Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (6)

Заровете полудяват. Една прекрасна… казва единият… добър вечер… другият. I’m your host tonight… votre conférencire. The one… the only, магичен… магнетичен. Ето ме отново… back again. Tonight is the night… faites attention, enjoy… the joy. Моля за внимание, след миг ще ви бъде представена една от звездите на вечерта.

Още се мотае сред декорите, не го свърта от безпокойство, нещо го тласка, блъска го да излезе на сцената, това, казано между нас, винаги му е било проблем, he’s moving much toooooooo fast. Стои зад завесата, все още в тъмнината, но това не продължава дълго — прожектор към припрения, бягащия, към Васко Луксов, бащата на Алекс…

Бягство в бягството, поривът да се махнеш далеч, далеч, далеч, с годините той пусна корени във Васко, подобно на екзотично растение в буркан от конфитюр върху перваза на прозореца. В хумуса на неговото недоволство, на малките всекидневни фрустрации то вирееше прекрасно, оросявано и торено от предчувствия и копнежи.

Всичко започна с гроздето. Той седеше върху един пън в лозето на баща си и пускаше в устата си немити големите, пращящи от зрелост, светлозелени зърна, едно подир друго, часове наред, докато слънцето се наклони и неспокойството на облаците се отрази в стомаха му, претърпя провал при опита да изяде цялата реколта, преди тя да бъде направена на държавно вино. Баща му и братята му също забиха погледи в прекиселите облаци.

Преди обяд имаха официално посещение. Пред вратата стоеше секретарят на кварталната партийна организация. В ръцете му писмо, подадено със смотолевен поздрав, в очите му — триумф. Краката му като че ли не се чувстваха удобно. Не смееха да прекрачат прага въпреки повторената покана. Партийният секретар беше помагал по-рано в магазина на семейството. Вежлив, притеснителен човек, който държеше ръцете си чисти, мереше съвестно и крадеше съвсем малко.

Семейството се събра пред вратата, тримата братя с раирани чорапи и моряшки фанелки, майката — препасана с престилка. Всички предчувстваха какво предстои. Както винаги слухът бе изпреварил наредбата.

Главата на семейството, собственик на магазин и лозар, предложи кафе или може би малко от прясното ни гроздово желе — да го опитате. Той се усмихна някак между другото, прие плика и отказа.

— Добре, благодаря, хайде да влизаме вътре.

— Според разпоредбата трябва да прочетеш уведомлението в мое присъствие, за да бъде всичко ясно, нали разбираш?

— За да бъде всичко ясно?

Мълчание. Той разкъса плика, прочете съдържанието бавно, буква по буква, и подаде документа на жена си. Тя само го прехвърли бегло, докато съпругът й впи поглед в приносителя на посланието, сякаш му беше някакъв длъжник.

Тя подаде писмото нататък на синовете. Големият вече четеше в училище без затруднения Лермонтов. Листът бързо стигна до ръцете на Васко, втори по възраст отзад напред и отпред назад, който беше стигнал до приключенията на Хитър Петър. Когато изчете написаното, той погледна питащо баща си — третият брат още не можеше да чете. Прочети го на глас, изломоти баща му. Партийният секретар не се чувстваше намясто. Смущението се беше преместило от краката в гърлото му и търсеше покашлящо освобождение. Детското гласче заподскача по разпореждането.

— Не така!

Бащата взе писмото и започна да рецитира. Това беше гласът от преди всяко ядене, в името на отца и сина… гласът, с който препитваше уроците, гласът, който буди, гласът, който пее монархическите песни, които превръщат вечерта в щастливо вечерно забавление за певеца. Но сега този глас бе оставен в подчинение на народната воля. Още отекваше в ушите на Васко, докато обираше лозите, дъвчеше зърната и после ги гълташе. Седяха четиримата върху пъна, раираните чорапи — кафяви, ръцете, краката — изподраскани, гърбът — превит. Пред тях бяха кошниците с гроздето и те ядяха съвсем бавно, сякаш претърсваха устата си, дали не е останала още някоя свободна ниша, за още едно, немито… Устните и зъбите си играеха със зърната, докато се разпукат и сокът потече по брадичката чак до моряшката фанелка. Само бащата не правеше така, той мълчеше и ядеше, съсредоточен, отсъстващ, погледът му се плъзгаше надолу по склона, откъм пъна редиците с лозите изглеждаха като килим, нашарен с пътеки.

Глутница униформени се катереше по склона, движеха се без строй и носеха общо едно чергило. В контражура между фуражките и куртките им се образуваше сянка. Крачеха бавно нагоре, сякаш знаеха, че работата не е бърза. Бащата, вцепенен върху пъна, съзнавайки ясно поражението. Те приближиха мълчаливо, не се легитимираха, не му обърнаха внимание, лицата им продължаваха да не се виждат, закрепиха чергилото върху коловете на лозниците със сигурни действия и отново се отдалечиха. Но след себе си оставиха сянката. Върху чергилото — уведомлението за отнемане на собствеността, бледо копие, включително подпис и печат. Оригиналът вече беше предаден, и прибран в архива.

Бащата понечи да вземе следващия грозд от кошницата, когато най-малкият се извърна настрани и повърна. Бащата го задържа за хълбоците и му подаде носната си кърпа.

— Тръгваме.

Той хвана най-малкия за ръка и ритна кошниците, хрумна му нещо по-добро, стъпи отгоре и ги замачка, умишлено и целенасочено, сплитките се разкъсаха, дървеният скелет изпращя, звук, който го изпълваше с удовлетворяващото чувство, че прекършва вратове. После тръгнаха надолу по пътя, предпазливо и неуверено. Щом стигнаха у дома, стомасите им запротестираха. Вечерята не бе удостоена даже с поглед.