Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (3)

Удивителното в жълтата къща на ъгъла: тя стои точно там, където преди около две хилядолетия е пренощувал някакъв римлянин. Какво удивително има в това, може би ще попитате вие. Почакайте. По онова време не е имало къща, нито улици и строежи. Не е имало фотографии, нито цветни, нито черно-бели. Тогава изобщо е имало твърде малко неща, всъщност нищо друго освен трева и храсти, и дървета, и един поток — просто природа. Колко скучно, ще си помислите вие, и веднага ще прескочите написаното за далечното минало. Не бъдете толкова припрени. Един римлянин препуска вече насам, случайно хванал този път, преуморен разузнавач без роби и фанфари, той се оглежда къде да пренощува. Дали поради инстинкт или опитност, или защото е носел в себе си зарове, той направил превъзходен избор. Мястото било защитено от близките хълмове, щедро дарено с вода и свойството да привлича историята. Може само да се завижда на римлянина, живял си е той във времена, когато човек, без нищо да подозира, ляга да спи на някоя горска поляна и на другата сутрин се събужда като основател на град.

Мястото за отмора оправдало очакванията, то станало тържище и кръстопът, откъдето други римляни затрополявали нататък по своите калдъръмени пътища на север и изток. Те оставали за дълго, смесвали се с хората, които там се наричали траки, славяни и варвари, идващи от север. Тук ставало за живот, климатът бил примамлив, кладенците изобилни, баните преливали и преустроени в хамами през турско време, образували по-късно един палимпсест на чистотата. Мястото за екзекуции скоро също се превърнало в традиция. А хълмът Товаш — Алекс го вижда от прозореца на леля си Нойка — бил изначално избран от духовете и боговете.

Няколко столетия поред там бил отседнал Юпитер; погледът му се наслаждавал на ефирната гледка между колоните надолу към долината. Юпитер бил от мрамор, гладък, изопнат и мускулест като центурионите, които му правели понякога компания. Вековете минали и той отстъпил мястото си на Тангра, един по-прост бог, който предпочитал да се оттегли в близката гора, а най-вече предпочитал да стои сред своите поклонници, един простонароден дървен стълб, който обичал топлината на огнището. Било му безразлично, че по несломимото каменно тяло на Юпитер, обрасло в буйна зеленина, личали толкова много пукнатини, колкото били кръговете по неговите дървета.

В края на краищата Тангра направил фатална грешка: изгорял заедно с колибите на своите поклонници. Събрани насила при кладенеца, те слушали треперещи, как един войнствен пратеник благо им говори… Волята на хана била да прегърне един нов бог, по-могъщ и по-славен закрилник, и той желаел цялото племе да го последва. Решението било в техни ръце и воинът посочил своите хора, които били изтощени от разрушения и чието нетърпение, покрито с кал, чернилка и кръв, можело да се утоли единствено с нова плячка. Още няколко удара с меч — и после хайде вкъщи. Воинът продължил… Който възроптае, ще умре веднага, който се покори, ще има дял в славата на хана, а в бъдеще и неговите деца, и децата на децата му. Чака го богата жътва…

Събраните насила се простили с димящия Тангра, черен кютук тлееща жар. Те силно се привели, за да могат децата им да вървят изправени, и се оставили да ги полеят с кладенчова вода.

Запуснатият Юпитер се сдобил с нова компания, която му била по-приятна от мравките, мъха и влюбения в гората Тангра. Като начало — малък олтар, който по-късно бил покрит, последвала голяма поляна, над която се издигнала короната: черква, надвишаваща светилището на Юпитер с един кръст.

Новият човек там горе се оказал най-успешният търговски агент на реликви. Той се целел далече, в тежки времена се правел на аскет, скромен и загрижен, при намаляване на конкуренцията обаче дръзко развихрял страстта си към пищност и прахосничество, с които засенчвал римляните. Дълго време царувал, обслужван от облечените в черни раса. И дори виковете на имамите не успели да го накарат въпреки музикалните му уши да избяга — джамията останала долу в града. Тъй като тя очаквала всекидневни посещения, обичала като генерален щаб да определя пулса на вярващите с точността на хронометър. Как би могло от полянката на връх хълма, заобиколен от дървета, които се облягат на гората зад тях, брулен от вятър, който разсича противоречията, и само вечер милван от слънцето, да се осъществява подобен строг контрол? Погледът отгоре твърде често потъвал в мъгла, губел се в омарата.

Кръстът отново господствал на воля, когато били приети плановете на архитекта за жълтата къща на ъгъла, когато строителите издигнали основите от сухата лятна земя, когато диригентът поканил своята Слатка да разгледа брачната спалня на четвъртия етаж. А той, разбира се, както и всички останали етажи, стълбището, мазето и изобщо цялата къща били осветени с неговия тамян. Но докато диригентът слизал от таксито, премятал на рамо сака си и помагал на жена си, бременна с първото дете, държейки я под ръка, да се изкачи по стълбите, била тържествено оповестена последната засега фаза на неговата единственост. Чувало се бучене, тътен и копнеж, миришело на глупост и алчност. И когато завоняло до небето, жителите на града му направили панихида в мазетата — междувременно къщите им били полегнали заради бомбите, които падали толкова спокойно, нескончаемо и точно, както иглата на Слатка, бродираща гоблени в полумрака на парафиновата лампа. Още преди капитулацията се появили нейните две най-хубави творби: „Платноходка“ и „Море от рози“. Ако войната беше продължила още, както обичаше да казва тя, когато някой гостенин хвалел гоблените, от мене щеше да стане истински майстор.

Жълтата къща на ъгъла дълго време останала невредима, възползвайки се от измамната скромност на случайността, която винаги си запазва право на изненади. Последната и най-тежка бомбардировка станала една събота. Диригентът и Слатка били с двете си дъщери при роднини на село. Виенето на сирените заварило на четвъртия етаж само слугинчето, което тъкмо бършело прахта в четири четвърти такта на „Славянски танци“. Тъй като случайността се била хванала здраво за работа, то изобщо не стигнало до мазето, не успяло дори да излезе от апартамента. Отгоре на всичко домът на сакралното също не останал пощаден. Един преуморен пилот се отклонил от подадения маршрут; неговият колега изхвърлил бомбите — точно върху базиликата. Една от тях пробила покрива на жълтата къща, експлодирала на вълни, откъснала грамофонната игла от четири четвърти такта, издигнала нагоре слугинята и я запокитила през прозореца, Исус бил пометен от иконостаса, изхвръкнал като дъска навън и се приземил сред римските развалини до проядената от времето мраморна глава. Победени, боговете лежали един до друг, покрити с кал — изсипалият се дъжд угасил всичкия огън.

Когато се върнали от село, диригентът и Слатка заварили на ъгъла купчина развалини — жълти били само парчетата мазилка, разпилени по земята като люспи, — а прислужницата била цялата в гипс. Костите й се били сгънали като острието на джобно ножче. Никой орган не бил наранен, нищо не било засегнато, с изключение на няколко милиона мозъчни клетки.