Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (8)

Първият ден. При раздаването на униформите му се паднаха прекалено тесни ботуши, защото имаше само два номера, а краката му бяха точно по средата. Дребният, който разпределяше ботушите, го посъветва да вземе по-малките. Ще те стягат, каза той, но поне ще можеш да ходиш. А ако ти захлопат краката, направо ще се откажеш, по-добре да те боли, но да се движиш някак. Ако имаш късмет, може да пристигнат нови ботуши. Трябваше да му повярва. Беше изплашен, дошъл отдалеч, остриган до кожа, не смееше нито да попита, нито да противоречи. Нарами ботушите, прегърна двата комплекта униформа и тръгна след другите пристигнали отдалеч, остригани до кожа, към спалното помещение.

Двуетажни легла в две дълги редици. Извикваха име след име, леглата се заемаха едно след друго. Празното помещение бе попълнено по часовниковата стрелка от осемнайсетгодишни, пристигнали отдалеч, остригани до кожа.

Заставаха мирно до леглата си; който спи горе, заема място до предната табла, който е отдолу — до задната. Един глас съобщаваше реда, който трябваше да се спазва. След всяко правило изкрещяваше ЯСНО ЛИ Е? И трябваше да прозвучи в един глас ТЪЙ ВЯРНО! Лампите се гасят в десет, след което разговорите се прекратяват.

ЯСНО ЛИ Е? ТЪЙ ВЯРНО!

Първата вечер всички спазваха правилата, не смееха дори да се погледнат в очите. Стените на спалното бяха като вкокалено мълчание.

НА-ВЪН, проехтя в коридора. И след него ненатрапчивите шумове от четирийсет осемнайсетгодишни момчета, които се изправяха безмълвни. Насън беше тичал през грейнала в червено гора, толкова леко, че земята се молеше да го докосне. Много лесно бе забравен сънят. ТИ ТАМ, ПО-БЪРЗО НАВЪН. Някой се осмели да се прозине.

Цапардоса лицето си с ледена вода.

Натъпка краката си в ботушите.

Имаше овесена каша.

Утринна проверка.

На следващия ден маршируваха през мочурливата земя, само няколко километра, за загрявка.

Маршируваха десет километра.

Земята се отбраняваше с лед.

Маршируваха двайсет километра.

Земята се затвори под скърцащите им стъпки.

Нощем в него замръзваше самотата. Ботушите бяха мокри. Не можеха да изсъхнат. Мехурите по стъпалата не му даваха покой, когато някой шепнеше в тъмнината на спалното помещение.

Докараха нови ботуши точно в началото на втората година.

Един полковник даде погрешни координати. Една граната избухна сред дружбата на петима деветнайсетгодишни. Омекналата от пролетта земя се сгърчи.

Мълчанието притисна оцелелите в леглата им. Отчаянието се вледени в тях.

На следващия ден тичаха петнайсет километра. Офицерите не искаха те да страдат.

В неделя им оставаше време за игри. Васко научи една игра с два зара и трийсет пула. Всичко зависи от зара, мислеше си той.

Продължаваше да мисли. „Бичеше“ наряди. Мислеше за пуловете. Как да се противопоставят на заровете. Как могат да го направят. Как да станат равностойни противници. Чакаше с нетърпение неделята.

Ботушите изсъхнаха, мехурите се бяха превърнали в мазоли.

Уволнението наближаваше.

Пет дни преди края на военната му служба, в току-що започналата последна седмица оставащите часове се брояха, последната седмица беше като нокаутиран на пода боксьор, който няма повече да се надигне. Проверка, трябваше извънредно да се строят на плаца. Бог знае защо. Чакаха строени като за маршировка. Чакаха коменданта. След петнайсет минути се показа. Изкачи се на малък подиум и започна реч като преграден огън. Задните редици не чуваха всичко, но до тях стигаха думите с подчертано силна интонация: световен мир, братство, дълг, заплаха, защита, всичко свято за войника, империализъм, ревизионизъм, Берлин, жертвите, които всеки един трябва да направи. Вие сте избрани да служите на отечеството, на братските народи и на световния мир. Речта свърши. Комендантът даде заповед за песен „Пред нас блести зора на бъдещето“. Гласовете като че ли бяха чакали две години.

Чуха заповед „свободно“, но повечето останаха на място. Лицата на войниците бяха като смачкана хартия, предната редица като смачкано любовно писмо, втората — смачкана обикновена картичка до вкъщи, отзад — като смачкано потвърждение за прием в университета. Васко попита този до него: И сега какво? Какво значи всичко това? Голяма криза в Берлин, всички са в бойна готовност. Няма да има уволнение.

Измина още една година. После Васко се качи на един влак, който да го отнесе по-далеч от мълчанието, леда и самотата.