Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (20)

Посока центъра: всички форми на модерния градски транспорт. Отново предпочитам да вървя пеша през грижливо поддържаните поля, които започват зад паркингите, отклоненията за гаражите и хангарите.

Развързвам кожените си ботуши, събувам ги, веднага след тях и чорапите, всичко напъхвам в раницата, вече прекалено малка за моите реквизити, сянката на слънцето в ранината на деня прилича на гайда. Спускам се по склона. Цъфналата рапица ме поема до кръста, узряла за възхищение. Стъпалата ми се наслаждават на паренето и убождането, пръстите ми се забиват в земята. Спирам в някоя и друга разорана просека, повдигам каскета, после отново го нахлупвам и продължавам… докато се очертае краят на полето — стълбове и жици в утринната синева.

Зад полето има ров, пълен с консервени кутии, пластмасови бутилки, смачкани проспекти, скъсани разписания и тям подобни; отзад релси и гарата на някакво предградие. Долавям нежни шумове от изникващото селище, което се завива в своите плетове и фасади, молейки се още малко да поспи. Отляво до гарата козируват двете изцапани летви на жп прелеза, сковани стражи. Изтръсквам край тях цветчетата от кафяво-жълтото си елече. Размахвам каскета няколко пъти, за да се представя, нося им привет от други бариери, от кладенци, пазари, малки стълби и по-големи псувни и плюнките на един таксиметров шофьор. Не срещам ни най-малък интерес. Гарата все още спи дълбоко, отворена е само една странична врата, будката е заключена зад металните щори, денонощните автомати стоят без клиенти. На челото на помещението виси плосък часовник, чиято стрелка скача напето от секунда на секунда. Единствената връзка с външния свят, мисля си аз, времето с радиозахранване и един влак, който по разписание ще тръгне след десет минути от тази крайна гара към центъра на града. Подредено място, така поне ми се струва. Онова, което не е необходимо, отива на бунището, всичко останало си има свое предназначение, местоположение и подчинение. Излизам при коловозите и се отдавам на впечатленията си.

„Внимание, отдръпнете се, вратите се затварят.“ Влакът тръгва навреме, скоро след това влиза под земята. Най-напред номографията на града. В двеминутен такт тръскане-тракане-стържене на спирачки-пристигане, светлини, перони-наслагващи се имена, отначало съобщавани по микрофон, после потвърждавани от табели, същинска галерия на предците, на местните жители, значими образи, щангисти на историята, генерали, князе, светци и професори, които оставят визитната си картичка в подземието, в тъмницата, в катакомбите, в лабораторията, а посрещат горе, или се усмихват мило, възкачени на кон — поне ВИП-аджиите от времената на жребците. Самоуверени, лишени от предчувствие, докато историята увеличи тежестта и те се сгромолясат надолу, от жребеца от постамента.

… Добре дошли в града. Едно противодържавно действие от ваша страна и не знаем кога ще се качите горе, а и вие не знаете къде ще ви отнесе…

Опирам поглед на стъклото и се възхищавам спирка по спирка на впечатленията отгоре, прожектирани сред пъстротата на хората по пероните. Светкавични истории, които нахлуват в купето, прошумоляват в такт, разказват за себе си, за да се смесят след това с поредната история, и така нататък до всяка следваща… до истинската електрическа картина на града, която започва край един пияница, за когото нощта е без изход… а от вас искам, той размахва червена бутилка, оригва се силно, от вас искам… пейсе хиляди… В гърлото му се надига горещ смях, тласнат от изпарения, гъргори около очите му и изведнъж рухва; после се събира в отегчените, уморени лица на пенсионери и трудовоповинни, чиито очи нищо не виждат, препълнени от огромно навъсено недоволство, които изпитват вражда към всяка частица в техния свят, и така е от години и десетилетия. И една дама с кошница, в която се крие нещо, топло завито, дишащо през издължената муцуна: една остригана кучешка глава, която наднича, за да подуши набързо своето обкръжение; дву-трицветни песни за ликувани голове, победители, спекуланти, разгорещени фенове, за да стигнем до шепнещите по двойки посетители на концерти, запътили се към културата, които не удостояват и с поглед периферните образи, бележките под линия и водните знаци; работещите нощна смяна, запътили се към къщи, работещите първа смяна, видимо преследвани от едно топло чувство. А картината тече и се разлива; многократно от предградие до предградие, през целия ден, подмолно, от землището на полето с рапица до технотонните жилищни планини в другия край на града, където железницата отново излиза отгоре, и картините се сменят като в калейдоскоп, размествани от потеглянията, оформяни от внезапните спирания…

… Късно е, срещу мен в почти празния вагон седи един човек. От джоба на панталона си изважда малко червено ножче, отваря острието, оглежда го две спирки, след това порязва пръста си. Натиска кървящия пръст към стъклото и се опитва да пише: FU… и стига дотук, мастилото му свършва. Гледа разочарован пръста си, стиска го, тъжно клати глава, като че ли е предполагал, че в него няма да има достатъчно кръв. Време е за слизане…