Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (5)

Дъщерята на Григори и Слатка влезе в живота с преднина, която бързо проигра с женитбата си. Такова чувство имаше тя. Татяна, наричана от почти всички Яна, беше най-малката и най-хубавата от шестте дъщери. До деветнайсетата си година тя си представяше какъв ще бъде животът й, рисуваше декора на своето всекидневие, докато другите съвсем се объркаха в него, ориентираше се и сърцето й се изпълваше с щастие от житейските планове на търпеливо чакащите го девици от съответните романи, чието постоянство винаги бива възнаградено. Прелъстителни истории, в които сърдечното неспокойство се изливаше в извезана с коприна кърпичка, отприщено от някой адютант, който минава на кон под отворения прозорец, където тя стои, обгърната от срам и свян, и я дарява с усмивка. Тя отвръща на вниманието му с въздишка на нежност и се скрива в стаята, в своята неувереност, докато той засвидетелства почитанието си с визита, прехласне я и я омае, и я отвлече във вечното щастие. Слатка не биваше да крие няколкото си малко фриволни книги в гардероба в спалнята зад годишниците на главата на семейството. Скривалището беше разкрито, но Татяна реагира на четивото не така, както се бе опасявала Слатка. Когато стигна до първата страстна сцена и прочете как тя (любовницата) усетила неговия (на любовника) космат крак и веднага потръпнала от страст, тя (младата читателка) прихна. Колко смешно! Подобно нещо нямаше място в нейното царство.

Никой не я смущаваше. В домакинството нямаше мъже, петте по-големи сестри бяха заети със себе си и излизанията си, а майка й не виждаше основание да приема вкъщи печалната реалност. Строго и сърдито изпъждаше всеки гост, който оставяше вратата на къщата открехната и започваше да шепти за ужасиите в страната, за безследно изчезналите и прокудените. Дори Бай Дан не се отърва от нейното гълчене — всеки път тя заявяваше с безкомпромисна категоричност: лоши работи като тия няма какво да дирят в къщата й. Тя вярваше в живителната сила на фантазията. Какво друго му оставаше тогава на едно чувствително младо създание в тази сива епоха, освен да заспи зимен сън, отдадено на безконечни въжделения.

Много вечери в седмицата пременени, те двете, а понякога придружавани от някоя друга сестра, излизаха от жълтата къща на ъгъла, внимаваха да не стъпят в дупките или купчините камъни, балансираха предпазливо през талпи и плочки и само след минути стигаха до операта. В сезона между есента и пролетта те се скриваха в пашкула на тежките палта. Вървяха бързо, долепили глави, шушукаха за либретото или за любовната връзка на Мими и гримьора.

Всеки в операта, бил той продавач на билети или разпоредител, цигулар или певец, проявяваше уважение към Слатка и се възхищаваше на най-малката й дъщеря, която неуморно се интересуваше не само от премиерите, но и от не-знам-кое-си-по-ред представление на „Бохеми“, изнесено от дубльорите на трупата, тъй като първият състав беше в чужбина и с блестящи спектакли на „Борис Годунов“ или „От Мъртвия дом“ издигаше престижа на родината. Вдовицата на диригента — той си отиде от нас толкова рано — имаше право на ложа, откъдето пристрастеността на Татяна все повече се засилваше. Пристрастяваше се към костюми и кулиси, към страсти и сълзи, към арии и дуети, в които всички възли се разплитат и отделните счупени парченца се наместват. Тук живееше магьосник, който липсваше в обикновеното, неиграно, непроиграно всекидневие. Може би известна отговорност носеха такива училищни предмети като тракторознание, може би виновни бяха и многото опери, с които беше закърмена още от майчина утроба.

Когато беше на училище втора смяна, тя спеше чак докато стане време за обяд, справяше се с всички опити за събуждане, като се обръщаше на другата страна и промърморваше: „Оставете ме да си поспя.“ И се унасяше и вече й се струваше, че не ранното утро носи в уста златни жълтици, ами вътре в нея има златна зала, а подигравките на сестрите, които й подаваха хляба или солта, наричайки я „принцесо“, издаваха само алчността на завистливи златотърсачи.

На деветнайсет чуждият живот й изпречи на пътя една канара, която й отне мисъл и сън и в която тя се препъна. Влюби се, а няколко месеца по-късно забременя.

Ако вие, драги читателю и драга читателко, сте от онези, които винаги са любопитни да узнаят „Ами как са се запознали?“, тъй като вярвате в романтичното начало, в чистотата на първото влечение, тъй като вярвате, че раждането е първата и най-висока кулминация и веднага след него нещата тръгват надолу, на вас специално мога да издам следната тайна.

Татяна плуваше в черен цял бански в Черно море и черната й коса натежаваше, а високо горе небето, което тя видя и никога нямаше да забрави, беше гальовно синьо. Течението теглеше своята плячка навътре, а червеното знаме на спасителите плющеше във вятъра. Когато погледна, плажът беше като миниатюра, а хората приличаха на счупени кибритени клечки. Тя не знаеше дали да се плаши, или да се отдаде на могъществото на мига. Краката й зашляпаха. Плажът не можеше да бъде толкова далеч. Вълните я зашлевяваха, а така, разбра ли, ще видиш сега, още много има да учиш. Опитваше се да избягва шамарите. Няма да ми се измъкнеш, водата, която нахлуваше в носа й, беше солена, кашляй, кашляй, слабачке, нищо няма да те спаси. Удряше с ръце около себе си. Плюеше. Успокои се и заплува, по-силно, по-храбро. Плажът бе мръднал насам, поне малко. Едва забележимо. Само си въобразяваш, никога няма да успееш. Тя стисна очи. Или пък плажът се беше отдалечил още повече? Заплува срещу течението, към един нос на брега. Шамарите я улучваха странично, вълни от подигравки се разбиваха над главата й. Хей ти, беззащитно момиченце, как си се осмелило да влезеш толкова навътре. Напредваше, носът се плъзна към нея.

Когато със сетни сили се измъкна от шамарите и припадна в малкия залив, в плитчината близо до плажа, един спортен мъж с побелели от стискане ноздри скочи във вещаещото буря море и я извади. Това лице видя тя, когато отново отвори очи. Загрижено лице, в чийто поглед вече се четеше влечение. Щеше да съжалява, че е отворила очи.

Почти година по-късно не й остана нищо друго, освен да роди Александър зад прозорците с решетки в онази мрачна зала.