Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (17)

Убежище. Защото, казвам ви, ако дойде при вас някой заблуден, дайте му подслон, приберете го при себе си, нахранете го, дайте му да се стопли от топлината на огнището и на сърцето ви… ако някой беглец попадне на отшелник в пустинята и го помоли за извинение: Прощавай, че смущавам твоя ред. Пустинникът ще отговори: Моят ред повелява да те срещна в мир… на оногова, който дойде при вас, бягайки от родината си, не причинявайте зло… закрила трябва да получат онеправданите и угнетяваните, прокудените и презрените, бягащите роби и разкъсалите оковите каторжници, правилно съдените и несправедливо винените, девойките, които насила са водени под венчило, и селяните — принудително изпратени на фронта.

Такъв е законът от памтивека, такъв е редът. Само оня Бог е истински могъщ, който дава закрила. И силните на земята са длъжни да запазват святостта, която стои над повелята за отмъщение, наказание и възмездие. Това възвестяват не само скрижалите, но и поетите. Който се е скитал десет години, знае, че помощта, която среща изтерзаният, разделя варварите от цивилизованите. И който обича Рим повече от всичко, го хвали като най-славното дело на човечеството. Убежището, неприкосновеният подслон, е последният дарител на надежда за онези, които са загубили всяко упование в справедливостта. Убежището възвестява още: има живот и след поражението.

Неговото действие е познато и признато надлъж и нашир. Бежанецът е разпитал как трябва да го поиска: понякога диктува нещо на чиновника пред незаинтересованата клавиатура, понякога отива на сакралните места или хваща някой олтар за рогата, понякога се просва на пода, обгръща коленете на чужбината, сяда в пепелта на огнището, целува ръка на господаря, понякога причинява малка щета на собствеността на онзи, който го приютява, за да остане негов длъжник и обвързаността им да бъде по-задължаваща.

От памтивека тази заповед се зачита. И се престъпва. Дори когато тегне заплаха от проклятие над собствения род. Подслонът се отказва или отнема, молещите биват отблъсквани или връщани. Безбожниците не зачитат табутата, потъпкват с крака свещените правила, когато минават отвъд прага на светилището, за да издърпат навън преследваните, да ги убият, да ги подмамят с трикове навън или да ги държат в обсада, докато умрат от глад. А онзи, който презира чуждия Бог, поставя фитил на езическия храм и го взривява заедно с бегълците, които живеят търпеливо в него. Но винаги е имало отделни хора, които шлифоват стените на взаимната помощ, за да множат своите богатства и своята власт.

Времената, колкото и да се менят, остават все едни и същи. Приютяваните вече не са жигосвани по челата със знак, напомнящ Христовата рана. При полицейска проверка те трябва да показват разрешителното си за пребиваване в страната. Трябва да учат чуждия език: право, правоспособност, позволение, разрешение, разрешително, търпимост. Те трябва да могат да скланят тези думи, за да не бъдат натоварени в полицейска кола-влак-самолет и върнати в страната на своето поражение.

Но сърцето понякога е тотем, понякога е параграф, пък и кой ли обича да приютява несигурност. Във времена, когато се предявяват искове за правото на гражданите на сигурност. Тотална сигурност. А тоя чужденец не е просто проводник на разюздаността, той е нейното въплъщение, разпуснат живот и никой не знае дали и кога ще се обуздае. Приютяващият става от стола и неговите четири стени се изправят заедно с него. Пита се, и това дълбоко го тревожи, какви следи ще бъдат повлечени към дома му. И той залоства портите.

 

 

Иво Чикагото. Хев нот бин ту Америка, бат суун гойинг дер. Седнал по турски на поляната, той скубе стръкчета трева и дъвче стъблата им. По цели часове. Прекарва сочните, светлозелени краища през зъбите си. Следобедът се оплита в разговори. Иво плюе. Оставете ми само няколко месеца да посвикна, пък после всички заповядайте, има да ви развеждам. Иво чака декларация от братовчед си. Той има къща на самия бряг на Лейк Мишигън, него там много го ценят, половината град го познава. Само някакъв си нелеп документ стои между Иво Чикагото и небостъргачите. Знаете ли, че на върха те се люлеят, по няколко метра, отдолу има магазини, с такива неща, каквито даже и насън не сте виждали, огромни паркинги, в такъв един небостъргач работят хиляди хора, и ако кабинетът ти е горе високо, на четирийсетия етаж, целият град е в краката ти, като че ли ти принадлежи. Само още малко търпение, и Иво ще полети към блуса. Столицата, ама истинската столица, там са започнали най-великите, в баровете прозвучава онова, което на другия ден цял свят ще слуша, всеки втори е един малък Сачмо, негрите носят музиката в кръвта си, казва братовчедът… Той се извърна и плю… Те друго не могат да правят, така казва той, вкъщи има една чернокожа, която му чисти, да ги научиш да бършат прах, както трябва, е направо невъзможно. Всъщност нищо вече не може да се промъкне между него и белия му кадилак. Това се казва автомобил, в сравнение с него мерцедесът да пасе трева, това направо са си дворци на колела, в тях можеш да караш по цели дни и изобщо няма да се умориш, защото дори не забелязваш как караш, да, Стояне, в такава кола сигурно всички жени ще се заглеждат по теб, хайде, хайде отпусни юмруци, ще те повозя, може пък заедно да забършем нещо, и ще отидем да хапнем по някой голям стек, но няма да казваш уон стек, защото ще ме изложиш, трябва да поръчваш на грамаж. Влизаш и казваш: Уон три-паундер, плийз. Трябва да добавиш и едно „уел дан“, за да знаят, че искаш добре да го изпекат. Понеже онези там обичат месото отвътре сурово.

— Ех, Америка! Какви само възможности има там! Вие например като обущари можете да направите там цяло състояние, казвам ви, за ръчно изработените обувки се плащат страхотни пари, направо невероятно, неколкостотин долара за чифт. Няма какво толкова да му мисли човек. Един чифт тука, един там, и край на грижите.

— Братовчедът замина за Канада, добро момче е той, солиден мъж, умее да се оправя, е, далеч е още от върха. Но акълът му стигна дотолкова, да хване към Канада. Като мина половин година, бяхме при родителите му, те тъкмо бяха получили писмо от него, което, естествено, беше отваряно, но все пак беше преминало цедката, той си беше купил къща с голям гараж, за да има къде да си държи новата кола. Искам да ти кажа, половин година, това са шест месеца, а хлапакът му с хлапак вече има къща и кола.

— Направо се объркваш. А аз пет години чаках за една руска таратайка.

— Имал си късмет значи.

— Чрез сестра ми…

— А там отиваш при търговеца на първия ъгъл и след няколко минути се качваш в лимузина. Да си купиш кола е по-лесно, отколкото ракия.

— В Германия обаче също не е лошо. Един ми разправяше, че едва от година живеел в Германия и вече имал мерцедес.

— Мерцедес! Тоя трябва да е бил милионер.

— Ами глупости. Там всеки може да си купи мерцедес. Проста работа.

— И защо тогава не карат всички мерцедеси?

— Защото има избор, от нас тука изобщо никой не може да си представи какво значи това. Ти си подбираш кола, която на теб ти харесва.

— Така е. Какво разбираш ти с твоя мерцедес? Да не мислиш, че това е най-доброто? Знаеш ли как им викат американците на такива като тебе: гринхорн, новобранци, хора, които хал хабер си нямат. Мерцедес, пфу, това е кола за Сульо и Пульо.

— За Хинц и Кунц, казват германците.

— Кво?

— Вместо Сульо и Пульо казват Хинц и Кунц.

— А откъде знаеш? Както и да е, тогава може би знаеш също какви модели правят германците. Да си чул за порше? А? Е това карат хората, които имат мангизи.

— На мене ми разправяха, че бедните в Германия карат лади.

— Това са тия, дето не искат да бачкат. Те получават помощи от държавата, просто така, за да могат да си купят поне една лада. А па аз да не съм избягал, за да карам лада. Искам истинска кола.

— Метнали са те. В Германия изобщо няма бедни.

 

 

Алекс научи нова игра: как си избягал? Големите много обичат да играят на нея. Просто дърпаш някой за панталона или за ризата и питаш.

— Знаех си, че искаш да узнаеш. Тогава слушай внимателно, такава история не се повтаря.

Ивайло лежа в затвора, защото разказваше вицове.

— Те не обичат вицовете. Но аз не им се дадох; щом ме вкараха, се захванах със стената, изрисувах как Брежнев оправя нашия най-висш простак… е, няма значение, с една дума, изписах на стената един много мръсен виц, за което малко ме набиха и ми дадоха още някоя и друга годинка отгоре. Там вътре ми беше скучно. Нямаше кой знае какво да се прави, момчето ми, малко като тука, няма игри, не можеш да се разхождаш и не знаеш колко още трябва да стоиш вътре, а това не е никак гот и взе да ми писва, тогава избягах и право към Югославия. Имал ли си някога такива дрехи на райета? Е, много ясно, затворнически дрипи, и дори не бяха на райета, не, бяха още по-грозни, това беше и причината да ме хванат в Югославия, и най-напред ми удариха един пердах и после ме набутаха в един влак, страшна работа, момченцето ми, влакът отиваше право назад към къщи, а аз знаех, че вкъщи ме чакат, там тия работи не се прощават; както им бях потанцувал по нервите, направо щяха да ме смажат, затова трябваше да се измъкна от влака, и от сърбите, при тях беше по-лабаво, пък и аз им бях твърде безразличен, те имаха поръчение да ме предадат на границата, пийнахме с тях ракия, разказах им няколко вица за Сталин и Хрушчов, умряха от смях, настроението се оправи, пуснаха ме да отида до клозета сам, отворих там прозореца и се изкатерих навън, на покрива. Опасно, нали? И още как, но понякога в живота се налага да се правият такива работи, тогава трябва да си смел, в никакъв случай не исках да се връщам при лошите, е, и после скочих, паднах в някакви храсти, приземих се съвсем меко, дори не си изкълчих глезена, а останалото беше като детска игра…

— Алекс, ела.

— Хайде, момчето ми, мама те вика.

— Какво значи мръсен виц? Искам да чуя мръсен виц.

— И това ще стане, момчето ми, ще чуеш, ние двамата ще постоим тук още малко.

 

 

Три дни след пристигането си в Италия те застават на спирката пред лагера, за да се качат на автобуса за Триест, който минава през половин час, така им бяха казали, в джоба си Васко носи малко пари и бонове от онази организация на име „Каритас“, щеше да ги осребри в магазина на някой си Степанович. Той не е италианец, установи Васко веднага. Е и, ти само при италианци ли пазаруваш? Магазинът е добър. Автобусът спира. Васко купува билети. Билиети. Както при нас, билет, билиети, почти едно и също. Сядат бързо на първите свободни места. Не поглеждат другите пътници. Така. Ние поне не пътуваме без билети като другите, тия нещастници, нека този простак Борис да си философства колкото ще, че тия тука имат достатъчно пари, а ние, понеже сме бедни, беззащитни, закъсали емигранти, не трябва да плащаме нищо. С какви отрепки трябва да живеем! Вкъщи не бих разменил и дума с такива. Автобусът пътува. Само дето не можем да си го позволяваме често. Трябва да бъдем пестеливи. Парите ще ни трябват. Вилите се показват уверено, не се крият зад дебели огради, градините разкриват какво притежават стопаните им. Не е нужно да крият нищо. Не искат да крият. Онази къща там, с басейна, виждаш ли я? Терасата ми харесва. Сигурно често седят там.

— Прави ли ти впечатление колко тихо се движи рейсът, по това можеш да познаеш колко добър е двигателят, не трещи като камион.

— Какво иска тази жена? Може би не говори на нас. Какво рови в чантата си? Ние имаме билети. Носиш ли паспортите, Васко? О, бонбон, грацие, Алекс, кажи благодаря, гра… цие, caro mio, che carino… оо, много мило…

— Триесте, ето влизаме в града. В миналото е бил много известен, могъщ град, тук се е въртяла търговията с цялото Средиземно море, бил е много важен град. Алекс, слушаш ли ме изобщо? Само от коли ли се интересуваш?

— Та ние виждаме Италия, наяве, отблизо, ние наистина сме тук, като че ли сме били увити във воал, който са дръпнали, и ние сме точно в средата, можем да влезем, да докоснем тази Италия.

— Мисля, че трябва да слезем тук. Бързо, това е.

Те се оглеждат, вървят в посоката, указана от Васко, напредват съвсем бавно, постоянно възпирани от своето удивление, обръщат се на всички страни, заглеждат се в тези радостни хора с прекрасни дрехи и без грижи. Които доволно разговарят един с друг. Яна вижда жени, млади като нея, които се движат леко, гъвкаво. Жени на нейната възраст, въздушни. Стъпили на бордюра около фонтан, се отпускат с кокетен смях назад, придържани единствено от прегръдката на някой мъж. Колко са безгрижни, естествено, за какво да имат грижи. Смеят се повече, отколкото при нас, животът им е пълен със смях. Този град е златна кокошка, която носи яйца на щастието. Гледай ги, те имат пари за развлечения, време да помързелуват, те нямат грижи, долче вита, чували сме за него, как да не се смеят, толкова са си добре.

Алекс, какво има там? Хайде ела, Алекс! Зад витрината има цял паркинг с микроскопични коли, играчки, утре Алекс ще научи от Богдан, че се казват „Мачбокс“ и че децата тук запалено ги събират и ги разменят помежду си. Тате, ето там, там, това е изо грифо. Да, да, прав си, позна го, точно така. Може ли да ми го купиш? Хм, трябва да си помисля. Моля ти се, татко, една такава малка кола? Добре, но ако обещаеш, че утре няма да ме будиш толкова рано, а? Струва ми се, че само тогава ще го получиш. Не може ли да го купим веднага? Не, не може. И защо не може? Сега трябва да тръгваме, мама ни чака. Не е вярно, тя също разглежда една витрина. Пак ще дойдем, нали? Но нали вече сме тука. Скоро имам рожден ден и ще трябва подарък. Знам, не учи баща си как се правят деца. Подаръците трябва да са изненада. Само тази, тате, само изо грифото, друго не искам. Казах ти нещо, нали? Хайде тръгвай!

Откриха площада, който им описаха, Пиаца дела Либерта. В някоя от пресечките трябва да е магазинът на Степанович. И наистина, намериха го лесно… Няма как да сбъркате площада, там има пазар с много павилиончета и сергии, нещо като битак… за дрехи, нещо като чаршия или източен пазар, по земята парчета амбалажна хартия и скъсани стари вестници, белязани със стъпки, затиснати от ръждясали прътове, гледката не е твърде западна, на много сергии джинси, дънки, синьото злато, както казва Борис, но също черни и зелени, единични бройки, както и цели камари от един вид, подредени върху тезгяха, едни върху други или разбъркани от нетърпеливи и алчно грабещи ръце. Колани за дънки, дънкови ризи и дънкови якета, разстлани, увесени, също обувки, гуменки, шарени и сгъваеми столчета, където клиентът ги мери, като в суматохата пази краката си. Чуваш ли какво приказват всички? Страхотни неща има, хубави неща, но боновете за съжаление важат само в магазина на онзи Степанович… нагласена работа! Гранд Стоян пак ще излезе прозорлив: ние сме златна мина за тях, можеха просто да ни дават парите, можеха да ни оставят сами да решим какво да правим с тях. Ако зависеше от теб, трябваше да се разберат с някой бардак. Импотентен чукундур, а бе я си… майката, е-хее, я стига… тука е пълно с югославяни. Има дори дънкови поли, мислиш ли, че ще ми отива такова нещо, лепо, как лепо, една жена с голям задник рови в полите, като че иска да опипа и види всяка, преди да купи някоя, продавачът псува, вижда Яна, усмихва й се и й подава една пола през масата, опитва се с поглед да отблъсне ръцете на другата жена, изобщо не мога да си представя да нося такова нещо, но с удоволствие бих я пробвала някой път, не сега, сега нямаме пари, знам, няма защо да ми казваш; Алекс, стой тука, не, макар че, като се замисля, по-добре ще е едни такива елегантни обувки. Италианците май не пазаруват тука. Те могат да си позволят по-добри места. Тук сигурно е евтино, и турци има, комшии. Шшт. Нищо лошо не съм казала. Прави ли ти впечатление, че всичките са в типичното си облекло, шалвари и кафтани, чудя се за какво им са тия джинси.

Пазарът се разпръсва в кутии, кашони, уморени купувачи, превързани с канап найлонови торби, разпалено разговарящи мъже и паркирани автобуси. Тук и там някой е седнал върху кутия като цар, който се страхува за трона си. Няколко хлапета дремят върху торби като възглавници. Покупките надничат изпод канапа: тенджери, които подават своите дръжки, пакетчета кафе, чувалчета захар, един телевизор, пластмасови пистолетчета, сигурно за децата. Препродават тия неща вкъщи. Виждаш ли, затова югославяните са толкова добре. Автобусите са населени, по седалките одеяла и чанти, през един отворен прозорец висят ританки. Пред едно прашно колело са насядали хора, които сърбат от консервени кутии, парченцата месо се набождат с пръчици.

В магазина на Степанович се влиза през вход, който е по-малък от входа към дървената пристройка в лагера, където завчера получиха най-необходимите неща за преобличане. Дрехи втора употреба, обясни им Богдан, събрани от Червения кръст. Дадоха им една тениска за Алекс, риза за Васко и рокля за Яна. А те бяха учудени как хората могат да се разделят с толкова запазени дрехи. Щедри хора.

Този магазин прилича по-скоро на стая от лагера. Дрехите са сложени в големи дървени сандъци. Един сандък за чорапи, друг за шапки, трети за гащи и тъй нататък. Ако човек си купи по нещо от всеки сандък в края на дългия магазин, ще бъде облечен от главата до петите — ако парите му стигнат, ако боновете можеха да платят повече от якенцето за Алекс, панталоните за Васко, обувките за Яна, както и по чифт бельо и чорапи за всеки.

После отново се разхождат из Триест, вървят и зяпат,

зяпат как са облечени хората,

зяпат как се държат хората,

сградите, както и хората, щедро показват вкус, колко хубаво са почистени красивите фасади,

красивите палати, Палацо дел Говерно, Палацо Комунале, проблясващи разноцветно имена върху мраморни плочи, Палацо Аедес, Палацо Карчоти,

красивите кафенета,

над красивия канал — красивите мостчета,

красивите площади, пиаца, това пиаца звучи като припев на песен от фестивала в Сан Ремо, показвали са го по телевизията, Пиаца дела Борса и Пиаца Унита д’Италия, възможност за Васко да разкаже на сина си нещо за Гарибалди и заедно с Яна да разпознаят четирите континента, от чиито усти струи вода,

красивите хотели.

Колко ли хубаво са обзаведени!

Попиват всичко. Яна има чувството, че току-що е изплувала от дълбините, разкъсала е водната повърхност, иска да вдъхне всичко,

прелестните витрини по едно корсо, това означава нещо като булевард, и в една от витрините — червено палто, топло, меко и прекрасно, червено палто върху един манекен, на мен ще ми стои по-добре, с големи и златни копчета, с висока яка, най-сетне няма да ми е студено на врата — някой ден ще си купя такова палто.

Понякога разпознават дребни детайли, някаква ситуация им напомня нещо, което са виждали на прожекциите в студентския киноклуб. Едно улично кафене, на стената му рекламна табела MARTINI — така значи изглеждало цветно, — пътен знак на кръстовището и плосък кръгъл часовник върху дълъг стълб, колоездач с плетена кошница на кормилото, една закръглена мама пред магазин, концертът от клаксони на оживената улица.

Те зяпат рекламите с пробягващи светлинни надписи,

колко много блясък, колко чистота, колко приветливост

Яна не може да продължи, вече не знае накъде да погледне. Прилошава й, от толкова красота просто й призлява.

— Яна, имам една идея. Мисля, че заслужаваме малко да се подсладим. Какво ще кажеш да си купим един голям шоколад, може би тук има швейцарски шоколади. А ти какво мислиш, Алекс? Коремчето ти вече надава радостни викове, нали? Преди малко минахме покрай голям магазин за хранителни стоки.

Те влизат в магазина, минава известно време, докато открият етажерката с шоколадите, толкова голяма, че не би се побрала в старата им стая, би се наложило половината да се разпредели в дневната на Слатка, Слатка обаче едва ли би имала нещо против, само да можеше да види всичко това. Сладкиши на четири нива и не би било лошо, дори ако трябваше да останат само с шоколадите, подредени по категории и видове, различни цени, различни големини, различни цветове, със стафиди и ядки, с гюмове за мляко на опаковката, със снимки или рисунки, или със златни букви на тъмночервен фон, строени в колони навътре в корема на етажерката. Яна взема този и онзи в ръка, трети и четвърти, разглежда ги, опитва се да си го представи отвътре по името и картинките, докато погледът й се плъзва по блокчетата, и с нерешителността нейното внимание все повече се изпарява. Никакви шоколади повече, става все по-зле, шоколадови бонбони, конфети с пълнеж, топчета с нуга в прозрачни кутии, обсипани със звезди целувки, захаросани пурички, Яна не пипа вече нищо, очите й бягат наляво и надясно, сякаш поклаща глава, захаросани плодове, карамелизирани ядки, желирани животинки, пурички с глазура, опаковките са повече, отколкото може да възприеме. Стигнала е края на щанда, с облекчение различава консервени кутии с гъби, домати, фасул на следващия рафт, не знае какво да прави, обръща се, може би от другата страна, но няма край, бишкоти, големи като лъжици, по две в опаковка, пан ди тороне, бейзери, бисквити, готови кексове, козунаци в кръгли картонени кутии, бадемови сладкиши, гофрети с пълнеж в кутия по четири, стафиди, смокини, сухи сливи, тя не издържа, привежда глава, мисли само за това, че трябва да излезе, блъсва се в един рафт, звънват шишета. Побягва, обляга се на витрината, мислите й се блъскат в шоко и мока, ядосва се на нугата и глазурите, искаше само един шоколад, но те не я оставят на мира и тя не знае как да се успокои. Васко и Алекс излизат след малко. Алекс разкъсва черната опаковка на един шоколад, станиолът проскърцва под нетърпеливите му пръсти. Васко предлага да седнат край някой фонтан, на белия гранитен бордюр. Всеки отчупва по едно парче, първото парченце. Пъхва го в устата, отхапва, опитва. Още преди Алекс да е успял да си вземе второ парче, Яна казва с обиден глас: най-лошия си взел. Алекс мляска и се чуди, че мама е недоволна.

— Откъде да знам на тебе какво ти харесва, можеше сама да избереш нещо.

— Много ясно се вижда, че е шоколад за готвене.

Швеция. За Швеция се замислят. Васко помоли Богдан да ги включи в списъка. На единайсетия ден след пристигането им — Яна броеше дните внимателно — пред портите се появиха двама добре облечени мъже и се развикаха: Има ли тук сънародници, ало, разбира ли ни някой? Васко, Стоян и Асен се изправиха. Хей, елате за малко, искаме да ви питаме нещо. Тримата отидоха до входа. Добър ден. Кои сте вие? Едно време ние също бяхме в тоя лагер, преди около три години. Носталгия беше обзела двамата и те се връщаха назад в спомените. На Васко му беше трудно да повярва, че може да се мисли с носталгия за лагера. Къде живеете сега? В Норкьопинг. Това пък къде е? Швеция. Швеция ли? Вие живеете в Швеция? Значи сте късметлии, разказвайте как е там. Двамата се споглеждат, сякаш искат да се разберат дали да отговарят на този въпрос. Зад гърба им профучават няколко коли. Тогава левият хваща с две ръце решетката и започва да я тресе. Тя хлопа и от устата му се изстрелва: Ужасно е, кошмарно, не се издържа. Доматите им, ами те нямат вкус на домати, и краставиците нямат вкус на краставици. Яденето, такова нещо не може да се нарече ядене. Черен хляб вътре с несмлени зърна и ако не ти харесва, има само сухар. А пък хората, с тях не можеш да се оправиш, те са сдържани… абе, какво ти сдържани? Те са откривателите на неприветливостта, щастливи са, ако виждат други хора веднъж в месеца. Срещат се на улицата и се поздравяват от десет метра разстояние, разменят десет думи, при което говорят изключително бавно, и с това са си изпълнили нормата за месеца. Гости не канят без повод, това е немислимо, два пъти в годината излизаш с колеги и те се напоркват до безсъзнание. Нас не ни обичат. Но мисля, че и себе си не обичат. Студени са, отблъскващи и студени… причината е във времето, всъщност това е най-лошото. Осем месеца в годината е зима, и то каква зима, постоянно под нулата, непрекъснато е тъмно… Ами вие къде искате да отидете? Променило ли се е нещо тук? Откога сте в лагера?

След малко те отново се връщат на полянката. Асен си пали цигара.

Странно, казва Васко, преди седмици щяхме да скачаме от радост, ако ни пуснеха в Швеция, а сега, сега стоим пред вратата и слушаме колко лошо е там и изведнъж се замислям дали изобщо искаме да отидем там, закъдето тези хора разказват такива ужасии.

— Веднъж ти дадох един железен съвет, казва спецът Борис. Ако искате да останете непременно в Европа, офейквайте оттук и вървете във Франция или Германия. Там също можете да поискате политическо убежище. Но в никакъв случай не казвайте, че идвате от Пелферино. Трябва да се правите, че току-що сте минали границата, измислете просто нещо. Ще получите убежище и оставате там.

 

 

— Сигурно си чувал историята за Мечо Пух, Сашко, с веселото мече и тъжното магаренце. А помниш ли как поканили Пух на трапезата и той така се налапал, че не можел да излезе от стаята и после трябвало да гладува, за да могат другите да го издърпат навън. Така стана и с мен, Сашко, толкова много се оядох, че не можех да помръдна и си останах тук. Но за разлика от Пух аз все повече дебелея и затова не мога да изляза и да продължа пътя си. Мисля, че никога няма да се махна оттук. Но знаеш ли, Богдан е много доволен от това.

Вярно ли е това, Богдане? Или само баламосваш детето? Какво става с въпросите, които вече не поставяш? Не те ли интересува повече мястото, към което бе тръгнал, онова, за което мечтаеше и градеше планове? Въпросите не са потънали вдън земя, Богдане. Те тънат в прах в устата ти. Това разваля вкуса и той трябва да бъде проплакван, най-добре с вино. Всяка сутрин се събуждаш с пресъхнала и прашясала уста. Много ясно, ден след ден посрещаш с букет от кураж тези избягали създания. Колко си великодушен, може би те дори ми благодарят, но всички продължават нататък. Някои ще успеят да се настанят в лимузини и къщи, други ще затънат в тресавището на носталгията и разкаянието. В мен те не оставят следи. Ти сам не си повярва. Не опита и днес не знаеш какво би могъл да постигнеш. Запозна се с една жена, за която знаеше, че животът с нея ще бъде поносим. И в същото време аз незабелязано потънах в тази работа. Това беше. Останах. Устата, пълна с прах, и ако ще се правят отстъпки, нека поне да са на виното или тази изискана смокинова ракия, с която черпи словенецът Мирко. Мирко, единственият приятел на Богдан, върти малка таверна в стария град. Семейно предприятие. Клиентелата от предани триестци и случайни туристи е достатъчна да запълни осемте дървени маси, наредени лятно време една до друга по края на тясна уличка, под покрив от асма, на чиито подпори висят дамаджани. Мирко поздравява, слуша, съгласява се и препоръчва, между две маси изтрива с ръкав гърба на носа си от горе до долу, кима и пише, пита и събира, подава сметката, изказва се за общинската политика и туристическите забележителности, за цените в магазините и концертите. И когато прибере към масата стола след последния посетител и за последен път пожелае „приятна вечер“ и „пак заповядайте“, за нас ще бъде чест, Мирко отнася към касата своите приходи, взема две бутилки и две чаши в ръка и пак излиза, насочва се към масата, където го чака неговият приятел, изтрива носа си пак и сяда при Богдан.

— Обичам тази ракия, защото имам чувството, че тя е като мене, не се подсмихвай, какво смешно има, защо ракията да не може да бъде като човек? Ей сега се връщам, само да загася другите лампи.

— Сега забелязвам колко много е пораснала асмата ти. Когато се запознахме, звездите проблясваха през нея.

— Да, скоро ще може да се седи отвън, дори когато вали. На крайната маса бесняха, сякаш кормиха риба.

— На тях сигурно не си им предложил от смокиновата.

— Естествено. Тя е само за симпатичните. Знаеш какъв е принципът. Неприятните получават от обикновената зняпа. Мисля, че е справедливо. Ти знаеш греховете ми, Богдан, но тази ракия е добра, с нея няма проблеми, тя не създава проблеми. Струва ми се, че никога не съм ти разказвал за това, смокините растат на един малък рид, там се чувстват добре, имат предостатъчно слънце, а земята е като леглата в „Екселсиор“. Добра е земята там за моите смокини, любовна връзка пред очите на Бога. Искаш ли още една? Берем ги всички заедно, като узреят, цялото семейство, братята ми и аз, братовчедите, децата, и майка ми винаги идва с нас, прощавай, но не мога да се сдържа, винаги ми става смешно, като се сетя, тя винаги носи два различни чорапа, не знам защо, представи си само, от трийсет години гледаме смокини и всяка година майка обува различни чорапи.

— Буона ноте, Мирко. Утре малко ще закъснея, трябва да ида на лекар.

— Добре, буона ноте. И настоява да се качва на стълбата. Всяка година се опитваме да й обясним, че за нея е твърде опасно, че може да остави това на синовете и внуците си, увещаваме я, че защо иначе имаш тая дружина около тебе, трябва да я използваш, вече не е необходимо всичко да вършиш сама, но тя не слуша, знаеш ли, също както когато си дете и виждаш на хоризонта да минава голям параход и ти го молиш да спре и да те качи, но той отминава, непоколебим, точно така изглежда и майка ми. Качва се по стълбата и ние треперим да не се подхлъзне и да не падне, винаги някой застава така, че да може да я хване в случай, че полети надолу; мисля, че тя не забелязва, ние гледаме в краката й, не може да гледаме само нагоре в клоните, и виждаме чорапите й, разменяме по един поглед и се мъчим да сдържим смеха си. Захапвам горната си устна, това помага, но понякога прихваме, майка се обръща, сестра ми надава вик, защото си мисли, ето, сега вече ще падне, но майка се държи здраво и ни се кара, и ни замеря със смокини, вади ги от кошницата, току-що ги е откъснала, и се кара, само тя може да ругае така, освен готвача ни Лучано, когато нещо не му спори.

— Хей, Богдано, божествени.

— По-скоро дяволски.

— Какво става в твоята лудница? Бих седнал при вас, но този робовладелец ме съсипа. Нямаш си представа какво прави днес. На всички клиенти пробутваше риба. Аз трябваше да отида да наловя girai и после цял ден се пържих. Исках да ти запазя малко карамел, Богдано, но дойде цяла група германци.

— Следващия път като дойда, Лучано.

— Много поздрави на Ливия. Аз отивам да спя, сега нощта е моя.

— Да, днес наистина имаше много народ, но трябва да имаме такива дни, нали знаеш колко празно е понякога през зимата.

— Разказваше ми за майка ти, как ви се е карала.

— Да, тя ругае, та чак стълбата се клати, но това като че ли не й действа успокояващо, запасът й от ругатни се изчерпва и после отново започва да нарежда кой какво да върши и как се берат смокини, няма значение, че правим това от десетки години. Обичам гласа й, толкова й отива, дрезгав, как да ти кажа, като че ли говорят грапавите й ръце, разбираш ли, това наистина може да звучи нежно, сякаш милва някой от нас по лицето, както никоя друга, когато заспим преуморени, след като цял ден сме брали. Прибирането на смокини я кара да се чувства наистина горда.

След една чашка смокинова ракия за „добре дошъл“ Мирко вади тапата на бутилка бяло вино от семейния чифлик. Шардоне. Богдан, който с годините е шлифовал умението си да се наслаждава, обръща внимание на гроздето и годината на реколтата и се опитва да запомни вкуса.

— Знаеш ли защо в Италия се прави най-доброто вино на света? А във Фриаул най-доброто бяло вино? Традицията, Богдан, всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората, разбираш ли, ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче. Три хиляди години са много време. Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, не, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас. Хората и виното, при нас те са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също, от страна на винаря и на пияча също.

Това е прастара дружба по тези земи. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция, първия път през 1202-ра, една от малкото години, които помня. Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристига в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, или още тогава са имали оная разумна жилка, която до днес ги отличава, във всеки случай забили камбаните на църквите, една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града. Дожът се казвал Дандоло, изискано име, какво ще кажеш, като дете си мечтаех да имам хрътка на име Дандоло. Хората разказват, че дожът бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация. Епископът на Триест оповестил, че гражданите на Триест се предават. Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вековечна вярност. Дожът не потрепнал. Триест поема задължението, продължил нататък епископът, да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо. На онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас отново в похвално слово, сякаш трябвало да извърши тайнството на брака: всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино за двореца на дожа. Всички очи се насочили към дожа и в този миг, често съм си го представял, през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия. Разбираш ли! Като пиеш нашето вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Триест е пристанищен град, трите дами са пристанищни момичета, родени и израснали в един град на Черно море. Още от най-ранното си детство те знаеха кой кораб току-що е акостирал, познаваха добре дългите нощи, знаеха по коя улица да вървят със своите дълги и неприкрити бедра напред-назад, за да привлекат внимание, закачки, подсвирквания и бързи въпроси, въпреки че лицата им приличаха на заден двор. Две сестри и тяхната приятелка, те научиха бързо: няма мъжка страст, по-щедра от тази на моряците и отпускарите. Като трио те направиха общ екип, подкрепяха се, споделяха всичко, което стигаше до слуха им, поделяха си и полицейската охрана — когато някоя от тях беше удостоявана от официалното благоразположение, от това снизхождение се възползваха и трите.

Един ден по-голямата сестра избяга на Запад. Никой не знаеше защо. Стигна до Щатите, но и там остана вярна на своето призвание. Пипна няколко американски фрази и един ден забременя. Не успя да уреди аборта. Детето дойде на бял свят в една болница. „Обетованата земя“ се оказа не толкова гостоприемна. С бебе се работеше трудно, покровителствено настроените сънародници можеха да се лишат от нейната компания. Не успя! Стискаше стар хляб в ръцете си, детето плачеше, а тя нямаше кърма. Продаде всичко, което притежаваше. С парите до последния цент си купи самолетен билет обратно за вкъщи. Нейният дом, колко добре звучеше това. Направо й вдъхваше кураж и тя прегърна детето. Взе автобуса до летището. Това бяха най-щастливите й мигове, как оформят билета й, как чака на съответния изход. Как се чувства освободена. Родната авиолиния, униформите на стюардесите в национални цветове, и една особено симпатична, която се грижеше за бебето й. Набождаше ентусиазирано ивичките мариновани чушки, овчето сирене и салама. Дори се разприказва. За съжаление до нея седеше американец. Тя се открояваше от пръв поглед, тази пасажерка, която не се интересуваше от правилата за безопасност. Приземяването започна рязко, самолетът запропада, а заедно с него и ентусиазмът й. Какво ли я очакваше? Все пак тя беше избягала, бягство и предателство спрямо родината, обхваналият я страх силно я разтърси. Едва ли обаче щяха да направят нещо на една майка и невръстното й дете.

Властите знаеха какво могат да постигнат с нея. Един владеещ ораторството сътрудник на Държавна сигурност й написа текст, който тя трябваше да прочете по радиото. Ако не беше толкова грозна, щяха да я пуснат и по телевизията. Не беше необходимо да настояват много за съгласието й.

В най-слушаното време тя говореше с пресипнал глас за преживяванията си в Америка, тази ужасна страна. Където към бременните се отнасят по-зле и от куче, не получаваш отпуска, трепеш се като вол до деня на раждането, а и веднага след него продължаваш да се трепеш, освен това плащаш скъпата болница, не получаваш никаква помощ, никаква подкрепа. Болнавите се изхвърлят на улицата, така както станало с нея, с нея и с новороденото й бебе. Трябвало да се блъска в тази безпътица. Милиони живеят и умират в безпътица под мостовете. (Да, напълно е възможно, казва Иво Чикагото, но трябва поне за миг да видите тези мостове!) А тя извършила най-голямата глупост в живота си, като повярвала в приказката за златния Запад. Сега се разкайва и е дълбоко признателна, че в обичаната й родина среща прошка и разбиране. Тя и нейното дете вечно ще бъдат признателни на отечеството.

Няколко месеца след нейната първа и последна радиоизява тя отново избяга. Предложи на един тираджия, случаен клиент на добрата й стара приятелка, едно изпълнено със страст пътуване — можела да го задоволява даже при деветдесет километра в час. Не е красива, помисли си шофьорът, но защо не, ако се справя с устата и задника, сега ме чака голямо блъскане през почти цяла Европа. Такова разнообразие му беше дошло като по поръчка. Хиляди пъти по-добре, отколкото да бръмчи по шосетата сам с лютите си чушки. Щом сестра й научи за нейния план, пожела непременно да се присъедини. Няма ли да е прекрасно, ще можем да си помагаме в чужбина, да се подкрепяме. Само че как да каже на шофьора да ги вземе и двете. Беше достатъчно опитна, че да не надценява апетита му. В деня преди тръгването, шофьорът тъкмо получи първото плащане върху грубите одеяла и вече се радваше за превозването на товара, когато тя го изненада с катастрофалната новина. Точно сега й започвал цикълът, а при нея положението било много лошо, просто за нищо не става. Тираджията имаше чувството, че са му измъкнали от ръцете току-що получен подарък. Тя обаче била обмислила всичко и се сетила нещо добро, в края на краищата обещанието си е обещание. Биха могли да вземат малката й сестра, тя била съгласна и на него нищо няма да му липсва. Лицето на шофьора се проясни, може би цикълът й ще премине бързо и тогава ще може да се забавлява и с двете. Той пък се спазари да го напуснат едва на връщане, малко преди югославската граница. Добитото в Америка дете остана при бабата и дядото.

 

 

— Още една чаша, добре, но този път наистина последна. Изискано вино. Мисля, че междувременно се сприятелих и с твоето вино. Човек бързо свиква с хубавите неща, Мирко, с хубавото вино, с хубавите летни вечери, с превъзходното ядене. И бързо забравя. Само странната ми работа от време на време ми напомня колко необикновено ми е изглеждало всичко, колко съм се чудил в началото. Новодошлите ми напомнят за това. Ето вчера пак, когато пътувах с Марина за града. Тя и по-голямата й сестра са проститутки, или са били, нищо лошо не искам да кажа. Марина трябваше да отиде непременно на лекар, при стария доторе Свево. Не ми каза защо, а и аз не я попитах. Никога не разпитвам, оставям хората сами да ми разказват, колкото желаят. Уговорихме се и като идвам, гледам я, седи там и реве, хлипа, дума не може да каже. Мина се известно време, докато разбрах причината: бременна била, получила резултата от изследването на урината. Не спираше да реве и да оплаква съдбата си, че когато най-сетне стигнала на Запад и най-сетне щяло да й потръгне, на врата й се обесило това бебе и колко зле била сестра й с детето — направо не издържах повече. Тъкмо минавахме покрай една месарница, и аз й предложих: ще ти купя нещо вкусно, момичето ми, да отпразнуваме събитието. Това с празнуването по-добре да не го бях казвал, тя ме погледна на кръв, но поканата беше приета. Загледа се в стоките, притихна, само гледаше и изведнъж ме дръпна за ризата и прошепна: „Я кажи, това всичко истинско ли е?“ Ама буквално така ме попита: „Това всичко истинско ли е?“ Стоях там и не знаех какво да й кажа. Това са нещата, които човек забравя. Уверих я, че всичко е истинско. Вземи си каквото поискаш, казах аз. Тя премисли още малко и се осмели да вземе няколко резенчета шунка и един салам, погледна ме смутено и попита: „Богчо, мога ли да си избера още нещо?“ Богчо, звучи мило, нали? Тя и сестра й ми казват така. Не можех да й откажа. Пак се позамисли.

После вторачи недоверчиво очи в мен: „Ти защо не вземаш нищо, купи си и ти нещо, кой знае дали утре ще го има.“ Стана ми смешно. Като си представя, че преди и аз така съм си мислил. Тук има всичко, ще го има и утре, отговорих й, и вдругиден, и по-вдругиден. Тя взе още няколко парчета салам и се върнахме в лагера в значително по-добро настроение.

— Кой я издокара така?

— И тя не знае точно. Съмнява се само в трима: в двама араби и нашия Стоян. Разправял съм ти за него, нали? Сега всички чакат с нетърпение да видят дали бебето ще куца.

 

 

— Недей, Мирко, стига, наистина. Ливия ще ме убие. Обещах й да се кача трезв в колата. Исках да те питам още нещо. Имаш ли нещо против, ако следващата седмица доведа един мой сънародник, симпатичен млад човек, неотдавна избягал заедно с жена си и детето си. Много приятно семейство. Скромни и тихи. Той е от малкото хора, които не ми разправят историята, която съм чувал хиляда пъти: Борих се, оказвах съпротива, открито им казах на ония там какво мисля, да беше видял само, право в лицето, онзи чу каквото трябваше, после клюката тръгна, като нищо щяха да ме приберат, но аз им дадох да се разберат. Няма никакво значение дали историите са истински, или не — не мога вече да ги слушам. Ето вчера пак. Двама братя от някакво провинциално градче. Прости момчета, които решили да си направят собствена работилница, да изкарват някои лев през почивните дни. Тъкмо я разработили, и веднага ги изловили. И пострадали лошо: побой, ритници и другарски съд. Знаеш ли какво е това? Нямам представа дали го има в Югославия. Мъкнат те там, щом се провиниш в нещо, с което съдилищата не се занимават. Ако например свалиш жената на съседа, а той е някаква клечка в партията. Тогава започват да ти говорят, докато събудят в теб съвестта: Не може така, съзнаваш ли какво правиш, ти подкопаваш обществото. Ние не можем да търпим подобно поведение. И това може да продължи цели часове. Пекат те на бавен огън. Можеш да се побъркаш. Обущарите не са първите, които са били тласнати към бягство от другарския съд. Хората бягат, защото им писва. И пристигат тука като мъченици. Аз ги разбирам, поне мене могат да пощадят, разбирам братята, които просто са искали да припечелят малко пари, за да живеят по-приятно, глупава, дребна мечта, Богдан разбира това, не е необходимо да ми пробутват изтъркани номера, няма нужда да ми пеят стари шлагери, могат просто да кажат: очаквам нещо повече от живота, имам право да го искам, затова съм тук, а аз само ще кимна и ще напиша във формуляра „политически емигрант“. Подпис, печат и дори го поставям на точното място. Но не става. За съжаление не става. Разбирам ги. Веднага щом усетят, че са успели, че са навън, всеки от тях се изживява като герой. Пък има и нещо вярно в това, пъзльовците и тъпанарите са останали вкъщи, те не се осмеляват, нямат куража. И все нещо искат от мен. Богдане, можеш ли да ми обясниш това, Богдане, нуждая се от твоя съвет, я ми помогни бързо, опитах, направих, мисля, че сбърках нещо, Богчо, не мога да разбера това, моля ти се, обясни ми. И все така, нескончаемо, Богдане тук, Богдане там. Не са научени да се грижат за собствените си дела. Това им е непознато. Откакто са се родили, все други са го правили вместо тях. Колкото по-рано разберат, че никой за нищо не им е длъжен, толкова по-добре ще бъде за тях. Те сияят от оптимизъм или изпадат в другата крайност, как никой не ги иска, колко са нежелани, че нямало какво да търсят тук и тъй нататък. Хората изпадат в тежки кризи на носталгия, имаме вече такива, които след няколко дни се връщат. Трудна работа са тези емигранти, Мирко. Колкото и да ги обичам, понякога хич не искам да ги зная.

 

 

Парите няма да стигнат за торта. А пък за свещички още по-малко. След количката не останаха много. За торта в никакъв случай няма да съберем. Но може би нещо по-дребно. Тук има хлебарница. Всичко изглежда толкова скъпо. Не зяпай така тортите. Догодина ще му купим такава, с цялата украса отгоре. Хайде да отиваме другаде, тук е прекалено скъпо за нас. Не може така, вече сме влезли, не върви просто така да си тръгнем, без да купим нищо. Виждаш ли колко струва онзи преплетеният сладкиш там? Добре изглежда. Хайде да го вземем него. Ще стигнат ли парите? Да. Questo. Знаеш ли как става тука? Плащаш на касата, получаваш бележка и с нея си вземаме сладкиша. Ще имаме ли достатъчно пари и за билети? Да, стига си питала постоянно, всичко е наред. Възрастната дама изглежда много елегантно. О, видя ли колко плати? Това бяха много пари. Grazie. Дамата плати толкова много само за торбичката. О, на нас също ни дават такава торбичка. Но това е прекрасно.

Защо толкова голяма кесия за един малък сладкиш, минава през ума на Яна — и е толкова тежко, мисъл, която клъвва за миг, но веднага се отскубва от кукичката. Васко не го сдържа. Те бързат към най-близката спирка на автобуса.

Яна и Васко седят в автобуса, който ги откарва обратно в Пелферино. Яна е положила кесията върху бедрата си и гледа през прозореца. Внезапно старата мисъл клъвва отново. Тя усеща върху бедрата си хладина, изпълваща дъното на торбичката: студено е. Отваря я бързо, дърпа тънката, синкава хартиена обвивка и очите й изскачат от орбитите като комети. Васко, Васко! Гледай! В кесията лежи гигантска сладоледена торта. Яна я побутва с малкия си пръст. Бял крем на нокътя й. Тя оставя пръста на устните си за няколко мига размисъл. Трябва ли да я върнем? Не, вече е прекалено късно. Сигурен ли си, смяташ ли, че можем да я задържим? Разбира се. Сигурно е на възрастната дама, която стоеше преди нас, която беше толкова елегантна, значи тя е взела нашата плитка! Горката. Сигурно е поканила много гости, о, не, колко неприятно, и сега може да им предложи единствено онази плитка. Колко ли ужасно ще се почувства? Ами, сигурно гостите всеки път получават торта и ще се зарадват на промяната. Сам не го вярваш. Хайде, Яна, жената ще го преживее. Нека да се насладим на тортата. Как ще се учуди Алекс. Истинска изненада! Има да я помни. Трябва да я изядем веднага, вече започва да се топи.

Алекс е откъснат от играта, метнат на конче, и бърз тръс го отнася към рождения му ден. Най-напред тортата, нарежда бащата, после подаръкът. Сядат на масата, където стои голяма хартиена кесия. Баща му държи нож в ръка, майка му бърка в торбичката, повдига нещо и го поставя в средата на масата.

 

 

Каква торта!

— Знаеш ли, Васко, вечер често ходя да пийна по нещо при един мой словенски приятел, онзи, дето има заведение в града. Искаш ли утре да отидем заедно? Много ще ми бъде приятно да дойдете и двамата, но не знам дали бихте оставили Сашо сам.

Мирко сипва токайско. Пита, просто от учтивост, мисли си Васко, къде точно семейството е преминало границата. Богдан превежда описанието на Васко. Гората, бурята, стената и търсенето на Алекс, пазарът в градчето. Как се казваше мястото? Спомняте ли си? Васко го знае, казва името му, а словенецът срещу него, на кръглата маса пред таверната, избухва в смях. Васко се усмихва и не се тревожи особено, че не е разбрал шегата, понеже и Богдан не се смее. След малко Мирко се успокоява.

— Какво, какво?

— Съжалявам, извинявайте, о, не, аа-хаа-ха, но там, ах, това е жестоко, това е единственото място в тая област, където има стена с караул.

— Единствената стена?

— Да, на километри от нея няма нищо — нито нагоре, нито надолу. Тук-таме по някоя наблюдателна кула и нищо повече.

— Познавате ли местността?

— Повече от добре, там се намират лозята ни, северно от мястото, където сте пресекли границата. При нас през лозята щяхте да преминете в Италия като на разходка. Само тук-там по някой четириъгълен бял камък, това е всичко от границата. Някои даже изобщо не се виждат, толкова са обрасли. Колио се казва тая област, Колио, най-хубавите лозя в тази част на страната.

Васко отпива голяма глътка.

— Голяма проклетия е с тая граница. У съседите минава точно през двора. И сега оборът с кравите е в Югославия, а къщата им в Италия. Така си живеят, какво да се прави?

— Радвай се, че не е обратното, къщата да му е в Югославия. Кравите и там не са зле. А теб какво изобщо те интересува границата?

— Първо, ти постоянно ми разказваш истории за хора, които са избягали насам, и, второ, аз живея в Триест. Ето ти две причини да се замислям понякога за това. Аз мисля, че Триест има специална връзка с границите. Би могло да се твърди, че Триест не знае какво са граници, но може да се каже също, че Триест е пълен с граници, просто е гранично място. И двете са верни. Също както е вярно, че аз съм словенец, че съм италианец и че разбирам по малко от вино. И като седим сега на вино, знаете ли откъде идват бъчвите? От Словения! И какво следва тогава? Мм? Без добрия словенски дъб няма добро фриаулско вино. Както и да го гледаш, така си е. И така ще бъде. Постоянно движение натам и насам. Всъщност, синьоре, вие засега все още не сте в Италия, само така ви се струва, и аз съм съгласен с вас, че има куп причини човек да смята, че е в Италия. Но ние тук имаме по-друго мнение. Когато някой заминава оттатък Монфалконе, казваме, че той пътува за Италия. Това са други граници. Винаги зависи кого питаш. Друг сигурно ще ви каже, че ние все още нямаме граница. С Югославия. След войната имаше преговори, но нищо не беше подписано. Ние си седим сега в зона А, това е Триест, и си приказваме, двайсет и пет години по-късно, а зона Б, някъде оттатък, тя е част от Югославия. Но договор за това не съществува. В известен смисъл това ми харесва. Значи не сме твърдо установени. Утре можем да решим да се присъединим към някоя друга страна. Можем да си го внушим. Богдан знае, че измъчвам хората с история, но трябва да се възползвам, че са за първи път тук. Ако поставиш една върху друга историческите карти, на които е изобразено как са се променяли границите в различните епохи, се получава една тенджера преварени спагети. Истинска плетеница. Всички те са залепнали, а се появяват едни историци, които искат да разделят чистофайно спагетите един от друг. Що за глупост! Имаш рецепта, готвиш си по нея, важно е само дали е вкусно, или не. Кой го интересува какви са подправките, откъде са и защо са сложени. Животът тук в Триест е вкусен, ти сам ми призна неотдавна, Богдан, има превъзходен вкус и никой не би твърдял, че в йотата бобените зърна са по-важни от киселото зеле, а чесънът — по-задължителен от пушеното.

— По-бавно, Мирко, трябва да превеждам.

— Добре, оставям те да превеждаш, аз ще ида да донеса нещо, искам да ви го покажа, само за момент, след малко се връщам. Така, мога ли да помоля уважаемите гости да погледнат менюто и да направят своя избор? Какво да бъде? Ако позволите да ви прочета: месо по кайзерски, кебапчета, йота, щампи в бурзара, карамай рипиени, струколо. Заклевам се, че убежденията ми не са имали никакво влияние върху това меню. Само критерият ми за вкусно. Едно триестско меню. Какво ще обичате? Месо по кайзерски? Австрийски специалитет. Кебапчета, това ви е познато, за небцето с тях започват Балканите. После йота, която впрочем силно ви препоръчвам, Лучано готви превъзходна йота. Или може би предпочитате шампи в бурзара? Скаридите не биха могли да бъдат приготвени по-вкусно, на това съм се учил от един приятел от Порторош. Така, прехвърлихме цялото меню и къде тук е зона А, къде — зона В? Разбирате ли? Достатъчно сме говорили за ядене, ах, карамай рипиени, направо ги бях забравил. Венецианско ястие, сепия, обикновено не си падам по нея, но ако е задушена в бяло вино… Отивам да оставя менюто.

— Богдане, направо ми потекоха лиги.

— Някой път ще дойдем да хапнем, сега не е много…

— Не, не исках да кажа това…

— Кухнята вече не работи.

 

 

Намушкали са някого с нож на третия етаж. Цялата стая е в кръв. Имало е бой. Нямам представа как се е стигнало дотам. Били жестоко оскърбени. Шегата беше безобидна, мога да ти кажа, но щом е въпрос на чест, тия типове превъртат. Арабска работа. Ама арабите ли са били, всичко е ясно тогава. Естествено, че са били онези, които всяка вечер играят мач в коридора. Сигурно и вие сте ги чували на втория етаж. Чува се навсякъде. Нямаше начин нещо да не се случи. Този шум беше побъркващ. Топката се блъскаше във вратата, а те крещяха, сякаш се намираха на стадиона. Постоянно се караха. Да, на човек му се струва, че всеки миг ще се хванат за гушата. Цял час ритаха, хич не им пукаше какво мислим ние. Всяка вечер, всяка шибана вечер. Не че аз и жена ми одобряваме онова, което се случи… Какво точно стана всъщност… Имам предвид начина, по който реагираха, та това не беше цивилизовано… нямаше начин да не се стигне дотук. Този проклет шум, когато проклетата топка се удряше с трясък във вратата. Те са диваци, варвари, какво търсят майка си в коридора! Като Чингис хан. Той не е арабин. Добре, Атила. Той също не е. Е и? Варваринът си е варварин, ти поне си чувал какво са правили.

Няколко запалянковци на „Стяуа Букурещ“ бяха настанени в една от мъжките стаи на третия етаж заедно с двама българи. Бяха осем човека в стаята: един зидар, около четирийсетте, здравеняк, на когото му личеше, че е прекарал двайсет години по строежите. Вероятно той е бил инициаторът. Единият от българите беше невзрачен човек, учител, някъде към трийсетте. Той сигурно изобщо не е участвал. За разлика от двамата братя от Букурещ, готови престъпници, кавгаджии, най-добре човек да си няма работа с тях. Футболът трябва доста да ги е нервирал. И те навярно са се разбрали с ръце, крака и гримаси как ще им дадат на арабите да се разберат.

Какво е станало след това, горе-долу си го представям: един от онези вестници, които се подмятат наоколо, лежи разтворен върху масата, един от румънците бели ябълка върху него и погледът му спира на голяма снимка на Моше Даян Едноокия. Най-вероятно отново се е заканил да пребие арабите. Румънецът дъвчел ябълката си, когато му хрумнала грандиозна идея. Другите веднага я приели възторжено: Да закачим снимката на вратата. Но един Даян пролет не прави. Те залепили снимката върху капака на кутията от обувки — братята бяха свили един чифт мокасини, 45-и номер. И поставили няколко думички в едно балонче, което излизало от устата на Даян, също както в комиксите: Fuck Mohammed! или нещо подобно. Искам да кажа, че дори тия тъпи футболисти бяха чували, че шейховете са си имали нещо с Мохамед, после нарисували и една вагина, е, аз я видях, бяха само няколко чертички, човек би могъл да го помисли и за нещо друго. Забравяш прасенцата наоколо, това било идея на зидаря, те се разпознаваха ясно. А той сигурно е бил страхотно горд и бая скъпо е платил, след като шегата му е струвала толкова кръв. И закачили картона на вратата, закован с обувка, и като ги знам какви са, сигурен съм, че са се подсмивали подло.

Всички седяхме на масата и се смеехме на висок глас как ли се зверят ония камили отвън. Само учителят стоеше настрана. Той беше прекалено образован за подобни неща. Чухме няколко вика, после стана тихо, никаква топка повече, муха да бръмне, ще се чуе, категорична победа за нас, арабите си подвиха опашките. Така значи ще ги накараме да млъкнат, момче, пълна офанзива. Запалих си цигара, исках да си я изпуша с кеф. Единият от братята Радучаю погледна навън, нищо, коридорът — празен, свършихме си работата. Пълен успех. Ще вземем да се прочуем, ние сме героите на Пелферино. Другият българин, който е по-оправен, се захили и сви юмруци. После запяхме „Стяуа, Стяуа“, българите веднага схванаха мелодията и подеха с „лалала лала ла лалала ла“. Имаше настроение. Глупавият учител едва не напълни гащите от страх, ние му се подигравахме, е добре, пъзливкото донякъде си беше прав. Той се беше свил в ъгъла зад вратата, до гардероба. Хич не му обръщахме вече внимание.

Продължавах да си пуша цигарата, единият от братята седеше на перваза на прозореца и наблюдаваше алеята, която водеше към главната сграда, макар и да нямаше нищо за гледане, няколко улични лампи, равномерна светлина. Другите мъже бяха опънали удобно крака върху масата. Изведнъж вратата се отвори с трясък. Петима мъже, всеки с нож в ръка, влетяха вътре и още преди зидарят да е пуснал своята цигара, два ножа се забиха в него, бързи удари, в рамото, в корема, в бедрото. След първото пробождане единият брат падна от стола, повлече се пълзешком по плочките на пода, скимтейки. Другият брат беше отворил прозореца, поколеба се за миг, видя един арабин, устремен с нож към него, и скочи навън. Два ножа се забодоха в зидаря, който се мъчеше да се брани, махайки с ръка в кръг, дясната му ръка се покри с рани, цялата кожа раздрана, кръв. Учителят се беше сврял в гардероба, в суматохата двама от запалянковците се бяха измъкнали от стаята, тичаха по стълбите надолу и викаха за помощ. Двама румънци се спотайваха под масата и настъпваха всички китки и длани, които им се изпречваха. Раненият вече не пълзеше по пода, той опита да се свие като охлюв, вече не крещеше, стенеше, настъпиха го точно там, където болката оставаше, той се замята на всички посоки, за да се спаси от ритниците. Арабите действаха мълчаливо, отделни подвиквания, никакви крясъци, както когато играят мач. Както се очакваше, скоро настъпи тишина.

Първите, които посмяха да влязат в стаята, видяха: един застинал в локва от кръв, друг, разтърсван от конвулсии, обвил с ръце глава, тихо стене. Двамата румънци изпълзяват изпод масата. Учителят се осмели да излезе от гардероба едва когато чу италианска реч. Тогава двете жертви вече бяха изнесени.

— И си представи само зидаря, който отнесъл четирийсет намушквания и пак му се разминало. Истинска мечка, нищо не може да го убие.

— Слушай, истина ли е, че посланикът на Израел ги посетил в болницата?

— И аз чух такова нещо, може и да е вярно, но чак да им е закачил орден, това не го вярвам.