Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (16)

Колкото меко Алекс се беше приземил върху сеното, толкова накриво стъпва баща му върху чакъла, така че глезенът му рязко се изкълчва. Той не стреля, когато се спънаха, онова момче не стреля, когато падаха, слава Богу, че не ни застреля, не стреля, болката е пронизваща. И защо тук има стена? Той се изправя, болката се усилва, успяхме. Яна? Оттатък сме, Яна. Това му беше грешката, болката пронизва глезена, докато той подскача на другия крак, по дяволите, само това ми липсва сега, да се разкуцукам, другояче си беше представял нещата, другояче ги беше рисувал, когато заспиваше, когато сънуваше, както и в многото будни мигове: празнуване и ликуване, предързък, прекаляващ, прещастлив, посрещнат от хора, които се радват да го посрещнат, казват му „добре дошъл“, прегръщат го, с въпроси изразяват възхищението си от него и неговото бягство, потупват го по гърба, търсят ръката му, пожелават щастие на героя, поднасят му дребни подаръци в знак на гостоприемство. Сега с псувни приветстваше чужбината: Това е Италия, макар и погледът му да не се ориентира според указанията, дадени от водача. Италия, стигнахме в Италия, чукай на дърво, запали свещ, къде е човекът с багажа, той ни чака, как да разбера къде се намираме, трябва да намерим явката…

— Но къде е Алекс? — пита Татяна. — Алекс къде е?

Италия носи дрехи, покрити с кръпки. Недовършени стени разказват полуистини за своите собственици, в купчините пясък стърчат лопати като копия, дъски лежат, подредени една върху друга, разхвърляни една през друга. В далечината са полята, хубаво засети. Две възрастни жени са се отдали на любопитството и наблюдават мълчаливо, подпрени на мотиките, странни явления. Едно дете прелетя над стената и падна върху каруца, след него — мъж и жена, оглеждат се, най-вероятно не знаят накъде да тръгнат, чакай да видим какво ще стане нататък.

Покрай чакъления път са наредени, макар и не толкова равномерно както при алеите в парка, кипариси и други дървета, които водят към първите къщи на едно градче. Тишината остава ненарушена, докато Татяна отново пита за Алекс. Почти изрича: върни ми го, но остава при упрекващия тон. Селянките продължават да я наблюдават от далечината на картофената нива и дори не подозират за паниката, която избухва в тази нежна жена.

— Къде е?

— Не знам, и аз виждам същото, което виждаш и ти, няма къде да избяга, и сам може да прецени, че трябва да чака.

— Някой го е взел. Някой просто го е взел. Как ще го намерим сега?

— Хайде да отидем до онези къщи, прилича на град, не е възможно просто така да изчезне.

Бледото слънце ги следва.

 

 

През това време каруцата се търкаля към града.

— Хей, какво караш там, Колоре? — пита първият, който има време да го огледа внимателно.

— Трябва да откарам сеното в Помазо.

— Не ти говоря за сеното, а за детето.

— Какво дете?

— Я си отвори хубаво очите, Колоре. Май вече те гони склерозата, старче!

 

 

Пазарен ден! Много вкуснотии на квадратен метър, разговори и ябълки, и хвалби, и сирене, и ругатни, и риба, и шеги, и домати, и заплахи, и патладжани, и подкани, и скърцането със зъби на жената отсреща, която, леко приведена, тромаво се отдръпва от пълното с картофи открито ремарке. Хайде де — особена стока, че какво да им е особеното на картофите, това са кожодери; откакто старецът умря, тия младите са толкова алчни, ама има да патят, за всичко ще си платят. И тя минава покрай каруцата, където отстрани стои Колоре и се озърта боязливо. А сега? Хей ти, малкият, откъде изобщо се взе, как попадна в моята каручка, какво ще правим с тебе сега? Алекс го погледна малко разрошено и му отвърна на езика на избягалите ангели.

— Внучето ли е това, Колоре? — Един мъж, появил се току-що, и вече докосва с ръка бузката на Алекс, милва го по главата, а езикът му сервира на слабия Колоре сладости — нима има по-голяма радост за един дядо от похвалните слова по адрес на внучето му?

— Не, не, не, отнякъде е попаднал при мен, направо се чудя какво да правя с него. Чакай тука, малкият, стой тук, тук, тук, да, тука, веднага се връщам, ти стой тук.

Колоре се отдалечава. Алекс остава в каруцата толкова, колкото му е необходимо, за да измисли как може най-лесно да слезе. Спокоен е, съвсем спокоен. Устремява се към първата платнена сергия и се заглежда в редицата увесени пилета. Пиле до пиле, под тях презакръглен пуяк, вързан здраво за краката, се пъчи без глава. Той пленява Алекс. Гледа го втренчено, пристъпва по-близо, дали да го пипне този огромен пуяк, дали ще го види някой? Алекс се стряска. Пуякът има уши и нос, има шал на врата, очи, които го фиксират, уста, която говори. Някаква пълна жена се приближава към него с въпроси.

— Ама кое е това сладко момченце, май не е оттук, откъде си, миличък? Къде е мама, а, къде е мама? Сигурно пазарува, нали? Какво ще купува? Виждали ли сме се вече тука? Не, не ми се вярва. Струва ми се, че не си оттука. Или се познаваме с тебе? Знаеш ли, такова сладко момченце със сигурност щях да съм го забелязала. Я ела, кажи ми сега, какво, не искаш ли да говориш с мен?

Алекс я гледа: цяла жена, заобиколена от обезглавените пилета.

— Хей, Масимо, тук едно момченце се е загубило, не отронва нито думичка, много е уплашено, ела, Масимо, ела да го видиш, съвсем е объркано, ако питаш мен, ти какво мислиш?

Масимо и няколко клиенти изникват от двете страни на пилетата. Масимо държи в ръка кафява хартия, върху нея — розови колелца салам.

— Ами-ами, сигурно ти си го уплашила. Искаш ли да опиташ това? Ето вземи си!

Той тиква на Алекс едно розово колелце, право под носа. Голямо колелце. Алекс несръчно го набутва в устата си, дъвче сдържано, очите му хвалят дарителя, който с усмивка пъхва кафявата хартия в ръката му.

— Вкусно е, нали? Вземай, вземай колкото искаш, хапни си, днес е „Денят на шунката“, пресни са, от Сан Даниеле.

Вкусни са колелцата салам, още едно, следващото винаги е най-хубаво, а смехът и чифтовете очи се умножават. Също и тези около лекарката, която към последното саламче му подава едно хлебче. Прибавят се нови дарове: тънколюспести домати, нежно грозде и парче сирене, от което по езика на Алекс полазва една мравка навътре и стотици политат навън.

Аха, това е подхвърленото дете. Сега вече се наяде. Изглежда е било страшно гладно. Хайде сега, разотивайте се! Аз ще се погрижа за него.

Карабинерът, той е много далечен роднина на Колоре. Оказа се много полезен, обади се в управлението и оттам го упътиха да заведе детето в бежанския лагер в Пелферино, на, кажи-речи, цял час път оттук.

— Така, пуснете ме сега да мина и оставете детето на мира, толкова му е пълна устата, че ще има да дъвче чак до вечеря.

— Откъде е детето, Микеле?

— Трябва да е паднало от небето, право в каруцата на добрия стар Колоре.

 

 

Васко и Татяна нямат много багаж за влачене, от една сянка до следващия кипарис, който препречва пътя на слънцето. Малкото куфарче почти не ги затруднява. Стигат до първите къщи, които все още стоят поотделно, като нахвърляни тук и там, по-отдалечените са скупчени, притискат се една в друга, покрив към покрив, цвят към цвят, керемидено върху каменно сиво, и пак керемидено, а под него се смесват пламтящи багри.

Уличката прониква в градчето, води до един издължен площад с къщи, които сякаш не са се споразумели за реда на правостоящите около площада, сбутват се най-нагъсто там, където някоя от тях, без да поиска разрешение, е довела свой роднина. Ръбове и ъгли очертават от всички страни фасадата. Васко и Яна спират до една банка. На площада няма жива душа. Те се оглеждат. Сега накъде? Защо е толкова пусто тук? Къде е Алекс?

— Ще потърся полицията.

Яна кима.

— Искаш ли малко да си починеш тук?

Яна кима.

Васко свива в първата пресечка, която тръгва от площада. Няма какво да се притеснява: зад ъгъла все ще намери някой полицай. От опит го знае. Думите си е подреждал от седмици, почти цяла малка реч, не на местния език, но все пак на един световен език, на езика на свободния свят, който сигурно всеки от свободния свят разбира. Васко продължава нататък, все по-нататък и преживява след изчезването на сина, след изкълчването на глезена следващата изненада. В тази Италия, изглежда, цари недостиг от полицаи. Вече е докуцукал до трети ъгъл, без да се натъкне на нито един униформен. Да, ей ти там, откъде идваш? Какво търсиш тук? Я си покажи паспорта! Това не беше предвидено. Че ще му се наложи да търси полицай, никога не би му минало и през ум. Кръстосани, напукани, извити навън летви; от тази врата излиза човек с дървено ведро. Питай го! Сива набола брада покрива бразди от доброта.

— Scusi, where is police… polizia?

Човекът поглежда към ведрото, оставя го върху калдъръма и оглежда дълго чужденеца.

— Carabinieri, eh? Dove sarà Michèle? Oggi c’é mercato, sarà in giro da qualche parte. Forsse é meglio andare a cercarlo al mercato…

Един пръст се забива във въздуха, надолу по улицата, в корена на нокътя тъмно петно, другата длан се свива, линията на живота е дълбока, непреходна сянка, ръката няколко пъти се повдига бързо напред, при което дланта пада, веднага се надига и отново пада… All’incrocio vai sempre dritto… китките се събират, гръб върху гръб и се разделят, падат дълбоко до хълбоците, в продължение на една усмивка, после ръката с черния нокът отново се надига с леко изпънати пръсти, палецът безучастен, надскача близостта на шепота, отворената длан подпира едно Basta и описанието на пътя завършва с щърбина между зъбите.

— Il mercato é là.

— Грация, синьор!

Колко дълго могат да се гледат облаците, докато на небето стане твърде тясно за грижите и те полетят надолу към ожулените от времето стени, охлузят се от тях и продължат да падат все по-надолу, до пукнатините на една пейка, бели люспи боя, които остават под нокътя, който проследява една пукнатина, проточила се до облегалката, точно срещу ъгъла, в който Яна косо се е облегнала. Със свити крака. Гризе нокътя с остатъците боя, прекарва го през кучешкия зъб. Мъчителното отваряне на консерви. Сяда върху двете си ръце, като че ли в тях е страхът, който я потиска. Притиска ги. Страх за Васко, къде се бави толкова? За Алекс. На запад веднага ще загубиш сина си. Тялото й се тресе, клатушка се напред-назад. Трепери. Един порив на вятъра помита праха, мушва се в черните й къдрици и ги мята пред погледа й, по-присвит… Не издържа седнала, не издържа и права, нито пък мисълта, че са хванали Васко, арестували, затворили, върнали, кой знае дали е вярно това, че италианците не връщат бежанците, ще открият и мен, всички ще ни върнат обратно и ще ни пъхнат в затвора, какво ще стане с Алекс, как можах да се забъркам в тая каша? Трябваше да говоря с майка. Все тази моя слабост, все отстъпвам. Приближават двама младежи на възрастта, на която Яна се омъжи, спират до пейката, заглеждат я, намеренията им — неясни, единият подсвирва, не продължават пътя си, говорят й нещо и се хилят, единият сяда до нея, толкова близо не се сяда до непозната жена, махай се. Няма къде повече да се отмести. Ами ако не се махне? Ако остане? Отвратителни ръце, ноктите са по-дълги от приличното, мръсотия под ноктите, лявата ръка се подпира на най-предната дъска на пейката, до бедрото й. Докосва я с кутрето си.

Васко обиколи пазара два пъти, не откри нищо, помоли още един човек да го упъти и той го заведе до някаква къща, недвусмислена табела до вратата, служебен кабинет, подобен на онези, които познаваше. В стаята няма никой, човекът, който го доведе, повдига рамене, показва му стола, същия като в училище, дава му знак да чака, той отива да търси Микеле. Така се казва полицаят, Васко разбра това.

Non, изкрещя Яна, беше го прошепнала няколко пъти, без последствие, без резултат. Non. Неотразимият е слисан, не прозвуча нито превзето, нито ядосано, може би тая е луда. Той побутва приятеля си, млясват още веднъж и се отдалечават с подчертано клатушкаща се походка. Яна вижда себе си: сгърчена, върху пейката на някакъв площад, причерняло й е, всички врати са затворени, Алекс го няма, Васко го няма. Никоя от вратите няма да се отвори, тя изкрещява два пъти, два дълги вика, които не могат да разстроят невъзмутимостта на това място, нейният глас се търкулва по стълбите надолу, изхлипва, спира, една пейка на някакъв площад в някакво градче от областта Фриул, недалеч от границата с предишния й живот.

Вратата се отваря. Васко е потънал в мисли, прагматични мисли, какво ще каже, как ще обясни положението и как ще открие местопребиваването на водача, как ще опише Алекс? Един висок човек в униформа се подава след изскърцването на вратата и зад него, дъвчейки усърдно, с грейнало лице — което веднага вбесява Васко — ситни Алекс.

Васко не чувства как стъпва по земята, толкова леко, сега, когато положението отново е овладяно. Свитата фигура там трябва да е Яна, добричката ми, на същото място, където я остави. Ще я изненада. Тя ще извика от радост и ще го прегърне… все се притеснява, но нещата винаги се подреждат, а тук се намираме в цивилизована страна. С времето ще се убеди, че сме постъпили добре, като сме избягали. Той се промъква отзад. Тя не помръдва. Тихо! Едва не се препъна в бордюра, има да се чуди, че толкова бързо съм намерил нашето дяволче. Тя не усеща нищо, добре сега, красивите й рамене, ДРУГАРКО, „бръъъ“! Тъкмо да каже: защо седите толкова самотна на тази пейка, и едно скрибуцане го отрязва, Яна скоква, отстъпва назад, стиснала тялото си с ръце, НЕДЕЙТЕ, МОЛЯ ВИ, после замахва. Яна, момичето ми, скъпа, хей, аз съм, НЕ МЕ ДОКОСВАЙ, но какво става? Намерих го, всичко е наред. Тя клати отрицателно глава, заравя се в собствената си прегръдка, клати глава. Той стои зад пейката и недоумява. Какво да й каже? Тя не го чува. Сякаш нещо е заседнало в гърлото й. Може би. Какво? Пак ли нещо обърка? Погледни ме. Може би ще успее. Докосва гърба й с ръка. Малкият ни чака в полицейския участък, всичко е наред. КАК МОЖА! Сякаш се мъчеше да изтръска ръцете си. Ти, ти… беше ме страх, къде беше, толкова много се забави, ти просто не идваше, как можа, как можа…

Тръгва с него към полицейското на упрекващо разстояние.

 

 

Първият разпит: малко думи, които се разбират по жестовете. Раздърпан и жалък като бостанско плашило, мисли си карабинерът, докато синьор Луксов очертава с ръце високата стена, която е трябвало да бъде прескочена, показва с пръсти делфинов скок и после се върти, куцукайки, около собствената си ос. Като жужащи пчели, мисли си Васко, когато конфузните звуци идват в повече за карабинера, и той вдига ръце, полага спокойно върху дланите две-три изречения и после ги посипва като конфети върху чужденците. Толкова се вживява в ситуацията, съвсем нова за него, както и за вестоносците, които зад прозорците и вратата са се потопили в случката и най-вече в представлението на карабинера, за да могат веднага да разменят въпроси и отговори с насъбралото се на пазара любопитство, че говори, без да спира, излиза пред бюрото и демонстрира тържествено красноречие, най-напред очи в очи с бащата, а после в окуражителен, по-мелодичен вариант към майката. Какъв елегантен полицай, минава й през ума. Тя прегръща Алекс, притиска го към себе си, малко по-силно, целува го отново и отново. Неговите бузки опитват да се спасят от мокрите й милувки. Предпочита да гледа карабинера Микеле, с когото вече има няколко общи закачки.

— Какво казва? — пита Яна мъжа си.

— Не знам точно.

Тя се обръща към карабинера: Грация, грация, о, грация, притиска и целува Алекс. Карабинерът разбира.

— Ядене? — пита той, показва устните си с пръст и се усмихва на Алекс.

— Тук всичко е страшно вкусно, мамо — Алекс си глади коремчето, — шунката и сиренето, ммммммм. — Нещо го гъделичка по езика. Това са мравките.

— Ние малко пари, казва бащата. — А карабинерът, благодарен, че има възможност да покаже великодушие, поклаща глава, обръща длани толкова ненадейно и бързо, както се прекатурва лодка, смее се и говори едновременно, отива до вратата и приказва нещо на един младеж. Поканва бежанците гости да седнат, нарежда да затворят вратата; представлението свърши, сега трябва да пази авторитета си. Сяда на бюрото и отново набира централата. Положението все пак е малко сложно…

И той още говори по телефона, когато младежът донася чиния с хляб, шунка, сирене, домати и две ябълки. Две големи ябълки с прекрасна форма. Тревогите на Яна отстъпват.

— Ето го, от същото е, никога не сте яли такова. — Алекс, в целия си ръст и убедителност. — Това е най-хубавото сирене.

— Още не му поникнала перушината, и вече се перчи — казва Яна.

— Виждаш ли, само трябва да изпратиш децата в чужбина, и те веднага стават мъдри като света, и могат да научат на нещо бедните си, невежи родители.

Тримата се смеят, от толкова дълго време, отново в един глас.

 

 

Микеле на седалката до шофьора се старае да разговаря с Васко, Яна и Алекс, които седят отзад. Полицейската кола се носи по разсичаща един хълм автострада, над самото море и над града, първия истински западен град. Триесте, казва Микеле. Това значи е Триест, нюанси на бялото, керемиден подслон. Толкова красиво. Сякаш търпеливото море е доплувало в този залив заради скъпоценен камък. Кранове се протягат уверено, грамадни презокеански параходи, трябва да са на няколко етажа, пуснали котви в очакване, колко ли е хубаво на такъв кораб, трябва да пиша на Мишо за тях. Мишо е диабетик, който натъпква копнежите си в кораби, за които не знае нищо друго, освен че пристигат някъде по света. Какво ли не би дал да можеше с очите си да види такъв кораб. И даже да се качи на борда. Погледът на Яна бяга напред към хълма, към вилите на склона. Да срещаш деня на верандата с чаша кафе, истинско кафе, като онова, което татко веднъж беше донесъл от Виена, а зад гърба ти — меки като възглавка тонове от „Тоска“, и да гледаш към морето — тук то се просмуква от небето и добива различен цвят от онова, на което щяха да прекарат отпуската си, ако не бяха… Алекс вижда само колите, които прелитат край тях по лявото платно, накланя се малко, за да вижда по-добре, покрай майка си. Вече разпознава някои от тях, фиат, по-стар модел алфа, те не са най-страхотните коли тук. Това са дребни риби за тука… Вижте онази там, извиква той, колите профучават, като че ли се надпреварват коя да му се хареса най-много, една перка на задницата привлича вниманието му за миг, но веднага е надцакана от едно почти прилепнало към шосето приказно създание, което я задминава, плъзва се обратно в своето платно, десният мигач просветва, ето тази е най-страхотната, оооо-у, най-най-страхотната, Микеле се смее, потвърждава с палец качеството и пита нещо Алекс. Колата-чудо се отдалечава по едно стръмно шосе. Мазерати, мазерати. Специална марка спортни коли, обяснява бащата. Какво обаче казва още Микеле. Мелодичността подхожда на красотата. Iso Grifo, добавя той. Ma-se-ra-ti I-so Gri-fo. Каква външност, елегантна, и изобщо всичко, за което можеш да мечтаеш. Алекс би го помилвал лекичко, това мазерати изо грифо, родителите се усмихват — в това мазерати би имало място за всичките им копнежи. Алекс произнася трите думички с апломб, като първи екземпляри от една нова колекция, скъпоценни монети, колко прекрасен е звънът, с който падат в празната касичка.

Полицейската кола се отклонява от автострадата, минава през някакво градче и продължава нататък още малко покрай една каменна ограда. Спира пред решетките на желязна порта. Шофьорът натиска нетърпеливо клаксона, докато от будката на охраната се показва един колега и идва при тях, оглежда колата и пътниците в нея. Двамата полицаи си говорят известно време.

Вратата се отваря навътре, колата потегля, търкулва се към една плоска постройка. Пътят е фланкиран от триетажни, монотонно повтарящи се сгради, те стоят кафяво зад утъпкана поляна, строени като дивизия, със ситни решетки на прозорците, които пресяват всеки слънчев лъч, съвсем различни от вилата и верандата, както Яна много скоро ще разбере. Тук не живеят хора, които лежат в шезлонги. Васко бързо разпознава тази геометрия, усеща как студът се промъква в краката му. Геометрия на строевата подготовка и краката му се вкочанясват. Леденият мраз в прекалено тесните ботуши. Неравномерното дишане, едно изсвирване, гонещо навън, упражнения по „тъй вярно“ и „слушам“ преди закуска, комендантът на поделението и ротният командир, строй се в редици, подравни кирките — в студа, той иска да се измъкне от презрителните викове, да се свие, да избяга, ако трябва дори пълзешком, но краката му, замръзнали в ботушите, са се сраснали с казармения плац и той може само да си повтаря, че всичко това ще свърши. Дявол да го вземе, нали уж успях? Как така пак се озовавам в казарма?

 

 

Вторият разпит, с преводач, в едно помещение с дървени маси, дървени етажерки, разнородно надписани папки и листове от стари календари по стените. Микеле се сбогува нежно с Алекс, хвали родителите, че имат такъв син, а пък да вземат да го хвърлят ей така през някаква стена, без да знаят какво има оттатък, цъкайки и клатейки пръст — второто правеше подчертано пресилено, като автомобилна чистачка пред широкото си лице, мятаща се между двете трапчинки на усмивката.

Преводачът. Яна изтръпва от страх. Той изглежда така, сякаш не харесва дрехите, които носи, но и те не могат да го понасят. Два ръждясали пирона поглеждат Яна, а на тях виси без рамка едно изтъркано изречение.

— Добре дошли в лагера Пелферино. Аз съм Богдан.

— Сънародник!

— Аа, добър ден, аз се казвам Васко, Васко Луксов, а това е жена ми, Татяна, и сина ни Александър.

— Сашко, дай лапа, я ела тука, да си ми жив и здрав, момчето ми, добре дошъл, добре дошъл. Не се притеснявайте, тук сте на сигурно място, всичко ще мине по мед и масло, можете да поемете глътка въздух, отпуснете се, най-лошото е зад гърба ви, сега можете да си починете колкото искате, време имате предостатъчно, тук нещата малко се проточват, честно да си признае Богдан. Тук по-лесно се влиза, отколкото се излиза — но все някога става, — все пак не е затвор, нали така, оо, не се бойте, мадам, шегувам се, всичко ще се оправи, сега светът е пред вас. Всъщност как се измъкнахте? При Горица! Браво. С водач? Да, да, естествено, а после? Прекрасно, е, това вече е нещо ново, такова не се беше случвало досега; и какво, малкият заедно с вас, моите уважения, че не сте се върнали назад, наистина куражлии. Свалям ви плешивото си теме, Богдан ви го казва. Но това с водачите направо го забравете. Много са кофти, ако стане гаф, веднага се скатават. Вие не сте се появили, не сте спазили уговорката, значи „ариведерчи“. Няма да ги видите вече. Тук ще ви дадат малко дрехи, дарение, прилични неща. Е, няма да ви стъпят на врата, така му се струва на Богдан, а той бърка по-рядко и от папата, сигурно ще успеете. На някои им е трудно и понякога има неприятности, от дъжд на вятър, но ще ви издам златното правило, моята персонална награда за бягството — специално за вас! Спазвайте правилата, гледайте да не биете на очи, тук се навъртат едни типове, които търсят само неприятности, останете спокойни, навеждайте главата, тогава всичко ще върви, няма страшно. При онова, което сте изживели, няма начин да не се справите. Богдан е сигурен в това. Сега ще ви зададат няколко въпроса. Кой-как-къде-какво. Внимавайте с политическите. Говорете по-общо, ха, най-неопределено. Тях конкретното и без това не ги интересува. Имайте предвид, ако сега им сервирате някоя история, после трябва да се придържате към нея, дума не може да става за някакви отклонения, това не го обичат, могат да станат неприятни, не е желателно да се сменя „плочата“. Няма да ви върнат, но тези тук имат гадния навик да държат хората на това място до второто пришествие. Подготвили ли сте нещо? Не, не самото бягство, причините, нали знаете, преследвания и т.н. Сега трябва да поискате политическо убежище. Значи как е при вас? Бащата в затвора, забрана за следване, изселване в провинцията, интерниране? Окей, да, това не е зле, това ще мине. Преследване на целия род, това е сигурен номер, не, не, не ми обяснявай, хич не ме интересува ни най-малко, изобщо не ми пука дали е истина, или не. Който бяга, си има причини, така смята Богдан, повярвайте ми, много нещо съм видял, по дяволите, тук няма светци, затова ми се повдига, като дойде някой и започне да дели емигрантите на добри и лоши. Така, хайде сега да влизаме, не се притеснявайте, смешна работа! Ако кажете някоя глупост, ще я замажа с превода, нали разбирате. Вие не сте нито първите, нито последните, които ще посрещна тук… Buon giorno, Dottore Sforza. Come sta lei е sua moglie? Ancora dei connazionali.

 

 

Емиграцията също си има свой върхов сезон: лятото, когато безчет хора са увлечени от отпускарския поток. На запад — повече задръствания, на изток — по-дълги опашки. Бежанците се оставят на вълната, не бият толкова на очи. Всеки отпускар разпитва за разписанието на кораб, автобус или за точния маршрут. Емигрантът се старае да прикрие своята нервност. Виждаш ли онова семейство на паркинга, до колата, която става по-скоро за кокошарник — как мислиш, закъде са тръгнали? Да разглеждат забележителностите на братските страни, за фестивал на борците за мир или в „обетованата земя“?

През късното лято лагерите в „обетованата земя“ се изпълват, приемателни лагери, бежански лагери, етапни лагери. Помещенията са пренаселени, персоналът става недостатъчен и недоволстващ. Колегите с повече деца са си взели отпуска.

В някога собствените предприятия и комбинати са останали празни столове, които привличат скришни погледи. Цели три дена отсъства! И още няма никакво обяснение. Подозренията избуяват, който смее, ги споделя шепнешком. Офейкал е, няма да го видим повече. Някои потулват завистта си, други — тревогата си. Сигурно е едно: не се върнаха от почивка. Срещнах тъщата, тя също нищо не знае, плаче и все повтаря, че са загинали при катастрофа. Може да са закъсали с колата, казвам й, за да я успокоя. Защо тогава не се обаждат? Щяха да позвънят, сигурна съм.

Звъни се на вратата на изоставените, на останалите у дома. Искаме да знаем къде се намира понастоящем вашата дъщеря. А синът ви? Търсим брат ти. Не трябваше ли отдавна да се е върнал? И защо нищо не си съобщил? Май не си много-много загрижен. Сигурно знаете повече, отколкото ни казвате? Не намекна ли с нещо, че няма да се върне? Как се разделихте? Известно ли ви е, че преди отпуската е продавал на другарите си от предприятието някои лични вещи? Плочи например. Явно са му трябвали пари за отпуската, а? Покажете ни други негови плочи. Съвсем никакви? Значи е продал цялата си колекция от плочи, за да изкара две седмици на морето, хм? Какви бяха тия плочи? И вие не знаете. А какво ще ни отговориш, ако ти кажем, че твоят син е имал виза за Югославия? И паспорт, валиден четири седмици. Покажи ни стаята им. Много подредено, дъщеря ти винаги ли толкова подрежда? Хм, и защо не си ни съобщила? Тук на стената са висели картини, ето там, и слепите ще видят. Кога са били откачени? Лелче, не си влизала ни веднъж в стаята и прах ли не си бърсала през цялата им отпуска? При тази нечувана жега цяло лято ни веднъж не си отворила прозореца? Значи нямаш нищо общо с тази стая? Мишо, я ела, ела, погледни там. И какво е това тука? Я ни обясни, лелче, какво прави тази рамка, брей, че тежко нещо, какво прави тя в гардероба? Твоите хора опразват стаята, а ти се опитваш да ни баламосваш, че нищо не си разбрала. Ще ти дам един съвет и си го закачи като обеца на глухите уши — гледай да не духнат и останалите ти пет щерки, че пак ще дойдем. И тежко ти и горко, ако разберем, че имаш пръст в тази мръсотия…

Бягството си има своите епохи, години на устрем и години на застой. Потушени бунтове, неуспешни смени на властта, много повече от един-двама са онези, които бягат-тичат-бързат да се махнат, забравили диплома, ненамерили място за една любима книга. Скочили в някой влак, натиснали газта до дупка по някое второстепенно шосе към границата, някои пешком, други сврени в каросерията на камион, шофьорът също не го свърта. Границите са покрити с шупли, седмици или дори месеци наред, спукана вена, както би казал някой лекар, намаляване на главоболията — пресмятат наум собствениците на властта… Това се случи за пореден път в сърцето на Средна Европа, малко преди Алекс да прелети през стената. Източноевропейската солидарност беше пристигнала, за да засвидетелства оловно недоволство, и лагерите на „обетованата земя“ се напълниха.

Нали разбирате. Във върховия сезон местата са заети, можеше да се окаже трудно Васко, Татяна и Александър Луксови да бъдат подслонени.

 

 

Стълбището е широко, петима ефрейтори, застанали в редица, биха могли да слизат бързо, закопчавайки горните копчета на ризата си, може би дори седмина щяха да се сместят, на едно място стълбите спират за почивка, преди да тръгнат нагоре към първия етаж, прозорците предлагат мръсен изглед, още една почивка преди втория етаж. По стъпалата се търкалят стъпкани спагети. Объркан, Васко изкачва стъпалата нагоре, без да изостава нито крачка от Богдан. Яна пристъпва на разстояние, скована от униженията през последния половин час. Алекс дърпа ръката й. Италианецът беше облечен в елегантен костюм и носеше дръзка, бледорозова риза — вратовръзката му се извиваше като дъга върху сития корем. Не ги поглеждаше, сякаш въпросите, които задаваше, за него бяха по-маловажни от едно подсмърчане, от пренареждането на листата, от щракването на химикалката. Отговорите отбелязваше набързо, сякаш го интересуваше единствено крайният резултат. Като че ли не го впечатли случката със стената. Не знам, Богдане, имах чувството, като че ли няма да ми повярва нито дума. Как мислиш, колко ли такива истории вече е слушал? На човека му е писнало от историите, които трябва да слуша. Твоето бягство за тебе е нещо страхотно, ти смяташ така, аз също, но за него ти си само повторение, години наред той ден след ден слуша все едно и също, как на някого не му позволяват да следва, как друг не може да специализира в чужбина, на трети му пречат да се издигне, защото баща му бил фашист, все едно и също: не бива, не може, няма възможности, и всеки път преувеличено, а понякога дори измислено от самото начало. Ама и Сфорца, та той междувременно е научил всичко, което се знае за лъжите и лишенията. Той не би се учудил дори ако пред него застане самият Тито.

Те трябваше да си предадат паспортите. Яна се почувства като разсъблечена, Васко — облекчен, като че ли със загубата на паспортите окончателно се беше отървал от родните власти. След краткия разпит бяха отведени в съседната стая, седнете на табуретките, Яна успя само да отмести един кичур от челото си и проблесна фотосветкавица, с наплюнчен показалец прокара път в бретона на Алекс и — отново светкавица, яката ти, Васко, но Васко не реагира и просветна — вече за трети път. А после Богдан го бяха поканили да излезе, човекът, който ги фотографира, им даде знак да отидат с него до една маса. Как изглежда всъщност този човек? Всичко ставаше толкова бързо, мислите на Яна все още бяха заети с фотографирането, човекът хвана китката й, стоеше срещу нея, беше много по-висок от нея, на масата имаше лампа, много, много по-висок, тя гореше, той хвана палеца между пръстите си, натисна ръката й към масата. Но какво иска? Върху масата лежеше нещо, той натисна палеца й настрани, натисна го в нещо мокро, оваля го върху… тампон за печат. Но какво прави? Разтърси ръката й, да я отпусне, после търкулна палеца през едно светлокафяво картонче, в едно квадратно поле, поведе ръката й назад и повтори процедурата поотделно с всеки пръст на дясната ръка, за всеки пръст — правоъгълна кутийка, и с всеки пръст унижението се забиваше все по-дълбоко. Тя погледна картона, мъжът беше направил печатна грешка, Татаина Луксов, не се четеше и ясно, тогава тя би могла да твърди, че това не е тя, но отпечатъците от пръстите на дясната ръка проблясваха, заличаваха се в грозната светлина на електрическата крушка, което ги превръщаше в нещо особено. Всички минават през това, Яна, то няма нищо общо с нас. А ако се чувства по-малко човек отпреди? Тя се вторачва в катраненочерните си пръсти. Никога няма да се изтрият. В умивалнята има сапун, каза Богдан. Това не я успокои.

Коридорът е широк и неосветен, прозорецът в дъното задържа светлината за себе си, един мъж, опрян на стената, олицетворение на очакването, гледа навън. Слушай, прошепва Богдан, за съжаление има и неприятни неща, ти ще ги преодолееш, сигурен съм, но семейството, искам да кажа, че жените преживяват дълбоко тия неща, не губете кураж, след няколко месеца пак ще сте навън, просто стиснете очи и давайте нататък. Спомняй си само от време на време милата ни сладка родина и ще ти бъде по-лесно да издържиш.

— Какво има? — Поглед през рамо към Яна.

— Така, сега, в момента, нямаме достатъчно стаи, мъжете и жените спят отделно, по принцип семействата получават самостоятелни стаи, но толкова много бягат, а в цяла Италия има само три лагера, какво да правят хората, и те си имат грижи, значи много е тъпо, всъщност вие би трябвало да получите цяла стая, нямаше да е никак зле, но съжалявам, нищо не може да се направи, в случая дори Богдан е безсилен, настанили са ви с едни цигани, цял катун, като че им дават отстъпка за количество, от Полша са, вие получавате половината от стаята, веднага ще я огледаме, разделена е с платно или нещо подобно, лошото ще бъде наполовина.

В дъното на коридора свиват надясно, в малък страничен коридор. Човекът до прозореца ги оглежда, недоверчиво или просто сломено. Чех, казва Богдан. Има ги много, нали знаете.

Цяла групичка мъже стоят в средата на коридора, гласове, които те шляпват силно по гърба. Циганите. Разговорите им се разпадат, когато Богдан и Васко застават пред отворената врата. Нито един гостоприемен поглед. Богдан кимва на мъжете и влиза в стаята. Васко го следва. Яна бърза зад тях, стиска Алекс за ръка. Тежка миризма. Тази миризма е изпъдила от стаята всяка свежест: къкрещи манджи, лук и чесън, лошо говеждо месо, силно подправено и леко загоряло ядене. Яна трябва да се насили да огледа стаята. В десния ъгъл гори малка печка на въглища, върху нея голяма чугунена тенджера. Стената е покрита с ивици сажди и тапет от пръски, най-вече доматени, някои яркочервени, когато консервите са били изсипвани невнимателно, другите различни нюанси на кафеникаво, когато е пръскало навън от клокочещата повърхност на врящия сос. Отляво в стаята има две двуетажни легла, а в средата маса, върху нейния плот са издълбани часове на скука.

Васко оставя полупразния куфар върху масата. Яна отива с Алекс до едното легло, присяда на ръба. Чаршафи, синьо-бели и шарена ивица отстрани, в ъгъла бодливи одеяла, сгънати на квадрат.

— Аз къде ще спя, мамо?

Циганите от коридора са влезли в стаята, речта им се свива в кълбо от викове. Богдан, изглежда, че разбира отделни фрази полски, но не среща съгласие. Има проблеми. Богдан се ядосва. Един от циганите вади нож. Забива го до куфара в масата. Богдан крещи право в лицето на циганина. Той също му крещи. Другите го задържат.

Богдан се обръща.

— Те готвят тук. Не искат да освободят, защото готвят тук. Той казва нещо на другите цигани, със заплашителен тон. Няколко изречения, и циганите тръгват към вратата. Съветват се шумно.

— Мамо, може ли аз да спя горе?

Богдан идва при леглото. Не се хранят в столовата, затова им дават пари и те сами си осигуряват храната. Казват, че тукашното ядене не им понася. Глупости. Отдавна са тука, сигурно има две години. Много съжалявам, Сфорца да му мисли. Защото те получават ядене от други цигани или крадат, или Бог знае какво, а парите ги харчат за други неща. Пфууу, проблемът е, че те са опразнили тази стая, разпределили са се по другите стаи, за да има къде да готвят.

— А какво им пречим ние да си готвят? Все някак ще се сместим…

— Васко!

— Какво, Яна, трябва да намерим някакво разрешение. След като няма други стаи…

— Пречите им, и още как. Те не понасят чужди хора да се приближават. Почакайте малко. Яденето като че ли е почти готово. Казах им да ви пуснат тази нощ да спите тука, а пък аз ще видя какво може да се направи. Те също трябва да измислят нещо. Иначе ще отида при директора.

Двама от циганите се връщат. Те говорят нещо на Васко. Той клати неразбиращо глава. Те го блъсват. Той избутва единия. Богдан се изправя между тях. Крясъци.

Яна се разплаква.

Една стара циганка, която седеше неподвижна на пода до тенджерата, скрила крака под широката пола, се надига тромаво и отива бавно към Яна, носи в ръка празна пластмасова чиния. Спира пред нея, избърсва бузата и, държи чинията под брадичката й. Nie plaž.

Крясъците са се сгъстили.

Старата жена изтрива внимателно една сълза от горната устна на Яна. Тя навлажнява чинията със сълзата и казва нещо. Повтаря Nie plaž, кресливо силно. Крясъците се раздробяват. Тя показва на мъжете чинията, pláž, сълзите и, Яна разбира. Старата се връща при тенджерата, взема една дървена лъжица и сипва със замах гулаш в чинията. Пръска във всички посоки. Подава пълната чиния на един от мъжете. На, яж, казва тя.

— Яж.

 

 

— Сега ще ви покажа къде можете да се миете и къде дават за ядене. Ще ви запозная веднага с няколко сънародници. И както ви казах, много се пазете. Не всички са като вас. Винаги нащрек, така смята Богдан, това поне не вреди. Значи за вечеря има хляб с масло и конфитюр, всичко в малки пакетчета. За закуската трябва сами да си отделите по нещо. Много е просто, всеки получава достатъчно, но ако си ужасно гладен, можеш да помолиш за допълнително.

Те влизат в голямо помещение с високи тавани. Между голите стени са подредени една до друга дълги маси, осем редици, а до тях, точно в средата — друга маса. Големи кошове върху мушама, която стига чак до пода — найлонова, както веднага ще установи Яна. Опашка, свършваща при три жени, които бъркат в кошовете, изваждат нещо и го подават на онзи, който е наред.

— Седнали са там отзад. Елате, после ще си вземете яденето.

— Здравейте, здравейте, как е кракът, Стояне, надявам се скоро да ги смажеш тия болтове, цялата къща събуди снощи, като се качваше по стълбите. Не, днес нямам новини за вас, и от братовчед ти нищо, Иво. Съжалявам. Обаждам ви се само за да ви представя това младо семейство, подкрепление от родината, току-що пристигнаха. Е, всъщност все още не се чувстват съвсем тук. Оставям ви ги да ги поразведете насам-натам, аз тръгвам, в Триест ме чака хубаво вино. И ако послушате Богдан, накарайте ги да ви разкажат как са преминали границата с малкия, страхотно е, заклевам се в майка ми, страхотно, в сравнение с тях вие сте най-обикновени палета, извинете ме, мили дами. Васко, утре пак ще намина, ще обсъдим всичко останало. Пожелавам на всички да спите в кош и бъдете мили с новите.

И Яна, Васко и Алекс веднага се запознават с всички.

— Борис, а ти как се казваш, момченце? Сашо! Я ела, Саше, да седнеш тука.

— Гранд Стоян, целувам ви ръка, уважаема. Да ви представя нашите три дами — къси поли, вулгарно разнищени усмивки.

Иво Чикагото, плийз ту мит ю. Тейк сийт.

Братята обущари кимат, поглеждат надолу в ръцете си.

— Асен — изпушил цигарата почти до пръстите…

— Жена ми. — Безучастен поглед.

 

 

Яна се събужда от някаква ария, която се кърши в необикновени фльонги. И-та-ли-я, И-та-ли-я. Всяка сричка отделен тон, не изтръбени, а понесени от меките вълни на шепот. Част от нея излиза от съня и я наблюдава… главата върху завивката, тъмни кичури изтичат през бяло-синьото поле като артериите на делта, затворени очи; и, И-та-ли-я, И-та-ли-я, някой репетира ария, тоновете се люлеят неделно, излет на хълма, искрящо зелено чак до заобления връх, светлината се протяга, настроението, заредено със смях; преди, когато минаха през потока, Васко хвърли обувките си на другия бряг, нави панталоните си, аз съм вашият лодкар, каза и се наведе, таксата — само в целувки. Приятелката скочи на гърба му, хей, не толкова буйно, ръцете му обгръщат бедрата й, едва не се търкулна надолу по наклона, отново в равновесие, стъпалата му търпеливо се доверяват на хлъзгавите камъни. На отсрещния бряг тя му се отблагодарява лошо, с бягащи устни, и бърза по-далече от досега му. Той протестира, не сме се разбрали така, оставаш ми длъжница, ще си взема своето, ще видиш, сега отивам да си потърся по-добра клиентка. И той отново прекосява потока, не толкова внимателно. Яна го дръпва за врата, под тях е водата, той залита напред, повлича от потока няколко пръски и те падат в прегръдка, овалват се през тревата, въздишки-смях-писъци, между тях пърхат мигове страст, насам и натам, едно „ууу“ се пързулва по склона надолу, Яна вдига очи, Васко обръща глава и вижда Петьо, на раменете му Алекс, двамата са оплели ръце и подскачат през тревата. Васко милва Яна по ухото и прошепва: обичам… И-та-ли-я. Тя е по-будна. Алекс я гъделичка по петите, две пръстчета пърхат по стъпалото й като нетърпеливи птички, в ритъма на песента за ко̀са, не, Алекс, недей. „Тръгнал кос с дълъг нос, през гората гол и бос, тупнал крак, так-так-так… ходил, ходил, па се спрял, три коли мухи изял, тупнал крак, бре, бре, че юнак.“ Тя дръпва краката си и отваря очи.

— Тука смърди.

— Добро утро, красавице, просто остави носа си да спи.

Алекс се е покатерил на леглото и удря една целувка по лявата й буза.

— Почнаха ли да готвят? Циганите…

— За теб намерих чай.

Васко се усмихва като човек, горд от плячката си, и вдига една бутилка кока-кола. Чаши няма, отваряй уста. Той държи бутилката, завил с фланелката си пълния край, поднася отвора към устните й — и навън изскача прекалено голяма глътка. Чаят потича през гърлото й. Пари. Васко я обърсва бързо с потника.

— Като дойдат, трябва да се сдържаш, те са опасни, те са в състояние да те заколят.

— Никой няма да бъде заклан.

Почукване, като с длан, и веднага след това Богдан е в стаята.

— Обещанието си е обещание, нося добри вести. Циганите сами са намерили решение, ще се свият още, за да освободят друга стая. Нея ще я дадат на вас. Явно готвенето е ужасно важно за тях. Закусихте ли? О, прощавайте, тъкмо ставате. Пак ще мина по-късно…

… Така, сигурно искате да узнаете, какво правим нататък. Мъчен въпрос, бих казал, всички все това искат да узнаят от Богдан. Ако зависеше от мен, още утре щяхте да отпрашите за рая с първа класа, а аз щях щастливо да ви махам с кърпичка. За съжаление е невъзможно. Scusi. Ще опитам да ви обясня положението. Вие сте подали молба за политическо убежище и затова можете да останете в този лагер. Първият проблем е, че Италия не дава убежище, поне на смъртните не. За вас тя може да бъде значи само транзитна страна. Трябва да отидете някъде другаде, а изборът не е голям. Не са много тия, които приемат емигранти, Австралия, Южна Африка, Аржентина и още няколко други. В Щатите можете да отидете само ако някой ви изпрати декларация. В нея трябва да пише, че ви познава и гарантира, че няма да подпалите страната им, че няма да убиете президента и тям подобни, на това му се вика клетвена декларация. Имате ли човек там? Е, в такъв случай тази страна направо си я избийте от главите. В Канада става без човек, но… трябва да се чака…

— А Европа? Всъщност ние искаме да останем в Европа.

— Лошо, много лошо. Там няма място, мога да предложа само Швеция, студена страна, малка квота. Дълго чакане, затова пък Канада е прилична, Богдан би се замислил. Швеция означава безкрайно чакане и никой не ти казва дали в това време, докато чакаш безропотно, те няма да променят мнението си. Така стоят нещата. Не е необходимо веднага да решавате. Премислете всичко отново. Спокойно. Без да прибързвате. Сашко, ти къде спа, я чакай Богдан да познае, сигурно горе, нали?

— Мама не позволи.

— Ууф. Я да видим дали не можем да придумаме мама. Почакай. Още нещо, преди Богдан да изчезне, след като се наобядвате, трябва сами да измиете чиниите и приборите, до столовата има умивалня, там можете да си миете и очите. А ти, Сашко, ще помагаш, нали? Тогава за награда мама може би ще позволи да спиш горе.

Смехът на Богдан вместо довиждане.

 

 

За обяд спагети: спагети като за цяла казарма и кайма колкото за едно семейство. Две купчини дълбоки чинии, пластмасови, в син цвят. Който идва наред, взема най-горната чиния от купчината, поднася я към черпака, който натоварва отгоре й едно кълбо спагети, после доматен сос. Васко, Яна и Алекс сядат при своите сънародници. Накъдето и да погледнеш, всеки навива спагети около вилицата, макаронените върви се провисват, при някои толкова надолу, колкото е разстоянието между устата и чинията. Ножове няма, лъжиците се съпротивляват в ръцете им, италианците ги ядат ето така, гледай, и сега бързо завърташ вилицата, и… на тези спагети тука им викат болонски. По името на град Болоня. Там се намира най-старият университет, казва Яна, и другите я зяпват, сякаш е изрекла най-голямата глупост. На съседната маса румънци ядат спагети, на другите маси може би седят унгарци, чехи, поляци, приказват силно и се мъчат да ядат спагетите с лъжица. Там отзад са арабите. От тях се пазете. Много налитат на бой. Всеки от тях носи нож в пояса и е готов веднага да го извади. Гледаме да не им се пречкаме много-много.

Накъдето и да погледнеш: остатъци от спагети върху сини чинии, които се изнасят от столовата. Богдан казва: май трябва да измием чиниите? Да, прав е, нали, и както обикновено, не каза нищо повече. Хайде тогава, елате, ще ви покажа.

Една летяща врата — и си вътре в умивалнята, по-отраканите я удрят с крак и отнасят чиниите си на една от петте мивки. Още в коридора подът беше мокър. Но каквото беше вътре! Истинско наводнение. Водата стига до глезените. А в помията — червеникава слуз и мазни петна, цял рояк, същински червеи, отвращава се Яна, тънки бели дъждовни червеи, навити, потрепващи, накъдрени спагети. Защо са на пода? Каква кочина! Яна вижда как Асен изтърсва чинията си над умивалника, спагетите падат вътре. Един съскащо-пльокащ звук завладява помещението. Тя поглежда надолу. Отводните сифони на петте мивки са свалени. Вода, остатъци от храна, всичко пльока на пода. Ето сега е ваш ред. Недей да гледаш толкова шокиращо. Няма ли кофи за боклука? Понякога слагат там в ъгъла една малка червена, но както виждаш, невинаги има. Преди каналите редовно се запушваха, сигурно е било доста гнусно, предполагам, че на италианците им е писнало да ги отпушват. Затова просто са махнали сифоните. Нали и така се оттича. Не заслужава да му отделяме толкова внимание, хайде елате, чинията под водата, малко с ръчичката отгоре, така, готово, хайде да се махаме, има и по-приятни местенца. Е, не се мръщете, ще свикнете. А ако някой макарон се залепи на обувката, просто го избърсваш.

 

 

След като са се наобядвали, хората сядат на групички на поляната и си приказват цял следобед. Алекс успява да се разбере в играта с няколко връстници. Меката светлина на късното лято включва казармените сгради в живота. Един мъж показва паспорта си на входа и се отправя към тях.

— Много ми е интересно какви ще ги разправя днес — казва Асен.

— Как какви? Пак измишльотини, разбира се. Но ти си падаш по такива фантазьори.

— Я тихо, бе жена!

Гранд Стоян ги поздравява с голямата си, тайнствена усмивка и се настанява при тях. Облечен е в сако на безбрежни лекета.

Гранд Стоян, самохвалко-измамник от класа, разбивач на женски сърца… обичам големи цици, изпълват душата ми… тръгнал с дървения си крак да завладява света. А светът е съставен от пари, казвам ви, този Менделеев си е чиста пропаганда, цялата му пача за натрий, калий и хлор е грандиозна измама, гледал е през микроскопа и е виждал рубли или както са се наричали тогава, как смятате, колко ли са се изнервили богатите от това и са му бутнали подкуп, за да надраска и водорода и човечеството да се видиоти. Вместо кислород в неговата таблица трябваше да стои долар, вместо въглерод — дойче марка или паунд… нали разбирате, и когато тези вещества се съединят и задействат, тогава и светът заработва, а не при B-три или H-две или O-четири или тям подобни дивотии. Но аз прозрях измамата, загрях какъв е номерът, да не съм вчерашен? Да не съм случаен?… Накуцва нашият Стоян, пък е и грозен като изоставена фабрика, но той пафка цигарата си наперено, както едно време баща му, барон фон Тийле, и също като него е прям. Две неща красяха покойния барон, кръстен на Св. Климент, в разцвета на силите му: съвършени маниери и съвършен немски. По онова време, между двете големи войни, повече не му трябваше на човек, за да преуспява. Барон фон Тийле, пишеше на визитната картичка, с която той оповестяваше своите визити. Генерален представител на „ИГ Фарбен“! Езикът му носеше звучене на старовремска аристократичност, походката му — благороднически арогантна, а облеклото — по светски зряло. Живей и остави другите да живеят, така гласеше неговият девиз — понеже всеки аристократ си имаше девиз. Баронът посрещаше в хотелския си апартамент търговци, които бяха дочули, че съществува възможност евентуално да се включат в един местен клон. Като отплата за направените инвестиции, освен вързания в кърпа дял от печалбата, ги привличаше и малкият пакет акции на „ИГ Фарбен“. Солидни като златото, казваха онези, които добре познаваха света на финансите. Барон фон Тийле години наред беше почитан гост в големите къщи на едрата буржоазия, в демократичните салони, на събранията на легионерите и в офицерския клуб на Вермахта. До деня, в който страницата се обърна, визитните картички се обезцениха, титлите и маниерите вече нямаха достъп до хотелските стаи, а клиентите на акции изчезнаха в чужбина или заедно с барон фон Тийле — в затвора. По време на разпита му крещели: Стоянов, ти цял живот си бил само паразит. Той не позволявал да се обръщат по този начин към него и настоявал пред палачите от Държавна сигурност да му дадат възможност да се свърже с немския посланик. Те му излели кофа с урина върху главата. С немски акцент в родния си език, той ги уверил, че много скоро нещата ще се обърнат. Тогава значи си агент на Гестапо и ние ще те застреляме на място. Той им предложил имоти в Източна Прусия. Те го накарали да опише имотите, дори и оборите, и се наслаждавали на плющенето на шамарите. Времето на барон фон Тийле беше отминало. Немското посолство беше опустяло, документи, картини и мебели — конфискувани, а Източна Прусия вече принадлежала на народа. Няколкото години в затвора барон фон Тийле носел с достойнство своите дрипи, като че ли бил доволен от най-новото творение на шивача си, после духът му се разлетял в безбрежието на лудостта.

Синът му тъкмо се бе върнал от разходка в Триест. Почти всеки ден отиваше с автобуса в Триест и като се върнеше, разправяше колко страхотно било… когато срещу мене застана онази жена с жарка кръв, точно на възраст, която цени всеки познавач, там някъде между трийсет и четирийсет, и започна да ми хвърля едни погледи, отначало се чудя кого ли има предвид, във всеки случай не мене, нали знаете, на нас от Балканите ни липсва самочувствието, това ни е най-големият проблем, все си мислим, че не сме достатъчно добри, но на мене скоро ми стана ясно, че булката има предвид мене, погледите й ставаха все по-пронизителни, само толкова мога да ви кажа, да имаше как, щеше да ми се метне още там, ах, това мръсно католическо възпитание. Очите ни не можеха да се отделят, аз, естествено, упорствам, намигнах й, отметнах назад глава, тя веднага разбра знака ми, ние двамата направо бихме се стопили в танго… после пристъпи към мен една крачка, горките вие, да знаехте само, не е лесно да се справиш с такова нещо, трябва да си издръжлив, даже дървеният ми крак омекна, викам си, католичка-некатоличка, ей сега ще ми се увеси на врата, елегантна жена, а пък краката й, у-хууу, да ги схрускам, а коленете, сигурно поне това знаете, как трябва да изглежда хубавото коляно и стегнатите бедра, загорели като козунаци, и тъкмо оглеждам тия хубави неща и тя се приближава, още една крачица, стои там в цял ръст, размечтах се за онова, което е под полата, и не мога да ви опиша колко ми стана горещо. Това сигурно беше… ухууууухуууу.

Стоян си запали втора цигара и след първото дръпване прати дима високо нагоре.

— И после какво?

— Ами нищо, после тя слезе.

— Как, просто така, след цялата тази игра?

— Ама какво разбирате вие, такъв е животът, понякога човек няма късмет… тя сложи ръка на гърдите ми, проблесна пръстен, цяло състояние, разбирам аз от тия неща, великолепен камък, инкрустиран в златото, тази жена е скъпа като злато, но, както казват англичаните, едни печелиш, други губиш, тя беше вече разпределена, пък нали знаете колко морални са тука, колко тъжно ме погледна на раздяла. Ако времената бяха други, пиленце, й казах, ако времената бяха други, между нас щеше да трещи и да святка, а пък походката й, предпочитам да не си спомням, какви жени има тук, ех, колко е хубав тоя Запад.

 

 

В дъното на коридора се намира обща умивалня, на втория етаж — за жените, на първия — за мъжете. При вас работят ли душовете, Васко? Не, използвах мивката. От крана й тече подчертано чиста италианска вода. Само дето е студена. Яна трябва обезателно да изпере, цял плик, пълен с разни неща. Повдига й се, защото няма бельо за смяна. Умивалнята е празна, тя отива до мивката, където има тапа. Сапунът за пране, квадратен, изпълва ръката й, взема го от съседната мивка. Завърта крана. Натиска дрехите във водата, търка ги със сапуна. Някой влиза, минава зад гърба й, бърза към последната мивка в редицата, най-близката до прозореца. Яна и другата се поглеждат, познават се. Една от онези странни три дами. Новата със сладкия палавник. Малко хигиена, а? Няма как, откакто сме тръгнали от дома, не съм… От дома ли? Било е някога твой дом, писе, това вече е минало, няма за какво да тъгуваш, не увесвай нос, я не попарвай младостта си, човек навсякъде трябва да си пере гащите. Като те гледам така, се обзалагам, че изгаряш от нетърпение да си купиш нещо хубавичко. Неща като тия, дето имаш тука, ние вече ги изгорихме най-тържествено. Тя беше стъпила с левия си крак в мивката. Гъвкава е, мисли си Яна. И с много наболи черни косми. Жената загребва вода и полива с нея крака си, от коляното надолу. Не можеш да си представиш какъв избор има тука. На жените тук сигурно им е много по-лесно да свалят мъжете, а? Оглежда се за сапуна. Подай ми го за малко. Яна й го донася. Жената го взема и мълчаливо се обръща към крака си. Дълго трие сапуна между ръцете си, докато получи малко пяна, която размазва по крака си. От джоба на фланелката си изважда бръснарско ножче, поставя го над кокалчето на глезена и го изтегля нагоре. Яна поглежда крадешком и търка гащите си. Да не мислиш, че ми е приятно да го правя, но мъжете тук очакват това от тебе, иначе нямаш шанс. Не вървиш. Как така не вървиш? — учудва се Яна. Жени с бръснати крака ли вървят? Тя изплаква прането, докато изчезнат и последните сапунени мехурчета. Всеки път се порязвам. Без това явно не може. То е част от бръсненето. Една червена капка си проправя път по пищяла. А при теб как е, девойко? Не, аз не се… бръсна… никога. Щастливка, всички косми са си по местата, а? Яна изстисква прането. Къде да простира? Така, половината е готово. Къде мога да простра нещата? Аз слагам моите на решетките на прозореца. В оня ъгъл има парцали, можеш преди това малко да ги забършеш. Като простреш нещо отвън, веднага изчезва. Наоколо се въртят прекалено много цигани и араби. Направо ще пукнат, ако видят нещо. Толкова са закъсали, че ги изкушават даже гащите на социализма. Хайде, до скоро.

 

 

Хей, гъдел ме е. Недей да шептиш, вече е заспал. Направо ще се разкрещя, ако продължаваш да ме гъделичкаш. Къде желае да бъде докосвана мадам, откакто се подвизава на Запад? На същите места, както на Изток, май нищо не се е променило. Тук? Не, и там не? Може би пък тук? Не, и там ли не? Престани, Васко! Кажи, че и това те гъделичка, и ще бъде нещо съвсем ново. Не, това ме възбужда, малкият току-що заспа. Е и? Правим това, откакто го има, значи вече няколко години. Още не сме отпразнували свободата както трябва. Да изчакаме още малко. Повече от това не може да заспи. Ммм, много си сладка, спагетите ти се отразяват добре. Кожата ти има някак си по-друг вкус, отколкото когато беше на бобена диета. Не че тогава не беше сладка, но аз заставам напълно на страната на спагетите. Езикът ми също, ммм, особено тук, струва ми се, че това ще стане любимото ми място. Ааааа, моите две приятелки, добре дошли на Запад, сега можете да се люлеете свободно…

… Чакай, не ми е удобно, повдигни се малко. По-добре ли е сега? Да. Хубаво беше. Да. И дяволчето горе си спи, нали? Даа, какво обсъждаше преди с оня Борис? Аа, говорихме за Австралия, непременно искал да отиде там и днес получил формулярите от австралийското посолство. С хиляда въпроса, няколко страници, просто невероятно, какво ли не искат да знаят онези. Отнякъде научил, че знам английски, и ми почука да ги попълним заедно. Васко, мили, Васко, драги, нали знаеш как е, до болка ми е познато, когато хората ти искат нещо, моля ти се, погледни тия неща, не мога да се справя с всичко. Естествено, безкрайно меко казано, тъй като той не разбира нито думичка, ама нито една, а трябва да се попълнят осем страници и на всеки трети въпрос не знае какво да отговори, ах и ох, как и какво бе, Васко, моля те, помогни, какво трябва да се каже тука? Откъде да знам, викам му, откъде да знам аз, току-що съм пристигнал. А пък имаше и един въпрос с какви парични средства разполагате. И той май се ядоса. Абе, Васко, крещи ми тъпакът, какво значи това, нали затова сме тук, те много добре знаят, че нямаме нищо, та нали затова сме тук, да печелим пари както трябва, какво изобщо значи това? Подиграват ли се с нас? Не можеше да се успокои. Оставих формулярите настрана, а той продължаваше да негодува и да псува, говореше пълни глупости, щял да стане католик, защото поляците получавали толкова много помощи, от какви ли не мисионери, всичко получават наготово в задника. Гадна мръсна църква, той го каза, не аз, кой ще ти помогне, като си атеист. Да знаеше поне какво е атеист. Сигурно е внимавал в часовете по диамат. Най-накрая оправихме всичко. Надали ще го вземат, те избират, мислиш ли, че им трябват хора като Борис? Но сега поне знам как става. Формулярите се връщат в посолството, те ги проверяват и решават дали си приет, или не. И как изобщо смята да стигне до Австралия? Може би ще си купи самолет. Остави това, не се шегувай, кой плаща билета за самолет ли? Мисля, че австралийците ти дават пари, които после им връщаш, веднага щом започнеш някаква работа. Не ми се ходи в Австралия, Васко. И на мен. Къде ще заминем? Хайде да спим, не е необходимо да решаваме веднага. Не знам дали има някое хубаво място за нас. Защо си такава песимистка, досега всичко върви добре. Ще се ослушаме, ще обмислим всичко спокойно, сигурно нещо ще ни хареса, обещавам ти, че там ще бъде прекрасно. Обещаваш ли? Обещавам. Ще ми дадеш ли още една целувка?

 

 

Хей, Богдане, какво ще кажеш да те почерпим едни спагети? Ако съберем всичко, ще стане една пищна порция за теб. Здравейте, здравейте, много благодаря за поканата, много сте щедри, наистина, но аз не обядвам. С твоята фигура, Богчо, направо да те изхруска човек. Момиче, внимавай какво приказваш, когато говориш с официално лице! Ще седна малко при вас, малко да отдъхна. Разбрахте ли какво стана преди малко с румънците? Цял автобус, пълен с румънци. Не? О, заслужава си да го чуете. Седим в канцеларията по време на голямото съвещание, което правим всяка седмица, и пристига един автобус. Я, той е с румънски номер, казва Йонел, който отговаря за румънците. Задната врата на автобуса се отваря и, туп, от него се изсипват като след експлозия една тумба луди, хукват към сградата. И ние всички, разбира се, се лепваме на прозорците. Само за няколко секунди всички бяха вън от рейса, някъде около четирийсет души, и всички тичат към входа, сякаш им зависи животът от това, наистина, такова нещо Богдан не е виждал, тогава се отваря предната врата на рейса, от нея се показва едно човече, същински гном, стои като изгубено дете и крещи с малкото си тяло, та се къса, но другите въобще не им пука за него, чуваме как отварят с взлом вратата. И крясъци, имах чувството, че сградата ще падне. Как мислите, какво викаха? Викаха в хор, звучеше почти като Йоан Кукузел: убежище, и само това, убежище, убежище, убежище. Йонел и аз, разбира се, отиваме към входа. А те всички стоят там, размахват паспорти и крещят: убежище. Щом ни видяха, се разкрещяха още по-силно. Можете ли да кажете и нещо друго? — извика Йонел, по-добре да не го беше правил, те се втурнаха към него и го засипаха с въпроси. Обаче сега идва най-смешното. Йонел тъкмо се опитва да успокои момчетата и се появява онова човече, жалка картинка, маха ръце и увещава другите с един такъв неприятен пискащ гласец. Познайте до един път какъв беше онзи. На мене веднага ми стана ясно, изобщо нямаше нужда Йонел да ми казва, оня можеше да бъде само партиен секретар, и той яко беше нагазил в лайната. Направи последен отчаян опит да обърне хода на нещата. Но никакъв шанс, нямаше никакви козове, повереното му стадо дори не се обърна, сякаш изобщо не съществуваше. Йонел изпръхтя от смях, румънците го погледнаха стъписани, за тях работата беше много сериозна. Аз също прихнах и за мой срам трябва да призная, че не можех да се сдържа, като гледах как партийният секретар на вратата ги молеше и увещаваше да не вършат глупости, да не се впускат в безразсъдни авантюри, Йонел не можеше да превежда от смях, партийният секретар го беше ударил вече само на молби, никакви заплахи, номерът с големия силен брат от Държавна сигурност вече не минаваше, край на това, но все пак беше ясно какво става, оня тип беше загазил здравата, бяха го пуснали с четирийсет човека и той трябваше да бди някой от тях да не духне, да не направи някоя глупост, а тя каква станала, всичките четирийсет — дуф, пълна глупост би било сега да вземе сам да се върне вкъщи и леле-мале, да не мислите, че ще получи орден от Секуритате? Кофти ситуация, не ме оставяйте сам, дере се той, като че ли това е най-лошото, което може да му се случи, бая се беше панирал, чак ми дожаля за него, един вързоп мъка, ей, Радою, хайде ние с тебе да се върнем, ела, той подръпна един за якето, поне ти бе, Радою, помисли само за жената си, какво ще прави тя без тебе, моля ти се, какво да правя аз сега? А Радою, като му се нервира, така се дръпна, че човечето падна на земята и чак сега румънците се обърнаха, гледат опасния партиен секретар, проснат на земята, и се пръскат от смях, беше невероятно, звучният смях не можеше да бъде удържан, смееха се като луди. Иначе те са футболни запалянковци, идваха от мач с „Ювентус“, който направо разбил „Стяуа Букурещ“, е, след като дори „Стяуа“ вече не побеждава, какъв е смисълът изобщо да се връщат в родината, и момчетата на бърза ръка решили да превърнат това поражение в лична победа и да избягат. Шофьорът веднага се съгласил, бил от онези, който измъдрили това, а те били мнозинството, и останалите бързо се присъединили, какво друго им оставало, а? Но представете си само какви мъки са били за партийния секретар, те пътуват в нощта, по магистралата между Торино и Милано, а той клечи сам-самичък сред всички тия предатели. Сигурно часове наред ги е заклевал. Само се питам откъде са знаели за лагера. Както и да е, Йонел отиде със своите четирийсет клиента в приемната, обаче без партийния секретар. Той се беше върнал в автобуса, поседя сам, може би около час, може би повече, никой не го беше грижа за него, най-накрая не издържа, излезе и подаде молба за политическо убежище. Не бих искал да съм на неговото място.