Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (13)

Когато Яна се събуди, на сутринта след изневярата на самовара, за което тя дори не подозираше, видя зейналия куфар, който Васко беше обърсал от прахта. Тя се мушна по-дълбоко под одеялото, затвори очи и се опита отново да се унесе в дрямката. Още само три месеца до лятната отпуска, чу да казва мъжът й. Имаме време да организираме всичко. Това лято ще стане. Чувствам, че това ще бъде нашето лято. Ей, Яна, не мога да се оправя сам с всичко. С нежелание отдръпна одеялото, докато очите й оглеждаха косо стаята. Какво става? Сетих се! Ще кажем, че тази година ще караме отпуската си на морето, ами ще ходим пак на море, и бездруго това е най-доброто, което може да се прави тук, но онова, което никой няма да знае, е, че този път ще тръгнем в обратната посока. Това лято трябва да го направим. Как така? Защото вече е време. Стига сме приказвали. Сега трябва да действаме. Как пък точно сега го реши? Говорил ли си с някого, Васко? Не, не, просто сънувах, само един сън…

Два куфара не са много, когато трябва да ги напълниш с избраното от досегашния си живот. Два куфара, повече — не. И един по-малък, него можем да вземем. Относно дрехите, по въпроса за играчките Васко и Яна се споразумяха бързо. Той прояви великодушие: на жените им трябват повече дрехи, а на децата, естествено — нещо за игра. Но иначе трябва да се ограничим до най-необходимото.

Могат ли гоблените да минат с най-потребното? Искам да взема и двата, казва Яна. Все някъде трябва да теглим чертата, настоява Васко. Яна пропуска да го чуе. Тя сваля двете творби от стената и ги поставя на леглото. „Море от рози“ и „Платноходка“. В тежки рамки. Една самотна розоберачка, потънала до кръста в благоуханна червенина. Тя вади двата гоблена от рамките. Бяло, наклонено платно в море от вълнообразно обещание. Така почти няма да заемат място. Това може да се каже за хиляда други неща, просто няма как да ги вземем. Не можем да помъкнем всичко. Мисля, че вече се разбрахме. Но те са много важни за мен. Какво ще ги правиш тия вехтории? Слушай, оттатък ще ти купя много по-хубави картини, обещавам ти, веднага щом стъпим на крака. Не. После само ще гледаш с насмешка на тези гоблени. Няма, с тях съм израснала. Сега не е моментът за сантименталности. А ти имаш ли изобщо чувства? На тебе за нищо не ти пука освен за бягството. Главното е да си наложиш фикс-идеята. Не е фикс-идея. Правя го за нас, за да живеем по-добре. Ако зависеше от теб, завинаги ще си останем в тази дупка. Дупка ли? Дупка? Ти живееше в дупка, преди да те огрее щастието да ме срещнеш. Да не би да си забравил вече? Истинска дупка за плъхове, в сравнение с нея ти кацна тук направо като в царски палат. Май не искаш вече да си спомняш. И онзи откаченият, с когото живееше, който пафкаше като комин и ръсеше пепел навсякъде по пода, нито печката ви работеше, постоянно беше влажно и студено. Леглото ти беше раздрънкано, едно бюро — от щайги, два панталона и като се замогна — четири ризи. Благодарение на мен се измъкна от онази мръсна бърлога. Как си позволяваш да ми говориш така? Ти се самозабравяш. Да не искаш всеки ден да ти благодаря, уважаема принцесо, колко благородно от ваша страна, колко милостиво, че ми позволявате да живея в гадния ви палат. Сигурно трябва да ти целувам краката? Не на мен тия, разбра ли, не на мен. Или идваш с мен, или прави каквото щеш. Васко излезе от стаята, сълзите на Яна се посипаха върху гоблените.

Колата бе приведена в изправност, доколкото това изобщо бе възможно при този инструмент на неблагонадеждността, а те се караха за гоблените. Паспортът с визата за няколко братски страни също беше осигурен — известни връзки трябваше да бъдат пуснати в действие, — а мъчителният избор между „Морето от рози“ и „Платноходката“ все още не беше направен. Събраните долари вдъхваха упование, пресметнати в местната валута, те образуваха цяло състояние, зад което стояха дългогодишни лишения. Роднините, лелката от детската градина, колегите, дори домашният лекар, всички знаеха, че тази година Луксови ще прекарат цялата си лятна отпуска на Черно море. Ще изпробваме едно ново място. Малко по на юг, много усамотено, там сигурно ще е по-спокойно. Може би ще се срещнем, ние също ще бъдем там някъде наблизо. Не знам, едва ли, искаме да направим повече излети, пък и няма телефон. А Алекс вярваше, че ще се учи да плува. Вече се виждаше като голям плувец, тичаше през апартамента и в стил „бруст“ разчистваше по пътя си чичовци и лели. В кухнята обеща на баба си да я спаси от вълните. Но аз изобщо не влизам във водата, Сашко. Не смея. За разлика от тебе аз не мога да плувам. Само малко си потапям старите крака. И ако тогава те грабне някоя огромна вълна?

Гювечът за последен път миришеше на обща вечеря. Всички седяха на масата плътно един до друг и никой не подозираше невъзвратимостта. Освен Васко и Яна. Може би иначе щяха да се карат по-малко, за пари, за това кой колко и какво и кога да донесе, и кой не се придържал към това, и кой бил на мнение да компенсира това по друг начин, който не бил оценен подобаващо. Трябва ли да се карате постоянно, прекъсна ги Слатка, Яна бе избухнала в сълзи, ревла, изсъска леля Нойка, и при най-малкия повод правиш невъобразим театър. Васко беше необичайно мълчалив, може би другите щяха да забележат, ако не се бяха разгорещили толкова. Той ядеше гювеча си унесен, не продумваше, той, избухливият твърдоглавец, даже се усмихваше и никой дори не се догаждаше за мислите му: скоро вече няма да се налага да слушам подобни неща. Има да се пулите. Яна пък виждаше трите празни стола на масата и приведената глава на Слатка, забила поглед в чинията.

Трябваше да се вземе решение. И двамата направиха отстъпка — Васко вече беше забравил, когато на другия ден седеше на кормилото, и подсвирквайки, караше на Запад. Яна, напротив, чувстваше вече носталгия по оставения гоблен. И в нея отново възкръсна чувството на безсилие, когато трябваше да избира между двата гоблена. Тя седи на леглото и не помръдва. Преобладаващото червено в единия, другият по-скоро син. И какво от това? Васко се връща от бензиностанцията, всичко е тип-топ, заредих масло, бензин, няма как бараката да не ни закара, той вижда жена си, която седи на леглото до своите два гоблена. Хубава композиция действително, но изпълнението е малко немарливо, и все пак го бива, като се имат предвид обстоятелствата, при които са правени. Готова ли си, Яна? Какво ще правиш? Крайно време е да прибереш и последните си неща. Трябва да си лягаме рано. Яна мълчи, не помръдва. Още ли се мотаеш с тия гоблени?

Яна избра „Морето от рози“.

— А къде ще пъхнем рамката? — попита Васко. — Не можем да я оставим ей така отгоре, утре майка ти, като влезе случайно, ще я види и веднага ще загрее.

Като огледа дрехите, които трябваше да остави, Яна веднага се сети как да се измъкнат. Заедно окачиха рамката в гардероба, прътът за закачалките се извади лесно, а рамката покриха с нафталинените зимни палта. Тя сигурна щеше да издържи онова, което носи една закачалка.