Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (22)

Последни зарове

… Тракане-трополене-тракане-барабанене-тропотене-трак-трам-тракане и барабанене между две капии, които взаимно се обсаждат. Епек, идва като по поръчка, противникът стиска заровете в ръка, духва в тях, заплюва ги, втрива своето нетърпение в заровете, докато съвсем се загреят. Не, как може толкова нищо да не хвърля, сега, когато само два са ми затворени, ама че съм нескопосан, най-сетне четворката е заета, разгеле, и къде да местя сега, ама че тъп зар! Ех, Димчо, как може с твоите две леви ръце да говориш за късмет? Проста игра, признава си Димчо след няколко хвърляния, премествания и псувни. И петата игра свършва. Благодаря ти, майсторе. Димчо се изправя, за да направи място на следващия, на мустакатия Елин. Пейо, стопанинът, приема поръчките и сервира. Кой поръча „Марлборото“? Елине, ти ли беше с двойното уиски? Да, има нужда той от нещо толкова екстравагантно преди играта. Тук ракията не помага. Бла-бла-благодаря, не гиии слууушай, само, само та-та-та-така си приказват. При Елин заекват даже зарчетата, чиста метафора. Обичат да се въртят дълго, всеки очаква с нетърпение окончателното им решение, което обикновено е разочароващо. От време на време обаче, достатъчно рядко, оповестяват безпрекословно, че чакането си е струвало. Три и четири. Удареният пул влиза в игра, скача и дори уцелва един от противниковите. Елин е опасен противник. Но в предната игра хвърли един дюшеш в повече. Това е убийствено. Чифтът не ти прави играта, Елине, а ти я взема. Елин знае това и кима. Иван напуска компанията. Още е рано, но той живее далеч, в предградието, а счупеният му стар дизел, западно производство, който синът му беше домъкнал от Германия, едвам го закарва дотам. Вратата хлопва зад него, влиза студено, подава се един младок, и още един. Вратата се затваря чак след двамата.

— А, пенсионерският клуб пак е тук.

— Тия се водят на отчет тук.

— Давай веднага да поиграем на флипера, щото човек, като ги гледа тия, всичко му се отщява.

— Хей, Пейо, можеш ли да развалиш, ще ни трябват цял джоб.

— Момент. Ето, мога да ви разваля пет. Но не блъскайте толкова грубо апарата както миналия път. Така бесняхте, че се наложи да викам техника. Ако пак се повтори, ще го вземат.

— Добре де, много бързо се въртеше тая бракма, само малко я раздрусах, и веднага се потроши, трябва да ги правят по-яки.

— Не може да се оспорват правилата на играта. — Това се чу откъм масата на играчите.

— Какво?

— След като веднъж си ги приел.

— Що не си пробутваш поуките другаде? Благодаря, много благодаря. Ако трябва да слушам глупости, мога да отида при баща ми.

— Младежо, отдайте се по-добре на игри, които ще окрилят вашето въображение.

— Тоя все такива глупости ли плямпа? От тъпите зарове съвсем са изкуфели.

— Добре де, хайде да идем на флипера.

— Започвай тогава…

… и към тракане и трополенето, барабаненето и барболенето се присъединява едно неприветливо дрънчене, звънтене и бълбукане, топчета препускат през галактиката, ръгни го, изсипва се порой от светкавици и лазерни изстрели, фрасни го да влезе там горе, специален бонус, извънреден, камбанки, фрийбол, предстои една безплатна игра, звън.

Два пула на Бай Дан са затворени в капията на противника и той изглежда безсилен да ги освободи. Падащата порта е пусната, мостовете над пропастта са вдигнати. С двама пленници врагът може да се справи, но какво ще стане, ако пленниците се увеличат, четирима заложници могат да създадат трудности, може би пазачите ще бъдат недостатъчно, мястото в укреплението ще стане тясно и заплахата ще се преобърне като климушка, и когато един пазач се осмели да слезе в тъмницата, той ще бъде уловен и заложниците ще се превърнат в окупатори. Бай Дан разчита на алчността на противника, един малък клин може понякога да отвори най-тежката порта. Колко дълго ще издържиш, Елине, кога ще намалиш своята бдителност, кога силите ти толкова ще се разгънат, че ще се открият пролуки? Не е възможно. Той ще остане самотен и когато пак се измъква, пуловете на Бай Дан си вземат сбогом отново в победа. Който хапва голям залък, Елине, може да се задави.

Трима сърдито надзъртащи, набити, яки като бикове мъже със спаружени уши вече са влезли, оглеждат се внимателно и се отправят към тезгяха. Те не бързат.

Пейо се изправя очи в очи пред три грозни проблема. Опитва се да ги успокои с жестове. Единият се пресяга през тезгяха към него и с показалец подръпва верижката, която Пейо е получил от Вейка за сребърната им сватба. Старците спират играта си. Онзи пуска верижката, обръща се бавно и забива поглед в играчите. Оттласква се с лакти от тезгяха и се приближава до тях.

— Приятелят ви не може да плаща. Ние го охраняваме и той ни дължи малко пари. Това ще ви докара проблеми, големи проблеми. Нали не искате приятелят ви да загази? Предлагам да съберете по нещо и да изплатите неговите дългове. Иначе може да се наложи да си потърсите друго място за игра.

— Не желаят ли господата да поседнат на една игра с нас? Ако спечелите, разбира се, ще ви платим каквото трябва.

— Затваряй си устата, дъртако!

— Ще ни бъде приятно да премерим сили с младото поколение.

— Ти май не ни разбра, съвсем си изветрял, а? Искаме да видим мангизите, и то веднага. А мъдростите можеш да си завреш отзад.

— Толкова ли ни е изпреварила славата, та младите не смеят да ни се изправят в една игра?

— Хей, тоя бавно загрява, дай му да се разбере, писна ми от неговото бръщолевене.

Най-едрият от тримата се стоварва срещу седналия Бай Дан.

— По-полека, оставете си време да поразмислите.

Бай Дан се изправя.

— Преди да се втурнете към гибелта си, знайте, че съм ви предупредил. Виждате ли онзи господин в ъгъла, той е дребен на ръст и леко прегърбен. Казва се Пенчо и има най-острия бастун в града. Неотдавна намушка едно бясно куче.

Пенчо също се изправя.

— Достолепният господин до него, това е Умеев. Не само че има мозък повече от трима ви заедно, но е и страстен колекционер на стари оръжия. Те може да се стари, но още стрелят. Правят големи, мръсни дупки. А той никога не се разделя с любимия си револвер, носи го навсякъде.

Умеев става от стола и бърка с дясната си ръка във вътрешния джоб на сакото.

— Великанът отсреща е Йордан, Царя на вилите. Той има най-сръчните и най-силни пръсти в страната. Прекарал е много години в най-лошите затвори. И сега ме заболява сърцето, като се сетя как постъпваше със затворниците, които си търсеха белята. С провокаторите и шпионите. После ставаха по-кротки от агънце.

Йордан се надига.

— Може би това е достатъчно да се убедите колко неразумни са вашите намерения. Или ще играете по нашите правила, или ще се махате.

— Хей, тия са откачени. Тука ми става неприятно.

— Тия са луди за връзване. Няма смисъл да се разправяме с тях.

— Да си вървим. Пак ще се върнем, стопанино. Ще се върнем някой ден.

Тримата си тръгват. Пейо черпи всички по една гроздова, старците се смеят с облекчение и продължават играта си… един след друг мерят сили с Бай Дан, всеки с амбицията този път да успее, този път да го надвие.

Време е вече. Последните играчи ще се сбогуват с Бай Дан, с Пейо и Вейка. Ще излязат на слабо осветения студ. Бай Дан ще изпие една чаша червено вино и ще благодари на Пейо, който е седнал да размени няколко приказки с него. Отминал е още един ден, който са изпратили заедно. Хубави бяха тия истории. Бай Дане, историите за Алекс и Слатка, за Васко и Яна, ще каже Пейо. Да, добри игри бяха, ще му отвърне Бай Дан. После и той ще тръгне. Пейо ще избърше масите, ще закачи престилката си и ще целуне пръстите на своята Вейка. И после ще бъдат угасени и последните светлини, едните изключени, другите духнати.