в него, колкото е възможно само във въображението. Още преди раждането тя до такава степен се потопи в представата за разкошния живот (Нужно ли е да обяснявам? Гърне, пълно със здраве и жълтици, професия, да речем, адвокат или лекар, дотук нищо изненадващо), който очаква детето й, щото съседките се развикаха и завайкаха, че съвсем е забравила своята задача: първо да роди Александър. Тя не забелязваше неговото нетърпение, не виждаше как сам избута главичката си и със собствени сили се устреми към залата с тъмни кахлени плочки. Една забързана насам сестра съзря мъхестото теме, извика гръмогласно лекаря и докато го измъкваха, мърмореше под нос… Само това не беше ми се случвало, и защо, не казвате нищо, от двайсет години съм тука, но такова нещо, такова нещо просто не съм… Тя преглъщаше онези думи, които й липсваха, вземайки новороденото в ръце, разгледа го, както й повеляваше дългът, и дъхът й засече, недоверчиво питайки лекаря — какво е това, как… Вие можете ли?… Не, в своята обърканост той дори не можеше да помръдне, точно обратното на пръстите на току-що появилия се Алекс, които щракаха и разсичаха, човек би си помислил, съвсем безобидни процепи в асептичния въздух на залата… Тогава значи не се е вгледал толкова внимателно както медицинската сестра, която насочи погледа си по-надолу към коремчето на малкия, меко и прясно като току-що подквасено мляко, най-обикновен бебешки корем, ако не липсваше нещо толкова съществено, нещо, което подобно на спасително въже привързва малките към техния произход: пъпната връв. Сигурно Алекс я беше откъснал сам със своите изострени от безпокойство пръсти. И го беше направил съвсем нескопосано, толкова нескопосано, че онова, което и днес всички наричат пъп, при него прилича на трето ухо. Откакто знам това, все чакам някоя дарена с въображение жена да се обясни в любов на пъпа.

Ето отново стана така: пак не ни представиха! Позволете, викат ми Бай Дан от толкова време, че вече не помня името си, от акта за раждане и кръщелното. Бай Дан! Дан от Йор-дан, а Бай е израз на почит към мъж, за когото казват, че има определено отношение към зара. Интимно отношение, на границата със страхопочитанието. Звероукротител на случайността, шушукат понякога зад гърба ми. Факир, чувам нерядко да ме наричат. Преувеличават. И аз не съм съвсем неуязвим срещу изненадите на зара и също се удивлявам на неговите определеност и предопределение.

Заровете не бива да се подценяват. Те могат например, за да посоча нещо, което ще ви направи впечатление, да накарат времето да замръзне и отново да се разтопи (понякога човек затъва до глезен в локвите на собствените пропуски). Те могат да направят черното бяло, но не и обратното (не се търси на пазара, поне засега), могат да надминат всички кванти и да предскажат индекса Дау-Джоунс за следващата седмица, могат да изрецитират всички сури и псалми и да ги тълкуват всеки ден различно.

Когато се развихрят, аз ги следвам, докато се изтърколят, може би на някоя нива, където изравям някой картоф — какво друго да правиш там, — беля го и тръгвам подир мириса на хрупкави пържени картофки, до следващата пресечка, и нататък в големия, широкия свят…

Бебешка кошарка, до нея — легло, до него — гоблен, до него — гардероб, до него — прозорец, до него — гоблен, до него — сгъваема маса, до нея — врата, до нея — стена, до нея — бебешка кошарка; стая за едно семейство в обща квартира, вратата към другите такива стаи на четвъртия етаж на къща в централната част на града скърца. Една забележителна къща, известна в целия квартал като „жълтата къща на ъгъла“, гиздаво жълта, с широки една стъпка балкони, и тази скърцаща, хъркаща, заяждаща, изтощена врата към стаята на щастливите родители. Има една хубава фотография на жълтата ъглова къща, заснета отдолу, на фона на буреносни облаци, поръбени от слънчеви лъчи — къщата е съвсем като жива, като картина на Хопър, върху нейния образ биха могли да се покажат чрез преливане черно-белите фотографии:

Алекс, на три дена, в ръцете на майка си, двамата доволни от чифта, който са хвърлили, здрави и изпълнени с очакване.

Алекс, гушнат от две баби.

Алекс се катери по голите гърди на баща си.

Алекс реве — веднага след това фотографът го успокоява.

Алекс в голямата колкото чердже градинка, отляво майка му, отдясно баща му, отзад строеж.

Алекс пълзи в кошарката.

Алекс изправен, с треперещи крачета.

Алекс посяга.

Плат, който баба му е опънала в дневната, зад него си ляга да спи — хъркането й прескача подобни опити да съхрани интимността, — пухкав плат, в който пръстите му потъват.

Мед, при всекидневното опипване на самовара, по който има толкова много пролуки за откриване и който му служи като първата мярка за това, колко е пораснал.

Ламарина, като часовника до възглавницата на баща му, чиято единствена подвижна част може да се натиска навътре и да се издърпва навън, като шума, който стряска успалия се, забранява да се говори силно, води до няколко изтананикани такта, и целувката, с която мама и татко му казват довиждане. Само след малко вратата изхърква и влиза баба. Денят е започнал…

Бабата на Алекс, отрано посивяла и закръглена, оттогава я наричаха Слатка, беше пъстроцветна и уравновесена. Заниманията й се концентрираха около сдъвкването на плодовете от сладкото, мислите й все кръжаха около вкуса на конфитюра; нейният приятел, отец Николай, когото тя посещаваше, защото се нуждаеше от нейната подкрепа, я наричаше моята Галилейка и добавяше със съзаклятнически шепот: Нали ти казвам, и все пак Земята се върти около бучка захар. А начинът си на говорене тя беше усъвършенствала преди доста време в провинциална актьорска трупа чрез строго и претенциозно обучение, което се опираше на западни образци и фонетични упражнения с благороднически титли, тъй като тогава аристократите бяха още моден шлагер, внасян от Средна Европа. Който успееше да изрече в съвършена форма и с нужната пищност в произношението милостива княгиньо Сакс-Кобургготска, беше напълно готов за „Евгений Онегин“ и „Макбет“.

Но междувременно съвсем се бе предала пред диктата на сладкишите… ох, че сладко! (ще рече: положително разположение на духа); какъв карамел! (знак за пораснало възхищение); ти, празна захарница! (отчаяно разочарование)… Така си приказваше тя, най-често със стените, тъй като младите, с които живееше заедно, ги нямаше вкъщи по цял ден, гонеха препълнените трамваи, чертаеха планове, които никой не осъществяваше, ловяха клюки, застанали на опашка, плячкосваха я кило, я литър от нещо, което изобщо не бяха търсили, и се завръщаха като пребити у дома. На Слатка й оставаха стените. Тези стени! Те също бяха пъстроцветни, сякаш е било възложено на художник да поправи прилежно щампованите тапети — макове върху ромбове. Маковите тапети бяха фон, а творецът беше семейната случайност. Тук висяха репродукции на великолепна иконопис в претрупани със заврънкулки рамки, там портрети на предци или избледнели фотографии, а помежду им наградени рисунки на дъщерите на дома. Когато и разсеяната светлина на черно-белия телевизор падаше върху цветята, гостенинът преплиташе поглед — тези стени!…

Съпругът на Слатка от избледнялата снимка лежеше в семейния гроб, жертва на едно неизбежно творческо призвание. Неговата вдовица беше на мнение, че съдбата е виновна… Та диригентите живеят толкова дълго… уверяваше тя и се впускаше в изброяване на световноизвестни метусаламовци на пулта. Творческата сила, дарена от Бога и затова носеща божествена отрада, крепи тези хора, тя беше убедена в това. Но пропускаше да забележи, че дори тази субсидия от Бога е безсилна пред никотина, пред всекидневното дяволско кръвопускане, което той си налагаше сам.

Щом на него, отсъстващия, починалия, веднъж му беше харесало да прекрачи от безизвестността в шумолящото очакване на пълната опера, да минава покрай малката лампа на аварийния изход, която въздейства като прожектор, сред великодушните първоначални ръкопляскания да повдигне палката, да се усмихне насърчително на първата цигулка, да понамести рамене под сакото и чак тогава да даде знак за първия тон, да забалансира първоначалния ритъм и когато накрая аплодисментите ставаха все по-бурни, нищо вече не го задържаше вкъщи, в града, в страната. Григори Григоров стана музициращ туристически представител. На три-четири месеца се прибираше за по няколко седмици, често за да присъства на раждането на някоя дъщеря или за да го отпразнува. Небето го беше дарило с дъщери, както и с музикален талант. Стана му навик да слиза от влака, да прегръща най-голямата си дъщеря и да вдъхва сладкия й дъх, който се притискаше в ухото му… Татко, имаме си още една сестричка… Той приемаше всяка от тези годишнини с добре обмислена радост, после умря и край гроба застанаха седем жени — шест пъти черни къдрици и едно бяло великолепие.

Слатка предаваше сладостта нататък, тя захаросваше мечтите, копнежите и амбициите на своите дъщери, докато те съвсем се покриха с коричка. И най-голямото количество бадеми се удавяше в нейните десерти, а десерти имаше много. Що се отнася до всекидневната потребност от тях, между нея и диригента цареше единодушие. Когато тя му готвеше, угощението неминуемо завършваше с нещо сладко, вярно, нещо съвсем дребно, но да станеш веднага след яхнията и да отидеш в дневната — това беше немислимо! Що се отнася обаче до количествата, възгледите им се различаваха съществено. Той, естет в дозирането, разполовяваше дори и най-малкото парченце баклава и с наслада оставяше едната половина да се топи в устата му. Дамите, начело с майката, се предаваха пред съблазните на останалата баклава.

Ако разлистите някога алманаха на човешките грандомании, в тази дебела книга ще откриете родината на Слатка, спомената само на едно място — тя притежава най-голямата консумация на захар в света. Сега вече знаете на кого се дължи този славен рекорд, знаете кое семейство особено се е отличило.

В това семейство духът, покровител на дома, носеше брада от захарен памук, тук господстваше идеалът на захарната свобода, а типичното семейно нещастие се наричаше купонна система. Равновесието със своята карамелизирана опора рухваше, порядъкът, който някога можеше да се напазарува, вече липсваше в магазините. И какво нещастие беше, когато захарното цвекло се оказа неприспособимо в дългосрочна перспектива към изискванията на времето — всяко цвекло е саботьор, разнесе се такъв слух, — все по-малко вирееше, размножаваше се изключително сдържано, създаваше трудности и при събирането на реколтата, а най-накрая започваше да гние преждевременно или дори се самозапалваше.

Ах, сладък живот, възпяван често, но рядко толкова буквално, колкото в дома на господин диригента и неговата Слатка. Сладък живот, твоят залез, възпяван често, всекидневно, макар и предимно неволно. Когато в киното за първи път след войната започнаха да прожектират италиански шедьоври в оригинал, с жив и потящ се до самия екран симултанен преводач, една вечер срещу изпълнените с очакване очи затрепка „Долче вита“; и Бог знае дали присмехулният господин от „Чинечита“ изобщо някога е узнал, че в тази зала, пълна с почитатели на захарта, иронията му е отишла на кино. Целият салон мечтаеше да се пресели във филма.

Но светът е голям и някъде далече расте захарна тръстика, която постепенно доби онова историческо съзнание, което толкова убягваше на нашето родно цвекло. Тръстиката — партизанин, ромът — негово оръжие, за опиянчване на властта в омаята на нейния нощен живот, подпухнала със забавени реакции, ослепяла. Със захарната тръстика като преден отряд в гърлото на противника и беше само въпрос на време, докато една вечер Слатка събра шестте си дъщери в кухнята, поиска за малко червилото от най-голямата и изписа върху шкафа огромно преливащо червено сърце, а отдолу с главни букви: КУБА.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.