Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (11)

Бащата на Александър имаше няколко девиза, към които се придържаше както любителят шивач към готовата кройка. Като не можеш да плуваш срещу течението, остави се то да те носи. И течението го изхвърли: от леглото. Онова, което крещяха активистите късно вечерта под втория етаж, не беше любовно обяснение, а постна покана за някакво мероприятие на интернационалния студентски конгрес, който точно тогава заседаваше в столицата. Бригадата се свикваше. Васко Луксов нахлузи намръщен обувките. Бяха се събрали прогресивни студентски водачи от цял свят. Крушката на стълбището беше изгоряла. Той заслиза надолу, като опипваше стените, стъпваше предпазливо, съпровождан от възгласите на активистите, които го подканяха да побърза. Не беше единственият, когото трябваше да вземат. Чакаха ги спешни дела: за зла участ на първите заседания се оказа, че на дискусиите бяха дошли някои чужди елементи. Това трябваше да бъде предотвратено. Макар че дискусията умишлено беше преместена след полунощ, за да се възпре опасността от голям наплив на гости, залата трябваше да бъде напълнена с носещи се по течението пънове, които да препречат потока от изказвания към подиума.

Аулата на университета се пръскаше по шевовете. На програмата пишеше „Подиумна дискусия“ с няколко значителни бунтовници от Франция, Италия и Латинска Америка. Когато Васко влезе заедно с другите от групата, попадна в буря от главозамайващо въодушевление. Привиканите местни удряха с крака по пода, скърцаха със столовете, крещяха Браво-Браво-Да-Браво. Чуждестранните оратори гледаха смаяни. Подведени в началото от погрешното впечатление, че славата им на „бийтълси“ на революционното студентство ги е изпреварила, те веднага се опитаха да възпрат тези какофонски лаври в аванс. Но нито предупредително вдигнатите длани, нито благодарственото кимане, нито пък повишаването на гласа бяха в състояние да укротят децибелите. И докато усмивките и вдигнатите показалци замръзваха, в тях се породи опасението, че открито изразената симпатия просто означава, че ще бъдат изслушани… само ако мълчат. Уморени, те предоставиха на водещия дискусията и неговите клакьори думата, която изведнъж се понесе над всички глави в претъпканата зала и можеше да бъде чута чак в коридорите. След тази капитулация всеобщият интерес започна да гасне.

Васко Луксов затвори очи, около него се пускаха шеги, някои четяха, други завръзваха разговори шепнешком с чужденците. Той дремеше. И тъй като слушателите се бяха поукротили, един френски делегат реши някъде около час по-късно, че би могъл да пусне нова провокационна искра за размисъл. Успя да формулира спокойно няколко изречения, които, макар и омекотени от преводача, успяха да предизвикат непоправимото сред разбиращите френски. Откъм периферията на аулата се отприщи тропот с крака. Васко усети ръгване в ребрата, беше онзи, който седеше до него, и чу съскаща заповед ТРОПАЙ! — краката му се подчиниха машинално. Чуваше викове, викаше и той: „Ло-ко-мо-тив“, „Ло-ко-мо-тив“, сега още един последен щурм, както миналата неделя, срещу ония загубени селяндури от „Трактор“, нашите трябва да ги набутат в миша дупка, победният гол висеше на косъм, „Ло-ко-мо-тив!“ Хората около него скочиха на крака, дузпа, няма как да не я свири, той също стана от стола, малко флегматично, за да вижда по-добре терена, какво пропусна, съдията пак ли не свири дузпата, идиотщина, тоя иска „Армейският клуб“ да стане шампион. Той се огледа наоколо и в края на реда видя бригадира, чиито изпънати длани като че ли се мъчеха да изпомпат въздуха нагоре. Какво прави той тука? Нали се интересуваше само от борба? Къде се намираше? Толкова много хора го зяпаха. Нещо не беше наред, непременно трябваше да се събуди. Дочу песен. Звучеше му познато, коя беше, коя беше тая мелодия? Това не бяха бойни викове. Нещо по-официално. Не е Интернационалът. Нещо друго беше. Марсилезата? Да, без съмнение, това беше Марсилезата и той не беше на стадиона, какво щеше да търси там това фалшиво многолюдно пеене, това отекващо повторение. И защо я пеят? Все едно, пей и ти. Сърцето му подскачаше с всяко хлопване — като не можеш да плуваш срещу течението, остави се то да те носи.

Една мисъл обаче не му даваше мира на връщане по пътя през нощния град, по време на дългото ходене през студените улици, посред нощта без трамваи: как да се измъкне от течението, как да стигне брега? Това би означавало да остане спокоен, да определя собствения си ритъм, да живее живота си… Трудно му беше да върви, грозотата, която го обкръжаваше в подножието на новите блокове, беше неотстъпчива, навлязла в квартала самоуверено и дори без престорен респект. Няма от какво да се страхуваме, твърдяха те, и понеже сами не си вярваха, се разрастваха на височина и ширина, засилваха заплашителните си жестове и хвърляха прочистващи сенки по улицата — прахът се беше махнал заедно с недоволството. Същински слон, тази мисъл малко ободри Васко, но дори и слоновете се страхуват. От мишки, и колкото по-голям е слонът, толкова по-хилава е мишката, която може да го паникьоса. С цвърченето си. „Църр“. „Църр-църр“, Васко сбърчи нос и устни в муцуна, проточи глава с извита шия и се спусна с „църр“ към стената на първата чудовищна сграда. „Църр“, страх ли ви е от мене? И побягна към другия тротоар, с присвити рамене и наклонен напред, църкайки, може би сградите ще изпаднат в паника, с тежки стъпки ще побягнат оттук, назад към Москва, и ако са много объркани и съвсем откачат от страх, вероятно ще стъпчат Кремъл наравно със земята. Така ще стане. Васко спря изтощен и веднага от всички страни го стисна грозотата, грозна от грозни уроци и поучения.

Вкъщи разтърси Яна, за да я събуди. Трябва да поговорим. Тя се обърна на другата страна. Покатери се върху свитото й на кълбо тяло, разтърси я и каза: Събуди се, Яна, хайде, трябва да ти кажа нещо важно, вааажно! Тя се изправи, погледна го кисело, грабна една възглавница, потупна я и я намести до стената, после се облегна на нея.

— Какво има? Чак сега ли се връщаш? Къде беше?

— Продължи много дълго, трябваше да вдигаме шум, за да не се чуват поканените оратори.

— Аха.

— Искам да се чупя!

— Как да се чупиш?

— Оттук, от тая страна, да се махна някъде другаде. Тук е толкова тясно.

— Да си доволен, че можем да живеем при майка. Или пък имаш празен апартамент и искаш да ни поканиш в него.

— Лично наш, само за нас, не ти ли се иска? Другаде това изобщо не е проблем, всеки си има жилище.

— Добре, ще отидем някъде другаде, хайде да говорим за това на спокойствие, нека сега да спим.

— Сериозно ти говоря. Тази нощ го разбрах съвсем ясно. Знам го, сигурен съм, вярвам, винаги съм го искал.

— Но аз, аз не съм сигурна.

— На всяка цена искам да се махна.

— А с мен какво ще стане?

Оттогава разговорите им на тази тема се възползваха най-редовно от съучастничеството на нощта. Васко бомбардираше съпругата си с аргументи и амбиции, а Яна отвръщаше, че тази идея вече й е ужасно неприятна. Предчувствието й се опълчваше срещу тая мисъл, но скоро разбра, че Васко никога нямаше да признае за равностойни нейните предчувствия и своите аргументи. Когато той с разумните си разсъждения стигаше чак дотам, да спомене например бъдещето на Алекс, на нея не й хрумваше нищо, с което да го опровергае убедително. Тя можеше да вещае само опасности. Той имаше точни аргументи, а тя — грешни предчувствия. Съпротивата й отслабваше, все по-често се прекършваше като строшен графит на молив. Не можеше да говори за това с никого. Изобщо нямаше нужда Васко да й заповядва толкова строго, не, дори и с майка ти, знаеш колко обича да приказва, при всичките ти пет сестри и техните петима мъже, за нула време ще узнае целият град, а значи и Държавна сигурност. Никой не можеше да я подкрепи в нейното несъгласие, никой не можеше да разсее растящата несигурност, дали тя не бърка нещо, дали Васко наистина е прав. Колебанието и нерешителността се промъкваха в нея като крадец и отнемаха силите й за непреклонен отказ.

Яна винаги беше преодолявала границите на реалността с блянове, блянове, без всякакви амбиции да бъдат осъществени. Васко, напротив, прелиташе непрекъснато над границите в подчинен на копнежите полет, толкова често, че би могъл да начертае карти, безупречни в топографско отношение карти на равнините, планините и реките отвъд границите. С помощта на тези карти той искаше да се ориентира, когато тръгнеше да преодолява най-трудната от всички граници — желязната.

За втори девиз на Васко служеше: Издръжливостта на бегача на дълги разстояния го води към целта. Който потърси безбрежността неподготвен, ще преживее лоши изненади. Той инстинктивно чувстваше, че „обетованата земя“, там в далечината, някъде на Запад, съвсем не копнееше за него като за обещан годеник. Тя искаше да бъде ухажвана. И то на чужд език. Васко вземаше назаем учебници, сухи граматически таблици с думи, които зазубряше, разпределени на порции през целия ден, едни, докато пътуваше с трамвая за работа, други в обедната почивка, трети в часовете преди лягане. Яна го изпитваше и те си казваха няколко нежни изречения, които бяха само техни, късно вечерта, когато всички спяха. Вестта за новопридобитите знания на Васко се разчу сред приятелите му. И скоро той направи кариера като преводач на естрадни песни. Езиково по-необразованите приятели му изпяваха ентусиазирано, за проба, части от любимите си шлагери, песни, които бяха допълнително отчуждени от бученето и пращенето на чуждата станция и от сленга: Коз ай ил олейз лае ию, Ду баба иф ию лав ми или, но никога по-ясно: Дуду хани, дуду мани, дуду ию майн. Страхотна песен, сега я въртят непрекъснато. Абсолютен шлагер. Я кажи, за какво се говори? За да не ги разочарова, за да не му излезе име, че изобщо не знае „обетования“ език, не разбира даже един прост текст — я, слушай, слушай внимателно: Лайт ию майт би, байт ию майт си — той седеше с часове пред радиоапарата и се мъчеше да разшифрова строфа след строфа. Смисълът, който най-накрая се получаваше, беше малко утешителен. С всеки следващ път убеждението му, че може да си спести усилията, растеше. С много по-малко напрежение щеше сам да съчинява текстовете и да ги издава като независими преводи. Придържаш се към доминиращия мотив, гарнираш го леко с до болка познати, изтъркани от употреба думи и оформяш рефрен, който допуска да бъде повтарян до безкрай. Никой нямаше да забележи, че одата за любовта е домашно производство.

От първостепенно значение беше също така събирането на емигрантски капитал, за да не пристигнеш там като просяк или още по пътя да претърпиш провал заради нужните дребни пари. Той трябваше да изнамира отнякъде долари, да ги трупа и главното: добре да ги къта, защото третият девиз беше важен за оцеляването: хората се вълнуват само от онова, което знаят. Никой в семейството не биваше да научи нищо, никой приятел, нито близък. Една значителна сума долари щеше да предизвика въпроси и опасения, истерични молби на Слатка: да не направим някоя глупост. И след като многократно и отвсякъде преобърна петнайсетте квадратни метра, които се полагаха на него, жена му и Алекс, той откри съвършеното скривалище. Преградата на кошарката се отваряше отгоре, заобленият перваз можеше да се издърпа с леко напъване. Под него се откриваше кухина, достатъчно просторна за доларите, които той щеше да струпа. От този миг Яна трябваше да привикне с един късновечерен ритуал: Васко в позата на победител с протегнати ръце, моля, погледнете, тука няма нищо, АБРАДОЛАБРА, ръцете изчезват, една усмивка възвестява изненадата, устните се събират в подсвиркване, и отново се появяват ръцете, между пръстите, сгънати по дължина банкноти, зелен е цветът на надеждата, и ветрилото от балкански пръсти и американски долари полита надолу към отегченото лице на майката. Шт, ще го събудиш с твоя цирк. Не можеш ли да криеш парите по-тихо, остави сега, недей толкова силно да клатиш… Тя го наблюдаваше скептично, загрижено. Празнината се изпълваше, а лошите й предчувствия се закопаваха все по-дълбоко. Вътрешно тя продължаваше да не приема това приключение, но един ден от устата й се изплъзна мъртвороденото Щом толкова настояваш.