Спирка: телевизионната кула. Над ескалатора висят плакати: ТВ кулата е господар на дома. Интернационалът — негова съпруга, а безбройните пъргави радиовълни са техните изчадия. Сред присъстващите са и мощният чичко на име Сателит и крякащите лелки НОВИНИ: ДНЕС, УТРЕ и НАВСЯКЪДЕ. Ескалаторът преминава в мокър асфалт. Безлюден пейзаж, бетонирани хълмове и една сграда като исполин, която свършва високо горе, някъде сред звездите. Аз се мотая наоколо още малко, уморен, готов да вляза в първия хотел, който ми се мерне пред очите. Зад малък парк, на едно кръстовище, на невзрачна фасада светят буквите ХОТ…Л ФЕН…КС, всяка тръбичка неон блести с различна сила, „хиксът“ най-ярко. Забързано пресичам улицата, подсвиркват ми клаксони, напръскват ме отзад. Входът е разположен малко странично от нуждаещия се от поправка надпис. Вместо обичайната стъклена врата — тежко дърво, което се засилва над пътеката, и връщайки се, с мощен удар тласва госта навътре. Пред мен се отваря преддверие, обзаведено със закачалка, на която виси само едно палто. Втора врата открива тясно дълго помещение, в което властва тесен дълъг тезгях. Отсрещната стена се мъчи под тапетите; стъпките ми стават все по-скептични. Тук никой не идва от любов, никой не резервира стая с изглед, никой не отбелязва нощувката тук в шарен каталог с филигранно качество. Втренченият поглед на човека от рецепцията обещава, че няма да придумва госта да остава. Сред миризмата на вкиснало стърчат няколко неизмити чаши от бира.

— Имате ли свободна стая за мен?

— Да.

— Мога ли да я видя?

— Всичките ни стаи са добри.

— Не се съмнявам, но дали аз съм достатъчно добър за вашата стая?

Човекът от рецепцията се обръща и улавя връзка с ключове от дървения рафт, където над двайсетте пирона са издялкани двайсет номера. Отива до края на тезгяха, отхлупва една странична дъска и се изкачва по стълбите, които се виждат едва като стигнеш ъгъла. Плешивото теме на мъжа се полюшва леко, докато изкачва стъпалата, сумрачната светлина легитимира издутини и вдлъбнатини, като че ли главата често се е удряла в ниския таван в края на стълбите. Между навитите на рулца чорапи и прекалено късите крачоли се показва бяла плът, тук-таме ожулена или посинена, вече вървим по един коридор, аз зад него, на всяка стъпка той удря крак, сякаш се мъчи да изглади гънките на килима, стигаме последната врата, която отваря с усилие, след като я подръпна и натисна с лявата ръка.

— Аз съм собственикът тука.

— Аз се казвам Бай Дан.

— За първи път ли идвате в този град?

— Да.

— Ние имаме опит с чуждестранните гости.

— Радвам се.

— Ето тук е душът, кърпата ще ви донеса след малко.

— Няма ли прозорци?

— Не.

— И изобщо нямате стаи с прозорци?

— Няма свободни.

— Това не е приятно.

— Какво? Не желаете ли стаята?

— Аа, има телевизор.

— Да, във всички стаи без прозорец.

— Долу има ли бар?

— Не. Но мога да ви донеса нещо.

— Дори чай?

— Да, дори чай. Ще вземете ли стаята?

— Да, заедно с черен чай и хубаво уиски.

— Скоч или бърбън?

— Скоч. „Сингъл малц“, най-малко дванайсетгодишно.

— Ето ви ключовете, вратата малко заяжда.

— Забелязах.

— Колко време ще останете?

— Не зная, търся един човек.

— Това не ме засяга.

— Имате ли телефонен указател?

— Да, долу.

— Ще може ли да го изпратите заедно с напитките?

— По телефона можете да се обадите отдолу.

— Благодаря.

— Ако оставате само една нощ, стаята трябва да бъде освободена до десет.

— Разбирам. Благодаря ви.

Сядам по турски на леглото, до мен — сивата ми раница. Изсипвам я върху бодливото одеяло: затворена дървена кутия, пуловете и заровете, кръщелно свидетелство и кинжал; мирис на сяра, мълчание и болка; сувенири на гняв-възмущение-разочарование… опаковани и разопаковани, забравяни и преоткривани, посипвани с нафталин в склада и излагани на показ във витрината… Затварям очи, стискам заровете в ръката, хвърлям ги.

Жълтата къща на ъгъла, беше само преди няколко дни, а сякаш е било в друга епоха. Преди няколко десетилетия, когато повредената от бомбите къща трябваше да се построи наново, боядисаха външните стени отново в жълто като спомен за годините преди войната. Великодушният поглед ще забележи това, дори отделните боядисани участъци междувременно да са заприличали по-скоро на обрив. Една занемарена сграда в средата на занемарен квартал, в средата на занемарен град, разположена толкова централно, че от балкона на четвъртия етаж можеш да се изплюеш върху Вътрешното министерство. Погледната от известно разстояние, къщата прилича на напразен опит да разкраси чудовищната постройка на министерството, която гледа през рамото на целия жилищен блок, а обраслата леха с цветя повтаря пожълтялостта в умален мащаб.

Входът и стълбището сякаш стоят под закрила като паметници на културата — всяко изкривяване се консервира от бездействието на живеещите там. Зад вратата са окачени пощенски кутии, тежки метални сандъчета, очакващи от писмата особена тежест, която беше демонстрирана обаче само веднъж. От една обикновена пъстра картичка, пейзаж с някакъв плаж, вероятно черноморски, само че картичката хвалеше Адриатика, на марката пишеше ИТАЛИЯ, а почеркът беше на най-малката дъщеря. На Слатка й причерня пред очите, тя предусещаше някакво недоразумение и не можеше никак да си го обясни. След като дъщеря й беше отишла на почивка заедно с мъжа си и детето на нашето море както всяка година, само че този път не на същия претъпкан плаж, където хората вече са се примирили с неминуемите като слънчево изгаряне неудобства, след като тя си беше взела набързо довиждане с една целувка, значи майка й не би трябвало да получава картичка от Италия — същата Италия, която беше толкова далече — и не би следвало да се окаже, че е ставало дума за друго море и друг вид почивка, ваканция без завръщане у дома. В онзи момент мислите й не стигаха чак дотам, тя само се почувства нестабилно върху набитите си крака, измъчвани от разширени вени. Картичката падна на земята, Слатка посегна към пощенската кутия, вкопчи се в нея, а тя, тъй като не беше свикнала на подобна тежест, се изметна. Един винт изскочи, кутията се килна напред, заприлича на пречупена и такава щеше да си остане. Винтът не беше вдигнат от земята, не беше и сменен.

Изкривения парапет към първия етаж обитателите на къщата дължаха на един лекар, който вече не пребиваваше сред тях. Беше полял със сливова ракия успешното изстрелване на спътника, удобен повод да пълниш чашата няколко пъти повече от бутилките, строени в средата на ниската масичка в дома на негов колега, бутилки, които домакинът беше разположил там от самото начало, сякаш по този начин искаше да оповести програмата за вечерта. Така беше почти всяка вечер при един от колегите, и все пак в чест на Гагарин вървеше особено весело и гладко, още повече, че улицата отдолу беше разкопана от години — търсят дипломата на генералния секретар, шегуваха се хората, — и всички от малките деца до старците трябваше да подскачат и балансират по дъските до входовете на домовете си, а успехът в космоса кръжеше толкова високо над земните неуредици, че зевзеците се готвеха за собствените си полети във висините и в новите орбити. Лекарят впрочем срещна големи затруднения в ранни зори да се изкатери покрай парапета по двайсетте стъпала нагоре — и на парапета това все още му личи.

А между първия и втория етаж посетителите се препъват в нещастието на един от наемателите, раздиран от големи музикални амбиции. Беше хорнист, ако не греша. Що се отнася до таланта му, за съжаление имаше още какво да се желае, поне според критериите на Григори — по онова време музикален директор на операта, — който отдели време да покаже на младия човек докъде се простира пределът на неговите възможности и да му препоръча да се върне към други свои дарби: логическото мислене, здравия разум. А колко добре се оправяше с цифрите. Каква нелепост, възмущаваше се Слатка. Как може човек, който мечтае за музика, да бъде утешаван с математика. Григори отказваше да осигури назначение за хорниста. Упорито го съветваше да си смени професията. Осмото стъпало между първия и втория етаж криеше, без никой да подозира, решението на проблема. Едно късче от него се отчупи, хорнистът се подхлъзна и полетя по стъпалата надолу, за да се спре със сложно счупване на ръката чак на първия етаж, точно пред вратата на лекаря. Със здравата ръка позвъни на пожар, крещеше от болка и за помощ непрекъснато, неотстъпно и осъзнавайки все по-ясно, че му се е случило нещо ужасно на него самия, а мисълта, че това беше той, той и никой друг, само засилваше болката му.

Стените едва ли са забравили виковете, тези стени, плътно облепени с некролози, черно-бели листове хартия нагъсто един до друг, колекция на смъртта в тази къща от последната война насам. Ретроспективна изложба на живота, вдъхновена от цикличност, която се повтаря вече 45 години: някоя жилищна площ се освобождава и веднага се заема отново. На сърцето става по-широко, а и на стълбището, където фотографиите с едно име и две дати съобщават, че в един от осемте апартамента от няколко седмици или дни вече е по-малко тясно. Едва със смъртта хората зад тежките кафяви врати се осмеляват да излязат от анонимността, да се доверят на някой роднина, който поръчва големите колкото лист от тетрадка некролози, разнася ги и ги лепи по кварталните стълбове, на стената на къщата, до хлебарницата и във входа. Тези съобщения почти не са се променили през годините, нито като оформление, нито като качество на отпечатването. Имената на мъртвите превъзхождат имената върху звънците, имена, върху които многократно са лепени други, трити са или са поправяни. На четвъртия етаж, редом с много други имена, сред които и краснописното ГРИГОРОВ, личи едно трудно разгадаемо, понеже е избледняло, ЛУКСОВ. До вратата като на стража стои изгнил бойлер.

Само преди няколко дни почуквах с чадъра си по него, докато чаках. Винаги се налага да чакам, докато Слатка отвори. Прегърнахме се. Думите бликаха от нея всеки ден така, като че ли гласът й се е натъкнал на подпочвени води. Последвах Слатка през тъмния коридор наляво към кухнята.

— Днеска сутринта ходих да пазарувам и пак се проточи с часове…

Тя седна на ъгловото канапе, взе нож, държеше го така, сякаш се готвеше да промуши някого. Изглеждаше като дивачка, жълтеникавата й коса падаше върху осеяното с кафяви петънца чело, останалите тук-там зъби стърчаха като надгробните камъни в градското гробище.

— На моята възраст и при такова време, в тоя студ, трябва да обикалям навън — и краката веднага започват да ме болят, нали знаеш как ми отичат, като че бездруго не са достатъчно дебели, там долу се събира вода, какво да прави човек, Бай Дане, ама че живот!

Канеше се да чисти орехи на масата. До лявата й ръка лежеше бяла найлонова торбичка с цели орехи, отдясно — чинията с натрошените. Между тях черупки, половинки, боклукът и току-що счупеният орех.

— Стоим си ние така, почти само бабички, и Черповска, полурускинята от отсрещната кооперация, може и да не я познаваш, започва да псува. Трябва да я чуеш какви ги ръси, псува по-мръсно от цял взвод сръбски войници. Псува, та се къса, толкова заразително, че и другите започват да псуват, кой както може, да не повярваш, че и аз се включих, но при мен е безобидно, ти другите да ги чуеш.

Тя прихва. Напомня ми за Слатка отпреди трийсет години, която се промушва с насмешлива усмивка през живота.

— Псуваме всички наред, всички до един го отнасят, но аз направо не си чувствам краката, не се побират в обувките ми, абе това не са обувки, преди войната бяхме с баща ми в Будапеща и той ми купи обувки оттам, два чифта, тях ги усещаш като шал на шията, това се казваше обувка… Ето дотам ни докарахте вие, гадове такива, мръсници.

Нейният кръжащ нож не уточняваше дали имаше предвид депутатите или други престъпници.

— Като си представя само, Слатке, как чакате на опашка пред магазина на „Шипка“ ядосани и псувате, всички заедно и всеки колкото може по-силно… Представи си само, да ви бяха чули депутатите, отначало само едно кипене някъде в далечината, надигащ се тътен, от всички блокове се стичат пенсионери и псуват и се присъединяват към вас, и вашето псуване става все по-силно, по-мощно и изведнъж някой депутат се изправя обезпокоен, това разсейва оратора, един от онези самодоволници, да речем, Лайнаров, той губи нишката, председателят на парламента моли за тишина, но кого? В заседателната зала е спокойно, съвсем тихо е, някой отваря рязко вратата и вашите псувни нахълтват, не се разбира нито дума вече и заседанието трябва да бъде прекъснато. Конституцията е напсувана с абсолютно мнозинство и подир псувните си вие бързо влизате в парламента…

— Какво ти бързо? С тия обувки можеш само да куцукаш, на една крачка път оттук, и пак се влачиш часове…

— Все едно, колкото и да е бавно, вие ще щурмувате парламента, ще разгоните паразитите, които цицат вашите пенсии, ще заемете местата им и ще продължите заседанието…

— Да, най-напред ще бъде разтурена цялата тая говорилня и ще отчуждим собствеността на паразитите в полза на пенсионерите… Погледни тези орехи, като децата, които тичат наоколо, всеки втори развален или червив, това не са никакви орехи.

Започна да реже краставица.

— Гладен ли си?

Измих си ръцете, опитах се да стегна неуплътнения кран с помощта на една навита около него жица. Трябваше първо да го разглобя напълно, ледената вода запръска във всички посоки, бързо натиснах крана, наместих кукичката и отново пристегнах с жицата. Облегнах се с цялата си тежест върху крана и го притиснах по-плътно. Сега само капеше от време на време.

Приготвихме яденето мълчешком. Нарязаното на дребно в една купа се смесва с кисело мляко, добавя се малко магданоз. И кубчета лед, които бяха разтопени наполовина — от един час няма ток. Разчупих хляба и пожелах на Слатка да й е сладко. Чесънът и магданозът се усещаха. Слатка ядеше, без да продумва, докато изпразни чинията, после я отопи със залък. Продължавахме да мълчим чак докато се смрачи. Лъжицата на Слатка падна върху чинията. Гласът й се отприщи.

— Трябваше да ги изколим всички до един, тия мръсници, достатъчно ги хрантутихме.

— Слатке? Слатке!

Тя продължи да вика, не се обръщаше към мен, нито към съседите или роднините. Даже не и към умрелите. Говореше само на несекващите разочарования и болки.

— Мръсни гадни пари, които ни подхвърлят. Да ги изколим, до един да ги изколим!

Гневът й стихна постепенно. Стиснах ръката й. Никога не я бях виждал такава. Седеше вкаменена, без да помръдва, като паметника на незнайния воин, и колкото и силно да я прегръщах, не се отпускаше. Очите й бяха покрити с петънца подобно на кожата й.

— Тук съм, Слатке. Тук съм при тебе. Искаш ли малко да се поразходим?

Хванах я за раменете и помилвах косата й, успокоявах я и чаках. Придърпах я да стане и подпирайки подпухналото й тяло, я заведох до леглото. Помилвах я по челото и започнах да й разказвам за алчния владика, по чийто епитрахил бяха закачени банкноти — имаше навика да бърка дълбоко в църковната хазна, — и един ден при сутрешната литургия, като размахваше тамяна на всички страни, епитрахилът така се влачеше подире му през цялата църква, че нямаше човек, който не беше забелязал подгъва от пари.

— Спомняш ли си, Слатке, дори най-смирено вярващите трябваше да прикриват смеха си зад сплетените в молитва ръце. Придружителите пък изскочиха навън и така се смяха, че чак снегът се разтопи под краката им. И ти ме обвини, че аз съм виновен за цялата неразбория.

Тя ме погледна строго, сякаш ми казваше: И все още смятам така! Дишаше малко по-спокойно, лежеше, ръцете й в моите, похлъцна още няколко пъти по неравния път към успокоението. Най-накрая позволи на съня да я поведе. Вратата тихо щракна зад гърба ми.

Мотаех се из градския парк, много оживен привечер, из Битпазара, където всеки продаваше нещо. Разпродажба на претърпели крушение домакинства. Повече продавачи, отколкото купувачи. Масички, върху които се предлагаха ордени и речници, икони и кухненски прибори, фуражки и уиски, бижута и плюшени животни, се простираха по протежение на алеите през затревени площи и групи дървета. Късното слънце осветяваше млади продавачи, които твърдо вярваха в принципа, че всеки може да започне с малко — от две пакетчета кафе с изтекъл срок или от няколко изкорубени шишета с крем за лице пред тях ще се открие перспектива: за по-голям асортимент, по-голям оборот, по-голяма печалба. Не в парка, разбира се, а в магазин със склад, в офиси с факс, който непрестанно ще бълва потвърждения и поръчки от далечната „обетована земя“. Малка търговия се наричаше това многообещаващо, първо обяснение в любов, с квитанции върху тоалетна хартия. Едно момче предлагаше шоколадови десертчета, няколко десертчета, които не бяха достатъчно тежки да държат кутията, в която ги излагаше. Такива бяха щандовете тук: мръсни кашони върху изправени ръбести щайги от плодове. Всеки повей на вятъра — напразно ръцете се мъчеха да спасят асортимента — издухваше десертчетата, пръскаше ги по поляната. Момчето ги събираше на колене. Бизнесът си е бизнес.

Сенките криеха стари и по-стари хора със секнали илюзии. Те идваха тук, за да не скучаят. Пък и някоя ненадейна покупка сигурно щеше да подпомогне пенсията им. Предпочитаха сянката, тъй като всъщност те не продаваха, някои неща в асортимента им бяха очевидно недостъпни.

Това значи сме ние. Междувременно нашата гордост расте. Занемарената мозъчна половина на Европа. Късогледото око. Тяло, което не може да вирее като цяло, но чиито органи стават за трансплантация. И Слатка, една малка клетка в него, която умира.

Arrête, Бай Дан, насам, в царството на накитите. „Ще желаете ли едно герданче?“

От най-тъмната тъма изниква човек, дрехите му като на строителен работник, а лицето — неповторима строителна площадка: порутени бузи, полуразрушен нос, брадичка като трап. Но очите искрят като оксижен, проблясват и поглъщат всичко, което им мине път.

— Ама това не беше ли Царя на вилите?

Хвърлихме се в бурна прегръдка. Този цар е съставен от седемдесет години, разпределени във високото колкото къщна порта тяло.

— Пак излязох, Йордане!

Прегърнах още веднъж адаша си.

— Преди месец, приятелю, цял месец. Да живее амнистията. Вече почвах да се страхувам, че ще трябва да преживея новата ера със старата охрана. Я ела. Отворих сейфа си отново и избрах някои стари шедьоври, за обогатяване на общността.

— Твоят сейф ли? Да не намекваш, че си успял да скриеш част от плячката? През цялото време си ни баламосвал, всички твои уверявания… само си ни залъгвал!

Той кимна.

— И никой не ти хвана спатиите?

— Ти го каза. Така е, точно така. Разбраха, че не са открили всичко, но накрая приеха, че всичко съм изял и изпил. Е, все пак нещичко остана и ако решиш пак да организираш въстание, само свирни, аз ще го финансирам!

Царя на вилите Йордан. Неизменният полъх самонадеяност, винаги готов за зрелищен жест. Сивото ежедневие го ужасяваше, което си личи както по някогашната му професия — обирджия на вили, — така и по маниера, с който правеше това — със стил. С много чувство за ритуал и церемония. Най-напред прибираше онова, което му беше нужно, което му се струваше ценно и което въобще можеше да отмъкне. Следващото подир това обаче го различаваше от консервативните му колеги, които се измъкваха по най-бърз начин веднага щом пипнеха плячката. Той обаче се посвещаваше на кухнята и килера, преглеждаше наличните провизии и от тях си съставяше възможно най-доброто меню. Подреждаше си празнична трапеза и грижливо подбираше подходящото вино. Ако се наложеше, слизаше в мазето, за да провери сам кое обещава да се превърне в радост за небцето.

После се отдаваше на тържественото, пищно пиршество и закръгляше вечерта с чаша коняк и пура. Чак най-подир обаче идваше ред на истинската кулминация: той смъкваше гащите си, клякаше върху килима в салона или в хола и оставяше след себе си една купчинка. Това беше неговият автограф — той трябваше по недвусмислено смрадлив начин да извести на прибиращите се собственици за експроприацията.

Бързо подушиха метода му. След арестуването не беше трудно да го уличат в цяла поредица обири.

— Този пръстен е на жената на един генерал от народната армия. Приказно създание. Като видях портрета й над раклата, направо бях готов да се пъхна в леглото и да я изчакам да се върне. За „добре дошла“ щях да й подаря брошка от собственото й ковчеже, със сигурност щеше да й стои много добре. Един колега щеше да вземе пръстена, той се мотае по интерхотелите, върти бизнес с бизнесмени. Беше си извадил чужд паспорт и вдигаше стойки, като че ли беше директор на „Ай Би Ем“. Много пробивен тип.

В края на войната Йордан, жертва на фашизма, борец срещу монархията и ятак на партизаните, беше пуснат от затвора. Направиха го шеф на полицията в родното му градче, кариера съвсем обичайна по онова време. Но много скоро му направило впечатление, че вилите са си останали същите, сменили са се само собствениците им, но вътре те продължавали да крият вечните, стари изкушения. Просто палачинката се била обърнала, както при собствениците на палати, така и при затворническата охрана. Той наблюдавал това развитие с растящо отвращение — тялото му все повече дебелеело, а съвестта все повече го гризяла. Впрочем това кой живее във вилите, никога не го бе интересувало. Докато имало вили, важно било само да бъдат обирани. И така той отново се активизирал. И тъй като не искал и не можел да изневери на стила си — как може човек да промени почерка си? — не му се удавало дълго време да бъде убедителен, че някой друг подражава на маниера му, за да подведе милицията.

— Абе тук нещата не вървят. Не искам да продавам на безценица тия хубави работи, а тукашните клиенти гледат само авантата. Отидох при един антиквар, който твърдеше, че бил репресиран някога. Сега не искал да си има неприятности.

И тъй като в крайна сметка обрал вилата на един високопоставен функционер, беше осъден като непоправим политически престъпник и тикнат в затвора, запазен за най-съкровените врагове на народа. Другите вътре, както идеалистите, така и представителите на старата гвардия, отначало гледали на него скептично. Грешно са те разпределили — и пръстите сочели другото крило, в което лежали криминалните. Но когато в свободните часове се редели на опашка пред двата клозета и водели разговори със стоящия отпред и отзад, той завързвал приятелства едно след друго — със секретаря на един от регентите разговарял за реколти и региони с лозя, с хедонистично настроения водач на социалдемократите, една от многото партии, които съществували единствено в затвора и лагерите, спорел кои са най-красивите дами в столицата, които някогашният депутат познавал от приемите, а Царя на вилите — от портретите, които вземал със себе си, ако рамката на усмивката била хубава. Други пък научил как да отварят брави, как да избягват шумовете и да различават истинските скъпоценни камъни. Защото затворът се бил превърнал в университет. Увод в нощния живот на световните метрополии, Критика на Прудон Троцки и Кейнс за напреднали, или Основен речник на виенските нецензурни думи, така гласели темите на някои от лекциите. И Царя на вилите работел в политехническия отдел, в Института по фина инструментална техника.

— Сега сме в епохата на бизнеса, Бай Дане. Кажи ти, какво правиш?

След като разменихме няколко думи, той реши да затвори сергията. Отидохме у нас, изпихме едно шише гроздова ракия и си поприказвахме за житейските затвори. Малко след като се разделихме с Царя на вилите, едно камъче тропна по прозореца ми. Погледнах навън, хладният въздух малко ме замая.

— Виждаш ли как ми намигат? — Царя на вилите посочи уличните лампи и изчезна.

Ядът на Слатка беше преминал, когато я посетих на следващия ден. До такава степен се бе възстановила, че с радост отвори бурканчето със сладко от череши, което й донесох, и докато си приказвахме, го изяде до дъно с наслада, без всякакво угризение, аз само го опитах от учтивост, а после отклоних поканата й за още една лъжичка.

— Като се събудих тая сутрин, Бай Дане, мислите ми бягаха все към Яна, към Яна и Алекс. Нали знаеш колко ми е тъжно, че не знаем нищо за него. След катастрофата, Бог да ги прости, ми остана само утешението, че поне Алекс е жив. И после всички връзки пак прекъснаха, изобщо не знам как е станало. Сега ми се струва, че всички са умрели. Нищо вече не знаем за него, не разбирам как е възможно да се случи такова нещо. Той е жив, сигурна съм, изчезнал е безследно, на нито едно писмо не ми отговори. Не знам, просто вече го няма моя Сашо, навярно е станал голям мъж, сигурно е следвал, как мислиш, Бай Дане, сигурно е успял в живота, нали знаеш колко будно дете беше, всичко искаше да знае, пък беше и много схватлив, а колко хубаво беше кръщенето, толкова съм ти благодарна, Бай Дане, наистина бях много щастлива, сигурно съм го сънувала, събудих се и не можех да мисля за нищо друго, извадих снимките, гледай, не е ли хубаво, спомняш ли си, тук сме всички след кръщенето, отец Николай, горкичкият, едвам изхранваше петте си деца, мислих, много мислих и… ми хрумна нещо, ти ще ми се смееш, Бай Дане, но ти се моля, моля те в името на нашето прастаро приятелство, ти трябва да ми направиш тази едничка услуга, приеми го съвсем сериозно, моля ти се само за тази услуга, на старите жени им е позволено да са малко откачени, заради мене. Бай Дане… Можеш ли да си представиш колко ще е хубаво, ако отново видя Алекс…

— И какво ти хрумна, Слатке?

— Грачката! Трябва да идеш при Грачката.

Пред жилищния блок стоеше момиче с белег на лицето — един сърп се проточваше от устата почти чак до окото. Гледаше ме втренчено, не отвърна на поздрава ми, нито на усмивката ми. С нищо не издаваше какво вижда. Минах покрай нея. След няколко крачки се обърнах. Момичето продължаваше да гледа втренчено напред, към десететажните блокове, грозни като неканени гости, към камънаците, детските крясъци и тревата, която растеше тук-там на рехави фъндъци. До нея купчини изхвърлени строителни материали, в които от време на време потъваше по някоя храчка.

Пристъпих в тъмнината на партера. Наляво, предполагаше се, че там е асансьорът. Шепот. Промъква се към мен, обкръжава ме, гласове, тихи, без смисъл. Лекомислено би било да продължа напред, да не забавя крачките си, прекалено самоуверено може би, но в същото време какво друго можех да направя? Допуснах грешка. Земята под краката ми изчезна. Силна болка в лявото ми рамо. На ръцете ми стана студено и мръсно. Гласове се посипаха отгоре ми.

— Я да видим какво става тук?

— Какво става, какво става тук?

— Гости ли имаме?

— Гост, гост.

— Обадил ли се е предварително, поискал ли е разрешение?

— Не е, не е, лош, лош човек.

— Хей, дъртак, няма ли случайно да се изправиш, когато разговаряме с теб?

— Не искаш, не искаш, така ли? Ей сега ще видиш…

Аз се изправих. Облегнах се на стената. Между гласовете светна клечка кибрит, едно лице, което спешно се нуждаеше от насърчение, също както и момичето пред входа. Пламъкът на кибритената клечка се приближи до очите ми, замижах, стиснах силно клепачи. Насочи се към носа ми: колко дълго ще издържиш на болката?

— Къде си тръгнал, старче, кому тази чест?

— Нагоре ли искаш или надолу, или искаш отново да излезеш навън?

— Не, не ни оставай толкова бързо, тоооолкова е хубаво с теб.

— Запали още една клечка!

— Може да запалим брадата му, тук е толкова студено, защо ни изключи отоплението, старче?

— Отговаряй, ръждива кофо, че ще ти отворим муцуната с отварачката за консерви.

Замислих се какво очакваха да чуят тия грубияни. Нищо не ми хрумваше, освен да им кажа, че съм тръгнал да търся Грачката.

— За какво ти е, да не би да чакаш да родиш?

— Хей, тоя ходещ некролог си мисли, че има бъдеще.

— Оставете ме, мен, Великия, Загадъчния, Пишката, да направя своите предсказания. Тихо, че не мога да чуя духовете, мълчете, смешни създания, уууууууууф, чувствам го, долавям, ето сега, даааааа, ето го, ясно е, съвсем ясно, СТОП, първо плащай сто кинти, сто, момчета, как се казваше онова там?

— Хонорар.

— Точно така, сто хонорара, плаща се преди бъдещето, то може да не ти хареса, старче, и тогава няма да искаш да платиш, имали сме такива случаи.

Още една клечка кибрит — и няколко лица се струпаха в очакване. Аз не бих платил.

— Господа, сега бих искал да продължа пътя си, ако нямате нищо против.

— Против ли? Ние сме „за“, веднага ще те мръднем, ако не платиш хонорара на нашия майстор.

— Бива ли такова нещо? Тцтцтцтцтцтц… Ама що за маниери имате вие старите, срамота!

Те ме сграбчиха, блъснаха ме в стената. Гласовете се скупчиха един връз друг, засилваха се, отскачаха от стълбището и мазето, затрупваха ме като тъпо ехо, докато ръце тършуваха из джобовете ми, обувки тъпчеха краката ми и един юмрук се заигра с носа ми в ударния ритъм на „хаха-хохо-норар“…

— Какво става тук, какво правите? Влади, ти ли си, веднага престани, бързо ела…

Женски глас, който се приближаваше, другите гласове, грубите ръце, юмруци и обувки отстъпиха.

— Хей, всичко е наред, мамо!

— Какво е наред? Кой е това, кой от вас пали кибрит… Ох, добър ден, ужасно съжалявам, тези нехранимайковци ли ви причиниха болка, ох, ох, горкичкият, елате, къде сте тръгнали? Махайте се, как можахте?

Ръката, която ме хвана и издърпа, недвусмислено обясняваше защо момчетата веднага се покориха. Прекалено много чували с картофи беше мъкнала нагоре до седмия или деветия етаж, за да търпи да й се противоречи. Жената изруга. После дълго ми се извинява.

— За съжаление трябва да се качите пеша, шестият етаж отдясно, по това време нямаме ток, пък и асансьорът открай време не работи, нали разбирате.

Благодарих й и тръгнах нагоре. Отдолу ми подвикна Пишката-Великия-Загадъчния.

— Хей, дядка, от мен ще научиш бъдещето си безплатно, да не съм капиталист я, готов ли си да го чуеш: скоро ще се ГЪТНЕШ, ще те гътнат, приятно прекарване. Бай, бай.

Стигнах шестия етаж и първо трябваше си поема малко дъх. После почуках на вратата. Тя леко се открехна. Явно ме чакаха. Спрях за момент в антрето, за да посвикнат очите ми с тъмнината, и извиках името си два пъти.

— Влезте — обади се глас, който беше без пол и без възраст. Тръгнах към светлината, която проникваше през един процеп във вратата, и се озовах в стая, която беше толкова претъпкана, че ми се стори, че аз няма къде да се побера.

— Седнете срещу мен — каза гласът. В най-далечния ъгъл седеше една фигура, загърната в одеяло. Приближих се до нея, видях профила на селянка, затвореното й око беше потънало дълбоко в котловината на лицето й. Като че ли не беше желателно да я поздравявам специално. Седнах на канапето отсреща. На масата стоеше дървена фигурка, висока един лакът, от устата й, всъщност от муцуната на козята глава върху човешки торс, излизаше дим. Грачката беше цялата увита в одеяло, одеяло без шарки и без цвят. Ароматни свещи мъждукаха върху различни шкафове и опрени в стената маси, завеси висяха между отделните мебели и заедно с многото огледала закриваха стената напълно.

— Нейната коса е толкова бяла, колкото и моята — каза тя. Така беше и аз се уплаших, макар че Слатка се беше помъчила да ме подготви. Очите на Грачката бяха отворени, бяха чисто бели. Беше сляпа от дете.

— Ако искате да ми кажете нещо, ме наричайте лельо.

— Идвам по молба на…

— Как е тя сега със захарта?

— Добре е, мисля, че е добре.

— И вие май като мен сте връстник на тоя век.

— Да.

— Усещам, когато ме посещава знаещ човек. Приятно ми е. Аз съм приемала много известни хора, но все невежи. Всички искаха да чуят предсказанията за тяхното бъдеще, сякаш е готварска рецепта. Само че бъдещето не може да се сготви, вие го знаете, вие… го… знаете. Последните двама царе са били при мен, министър-председатели, офицери от чужди армии, генерални секретари, всички са идвали при мен. Не тук, имах къщичка в подножието на Товаш. Племенницата ми направи там ресторант. И аз искам да печеля от новото време, каза тя, затова трябваше да се преместя в тоя апартамент. Една година при мен се извъртя цялото политбюро. Едва не се засичаха понякога, пресичаха си път. Какви ти материалисти! Бяха по-суеверни от черните котки. Изпитвам подозрение към тоя век. Всички искат да знаят бъдещето. Защо им е? Знаете ли защо им е? Аз имам едно подозрение, дяволско подозрение. Защото са загубили миналото си. Дяволът кара дърветата да изгарят собствените си корени. Той обича сухите листа, празните листове. В отчаянието си търсят утеха в бъдещето. Никой от тях не съм утешавала. Нито един. И затуй не ме пуснаха да ида до Божи гроб…

— Вие какво желаете? — попита тя рязко. Обясних й.

— Мълчете, трябва да почерпя от тишината. Ако чуете гласове, не си мислете нищо, не са никакви духове, просто съседите отдолу.

И отгоре на всичко е толкова студено, мислех си аз, и разглеждах нишките дим, които козята глава изпускаше нескончаемо. Миришеше ясно и строго, без да можех да определя каква точно е миризмата. Колкото по-дълго седях на канапето, толкова по-малка ми се струваше стаята. Направи ми впечатление, че не се вижда никаква книга.

— Алекс се нуждае от помощ — каза най-сетне гласът със затворени очи. — Спешно се нуждае от помощ. Той се нуждае от вас, не виждам друг, за когото може да става дума. Родът ви е от Стара планина.

— Да.

— Там все още има места с корени. Там черпя сили. Там се скривам.

— А Алекс, къде е той? — осмелих се да я прекъсна.

— Един майстор табладжия никога не губи търпение. Никога. Забравихте ли?

— Не, но тук не става дума за мен. Това не е моята игра.

— Имайте търпение! Дори когато играете за друг.

— Права сте. Но откъде да започна?

— Тръгнете, просто тръгнете. И запомнете едно: светът все още е голям. Толкова голям, че помощ винаги се намира. Все някъде.

— Как да обясня това на Слатка?

— Вие как плащате? Неотдавна един бизнесмен с дръпнати очи искаше да ми плати с кредитна карта. На мен!

— Не, не, такива неща ще използвам може би в бъдеще.

— Правилно. Дайте ми банкнотите от десния джоб на панталона, тия стигат, и чуйте още един последен съвет, преди да тръгнете, безплатен, понеже сте балканджия: Пазете се от „Америкън експрес“. Няма да го бъде дълго.

Интермецо в историята. Настроение на духовно пробуждане. Ловци на плъхове надуват свирките за марш към едно по-добро време. Сантиментални месеци, сладникаво настроение, което няма да се задържи. Всеки търси в сърцето си промяна и мнозина се натъкват на желанието да напуснат страната си. Или не зачитат границите, или избират официалния път. Това значи виза и точно там започват проблемите. Преди не им даваха паспорти, днес не им дават визи. Онези там, в „обетованата земя“, установиха, че сближаването отива твърде далеч, щом то означава да приемаш стотици хиляди, които търсят много богатство и малко спасение. Което в никакъв случай не означава, че те биха били по-гостоприемни, ако чужденците търсеха повече спасение и малко богатство. Те изискват покана, покана от държавата, която човек тепърва се кани да посети. Трудна работа. Покана от някоя институция или от частно лице. Показваш я в посолството и имаш убедително основание за пътуването си. Домакинът гарантира, че ще ти даде подслон и ще те храни, ще се грижи за теб и ще плати на лекар в случай, че се разболееш.

Докато се разхождам през дипломатическия квартал, виждам пред някои сгради — не всички райони на „обетованата земя“ са еднакво жадувани — гроздове от хора, които подобно на юмруци удрят на някоя чужда врата, упорито, настоятелно и все пак нежно, незастрашително.

И тъй като не обичам много-много да стоя на опашки, да се притискам и да ме блъскат тълпи от хора, като тесто в ръцете на хлебаря, и тъй като ми е още по-неприятно плановете ми да бъдат зависими от решенията на държавния чиновник, заключих всички врати вкъщи, дръпнах всички пердета, отворих гардероба, разхлабих задната стена и извадих раницата. Най-напред елечето трябваше да бъде добре проветрено, макар че кройката му вече не беше особено модерна. Но все пак вътрешният джоб пазеше необходимото! Посетих най-добрия фалшификатор в нашата не особено популярна страна — и той стар познат от затвора, — после се уговорих с един търговец на рози, който редовно пътуваше на юг. Свали ме някъде в чуждата столица, на някакъв площад с едно спасително качество: паркирало такси, чийто шофьор тъкмо се подсилваше в отсрещното кафене. След малко той излезе, лявата му ръка ровеше в джоба на панталона, като че търсеше нещо. Слънчогледови семки…

Чука се на вратата, веднъж, аз се изправям, уискито! Слънчогледът щеше да е добро мезе. Заровете падат на пода, дяволитото им търкулване се поглъща от кънтежа на повторно почукване. Срещу мен един младеж с пъпки държи поднос.

— Татко каза веднага да платите.

— И колко трябва да платя?

— Двайсе и шес и педесе.

— Заповядайте.

— Не мога да ви върна, ще трябва пак да се кача.

— Оставете, всичко е точно. А, извинете, телефонния указател баща ви може би го е забравил.

— За телефонния указател нищо не ми каза.

— Дали ще бъдете така любезен?

Търся в телефонния указател от Любич до Люцов, между Люксембург и Люценбергер откривам няколко души, представители на името Лукс, след тях обаче нито един Луксов. Лесните решения значи не минават, сериозното търсене започва.

Какво друго ми остава в тази стая без прозорци, освен с чая и уискито да погледам телевизия. Отново се разполагам на леглото, вече съм натиснал голямото копче за включване. Едно просветване и малко след това се появява синоптичната карта, при това цветна, хотелиерът не е жалил средства — затова пък пешкирът смърди на куче или котка, — няколко облачета танцуват над Европа, един мъж, който влиза в картината, обяснява какви са неудобствата на границата между високото и ниското налягане за партитата с градинска скара, температурите за утре, неделя… Значи днеска сме събота, универсална гаранция за превъзходна телевизионна програма. Сипвам си един пръст и се наслаждавам на аромата на скоча. Вечерната програма започва.

„Добър вечер, драги зрители. Нашата днешна вечер, както всяка първа събота от месеца, започва с шоуто ЕМИГРАНТСКА РУЛЕТКА. Напоследък нашето шоу се радва на сензационна популярност, и то в цяла Европа. Отново ви желаем приятно забавление с вашия домакин Емил Цюлк и състезателите за политическо убежище в Европейската общност. След ЕМИГРАНТСКА РУЛЕТКА следва «Журнал на деня»…“

Любопитен да видя рулетката, отпивам бавно от чая.

„Добре дошли, дами и господа, в зала «Батенберг». Пожелаваме ви една прекрасна вечер с вашия домакин Емил Цюлк. Аплодисменти. Здравейте, здравейте, здравейте. Добре сте дошли. Радвам се пак да ви видя всички, аз също съм отново тук и заедно ще имаме удоволствието да проследим поредното завъртане на… ТУШ… «Емигрантска рулетка». Както винаги по Евровизия, уважаеми дами и господа, току-що ми съобщиха, че сме постигнали нов рекорд зрители, 22 милиона за 33-ото ни предаване. Нашата слава расте. И то не само на територията, която покрива нашия предавател. По сателита ни хващат, естествено, в цял свят. Представете си само, в разнебитени зали, схлупени бараки, под открито небе, на изток, в Сахел, в Кавказ, в Африка, навсякъде седят хора пред телевизори или екрани, колегите превеждат онова, което преживяват при нас тази вечер на живо. Преди няколко седмици научихме, че в Бангладеш е открито първото училище ЕМИГРАНТСКА РУЛЕТКА. Предприемчиви бизнесмени са си казали: «Защо да не вземем да подготвяме хората, с което да увеличим шансовете им за победа.» Ние, разбира се, веднага изпратихме снимачен екип, за да направим за вас репортаж за това първо в света училище в Дака. Вижте репортажа на Арно Щир.“

Раджит Бопитам в крупен план. За седми път се мъчи да произнесе думата „Хоенцолерн“. Езикът му се съпротивява. Класът се смее. Глас зад кадър: всяко начало е трудно, това научава Раджит Бопитам през тази душна вечер в едно бедно предградие на Дака. Полуобщ кадър на класа, който се смее. Учителят пуска гласа на магнетофонната лента, която повтаря магическата думичка. Крупен план на слушащия съсредоточено Раджит Бопитам. Осмото поред „Хоенцолерн“ пропъжда комарите и прахта, когато се спуска върху опечената глинеста земя. Раджит Бопитам отново се мъчи да имитира звуковете. Зад прозорците без стъкла, малко преди мръкване, се трупат деца, денем това помещение е тяхно, и те надничат през изгнилите дървени рамки в стаята, която сега има странно попълнение, в която техните бащи, чичовци и по-големи братовчеди от половин час с мъки се опитват да изговорят думата „Хоенцолерн“. Настъпва всеобщо хихикане, когато едно момченце изписква с тъничко гласче и преливаща самоувереност „Хо-ен-цол-еен“, което съвсем ядосва и без това отчаяния учител, завършил езиков курс в един местен европейски културен институт. Хоен-Хоен-Хоенцо-лерррннн, прогърмява той и поглежда отчаян класа. Как искате да идете в Европа, като не можете да кажете и едно „Хоенцолерн“! Раджит набира смелост и казва силно „Хон-цолн“. Учителят грабва магнетофонната лента, проклина едновременно няколко бога и изчезва. Мъжете стават бавно един след друг и си тръгват. Момчетата вече са готови да подгонят футболната топка, съшита от парцали, и да повтарят, крещейки всички възможни звуци, които по някакъв начин наподобява чистото, съвършеното „Хоенцолерн“.

Репортерът Арно Щир пред училището, в тропически костюм с къси ръкави. Право в микрофона: „Всяко начало е трудно, това научиха в едно предградие на Дака както учителите, така и учениците. Но желанието е огромно и може би е въпрос само на време, когато тези усърдни бангладешци ще поемат пътя, който води към вас, драги зрители. И с това се връщаме при Емил Цюлк.“

Сипвам си два пръста. Пакетчето чай не ме плени особено.

Публиката ръкопляска възторжено. Доброто настроение свързва зрител със зрител. Едно покровителствено изсвирване с уста, отделни викове и полираният глас на водещия.

„И така, дами и господа, както виждате, щом вашите въпроси стигнат в предаването, вие не само получавате награда, не, вашият въпрос проехтява може би в цял свят.

Но да се върнем към нашето шоу. Както обикновено най-напред бих искал да ви представя нашето жури. Най-висша инстанция, те са с нас от самото начало и са нещо като административен талисман на нашето предаване, д-р Хелге Шрам, министерски диригент в президиума на правителството. На него се пада приятната задача в края на предаването да връчи свидетелството за убежище на победилия кандидат. С това предаване всъщност искаме да въведем една новост, една много приятна, струва ми се, промяна. Може би вие сам ще ни разкажете, г-н д-р Шрам.“

Покашляне, от категорията „елегантен господин“, ориентацията му — по-скоро консервативна. Чак до очилата, които са легнали тежко върху ноздрите му — а със сигурност може да си позволи по-лек титан. Така както се е опрял с две ръце на овалната пластмасова маса и гледа уверено в камерата, има много сериозен вид. Той излъчва авторитет, но и човешки слабости.

„И така, г-н Цюлк, добър вечер на вас също; и за да отговоря направо на въпроса ви, ще кажа, че последния път достигнахме впечатляващ брой точки и след предаването много зрители ни запитаха дали подобно постижение не би могло да бъде възнаградено по-специално, нещо като премиите в лекоатлетическите турнири.“

Аплодисменти. Няколко секунди.

„Ние помислихме над тези предложения и решихме, веднага бих искал да вметна, че всички инстанции се отзоваха от самото начало и направиха специалната награда възможна. Така че занапред всеки нов рекорд в точките ще бъде отличаван с незабавно гражданство…“

Възгласи, викове на прехласване, бурни ръкопляскания и кънтящият глас на д-р Шрам.

„Да, съвършено правилно чухте, гражданство получава цялото семейство победители посредством незабавно решение.“

Буря от аплодисменти, благоговейна усмивка на лицето на Цюлк, изискано доволство на лицето на д-р Шрам.

„А пък говорят, че нашите служители по върховете не били гъвкави. Дами и господа, виждам, че вие, така както и аз, намирате тази идея за страхотна. Благодаря на нашите партньори от управлението, прекрасно е, че ни съдействат.“

Бендът изсвирва туш, после няколко откъслечни такта, докато солистът, саксофонист и клоун едновременно, спира отсечено и в средата на аплодисментите вдига палци нагоре.

„Но дотогава нашето жури с постоянните си членове г-жа Розентал и г-н Абрамжчик както обикновено продължава да следи най-зорко състезанието. Всичко трябва да протича честно и ако някой от кандидатите се опита да хитрува, което не допускам, тъй като досега винаги сме имали абсолютно изключителни отбори, но ако все пак се случи такова нещо, за съжаление семейството веднага ще бъде експулсирано, още по време на предаването. Тук правилата са строги, но справедливи, нали, г-н д-р Шрам?“

„Така е, г-н Цюлк, точно така. Или както обичам да казвам, човек е строг по дълг, а щедър — по желание.“

Силни ръкопляскания, примесени със смях.

„И така, да видим кои са днешните кандидати.“

С голямото червено копче също може да се изключва. Лека нощ.

Тази сутрин се събудих с великолепно настроение, станах, предчувствах успеха неудържимо, усещах желание да действам и се сетих за Сен-Симон, който поръчал на своя камериер да го буди сутрин с възклицанието: „Ставайте, графе, чакат ви велики дела.“ За съжаление аз не съм благородник по рождение и не мога да си позволя камериер, но поне споделям убеждението на графа, че всяко положение може да бъде подобрено. Той никога не забравял това, нито в дните преди, нито по време, още по-малко след Френската революция. Затова пък аз го забравям от време на време, както например и вчера, когато прекарах целия ден залепен пред телевизора, с изключение на една кратка разходка. Поръчах на пъпчивото момче веднъж сладкиш, следващия път той ми донесе дюнер-кебап. Имаше толкова много шоу-програми, един потрепващ океан от бръщолевене, който ме унесе в дрямка.

Градът, в който Бай Дан се приземи, има около милион жители, 351 250 жилища, 303 762 работни места, 185 346 малолетни, 1,3 милиона превозни средства, 145 673 чужденци и 2745 незаконно пребиваващи. Един от обитателите му се казва Александър Луксов. Той живее сам, няма щатна работа, няма кола и името му го няма в телефонния указател. Как ще го намери Бай Дан? Как със своя жизнен опит и богатите на съдържание вътрешни джобове на сакото си ще уреди нещата? Точно сега той слиза от автобуса и се оглежда. Не е проста работа да се ориентираш в университета. Никъде не пише Централна сграда. Пита едно момиче с вдигната коса и платнена чанта. Тя е отзивчива и го повежда към секретариата.

В тази държава един възрастен чужденец не може просто така да влезе в секретариата на университета и да помоли за адреса на господин Луксов, за когото се предполага, че е следвал някога тук или все още следва, ако го кара по-спокойно. Трудно ще ти бъде, Бай Дане, макар да поздравяваш подкупващо, усмихваш се, представяш се със звучното си име, и госпожата на средна възраст се изправя зад своето бюро, за да те попита какво желаеш… Гъстите ти бели коси веднага я впечатляват. Ти я баламосваш, че си от Червения кръст, отговаряш за възстановяването на семейства.

— Повеля на човечността. Търсим по цял свят и правим всичко възможно да открием членовете на дадено семейство, които са безследно изчезнали. Опитваме се да се противопоставим на трагичните обрати на историята. Надявам се, че ще ни помогнете?

— Ще се опитам.

— Моите издирвания относно едно семейство с името Луксов ме доведоха при вас. Необикновено име, и при нас съвсем не се среща често, затова пък много характерно, което малко ще улесни нашето издирване. По следите съм на Александър Луксов, единствен син на Татяна и Васко Луксов, внук на Слатка и Григори Григоров. Много се надявам, уважаема госпожо, вие да можете да помогнете на отчаяните близки. Много силно се надявам. Днес съм изпълнен с оптимизъм, ние се намираме на границата между областите с високо и с ниско налягане. Такива атмосферни състояния носят късмет.

Тези ексцентрични чужденци, чаровни чаровници, а като си помисли само за своите началници, пфуууу, отвратителни, освен това груби и сковани. И никакво чувство за хумор.

— И така, г-н Бай, нека първо да проверим. Извинете ме, как точно беше името? Значи, ако е следвал при нас, ще го открием, имаме данни за всички, няма страшно.

— Аз не се страхувам, мадам, нали съм оставил всичко във вашите ръце.

— Извинете ме, че ви питам направо, но вие сигурно скоро ще се пенсионирате? Извинете за любопитството, това въобще не ме засяга, но в момента ме интересува. И във вашата страна ли ви заставят да се пенсионирате?

— Не, не, изобщо не е нужно да се извинявате. За съжаление обаче не мога да ви кажа много по този въпрос. За хора като мен има само една пенсия и тя се намира на два метра под земята. Дотогава смятам да си открадна някоя и друга годинка.

— Нямате ли у вас разпоредби? Нас, щем не щем, ни пращат в пенсия.

— Има разпоредби, мадам, но ние не ги спазваме. Най-малко пък, когато се отнасят за толкова важни работи. Но защо вие се тревожите от този въпрос, толкова сте далеч от пенсионерската възраст.

— Ах, вие ме ласкаете! Е, остават ми още няколко години, но натискът да изляза по-рано в пенсия е толкова голям, е, и за мен това ще дойде на дневен ред в най-скоро време… Луксов, Александер, тук е написано с „е“, би трябвало обаче да е същият, след като казвате, че името се среща рядко. Ще ви направя копие, така ще го имате написано, за съжаление обаче не гарантирам, че адресът все още е същият, той все пак е завършил преди време, а студентите, като започнат да работят и да печелят пари, обикновено се преместват или се женят, както навсякъде, нали?

— Това е първата следа, мадам, и аз съм преизпълнен с упование. След толкова години професионален опит в търсенето вече съм развил седмо чувство, бих казал дори усет, който почти никога не ме лъже. Още щом се събудих тази сутрин, знаех, че ми предстои щастлив ден, нали ви казах. Нямате представа колко много хора ще направите щастливи.

— Но, моля ви, това е толкова естествено, човек да помогне на чуждестранните колеги.

— Благодаря ви, също от името на близките на този млад човек. Много благодаря.

Бай Дан й целува ръка. Тя остава смутена.

Адресът е „Валдщрасе“ 5, „Горска улица“ значи. Сядам навън край един кръгъл разпрострял се нашироко фонтан, в който три нимфи или русалки са се устремили нагоре, опрели рамо до рамо, десните им ръце събрани в едно, сочат към небето. Бедрата им загърнати в мръсна вода. Разгъвам картата на града. „Валдщрасе“ се намира на юг, университетът на север и един автобус води право дотам. Колко удобно. Автобус номер 23.

Спирката се казва „Хоенцолернплац“, само на няколко крачки от нея започва „Валдщрасе“. Надлъж и шир обаче — никаква гора. Къса уличка. № 5. Изкачвам се до входната врата, забивам очи в колекцията от надписи и звънци, малко съм нервен. Преглеждам табелките от долу на горе. И наистина, ето го, ЛУКСОВ, отпечатано със същия шрифт както всички други имена. Натискам звънеца, един път кратко, изправям се и чакам. Нищо не става. Може би не съм натиснал както трябва. Притискам бутона по-силно и по-дълго. Жилището трябва да е наблизо, защото го чувам как звъни. Може би някой от прозорците е отворен. Пак нищо. Чакам известно време, мисля. Бих могъл да му пусна бележка в пощенската кутия с телефонния номер на хотела. Не съм си го записал. Случват ли се подобни грешки и на Червения кръст? Бих могъл да му напиша само хотел „Феникс“. Ами ако хотела го няма в телефонния указател?

Бай Дан се връща до „Хоенцолернплац“, където намира телефонна кабина. Той отваря измачкания указател. Хотелът не е отбелязан. Нито при хотелите, нито при фениксите. Сигурно има телефон за справки. Търси на първите страници. Точно време, спорт-тото, справки. Четири цифри, лесно се помни. Поглежда в портмонето си за монети. Цяла шепа. Но апаратът не приема монети. Над процепа е изрисувана карта. Влиза в първото заведение. Поръчва си супа и пита дали може да се обади по телефона. Една ръка му сочи към табелата ТОАЛЕТНИ. По стълбите надолу. До един автомат за цигари виси телефон, който работи с монети. Справките не могат да му помогнат, хотел „Феникс“ не се появява и в техните банки с данни. Бай Дан отново се качва горе. Изяжда супата си. Когато плаща, сервитьорът иска пари и за половината филийка сух хляб, която беше надробил в супата. Току-що великодушно бе решил да не се оплаква от хляба. Бай Дан се връща в хотела.

Когато пита човека на рецепцията и собственик на хотела за телефонния му номер, се чува звън. Отнякъде наблизо. Човекът не реагира. До него стои телефон, но не той звъни. Той написва номера върху кочан от квитанции. А защо го няма в телефонния указател? Човекът поглежда Бай Дан враждебно. Откъсва листчето и го плъзва по тезгяха. Вас какво ви засяга, ето ви номера. Отново се звъни. Май ви търсят. Човекът поклаща троснато глава и се обръща най-демонстративно към някакви документи, пръснати пред него. Бай Дан се качва по стълбите. Чува шумове, като че ли се отваря заключена врата. Спира по средата на стълбите. Чака. Чува гласове. Някакви гласове със силен акцент. Няколко доста солени думи, които ясно проникват нагоре чак до него. И собственикът, който казва безучастно: Като не ви харесва, вървете си вкъщи. Държавата ще ви плати даже билети за самолет. Бай Дан слиза тихо по стълбите. Това негово детско любопитство. Наднича предпазливо иззад ъгъла. Трима мъже, на вид от южни страни, в анораци, и един чернокож. Единият от тях говори ядосано на собственика. След като няма вода, цената, която той иска, е направо неприемлива, чиста експлоатация. Вода утре, разбираш? Утре ще дойде майсторът. А сега изчезвай. Собственикът им обръща гръб. Тримата небръснати бели се отправят към изхода, черният остава. Той моли за цигари. Собственикът му хвърля една кутия. Пак искам да сляза долу. Не можа ли да кажеш веднага? Собственикът взема един ключ от рафта и тръгва към Бай Дан, който се отдръпва, обръща се, изкачва едно-две стъпала, бързо се обръща пак, като че ли тъкмо сега слиза по стълбите. Но собственикът не завива зад ъгъла. Естествено, негърът каза долу. Чува дръпването на резе. Трябва да проверя какво е онова място долу, по-късно. Сега изпитва нужда да поспи поне няколко часа. Кой знае какъв дълъг ден го чака утре.

Слънчевите лъчи вече не падат към гърба на блока на „Валдщрасе“ 5, когато Бай Дан отново застава пред него и звъни на ЛУКСОВ. Никой не му отваря. Този път той носи в себе си адреса и телефонния номер на хотел „Феникс“. Ще позвъни при някой съсед и ще го помоли да го пусне, ще напише бележка, ще покани кръщелника си да го посети в хотела. Обаждането по телефона е нежелателно, тъй като не е сигурен дали ще му предадат съобщението. Чува стъпки, поглежда през рамо. Един мъж, който изважда от джоба си връзка ключове. Бай Дан го заговаря. Човекът го изслушва внимателно. Аз съм съсед на господин Луксов, казва той. Нямате късмет, преди няколко седмици изчезна. Изчезна ли? Да, така може да се каже. Пощальонът остави при жена ми някакво колетче за него и пусна съобщение в кутията му. Но той още не си го е взел. След една седмица позвънихме у тях по телефона, но, моля ви, влезте, и се обажда само секретарят. Какво казва той? Както обикновено, че не е вкъщи и можем да запишем защо се обаждаме. Така и направихме, разбира се, но той не се обажда. Заповядайте, да се отбием у нас. Ще попитам жена ми. Може би днес да е дал признаци на живот. Понякога човек има късмет.

Жена му също не знае нищо повече. Беше питала и домоуправителя. Той също нямал представа.

— Много съжаляваме.

— Може би трябва да уведомим полицията.

— Още е рано за това, скъпа. Той не е назначен никъде на щат, работи вкъщи, не е обвързан, може би внезапно е заминал някъде, за по-дълго, нещо, което аз не бих могъл да си позволя.

— Но той никога не го е правил, толкова рядко напуска дома си.

— Е, все пак не е длъжен да ни се обажда.

— Ама че глупава ситуация, толкова път сте минали и точно сега внукът ви да изчезне.

— Съжалявам, че не можем да ви помогнем.

— Но, моля ви. Вие достатъчно много ми помогнахте, наистина. Кажете, това там ли е неговият апартамент?

— Не, съседният.

— Благодаря ви. Довиждане.

— Довиждане.

Светлината угасва бързо. Къде е копчето? Дали Царя на вилите би успял да отвори една толкова масивна врата? Сръчността на ръцете ми май е хванала ръжда. Мога да проверя дали е отворен някой прозорец. Така бих могъл по-лесно да вляза в апартамента. Постави риска и изгледите за успех на кантар. Страхливите играчи не биха разбрали това. Дори когато поражението им се очертава, те не рискуват нищо. Прозорецът е отворен, открехнат навътре. Мога да се покатеря по ръба, да се вдигна на мускули, така… става, прозорецът, отваря се, разперва се към стаята. Сега само да се прехвърля вътре.

Бай Дан проверява, опипвайки, какво има зад прозореца. Едно шише пада на пода, дрънчене, което сигурно отеква в цялата сграда. Напипва ръба на маса, с мъка се промъква в апартамента на Александър Луксов, ляга върху масата, под себе си усеща разни неща, които изблъсква, отново трясъци и дрънчене, слиза внимателно от масата, стъпва върху парчета стъкло.

Добре, че съм с ботуши, къде е лампата, някъде на стената трябва да е ключът, аха, това е кухнята, мирише на мухъл. Малка кухничка, до нея стаята, вратата е откачена, дневната, обзаведена скучно и оскъдно, телевизор, няколко етажерки с книги, един диван, два стола, няколко картини и един пръст прах. Връщам се в кухнята, блъскам с крак счупените парчета в ъгъла и отварям хладилника. Празен, почти празен. Една туба майонеза, полупразно бурканче горчица и стрък маруля, която е обрасла в мухъл, гъст като косата ми. Кръщелникът ми е небрежен човек, отдавна не е стъпвал в жилището си.

Телефонът звъни. Три пъти, после щракване и един глас. За първи път от двайсет години чувам гласа на своя кръщелник. Но на друг език. Александър Луксов. За съжаление отсъствам. След сигнала можете да оставите съобщение. Малко по-дружелюбно, момчето ми. Така на човек ще му се убие желанието да ти позвъни. Ще трябва да пооправим малко обръщението. Добър вечер, господин Луксов, отново ви се обажда Витичек от преводаческо бюро „Надомни“, за съжаление нямаме никаква вест от вас относно упътването за прахосмукачката. До утре на обяд трябва да ни уведомите със сигурност дали поемате поръчката. Само ви напомняме, че срокът за предаване е след десет дни. Ако не се обадите, ще възложим превода на друг. Аха, превежда момчето. Но напоследък явно не го прави.

Във втората стая има легло, вграден гардероб и бюро. Бай Дан включва настолната лампа и сяда. Цял куп хартийки са разхвърляни там, пликове, реклами, сметки, квитанции, писма. Бай Дан ги разглежда и попада на няколко известия от клиниката. Прочита ги и разбира само, че Алекс е изпратен и опериран в тази клиника. Вероятно все още е там. Бай Дан прибира писмото и потегля към клиниката.

Събудих се като след много дълъг сън. Имах неприятно чувство. Всъщност нямах желание да се събуждам. В стаята беше тъмно. Над гората се здрачаваше. Имах странното чувство, че в стаята има някой. Не беше възможно. Кой би могъл да бъде? От седмици бях сам в стаята. Господин Хофнанг беше преместен в друга клиника при някакъв специалист. Кой ти вярва! Та по случая на Хофнанг никой не може да се специализира. Хофнанг не очакваше нищо. Отново затворих очи. В стаята не можеше да има никой. Щяха да ме предупредят, ако е трябвало да настанят още някой. Със затворени очи усещам по-ясно нечие чуждо присъствие. Как е възможно? Обърнах се и щракнах лампата. Там, на единствения стол, седеше той. Какво значеше това? Един възрастен тип, който на всичкото отгоре ми се усмихваше.

— Предполагам, че имам честта пред мен да лежи господин Александър Луксов.

Човекът говореше с акцент. Не го познавах. Не знаех какво да кажа. Само го гледах втренчено.

— Ще се учудите, като узнаете кой съм и откъде ви познавам. Е, момчето ми, аз съм твоят кръстник Бай Дан и съм много доволен, че те открих.

Той се изправи, пристъпи към мен, хвана главата ми с две ръце и ме целуна по бузите. Избърсах ги с ръкава на пижамата. Бай Дан. Познавах ли го? Май бях чувал името му. Сигурно от родителите ми. Мой кръстник ли? Убягнала ми е тази подробност, че съм кръстен.

— Здравей.

Нищо повече не ми хрумна. Нямах желание да говоря с някакъв старец, който се представяше за мой кръстник. И без него се бях оправял досега.

— Как дойдохте тук?

— С градския транспорт се оправям повече от добре.

— Не, искам да кажа, как разбрахте, че съм тук.

— Успях да вляза в дома ти. Боя се, че стана малко незаконно, но предположих, че няма да имаш нищо против. След като беше оставил прозореца си приветливо отворен. Много любезно от твоя страна. Какво е станало с косата ти? Не си ли малко млад за голо теме?

— Обръснаха ми я преди операцията.

— Главата ли ти оперираха?

— Не.

— Какво ти има всъщност?

— Дълга история. Разни работи. Няма да ви е интересно.

— И още как ме интересува, момчето ми! Време имам предостатъчно.

Можеше да си спести това идиотско обръщение момчето ми. Разказвам му отделни неща. Може би тогава ще си тръгне.

— Разбирам — казва той най-накрая. — Oblomowitis в напреднал стадий. Не разбирам обаче защо все още си тук, след като операцията е минала преди три седмици. Не трябваше ли вече да са те изписали?

— Тогава просто не разбирате. Не е задължително човек да разбира всичко.

Какво да му разправям? В болницата беше удобно. В никакъв случай не се чувствах здрав. Всяка сутрин докладвах на лекарите за новите си оплаквания. Те ме държаха тук под наблюдение, какво ли друго им оставаше. Усложнения в процеса на оздравяване.

— Ще те оставя да поспиш, момчето ми. Утре пак ще намина, пак ще си поговорим.

Въздъхнах. Само това ми липсваше. На вратата той се обърна още веднъж към мен.

— Всъщност ти вярващ ли си? Ходиш ли на църква?

— Не, изобщо не съм, това пък как ви хрумна?

Той ме огледа, сякаш нещо не беше в ред с мен, и ми пожела лека нощ.

Какво да правя с момчето? Нещата вървят зле. Тъжно, много тъжно. Не очаквах подобно нещо, нямаше как да се предвиди. Дяволска работа, нови правила на играта, положението е мрачно. Момчето се е уплашило. Съвсем се е гипсирало. Гласът му се топи от самосъжаление. И както се е отпуснал в това легло, с блеснало кубе и помръкнали очи, сякаш чака само да го миросат. По-лошо дори. Може да продължи да живее по този начин десетилетия наред. Трябва да измисля нещо. Доста работа ме чака. Не мога да го заведа такъв при Слатка. Трябва да измисля нещо.

На следващия ден, разбира се, той отново дойде. Носеше със себе си нещо като раница. Опита се да ме разпитва за всичко. Най-напред за родителите ми. Казах му, че не искам да говоря за това, особено пък с чужд човек. За бягството ни. Какво можех да зная за него, тогава съм бил просто дете, а и никога не ме е интересувало особено. За юношеските ми години. Казах му, че за тях няма какво толкова да се разказва. За следването ми. Пълна скука. Искаше да знае всичко. Дали си спомням баба Слатка. Едва-едва, излъгах аз.

Колкото повече време минаваше, в мен се промъкваше ужасяващото чувство, че този човек няма да ме остави на мира. Нямаше да мога дори да го изхвърля. Не беше в първа младост, но изглеждаше доста силен. По-силен от мен. Както се бях разкиснал, нямаше да се справя дори с някой стогодишен дядка.

— Не ми се говорят повече празни приказки — казах му по едно време.

— Тогава да поиграем.

Още преди да махна отегчено с ръка, той беше извадил от раницата си дървена кутия и я отвори в края на кревата ми. Табла.

— Сигурно знаеш как се играе. Баща ти не може да не те е научил.

И аз направих грешката да се съглася, че е прав, което имаше тежки последствия. Следващите дни често трябваше да проклинам глупостта си. Той подреди пуловете. Началото беше пълен провал. Дори когато е болен, на човек му се иска да побеждава. Той вече вадеше първите си два пула и беше построил малка стена от капии, докато аз все още драпах бавно напред. Два пъти поред хвърлих две и едно. После безумен чифт, в моето поле се проточиха два салама от по шест пула. Запокитих заровете.

— Няма смисъл. Не ми върви. Не обичам да играя.

— Та ние едва сега започнахме, момчето ми. Всичко може да се обърне — каза той и хвърли дьорджар, с който окончателно ме затвори.

— Така не ми доставя никакво удоволствие, хвърлям все боклуци, а ти изкарваш колкото ти трябва.

— Смени тактиката, използвай моя късмет. Недей да се предаваш веднага.

Захлупих кутията и включих малкия телевизор, който висеше в ъгъла до екрана на прозореца. Бай Дан не изглеждаше особено въодушевен. Като че ли гледането на телевизия не го забавляваше много. Започнаха новините, които продължиха четвърт час, след тях пуснаха филм с красива американска певица. Началото беше много приятно. Бай Дан ме гледаше с укор. Тогава забравих за миг, че можех да му противореча, да го лъжа.

— Какво ще кажеш да изгасиш онуй нещо? — предложи той.

— Добре де. Ще го изгася.

— И това ми били новини? Да ти кажа ли аз какво са новини? Днес хората си отвориха очите, отгърнаха своите бележници с предстоящи задачи, своите календари, своите списъци за покупки и прочетоха: време е да подемеш наново борбата, да избършеш идеалите от прахта, да си прибереш смелостта от химическото чистене. Как може да изпадаш в отчаяние, след като още нищо не е решено? Защо си толкова разочарован? Е добре, един лош век си отива и в края на всяко нещо човек чувства умора, сезонът приключва зле, ако човек отпадне от класацията. Съгласен съм, че от време на време е нужен и зимен сън, но не виждаш ли, че нещо ново пак известява за себе си. Да, в края на сезона човек е уморен, краят следва собствената си логика и човек забравя даже най-естественото, че няма по-трайно нещо от промяната.

Това, момчето ми, се казват истински новини.

На следващия ден едва не паднах от леглото, когато той ми заяви, че ще ме отведе от болницата и ние двамата ще направим малко пътешествие. Баба ми Слатка искала да ме види и преди да тръгнем към нея, той имал още някакви планове, свързани с мен. Отговорих му просто и ясно, че това е изключено. Но с такъв старец, за съжаление, не е възможно да се говори в прав текст, както му се иска на човек. Иначе досега да съм му обяснил какво смятам за него и неговите фантасмагории: нахълтва тук, нервира ме, прави смехотворни предложения. Отказа да разбере, че съм болен и не мога да напусна клиниката. Аз пък не виждах причина да тръгвам с него. Макар че това не беше съвсем вярно. Да видя отново Слатка, в известен смисъл не беше лоша идея.

Старият му пръч успя да спечели сестрите. Направо не е за вярване. Разтапяха се, като го видеха. А аз трябваше да слушам глупостите им, колко ли много съм се радвал, че кръстникът ми ме е посетил, след като толкова рядко някой ме навестява. И толкова чаровен господин. Когато ми носеха храната, вземаха и за него отделна табла. Просто да се побъркаш.

Той ме придума да поиграем отново. Този път вървеше малко по-сносно. Изиграхме таблата до края. Няколко пъти хвърлих такива зарове, които не знаех как точно да използвам, а да питам него за съвет не можех, нали ми беше противник. Вероятно съм постъпил погрешно, защото загубих. Добре, хайде да изиграем още една. Комбинациите ми не се получаваха. Разположението на пуловете ми се ронеше като пълнозърнест хляб. Бързо стана ясно, че той ще победи.

— Победата е твоя.

— Играта още не е свършила.

— Предавам се. Няма смисъл. Нищо не мога да направя.

— В тази игра винаги има шанс. Положението никога не е безнадеждно.

— Глупости. Какво мога да направя при такова гадно разположение?

Нашето малко пътешествие през големия широк свят трябвало да мине и през морето, на следващия ден това му беше номерът, непременно трябвало да го сторим, това щяло най-добре да ме настрои за завръщането в родината. Морето! И ето той се размечта. Невероятно, как можеше да се въодушевява от неща, които му бяха до болка познати от почти цяло столетие. Това море имало такова излъчване, било толкова богато, така подмамвало хората. Само морските хора, естествено. И аз отново научавах нещо ценно, че имало морски хора и балканджии, и само морските хора долавяли мамещите викове на океана.

Ще ти кажа един пример от градчето, в което съм живял дълго време, градче, което се намира далеч от моретата на света. Аз ръководех тамошната банка и всяка вечер се срещах с другите играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Умеев; той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше. Докато един ден детето започна да рисува морето. В часа по рисуване. Учуденият учител попитал малкия дали е ходил някога на море. Не, отвърнало детето. А твоите родители? Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море. Да не би баба ти да ти е разказвала за него? Момчето поклатило категорично глава. Баба не знае нищо за морето. А ти сигурно си го виждал в някоя книга? Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията. Защо тогава рисуваш морето? Защото го обичам. Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият Умеев рисувал все едно и също — морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият Умеев нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в най-наситеното синьо, което можело да се постигне с неговите моливи, едно могъщо море. Ще му мине, помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо — успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни, вълни, които преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички. Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало. Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият Умеев нарисувал морето. В червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият Умеев вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря. Една вечер Умеев, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме, в продължение на часове се чуваха само заровете. И изведнъж някой каза: Да му покажем морето! Ние, играчите, веднага разпознаваме кога една идея е добра — и така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия Умеев.

Той не спираше. Дърдореше ли, дърдореше, история след история, умоляваше ме и ме упрекваше, скоро опозна половината болница по имена, поздравяваше всички най-сърдечно и ме увещаваше. Започнах да свиквам с него. Посещенията му не бяха чак толкова неприятни. Но, естествено, не се оставих да ме прилъже да напусна болницата. Тук вече удари на камък.

Играхме отново, най-сетне и на мен да ми провърви. Като вадехме пуловете, стана истинско надпреварване. Той имаше повече късмет и победи. За съвсем малко.

— Заради един-единствен чифт.

— Ще има игри, в които ще се падне на тебе.

— Лесно ти е да говориш с твоя късмет.

— Това няма нищо общо с късмета.

— Всичко тук е чист късмет.

— Обясни ми тогава защо.

— Що за въпрос? Всеки знае, че заровете са късмет.

— Защо?

— Не ме ядосвай.

— Радвам се, че ми говориш на „ти“, и в никакъв случай не искам да ти лазя по нервите, само че аз не смятам, че тази игра има много общо с късмета, както твърдиш.

— Имам предвид хвърлянето на заровете, а не тактиката и други подобни неща. Хвърлянето на зара си е чист късмет.

— Тогава обясни ми, ако обичаш, кое в хвърлянето на заровете е случайното. Не държиш ли всичко в свои ръце? Не зависи ли от тебе с каква сила ще ги хвърлиш, под какъв ъгъл спрямо таблата, какви са били числата отгоре? Това няма много общо със случайността, съгласен ли си? И ако познаваш добре повърхността, върху която те ще се търкулнат, както и материала, от който са направени заровете, тогава би могъл да изчислиш хвърлянето. Би могъл да вникнеш във всички предпоставки за неговото решение. Необходима е, разбира се, известна ловкост и опит. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Вместо да мрънкаш, трябва малко по-сериозно да се захванеш с тази игра.

Останах като гръмнат.

На по-следващия ден врата се отвори с гръм и един бастун затанцува навътре в стаята, здрав, хрущялен бастун. Бастунът не измисли нищо по-добро от това да освободи спирачното устройство на моето легло на колела, да се закачи за рамката при краката и да повлече леглото през стаята. Бай Дан, крещях аз, престани! Трябва да се раздвижиш, момче, и след като си толкова мързелив или толкова бъзлив, ще трябва аз да те измъкна барабар с леглото. Беше откачил моят кръстник, дърпаше леглото през стаята и ми се заканваше. Започнах да се притеснявам за него, лицето му пламтеше зачервено. Само това оставаше, да получи сърдечен удар и да се просне насред стаята. И ето ти усложнения. Откачената му постъпка ме принуди да се изправя. Направо не можех да повярвам. Да ставам заради някаква си игричка. Но иначе нямаше да престане. Определено не. Не и той. Леглото се тресна в стената и аз бързо изскочих от него. Както обикновено пак ми се зави малко свят. Бай Дан тъкмо се канеше да повлече леглото в обратна посока. Той ме погледна. Гледаше ме навъсено. И тръгна с вдигнат бастун към мен. Изведнъж ме обзе страх. А той вече стоеше до мен и ме заудря с извитата дръжка по задника, леко, но все пак усещах, усещах го много добре, и с всеки удар пускаше по една мъдрост — от нея нямаше къде да бягам. Толкова ли малко цениш живота си, че не смееш да рискуваш дори нещо най-незначително? Още един удар по задника. Как така се страхуваш от неизвестността, след като за теб познатото е непоносимо? Отново удар. Обещавам ти, и той размаха заканително бастуна, че ще те бия, докато се съвземеш, оох, докато си върнеш смелостта, ауу, докато не тръгнеш с мен, аааа.

Какво друго ми оставаше, освен да се предам. Нали вкъщи можех пак да си легна. Защо тогава да не тръгна с него? Престани, Бай Дан, добре, ще се облека, окей? Последва удар, като че ли не ме чуваше. Обувам дънките, виждаш ли, ето и фланелката, доволен ли си сега? Не беше доволен. Измъквам се от ударите му в банята. Ето виждаш ли, това ми е несесерът с тоалетните принадлежности. Оох. Нали ти казах, че ще дойда, престани! Като отворих вратата на гардероба, за да извадя куфара си, един безмилостен удар се приземи върху задника ми. Пуснах куфара на пода. Хвърлях нещата си вътре, кое както хващах. Той ми отвори вратата и заедно излязохме от болничната стая.

— Но, господин Луксов — викаха ужасените сестри, подтичвайки подире ни, — не може така, не можете просто така…

— Уважаеми дами, както виждате, можем, и още как, и както личи, даже много добре го можем. Аз съм новият доктор и разпореждам незабавно изписване, а ще предпиша и много други неща: движение, свеж въздух и стимулиращи разговори.

— Но главният лекар вчера…

Ние минахме през стъклената врата и напуснахме отделението. Таксито ни откара най-напред до хотела на моя кръстник, всъщност един позападнал пансион. Не се наложи да чакам дълго.

— Заради тебе, момчето ми, забравих да проверя за какво използва мазето си онзи прилежен хотелиер. „Валдщрасе“ 5, моля. Надявам се, че имаш чисти чаршафи.

— Имам една изненада — каза Бай Дан след няколко дена. Почти през цялото време само лежах в леглото и четях малко, а Бай Дан се възхищаваше от някои книги в моята библиотека. Оставих го да ми готви. Оказа се, че моят кръстник прави страхотни чорби. Най-напред се захвана с кухнята. Изхвърли всички бутилки, почисти и отиде да напазарува. Върна се толкова натоварен, че се наложи да се завърти настрани, за да мине през вратата. Напълни хладилника до пръсване, дори окачените шкафове, а от един кашон измъкна огромна червена тенджера. Имаше принцип да готви само в големи тенджери. Задържаше се дълго в кухнята, режеше, пържеше и бъркаше. И слушаше музика, странни касети, които си беше купил сам. „Проклятието на Фауст“. „Мъртвешки танц“. „Залезът на боговете“. „Макбет“. „Фантастична симфония“. И цигански песни. Тях слушаше най-много.

Вече се чувствах по-добре, когато ме погна от къщи със своята изненада и сам се устреми напред. Хванахме метрото в посока центърът. Ориентираше се безупречно и даваше бясно темпо. Сигурно предния ден беше огледал мястото, докато аз бях на преглед в болницата. Спряхме в една уличка, не можех да повярвам на очите си, пред магазин за велосипеди.

— Но какво ще правиш тук?

— Можеш ли да караш колело?

— Това пък защо?

— Попитах можеш ли да караш колело.

— Естествено, че мога. Преди карах често.

— Великолепно, великолепно. Нещата се подреждат. Ела с мен.

И той влетя в магазина. Продавачът го познаваше. Поздрави го учтиво, сякаш беше постоянен клиент. Че какво ще е купувал от него Бай Дан?

— А, това е значи вашият, така да се каже, партньор.

— Вие го казвате, всъщност той е моторът. Виждате ли, опасенията ви са били напразни.

— Добър ден.

— Здравейте.

— Няма да повярваш, Алекс, но този човек се опитваше да ме разубеди. Продавач, който не ще да продава. Смяташе ме за прекалено стар. После ми призна, че се е страхувал да не тръгна да карам с баба Дан. Наложи се да го успокоявам, че не баба Дан, а един силен, пращящ от здраве младеж ще кара с мен.

— Но…

— Скромен е младежът, при това великолепен колоездач. Младостта му е минала на колело.

— Бай Дан, ало, на теб говоря. Къде всъщност отиваме?

— Търпение, само търпение, специална препоръка от Грачката, трябва да ти я предам с най-сърдечни поздрави. Така, сега обаче би трябвало да се отдадем на нашия нов спътник.

— Разбира се, аз съм подготвил всичко. Ако обичате, да дойдете с мене отзад. Там веднага ще нагласим седалките и педалите.

Бай Дан ми намигна.

— Моля, заповядайте, ето го онова прелестно нещо. Дядо ви искаше най-доброто, това тук е най-добрият велосипед, който имаме. Бегач. Рамка от карбон, 16 скорости, „Шимано“ превключване „Дура Ейс“, спирачки „Шимано“, затворени педали. Дайте да ви покажа как можете да превключвате със спирачните лостове.

Може ли един тандем да се засили към вас като булдозер, или да ви се стори страховит като боен кораб? Обясняват ви, че тандемът е уред, който служи на двама души да се придвижват, състои се от две седалки и два чифта педали, от една задвижваща система и едно кормило, което се обслужва от седящия отпред.

Не разбирате, така ли? Не сте попитали подходящия човек. Питайте мен, хайде, питайте ме! И аз ще ви кажа, тандемът е едно малко чудо, което носи Алекс и мен през света. Това са два чифта крака, два съвсем различни чифта. Отзад черен плат, под него голи колене и прасци, покрити с косми, отпред рипсен панталон и кожени ботуши с връзки. Бързо открих, че мога да си качвам краката върху рамката в средата и така да си спестя за кратко или по-дълго усилията. Момчето зад мен, разбира се, се ядосва. Представете си го как се сърди. Той нямал намерение да върши цялата работа. Да не би да смятам да карам само с шеги и закачки, упреква ме той. Но нали аз управлявам! А това е отговорна задача, защото ти нямаш и представа къде искаш да отидеш. Главите ни също не могат да бъдат сбъркани. Голата глава отзад се пази под пъстра плетена шапчица, докато аз оставям косите ми да се веят свободно. Ето пак го чувам да мрънка. Оглеждам се. „Какво казваш, момчето ми?“ — питам аз, а той ми подвиква: „Обърни се, обърни се напред!“

Така напредваме на нашия тандем.

Първо на юг, възвести той. Попитах го каква е нашата цел и как ще стигнем дотам. Той ми отговори: „Мога да го определя по-добре с духа си, отколкото с думи. Ще трябва да потърпиш.“ Трябваше да свикна с подобни мистериозни отговори.

Фантазията, философстваше той, докато карахме по едно шосе, което не ни измъчваше с възвишения, фантазията е еликсирът на всяка игра. Какво виждаш и как го използваш? От двете страни на шосето се простират житни ниви. Вземи следващата кола, която ще ни задмине, и ми кажи какво виждаш вътре. Що за дивотии пак? Не разваляй играта, Алекс. От толкова много житни ниви ще ни доскучае, затова нека да разгледаме по-отблизо колите. Тази там, какво виждаш? Бяла лимузина. И още какво? Един богат бизнесмен, който бърза да стигне навреме за някаква среща. О, сигурен съм, че можеш и по-добре, момчето ми, напъни се още малко. Семеен, баща на едно дете. Вероятно е с наднормено тегло? Добре, има дебело противно дете и съпруга, и кредит за строеж, а лъскавата си кола е купил на лизинг, сметките на майка му са под негово попечителство. Майка му ли, какво ще кажеш за нея, тя да не е болна, двамата не се ли разбират? Майка му страда от старческа сенилност и той се страхува, че ще изхвърли парите през прозореца или ще спонсорира някоя секта, затова са я поставили под негова опека — стига ли ти толкова? Добре, когато се ядосаш, виждаш по-добре. Да вземем следващата кола. Тоя толкова надува радиото, че винаги пътува с отворени прозорци. Какво казват по радиото, момчето ми, какво се чува? Откъде да знам, обичайното плямпане, някаква шега на водещия или интервю с някаква естрадна певица, която днес има рожден ден и е пияна от щастие, тя е превъртяла дропла, която от трийсет години се окопава в посредственост и толкова дълбоко е затънала, че остава само да й се метне капака на ковчега. Злобно, много злобно, но не беше зле. А какво ще кажеш за уханията, Алекс? В онази кола. Консервативност, одеколон за бръснене, може би „Ирландски мъх“, и изкуствена кожа. А, прекалено малко ти е! Такъв човек сигурно си мие зъбите с „Колгейт“ и мирише на кучешки шампоан! Каква марка? Откъде да знам, мразя кучета. Натисни газта, момче, че тука нещо се закучва. Престани да ме дразниш, идиотска игра, пълна тъпотия, какво толкова искаш да чуеш? Как мирише? Не мирише, смърди на „Олд Спайс“, на цигари без филтър, пот, наакани пеленки, а по радиото пускат „Кермит дъ Хермит“, а в онази там мирише на „Фам Фатал“, „Палома Пикасо“, на седалката до шофьора на „Шарл де Кастелбажак“, на ментови цигари, „Бленд-а-Дент“, а по радиото върви „Драйвър Сийт“. Сега пък само изброяваш, Алекс, всеки може така: Уест, Риглис, Бата, Бали, Джак Даниелс, летен зной, любов, мой. Трябва повече да използваш видяното, трябва да има някаква случка, някакво развитие. Окей, окей, окей, радио, окей? Задръстване на А-22 и едваааа процеждащо се движение, кашляне-кихане-млясване, пеене, като във вана, псуване-пърдене-оригване. Давай, давай! Спешно съобщение: внимание, по В-1 срещу вас кара вашият шеф след посещение при зъболекаря, вашата непълна данъчна декларация, експлодиралият ви презерватив, напръсканият с графити компютърно нечетлив ЕО-паспорт, вашият избродиран с лъжи език, от който капе суета и прави пътищата хлъзгави, карайте в дясното платно и не изпреварвайте. Това беше добре, Алекс, много по-добре, кой знае, може пък и от теб да стане добър играч. Не мога повече. Бай Дан, не ми стига дъх. Почини си, момчето ми, силите тепърва ще ти трябват.

Колелата се търкалят, търкалят, търкалят, зад нас остава селското стопанство, пред нас — планината, преминаваме през малък град. През средновековна порта с остра арка. Надежда всяка оставете, възкликвам аз и попадам в учудените погледи на жителите на града, реещи се в съботни покупки. Леко, Бай Дан, чувам отзад, спираме, пешеходна зона. И ние слизаме от колелото. Кафенето на кметството, много маси и столове, и чадъри. Ето тук ще се подсилим. Поръчваме си няколко рогчета, мляко с кафе и топъл шоколад. Шарена сянка пълзи върху покривката. Приятен нежен ветрец. Чувал ли си за Данте, момчето ми? Чувал е. Чел ли си го? Не го е. Пред нас улицата е оживена. Понеже тогава не е имало тандеми, той тръгнал с приятеля си Вергилий пешком, поели нелек път през света на страданията. Благодаря, шоколадът е за мен. И знаеш ли кои грешници срещнали двамата най-напред? Как мислиш? Убийците? Лъжците? Алчните или мързеливците? А може би безверниците? Подай ми, моля ти се, едно рогче, благодаря. Развратните, егоистите или властолюбците? Богат избор имаш. Е, никой от тях. Данте и Вергилий срещат най-напред безразличните, онези, които са изкарали цял живот, без да заемат позиция, които са действали малодушно и нерешително, които са мълчали, които никога не са се осмелявали да се надвесят през прозореца, нито веднъж в живота си не са били нито размирници, нито верноподаници. Тия рогчета са много вкусни. Тяхното наказание било да тичат подир едно знаме, което нямало друго предназначение, освен да се движи напред. Те нямали друг избор, освен да следват знамето на безсмислието. Лошо наказание им е измислил синьор Данте. Какво е положението с нашите финанси? Не може да се нарече блестящо. Май е време малко да припечелим. Естествено, че тук. Превъзходно място за печелене на пари. Госпожице, ако обичате. Сега идвам. Беше ли вкусно? Благодаря за въпроса. А бихте ли ни донесли три празни порцеланови чашки? Моля? А това е бакшишът за вас. О, благодаря, веднага ще ви ги донеса.

Ще предизвикаме жителите на това градче, Алекс, на една игра. Раницата ми, ако обичаш. Един зар е достатъчен за тази проста игра. Благодаря, госпожице. Така, помогни ми, моля те, да преместим масата малко по-напред. Три чаши, един зар. Много е просто. Къде е зарът? Да изиграем една пробно? Виж, ето го зара. Внимавай, къде е сега? Добре. Ами сега? Много добре. Сега ще откопчая най-горното копче на елечето си, зарът също се движи и изчезва и предполагам, че пак знаеш къде е. Тук? Сигурен ли си? Не е ли по-скоро тук? Сигурен си значи? Добре, щом настояваш. Грешен избор. Загуби и портфейла си. Ако обичаш, да ми го подадеш. Свали си шапката и събирай в нея печалбите.

Дами и господа, дарете ми малко от вашето внимание да направим една игра, преди да седнете да обядвате. Аз идвам отдалече, за да премеря сили с вас. Вие сте млади и здрави, очите ви виждат добре, рефлексите ви са бързи, а аз съм стар човек от Ориента. Отварям това портмоне и изваждам тази банкнота и ви подканям да сторите същото. Вие познавате тази игра. Един зар, три чаши, вашата победа е едно към три сигурна още преди да сте започнали да играете. Вие, млади момко? Поставете вашата банкнота до моята. Смелостта ви ще бъде възнаградена. Да започваме ли? Един опит за проба? Ето виждате, моите ръце са бавни, а вашите очи бързи. Къде е зарът? Абсолютно вярно. Да го направим ли сега наистина? Ето колко е просто. Малко по-бързо? Следите ли ръцете ми? Тука има, тука не е добре, дай да го преместим още малко, насам, натам, и още веднъж нататък. Готово. Уважаеми дами и господа, този наблюдателен младеж ще ни покаже под коя чаша се намира сега зарът. Оооо, готов сте да се закълнете, че е тук. Да, и аз щях да се съглася. Само че той е на друго място. Я да проверим. Опала! Знаете ли, ще оставя всички залози тук, за да можете да си ги върнете. Може би за миг сте били недостатъчно концентриран, за момент сте се разсеяли. На всеки може да му се случи. Но този път ще внимавате повече. Хайде, започваме отново. При тази игра, многоуважаеми дами и господа, възможностите са две. Или се оставяте в ръцете на съдбата и избирате една от трите чашки, без да се съобразявате с очите си. Тогава съдбата ви е премерена с вероятност едно към три. Или пък се опитвате да следите с очи зара и тогава с всяко разместване се умножава вероятността очите да ви подведат в заблуждение и когато прередя чашките по пет съвършено нови начина, възприятието ви е изправено пред предизвикателство от три на пета степен. Човек би могъл да си помисли, че така шансовете ви за победа значително спадат. Но това не е вярно, тъй като в същото време съществува възможност зоркото ви око да изключи всяка случайност. Сложничко, а? Е, къде е зарът? Не, за съжаление не. Не се ядосвайте, млади момко, благодаря ви, че играхте, пожелавам ви приятна събота и неделя. Не може в това градче да няма добри играчи, хайде, търсят се смелчаци срещу един стар човек като мен, който навремето е бил и по-сръчен.

— Какво правите тук?

— Господин полицай, що за въпрос, всички насъбрали се тук граждани виждат и знаят, че играем.

— Комарът е забранен в пешеходната зона.

— Добра разпоредба, много добра разпоредба. Комарът е от дявола. Той трябва да бъде държан под контрол. Но знаете ли, там, откъдето идвам аз, комарът е изчезнал. Това е още по-добре. И знаете ли защо? Защото всеки владее зара. Толкова е просто. Не бихте ли се осмелили да заложите?

— Спрете веднага тази игра, преди да стана лош.

— Разочаровате ме, господин капитан, това тук няма нищо общо с комара и късмета. Пробвайте сам. Виждате ли зара? Поставям го под едната чашка и размествам всичките три. И сега ви питам: Къде е зарът? Виждате ли? Познахте. Внимавали сте. Сега ще го направим още веднъж. А сега? Пак сте прав. Още ли ще твърдите, че сте имали късмет? Това е нелогично. Обяснението е просто: хора с вашата професия се отличават с по-голяма наблюдателност. Съгласен ли сте с мен? Ако бяхте заложили нещо от заплатата си, щяхте да забогатеете.

— Имате ли разрешително за това занимание?

— Но, господин полицай, аз съм потресен. Току-що ме обвинихте, че се занимавам със забранени игри, а сега искате да видите разрешителното ми. Как да разбирам това? Знаете ли, играем от около петнайсет минути и нито един жител на градчето ви не е спечелил. Можете ли да ми обясните това? Пълна липса на късмет, а? Но там, където има неудачници, трябва да има и късметлии. Не мога да си представя, че в този порядъчен градец се издават разрешителни за комар в пешеходната зона. Е, тъкмо се канехме да тръгваме, господин полицай, планината ни зове. Почитаеми дами и господа, много ви благодарим, ние продължаваме пътя си с най-прекрасни спомени…

Никакво „анданте“, момчето ми, ние сме „престо“, хайде, после можеш да броиш приходите, трябва да вървим, галоп, хоп-хоп, качвай се и давай, първо натисване на педала, застигнато от втория педал, и колелата се търкулват, търкалят се, търкалят се все по-нататък…

Няколко дни по-късно той ми подари едно дефиле. Право нагоре към свети Еди-кой си — двайсет и един безмилостно устремени по нанагорнището километри. При такова изкачване ритъмът е всичко. Непрекъснато натискане на педала, после отпускаш бавно да поеме, не прахосваш силите си преждевременно, натискаш и отпускаш равномерно. А през това време Бай Дан се възторгваше от пейзажа. Като че ли не е виждал планини. На най-стръмните места се напрягаше и той. Това нарушаваше моя ритъм. Колите профучаваха край нас, течението след тях ни раздрусваше, само за миг, като самолет, попаднал в яма. Наложи се да стана от седалката. Помпах изправен върху педалите. Белите ми дробове бяха в невероятна форма, но мускулите на бедрата ми се скапваха. Да се добера само до следващия завой. Опитвах се да мисля само за малкото разстояние до него. Още колко маркировки? Черно-белите триъгълници. Сивосинкавият асфалт. Чисто изопнатата, широка, бяла лента. Сигурно по това шосе сте минали тогава по пътя на север, извика Бай Дан. Спомняш ли си тези върхове? Величествени, импозантни, такова нещо не се среща всеки ден. Какъв мечтател! Още един завой. Скоро мускулите ще откажат. Не мога повече. Трябва да спрем. Побутнах Бай Дан по гърба и му посочих паркинга пред нас. Търкулваме се по шосето към една каменна маса с две каменни пейки. Кошчета за боклук, отлети от бетон. И мантинела, зад нея пропаст. Чува се ромон на водопад. Каква прелест! Бай Дан стоеше до мантинелата: момче, ела да се насладиш на гледката. Тръгнах, пъшкайки, към него, при всяка стъпка изпитвах болка, краката ми бяха като желирани бонбони.

Най-сетне стигнахме дефилето. Страхотно усещане. Няколко минути преди това видяхме групата къщи, отмятайки с поглед последните завои. Сега дори Бай Дан изпадна в колоездачна еуфория и занатиска педалите толкова усърдно, както никога досега не му се бе случвало в този век. Набързо взехме и последния завой, право напред към целта. Отляво бяха паркирани автобуси, туристи щъкаха безразборно напред и назад. Зяпаха ни, сякаш току-що са ни обявили по радиото за изчезнал вид.

Колелата се търкаляха бавно, не сме решили къде точно да спрем, мернахме с очи статуята на светеца зад паркинга, на онзи свети Еди-кой си. Бай Дан извърна кормилото натам. Направихме кръг около него. Твърде много поиска от нас, но ние драговолно ти го дадохме, извика Бай Дан и си издуха носа. После оставихме тандема пред гостилницата.

Фасадата на сградата беше изписана с мъдрости: Хвала на трудолюбието, упование в Господ-Бог. Интериорът беше още по-тежък. Препълнено с хора. Една яка сервитьорка идваше срещу нас, в ръката й, ръка на гюлетласкачка, цял сноп халби с бира, върху другата — табла с кафяво-бяло-червеникави ястия. В дъното има места — и бързо ни отмина. В дъното — значи в дъното, най-гадното място в цялото заведение, до вратата на кухнята. Пушекът и шумът ни притискаха надолу към пейките. След две бутилки минерална вода си поръчахме ядене, кафяво-червено-бялото изпълнение.

Поздравявам те, Алекс. Издържа първото голямо предизвикателство. От време на време имах известни съмнения, но виждам, че в теб още има хъс. Великолепно, великолепно. За първи път се вглеждам в кръстника си толкова подробно, толкова внимателно, като че ли лицето му може да ми каже още нещо. Той има впечатляващо чело, високо, обширно, заоблено като голям екран, пригоден за широкоекранни прожекции.

Вратата на кухнята няма миг покой, размахва крила зад главата на Бай Дан, като че ли работи на акорд. Чуваш ли? — примлясна Бай Дан. Какво да чуя? Слушай, родни звуци. Там някой псува, като че ли е загубил „с две“ три поредни игри. Бай Дан стана и след малко се върна с някакъв мъж, който на гърдите си имаше следи от работа в кухнята, а по лицето си тлъстини. Иво. Така се представи.

— Ще поседнете ли при нас?

— Защо не, току-що напуснах. Тука вече нямам работа.

— Какво ще пиете?

— Двоен шнапс и бира.

Ние ядяхме, той пиеше. След като всички се наситихме, отпочинахме и успокоихме, Бай Дан попита онзи господин Иво дали играе табла.

— Дали играя? Че вие имате ли понятие кой седи срещу вас? Ако въобще умея да върша нещо, то е точно това. Аз съм майстор. От мен можеш само да се учиш.

— Великолепно, великолепно. Тогава може би ще имате желание да изиграете една „петица“ срещу този младеж тук. Предполагам, че има какво да му покажете.

— Направо ме сърбят ръцете. Но играем без прошка, нали? Мъжката! Да сме наясно от самото начало, не искам после да ми се сърдите, че не можете да успокоите момчето няколко дена. Но откъде ще вземем табла?

— Ние сме напълно подготвени за тия неща. И Бай Дан се наведе към раницата си.

Като се спуснахме надолу, ми идеше да запея, за първи път от години насам. Бях го победил онзи самохвалко. Въпреки че отначало нещата съвсем не изглеждаха добре. Той взе първите две игри и хич не спираше да се пени. Спукана ми беше работата, ако Бай Дан не ме беше ритнал по кокалчето. И аз се съвзех. И победих. В напрегнат финален двубой. Бяхме наравно, когато хвърлих три поредни чифта. Който може, нека го повтори. Оня тип беше разбит. И това ако не е повод да запееш.

What a difference a day made, twentyfour little hours, и планината ми се струваше по-красива, what the sun and the flowers, where there used to be rain, и колко ми беше радостно, че отиваме на юг, my yesterday was blue, dear, today I’m a part of you, dear, и ако старият не внимава, скоро и него ще го пъхна в торбата, my lonely nights are through, dear, since you said you were mine. Дааааааааааа, Боже, what a difference a day makes, there’s a rainbow before me, skies above can’t be stormy, since that moment of bliss, that thrilling kiss.

След няколко дни пристигнахме в Монако. Островът на милионерите — така го нарече Бай Дан.

— Момчето ми, пак ще трябва да си попълним касата за пътуване. Виното снощи беше прекрасно, но повлия силно върху сметката от тази сутрин. Минахме през пристанището за яхтите към Монте Карло, търкулнахме се по паркинга пред „Гранд Казино“ и спряхме до два спортни автомобила. Не можех да повярвам на очите си.

— Бай Дан, я погледни това!

— Кола?

— Каква ти кола! Това е изо грифо. Най-добрата кола, която съществува.

— Странно име.

— Бих дал дясната си ръка, за да мога да я покарам.

— Кой знае, може да минеш и по-евтино.

Бай Дан заключи тандема със старата верига, която намерихме в моето мазе. Един портиер дотича бързо, размахвайки ръце разгорещено. Бай Дан му връчи малкия омазнен ключ.

— И, моля ви, недейте да се возите наоколо с него. Не е застрахован. Пък и много буйства, когато го яхат непознати.

Вътре Бай Дан избра бакара. Рулетката беше прекалено бавна за него. Но и за играта на карти нямаше много търпение. „Жалки бездарници“, мърмореше той.

— Не можете да седнете тук, мосю.

— Пардон?

— Тази маса е запазена за високи залози.

— Да не би да оставям у вас погрешно впечатление?

— Отсреща имаме и други маси, сигурен съм, че там ще се чувствате приятно. Ако обичате, да заповядате там.

— А от какъв залог нагоре имаме достъп до тази маса?

— … щом като е така, бих искал да ви помоля да ми резервирате едно място. Ще се върна след десет минути.

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще се върнеш след десет минути? Откъде смяташ да вземеш парите?

— Спал ли си някога край огъня под открито небе? Събуждаш се посред нощ, студено ти е, а огънят е угаснал, останала е само една искрица жар. И ти решаваш пак да го подкладеш. Имаме жетони за неколкостотин франка. Това е повече от една искрица.

Излишно е да разказвам, че Бай Дан спечели. За по-малко от десет минути събра сумата, която трябваше да заложи, за да го пуснат да играе на скъпата маса. Той поздрави крупието и погледна часовника си.

— Мисля, че не съм закъснял. Заповядайте, моят залог.

Първите признаци на безпокойство от страна на управата на казиното станаха явни, когато един дребен мъж с прошарена коса и тъмносин костюм се приближи до масата и размени няколко думи с крупието. После отново изчезна. Междувременно Бай Дан беше спечелил сума, с която бихме могли да направим сериозна оферта за онова изо грифо.

Човекът, който седеше до нас, загуби огромните суми, които Бай Дан спечели. По всяка вероятност новобогаташ, с лице като каменна пещера, а дебелото му тяло — в бледожълт копринен костюм. Малко смачкан, в съзвучие със загубите на масата. От време на време напъхваше лявата си ръка в джоба на панталона, опипваше с палец шева, отново я издърпваше наполовина навън, докато с пръстите на другата си ръка диктуваше желаните карти и обявяваше залозите. И когато спечели веднъж за разнообразие, издърпа лявата ръка от джоба рязко и на пода падна връзка с ключове. Аз видях ключодържателя с емблемата на мазерати — и веднага побутнах Бай Дан.

— Онзи до тебе, негово е изо грифото.

— Не думай! Май не му носи много късмет. Можеш ли да ми донесеш една чаша вода…

Когато Алекс се върна с чаша и едно шишенце, аз бях потънал в интересен разговор с човека „мазерати“.

— Не знам на колко възлиза вашето състояние — му казах аз, — но както и да се погледне, вие загубихте една внушителна сума. Вероятно можете да си го позволите. Или може би не. Може би този следобед ще има неприятни последствия за вас. Съвестта ще ви гложди, недоволството на жена ви, упреци от семейството. Може би един ден парите ви ще секнат или ще ви спрат кранчето. Толкова лоши неща е възможно да се случат, когато човек претърпява такъв погром на игралната маса. Трябва ли да допускаме да се стига дотам? Не можем ли да го предотвратим?

— По какъв начин?

— Като сключим сделка, изгодна и за двете страни. Аз ще продължа да играя за вас, на ваша страна, на собствен риск, но във ваша полза. Ако успея да спечеля толкова пари, колкото вие загубихте тази вечер, ще поискам в замяна само едно нещо, да отстъпите на внука ми спортната си кола за половин час.

— Колата ми!

— Докато той отсъства, аз ще бъда наблизо, а той ще ви остави паспорта си.

— Не знам…

— Той има шофьорска книжка.

— А ако не спечелите?

— Тогава нямате абсолютно никакви задължения към мен.

— Значи няма какво да губя. Съгласен съм. Но само за половин час.

— Великолепно, великолепно. Бъдете сигурен, няма да се лишите от колата си нито минута повече.

— Значи това е всичко?

— Да, напълно. Само още една дреболия, нещо съвсем незначително, не заслужава и да се споменава. Двамата с внука ми само минаваме оттук, правим пътешествие с тандем, за удоволствие, нали разбирате. Сега предполагам, че внукът ми ще се качи с вашата бърза и пъргава кола чак горе в планината над града. Това е твърде вероятно, нали? Да, като се замисля, съм повече от сигурен, че точно това ще направи.

— Ако изобщо се стигне дотам.

— Разбира се, ако предположим, че ние спечелим. Значи той ще тръгне с колата по онези серпантини нагоре, без да се напряга, и ще се наслади на изгледа от високо. Чувал съм, че гледката там горе е прекрасна. Честно ли е да бъда лишен от това удоволствие? Аз също искам да се насладя на пейзажа над залива, на града и морския бряг. Но как? Как да стигна там горе?

— Просто като се качите и вие в колата.

— Ах, забравих да ви кажа. Такава кола като вашата не е много подходяща за човек, който страда от клаустрофобия. Разбирате ли сега моята дилема? Шофьорът ми ще е отпрашил със, как се казваше тази марка… да, с изо грифо, а аз си знам мястото. Разбирате ли?

— Не. Накъде биете?

— Имам нужда от партньор, който да ме изкачи с велосипеда горе на върха. Който да върти здраво педалите. И се сещам кой би бил подходящ за тази работа.

— Не.

— Напротив, да.

— Изключено.

— В никакъв случай.

— Дума да не става, знаете ли колко е високо, без кола е убийствено.

— Не е чак толкова страшно.

— Не. Без мен. Аз не мога.

Човекът се надигна и направи няколко крачки встрани от масата. Куцаше.

— Не сте избрали най-подходящия, моят крак е дървен.

— Жалко, ще трябва да се откажа от хубавата гледка.

Като взе от мен чашата и отпи голяма глътка, Бай Дан започна игра на две места. Човекът „мазерати“ наблюдаваше с удивено кисело изражение как се трупаха жетоните и купчините, които Бай Дан печелеше с картите от лявата си страна. Той потъна в стола си, пушейки непрекъснато.

След половин час ми пъхна ключа в ръката на паркинга. Когато се върнах, преливащ от щастие и еуфория, бавно спрях тази великолепна кола, върнах на човека „мазерати“ неговото изо грифо и отново седнах на твърдата седалка отзад; когато настъпих педала, махнах за сбогом — изглежда, нито човекът „мазерати“, нито портиерът отдаваха особено значение на моята доброжелателност. Бай Дан ми разказа: грозният мъж в смачкания костюм беше наш сънародник, който се казва Стоян Стоянов. Взел тази мазерати под наем, за да прави впечатление.

— На кого?

— Не го попитах — отвърна Бай Дан, — за да не го карам да лъже.

На закуска Бай Дан не обели нито дума за плановете си. Когато го попитах накъде ще караме сега, той похвали конфитюра, меките хлебчета и кафето. Защо го превръщаш в такава тайна? Усмивката в очите му само още повече изостряше моето любопитство. Приготвяхме си багажа, както обикновено това не ни отнемаше повече от няколко минути. Бай Дан плащаше на рецепцията, пъхаше в ръката на съдържателя на пансиона няколко банкноти или оставяше нещичко на кухненската маса на селянина в знак на внимание. Напъхвахме багажа си в дисагите на тандема и се мятахме на седалките. А сега? Единият крак стъпи на педала, с другия се опрях на земята. Бай Дан погледна напред, после настрани и назад, покрай мен, а след това право в очите ми: Париж. И потеглихме, с няколко мощни настъпвания на педала, за да задвижим тежкия тандем.

След няколко дни пристигнахме в Париж. Тандемът трябваше да почака на една станция на метрото.

— Париж е град за пешеходци — каза Бай Дан.

— Откъде знаеш? Бил ли си тук?

— Много пъти.

— Че кога?

— Докато бях в затвора. Понеделник беше ден за екскурзии. В нашето крило имаше няколко „французи“, така им викахме, в жилите им, естествено, не течеше нито капка галска кръв, но единият преди войната е бил посланик във Франция, другият беше следвал история в Сорбоната, а третият беше превеждал Стендал и Балзак. Той мечтаеше да преведе Албер Камю и въпреки че всяка седмица молеше за позволение и книги, никога не получи разрешение. Не знам какво имаше директорът против Камю. Но както и да е — тези трима „французи“ правеха с нас обиколки из града. Всеки понеделник вечер те ни показваха някаква забележителност, някой парижки квартал.

Трокадеро например. Погледни на картата къде се намира. На изток, ако не се лъжа. Историкът започваше своята обиколка с възклицанието: Затворете очи! Намираме се на Трокадеро, голям оживен площад с кръгово движение, улиците тръгват от него като лъчове на звезда. Две светлостенни импозантни сгради образуват полукръг — ще ти спестя архитектурните детайли, — в едната, доколкото си спомням, се намира министерството на морето. Поглеждаме между двете постройки към една грандиозна тераса, по-широка от вътрешния двор на затвора, дъхът ни спира, денят е слънчев, ясен и виждаме право пред нас Айфеловата кула, нейния железен скелет, построен по случай световното изложение — по-висок от Товаш. От такова разстояние изглежда още по-филигранна, удивително произведение на модерното инженерно изкуство, а зад нея виждаме правоъгълна, грижливо поддържана тревна площ, това е Марсово поле, от двете страни с дървета, зад него тече Сена. Слизаме от терасата по вита стълба, минаваме през множество по-малки междинни тераси. Стигаме подножието на Айфеловата кула. Сега изглежда масивна, могъща. Между четирите й подпори може да се побере целият затвор. Навсякъде по площада са пръснати павилиончета, можеш да отнесеш вкъщи Айфеловата кула във вид на най-различни сувенири: умалени макети, върху шалче и флагче, като картички, ключодържатели и чадъри. Кой иска да се качим горе? Разбира се, всички сме „за“. Можем да се изкачим пеша… не, по-добре не, бобената чорба ми тежи в корема… по-добре да вземем асансьора. Ето ви билетите, ще се видим горе.

Или пък Тюйлери. Посланикът е в стихията си. Уважаеми господа, ние се разхождаме като в кутия с шоколадови бонбони, а заедно с нас са най-изисканите жители на града. Парижанки засенчват парка по елегантност. Не бих казал, че природата ги е дарила с повече красота от нашите жени, но те от обувките до шапката излъчват култивираност, а походката им, жестовете, разговорите им преливат от прелест и очарование. Мъжете са точно обратното, пълно разочарование. Дребни и… Тюйлери, ваше превъзходителство… да се върнем на Тюйлери. Този дворец е долепен до Лувъра, който посетихме миналата седмица. Както вече ви казах, трябва да си представите, че се разхождате в кутия с шоколадови бонбони. Един разкошен парк, широки алеи и добре поддържани тревни площи. Мраморните статуи са от бял шоколад, храстите — като череши с глазура, човек дори не подозира, че се състоят от множество клончета.

Цветните лехи сами по себе си образуват малки кутии със сладкиши във всякакви цветове и форми, кутии, в които трябва да заровиш нос, за да се наситиш. Фонтаните са карамелизирани орехи, а басейните — петифури с пълнеж.

Или Пер-Лашез, най-голямото гробище в града. Мястото, където почиват тленните останки на немалко велики мъже. И преводачът знаеше всичко, което трябва да се знае за него. В това ъгловато царство на бурени, ръжда, хралупи и падини, и зеленина, на дърветата край алеите и на мъха, който изниква между буквите в надписите, на избуялата трева между гробовете. Преводачът имаше пословична памет. Той знаеше пътя към гроба на Александър Дюма, който води покрай астматични гробници, прегърбени врати и подагрични статуи, знаеше къде почиват костите на Фредерик Шопен, къде може да се открият най-красивите мавзолеи и, разбира се, знаеше също — и не би го забравил дори след цял месец в карцера — къде е погребан Стендал. Недалеч от главния вход, до един критик на име Сент Бьов. Преводачът се ядосваше. Безсмъртният Стендал в някакъв си съвсем скромен гроб, докато онзи Юго, чието име е кощунствено да се изрича редом с това на Стендал, е почетен с място в олимпийския Пантеон. Пантеонът? Него ще разгледаме другия понеделник. Гробът на Стендал ни се описва най-педантично, цветът на варовика, надписът, съседните гробове, докато накрая ни обзема чувството, че Стендал почива в средата на нашата затворническа килия. Струпвахме се достопочтително край гроба му и се покланяхме пред паметта му. Преводачът рецитираше цитати от „Червено и черно“ и „Пармският манастир“, после държеше импровизирана реч за Стендал и опетнената риза на свободата.

На това място се прекачваме.

Спирката се казваше Шатле/Халите. Всъщност „спирка“ не е точната дума, гарата приличаше по-скоро на октопод. Безкрайни движещи се ленти жужаха през мръсния въздух. Бай Дан разказваше за чудните хали, в които богатството от съседните области достигаше столицата и чрез стотиците щандове отиваше при хиляди парижани, отнасящи го в своите кухни, които нямат равни по взискателност. Звучеше толкова примамливо, че едва не произнесох желанието си да се качим там, но размислих, тъй или иначе нищо не можеше да отклони Бай Дан от плановете му. Свихме встрани в един тунел, чийто отвор ни изведе на перон. Зад ъгъла на земята беше седнал стар африканец, опрял здраво стъпала, леко наклонил тялото си напред. Песента му беше следвана от тоновете, които палците измъкваха от малкия инструмент. Той носеше жълти сандали с остри върхове, дреха в цвета на дъгата, слънчеви очила и бродирана шапчица. Върху найлоновата торбичка пред него лежаха монети. Той е „грио“ — прошепна Бай Дан, — „човек на мъдростта“. Докато чакахме метрото, върху екраните, подредени по дължината на перона, се сменяха съобщения за джинси и избори, пасти за зъби и стачки. Една електрическа китара стенеше откъм някаква далечна ниша. Какви са тези „грио“? От всичко по малко: певци, възпитатели, поети, хронисти, разказвачи, съветници, музиканти, познавачи на закона, пазители на историята. Мотрисата пристигна, пусна слизащите, вкупом забързани, нагоре по ескалатора или навътре в страничния тунел и засмука чакащите. Вратите се затвориха. Влакът не тръгваше. Ние седнахме до прозореца. Старият африканец продължаваше да дърпа струните и да пее без публика.

Влакът стоеше упорито на перона. Вестници прошумоляваха в чакането, очите на едно дете побутнаха Бай Дан. Няколко младежи се изсипаха от тунела покрай стареца, опитаха се да отворят вратите на нашия вагон, заругаха и заритаха отвън, на височината на рекламите. Забелязаха „грио“-то. Обградиха струнните тонове. Без да се наговарят, започнаха да го обиждат. Неговият глас се извиси, пръстите му сбъркаха няколко тона. Един от младежите, който се държеше като техен главатар, изтръгна инструмента от ръцете му и го захвърли на перона.

Той полита, удря се в бетона, дрънчи, хлъзва се сред фасове и боклук, охлузва се в циментената настилка. Разговорите във вагона замират. Погледите се отдръпват назад. Ние сме човешката памет, ние, които пазим живи за бъдещето отминалите дела и думи, шепти старецът. Във вагона те не чуват звуците от един ботуш, който стъпква лицето му, от един крак, който се засилва и се забива отстрани на профила, право в черната мутра на тия проклети паразити. Какво търси тоя боклук в нашия град, трябва да изчистим града от тия противни гадове, на никой не му пука за това… При следващия ритник младежът губи равновесие, повлича крак… Сине на своя баща, сине на своя дядо, синове на своите предци, вие, потомци, които бдите над моите стъпки… Във вагона не чуват храченето. Бай Дан е до вратата, хваща дръжката и я дърпа — вратите не се отварят. Влакът ще потегли всеки момент. Ние се грижим за вашето здраве, ROUSSEL UCLAF, с една таблетка напред. Една татуирана ръка милва главата на стареца, почуква черепа, почуква, защо не ни потанцуваш, негро, покажи ни бушменските си танци, почуква го все по-силно, все по-силно го удря, нищожно животно, почитани и презирани, в странство славата изчезва бързо като вечерното слънце зад мравуняка на термитите, една маратонка смачква очилата. Пръстите на Бай Дан и Алекс се мъчат да се пъхнат между гуменото уплътнение на вратите. Вратите не се отварят. Старецът се свива на земята, главата му се плъзва сред фасове, храчки и ботуши. Орбитите на очите му са широко отворени, дясното око е счупено развалено яйце. Зеницата на лявото плува в млечно море, нашите жертви, колко много бяха ослепени, за да изострят вашия слух и спомените ви. Опитай отново, напрегни се — молят очите на Бай Дан. Вратите не могат да бъдат отворени. Младежите си подхвърлят шапчицата на стареца като фризби: Дръж, тая вечер той ще свири с новата си банда в „Берси“, дръж! Старецът лежи върху бетонната настилка, ненужен като смачканите очила, стъпканите фасове, изсъхналите храчки, капките кръв. На места червеното е избило върху зеленото, потегляме, влакът трепва. Бай Дан и Алекс се отпускат изтощени на вратата. На младежите им е омръзнал старият негър, затичват се с потеглящия влак, заплашват, кривят лица, прерязват гърлото с ръка. Хей вие, мижитурките там вътре, сега ви се размина, но следващия път от вас, охлюви такива, ще остане само плюнка, плюнка! Тунелът ги поглъща, нито звук в невинния вагон.

Убиха ни желанието да разглеждаме забележителностите. Седяхме един до друг и мълчахме, с една дума се разбрахме, колкото може по-скоро да се прекачим на метрото, което ни отведе до крайната гара, там ни чакаше тандемът, невредим. Оставихме Париж бежешком зад гърба си.

След няколко дни пристигнахме в Лондон. Тандема завързахме пред Бритиш Мюзиъм. Бай Дан поизпъна елечето си.

— В този музей се пази най-ценната табла. Моят стар приятел Константин работи тук. Той ще ни я покаже.

Открихме приятеля му в кралската библиотека. Двамата се прегърнаха, дървеният под проскърца. Няколко погледа не скриха, че се почувстваха смутени.

— Константине, това е моят кръщелник, Александър. Той разтърси ръката ми и ме огледа внимателно.

— Преди много години се запознах с един малък буден Александър. В един лагер. Как ти е фамилията?

— Луксов.

— Ето че пак се срещаме.

Той разтърси ръката ми отново.

— Как са майка ти и баща ти?

— Починаха.

— Ужасно съжалявам. Добри хора бяха. Какво се е случило? Странно нещо, преди няколко седмици отбягвах въпросите на Бай Дан, беше ми страшно неприятно да говоря за това. А сега, когато в мен се бяха впили два чифта сдържано любопитни очи, в мъдрата атмосфера и безвремието на музея, бях готов да разказвам най-подробно.

— Това беше първата истинска кола, която можеха да си позволят. Първата лимузина, наистина беше хубава, преди това имахме само малки, прогнили фолксвагени и фиати. Майка ми се беше наложила — първо жилището, после истинска кола. Обратното не. Вече не си спомням каква марка беше. Само веднъж се бях возил в нея. Като чуя думата „гордо“, виждам баща ми зад волана в онзи ден, свирка си с уста, както само той умееше, когато е в страхотно настроение. И щом му се изпречеше някоя от онези малки коли, каквито впрочем и той караше само допреди месец, се ядосваше: Къде се бутат тия хора, май не знаят къде им е мястото. Мисля, че дори майка ми беше впечатлена. Отивахме в някакъв ресторант, където сервираха пъстърва от собствен рибарник. Баща ми ме предизвика и аз изядох две пъстърви. На връщане съм заспал в колата. Беше толкова удобно. Някакъв идиот ми показа след това снимки. Не можах да различа в купчината тенекии нашата кола. Каквото и да е станало, явно се е случило много бързо. Аз се събудих чак в болницата.

— Константине, преди да се отнесем в разговори, искам да ни покажеш таблата, за която ми писа. Изгарям от любопитство. И после ще ми кажеш как можем да я задигнем.

Беше приказна. Малка, по-малка, отколкото очакваше Бай Дан, но всеки милиметър беше инкрустирай със скъпоценни камъни във формата на ромб, само краищата и кантовете бяха от масивно дърво. Триъгълните лъчи бяха от листове злато, заровете от слонова кост.

— Не е за вярване, че този шедьовър се е намирал някога в нашето градче. Константине, дали ще може да хвърля заровете само веднъж, съвсем леко?

Константин кимна, след като се увери, че никой няма да ни види. Бай Дан разтри двете зарчета между пръстите си, задържа мига.

— На кого е принадлежала първоначално?

— На един персиец.

— Е, да видим тогава какво можем да предложим на този персиец.

Заровете се стрелнаха от ръката му, блъснаха се в отсрещната страна и се спряха един до друг единодушно в дюшеш.

— Не беше зле, Бай Дане, но човекът, който е донесъл в Англия тази табла от вашето градче, е хвърлял по-добре.

— Ти искаш да ме обидиш.

— Ни най-малко. Просто той е искал да спечели за всичко на света. А това понякога дава известно предимство.

— И кой е бил той?

— Британски офицер, казвал се Ричард Бъртън, служил в Индия и тъкмо бил потушил някакъв бунт в Афганистан. Бил любопитен човек, обичал странстванията; не бързал да се прибира у дома. Един ден стигнал до вашето градче в Балкана, показали му кафенето, там се нахранил и видял как нахълтали играчите. Измъкнал бележника си, скицирал набързо няколко лица и кафенето отвътре и помолил собственика да го представи на играчите.

— А как е попаднала таблата на персиеца в града?

— Някогашният майстор на играчите бил хаджия. Като пътувал за Йерусалим, се запознал с персиеца, който бил от императорското семейство, братовчед на Мухамад Шах. Времената в Персия били неспокойни и англофилските благородници решили да се оттеглят в Англия под предлог, че заминават за известно време с дипломатическа мисия. Двамата открили, че имат една обща страст: играта. „Такхданард“ се казвало на персийски или нещо такова, това не е в моята област. Персиецът бил високомерен и уверен в победата и обещал на противника си, ако загуби играта, да му подари таблата. И загубил. Хаджията се прибрал у дома, натоварен с двойно богатство — шишенце светена вода и тази табла.

— И къде е била пазена?

— В кафенето. Другите мъже, като видели таблата — разбира се, никой вече не искал да играе с обикновените нашенски табли, — всяка вечер настоявали да се вади онази скъпоценност.

— Докато се появил онзи Ричард Бъртън, а?

— Който се оказал запален и способен играч. Те, разбира се, го поканили. Играли, най-напред съвсем невинно, колкото да убият времето. Бъртън решил да си почине няколко дни в градчето. Ден след ден обикалял местността и прелъстил една селянка (затова след неговата смърт жена му изгорила балканския му дневник, в който, както имал навик, описвал всичко подробно). Вечер в кафенето веселял играчите с истории от Ориента — говорел арабски и турски, който разбирал, превеждал. Дните минавали, а игрите, и най-вече онези между Бъртън и хаджията, ставали все по-бурни. Никой от двамата не успявал да си осигури значителна преднина. Амбицията обсебвала времето и разума им. И колкото по-малка била разликата в крайния резултат, толкова по-неудържимо ставало желанието да докажеш, че си по-добрият. Хванали се на бас: персийската табла срещу свободата на англичанина. Ако победи, Ричард Бъртън ще отнесе със себе си таблата, ако падне, ще остане в градчето и ще помогне да се организира въстанието срещу османската империя. Играли, играли и все нямало победител. Който печелил едната партия, загубвал следващата, после отново печелел, за да падне на следващата. Играели, спирали само за да хапнат и да поспят няколко часа. Положението останало непроменено — никой не можел да спечели две поредни игри. В една от почивките хаджията се облегнал назад в своето кресло, сплел пръсти и отбелязал:

— Не ни приляга, Бъртън ефенди, въпросът кой е по-добрият да зависи от това, дали сме спечелили четен или нечетен брой игри.

— Много правилно.

— Трябва да се помъчим да стигнем до ясно решение.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Имате ли някакво предложение?

— Да оставим едно-единствено хвърляне да реши. Който хвърли по-голям зар, той ще е победител.

— Правилно ли съм разбрал, Бъртън ефенди, вие искате да поверите съдбата си на чистия късмет?

— Щом като така го наричате.

— Едно хвърляне значи, само едно. Искате ли вие да хвърляте първи?

— След вас.

Хаджията занемял, не помръдвал. Всички, които се намирали в кафенето, се струпали бързо край тях. Възцарила се съвършена тишина. Хаджията грабнал чевръсто зарчетата и ги метнал. Ръката му поспряла само в един жест на заклинание. Зарчетата полегнали върху един от златните зъба, както преди малко твоите, един до друг, като една душа. И двата на шестици.

— Късмет, шест и шест, дюшеш, Бъртън ефенди, и на изток, и на запад, най-големият от всички зарове. А такъв страстен и образован господин като вас ще ни е от полза, туй само ни радва.

— Не бързайте толкова. И върху моите зарове има две шестици, и с ваше позволение и на тях ще трябва да дадем шанс.

— Разбира се.

Бъртън притиснал зарчетата между ръцете си и ги хвърлил с все сила. Единият зар се ударил в ъгъла и се спрял там — шестица. Другият обаче се завъртял като пумпал, обикалял, лутал се по дъската, блъснал се в отсрещната стена и се счупил на две — седмица. Бъртън хвърлил шест и седем.

— Седем?

— Да, седем.

— Разбира се, прав си, двете срещуположни страни винаги правят седем.

— До ден-днешен се спори дали това било Божията намеса, някакво невероятно съвпадение, или пък Бъртън е използвал преправени зарове. И двете са възможни, тъй като той бил човек на риска, но и много коварен.

— И е превел приказките от „Хиляда и една нощ“.

— Бай Дан, вечният скептик. Ето затова направиха твоя кръстник директор на банката. Нали знаеш? Но това в никакъв случай не помогна банката да заработи истински. Нашият господин директор използваше топлата си канцелария само за да прочете няколко романа, за които досега не му беше останало време. С банков директор, който през целия работен ден броди през Суифт и планети, нещата не отиваха на добро. И тъй като плащанията започнаха да закъсняват, спешните писма се връщаха с бележка Получателят неизвестен, Централната банка изпрати ревизор. И той пое трудния път към Балкана. Като пристигна в градчето, се наложи сам да отвори тежките порти на банката, те изскърцаха, противейки се. Той влезе, прекоси недоумяващ празния салон с гишетата и почука в дъното на вратата на директора. Влез, извика един глас, чиято интонация изразяваше явно недоволство от това, че го смущават. На ревизора му олекна, че намираше поне директора, макар да не го свари приведен над готови за подпис документи, нито над подготвени за контрол баланси, а с крака на масата — обут в пантофи, естествено, винаги е знаел кое е прилично, — потънал в някаква книга. Той вдигна леко очи и махна на посетителя да влезе. Тъкмо онзи седна, и започна да чете на глас едно място от „Тристрам Шанди“, което много го беше развеселило преди малко. След около час, когато ревизорът успя само да вметне името си, директорът внезапно се изправи и оповести: край на работното време. Любезно задържа вратата на кабинета си и портата на банката, за да мине ревизорът. В края на стълбището вече го чакаха играчите, които много се учудиха, като видяха, че от банката излиза и друг човек. Заедно отидоха в кафенето. Когато ревизорът беше успял да преодолее шока си, вече пътуваше обратно към къщи. В краткия си доклад той препоръчваше този филиал да бъде закрит незабавно, а сградата — продадена. Твоят кръстник трябваше да си потърси друго място за четене.

— Константине, внимавай какво разказваш, ти ограбваш вярата на момчето във вероятността. По-добре ни кажи с какво се занимаваш сега.

Скитахме се от север на юг, от изток на запад и отново от юг на север, велосипедът ни носеше през красиви пейзажи, през села и градчета, в които Бай Дан обикновено откриваше неща, каквито изобщо не съм подозирал, че може да има там. Нощувахме в плевни, двойни легла или мансарди, при нови познати, стари приятели на Бай Дан или в пансиони. Ходехме по пазари и вехтошарски магазини и непрекъснато срещахме сънародници — човек можеше да остане с впечатление, че в чужбина те са повече на брой, отколкото в родината. В музеите Бай Дан ми показа знамена, зад които — ах, това е било толкова отдавна — са се събирали маси народ; отведе ме при един клоун, който някога поставял бомби, и в един тризвезден ресторант, който едно време бил затвор. Понякога се чудех какво означава всичко това, от време на време питах и него, но не получавах отговор. Най-много да каже, че съм на правилния обиколен път. Всяка вечер ме поглеждаше изпитателно, сякаш ми мереше пулса, и една вечер в Шотландия, където пренощувахме в един замък, в който бил изклан преди много години цял клан английски войници — иначе всичко беше като в реклама за уиски: камина, рога от елен, подходящи шарки, — той ми кимна и обясни, че вече съм готов за морето. Като че ли това беше последният стадий на лечението.

И се качихме на кораб за Америка.

Тандемът беше опакован в дървен сандък. Бай Дан настоя да бъдат пробити няколко дупки на капака. Потеглихме. Всички пътници стояха до перилата и махаха на своите роднини и приятели, махахме и ние. Като се събудихме на следващата сутрин, вече се намирахме в открито море.

През първите дни пътешествието не предлагаше нищо повече от морска болест и разговори, които можехме да водим и на сушата. После обаче се запознахме с друга двойка. Под покритите аркади до плувния басейн, това беше нашето предпочитано място, имаше две маси за тенис. Бай Дан беше ентусиазиран и съвсем бездарен начинаещ, който посрещаше всяка топка, отмятайки и двете си ръце с апломб, нещо, което, ако беше диригент, щеше да предизвика грандиозни овации, но в играта на тенис довеждаше само до удари във въздуха. Аз се смеех, а Бай Дан отиваше сърдит да вдигне топчето. Зад мен, на втората маса, то тупкаше непрекъснато, като че биеше метроном. След много търпеливи обяснения Бай Дан най-сетне уцели пинг-понга, раз-праз, едвам го улових с поглед, то префуча покрай лявото ми ухо. Сега аз трябваше да го донеса. Обърнах се, готов да търся топчето и да се извиня, ако сме попречили на по-добрите, според слуха ми, играчи зад нас. Едно момиче, една прекрасна млада жена, стоеше пред мен, в ръката й — пинг-понга, който ми подаде. Измънках едно „благодаря“ и бързо се обърнах към нашата игра с Бай Дан, загубила вече всяка привлекателност. Той предложи да спрем играта и да се преместим на бара до басейна. Доста се учудих, когато Бай Дан се устреми право към мястото, от което най-добре можеше да се наблюдава другата тенис-маса. Като седнах, с все усилия отпъждах погледа си да се рее встрани — но тупкането продължаваше неуморно, — тъй че се осмелих да мерна с очи играта отсреща. И видях причината за интереса на Бай Дан: с младото красиво създание играеше една жена на средна възраст. Тя държеше ракетата в бекхенд близо до плота, тялото й леко наклонено, и отбиваше топчето само с едно късо движение. Вероятно баба на момичето, дамата беше безупречна тенисистка, която удряше точно дори когато ръката й трябваше да се стрелне към десния или ляв ъгъл на плота.

— Много впечатляващо — заяви Бай Дан. — Ето с кого не би могъл да се мериш!

— Обичам жени, които могат да ме научат на нещо.

В остатъка от деня си блъсках ума как да се запозная с момичето. След като конструирах стотици ситуации и съчиних хиляди обръщения, Бай Дан ме остави вечерта пред залата, в която се хранехме, и отиде при седналите отсреща, където двете жени си пиеха аперитива. Приближи се към тях просто така, каза нещо, поговориха малко, след което се върна при мен и предложи:

— Ела да те запозная.

Не след дълго вече седяхме на масата четиримата и разглеждахме менюто. Кръстникът и бабата — те наистина бяха баба и внучка — разговаряха оживено. Тя беше прибрала сивите си коси в плитка. Лицето й беше като бряг, от който са отплавали множество истории, изхвърлили богатства като след корабокрушение. През цялото време, докато вечеряхме, се забавляваха само старите, докато ние с момичето взаимно се смущавахме. От време на време някой от тях се опитваше да ни приобщи към разговора, но отговорите ни заглъхваха едносрично. С основното ястие Бай Дан разказа историята за малкия Умеев. Като стигна до цветовете, които момчето трябвало да придаде на морето, започна да описва още по-подробно.

Момчето вече нямало синьо, затова използвало другите цветове, сякаш е чувствало, че морето невинаги е морскосиньо. Че може да е зелено около крайбрежието и устието на вливащите се реки, кафеникаво и дори черно в близост до подмолните скали и сиво край по-тинесто дъно. Варовитите крайбрежия го правят да изглежда светло, светлозелено над кораловото дъно, маслиненозелено, червеникаво и жълтеникаво заради множеството дребни животинки и растения. Нощем морето става като мляко и свети. Морските обитатели светят, някои безцветно, едни червеникаво, други синкаво, жълтеникаво или зеленикаво. Едни светят постоянно, други само като движат мускулите си. А когато е топло, морето става прозрачно и най-прекрасното е, когато светлината прониква в него като гребло с хиляди иглички и първите петдесет метра са пропити от светлина, тъй че отгоре виждаш слоевете и рояци живот.

Бабата слушаше запленена. Бай Дан говореше за морето като за най-добрия си приятел. След кафето покани бабата на разходка по палубата. А вие какво ще правите? Двамата вече се бяха изправили. Погледите им ни подканяха — строго или нетърпеливо: най-сетне и ние да предприемем нещо. Аз предложих да изиграем партия билярд. Бай Дан помогна на бабата да си облече вълнената жилетка и подканящо поднесе лакътя си, за да го хване под ръка.

От билярд имахме известно понятие, знаехме от коя страна се държи щеката и с коя се удрят топките. Те потъваха случайно в някое от отверстията, но никога не попадаха в целената дупка — отпуснахме се. Тя беше облечена с рокля до коленете, без ръкави. Усмихвахме се. И отново. Докосвахме се, случайно, бегло. Смеехме се на масовите карамболи и топките, които се приземяваха на пода. Тя носеше сандали, които ми припомняха филмите за римско време, с връзки, кръстосани над ходилото, кокалчето, глезена, нагоре по прасеца. Говорехме си. В един момент ме погледна закачливо в очите и каза: Ама че си бил философ! Аз я целунах по бузата. Съвсем леко. Тя каза, че не можела да си представи, че би могла да се ожени на друго място освен на плажа. Излязохме навън, говорехме, гледахме надолу към водата, към гребените и падините на вълните, към нежно надиплената морска повърхност. Бяхме единствените на палубата. Морето и небето се различаваха само по наситеността на сивото. Забелязах на висулката на ушенцето й петънце. Седнахме на шезлонгите. Наместих стола си така, че да мога да поставя глава на бедрата й. Тя помилва косата ми. Говорехме. Говорехме. Изведнъж се сетих за Бай Дан. Баба й беше споменала, че спят в отделни каюти, понеже тя хъркала. Аз също хъркам — й беше отвърнал Бай Дан, — но момчето има здрав сън.

— Мисля, че след разходката учтиво са се разделили и вече спят в леглата си.

— И аз мисля така.

Замълчахме. Държах очите си затворени. Пръстите й кръжаха по слепоочието ми. Като протегнах ръце, за да хвана врата й, докоснах гърдите й. Тя запротестира, смеейки се, и ми се закани, че ще ме прати на заточение, ще ме прокуди. Отворих очи, нощта беше променена. Беше изсветляла с един дъх. Поздравихме деня със сънено протягащи се крайници. Челото на небето се проясняваше и издърпваше тъмната завивка от едно море, което се надигаше и спускаше подобно на гръдта на спящ човек. Излезе вятър. Морето се пробуди и се изля срещу небето, въздухът подгизна, пенестите ръбчета на вълните преминаваха в облаците. Първите лъчи, и ние решихме да си вземем студен душ. „Ела в моята стая, предложи тя, за да не събудиш кръстника си.“ Влязох пръв да се изкъпя; когато излязох, тя беше заспала напряко върху леглото. Покрих тялото й с одеялото и излязох.

Тихо отворих вратата на нашата каюта. Завесите пропускаха само няколко щрихи светлина, но и те бяха достатъчни, за да разбера, че кушетката на Бай Дан беше празна. Постелката не беше докосвана. Симетрично сгъната в стила на камериерката. Тази нощ Бай Дан не беше спал тук.

На палубата все още беше пусто. Плъзнах ръка по парапета, главата ми беше пълна със свежи спомени както зрялата диня със семки. Изведнъж усетих такова чувство на щастие, осезаемо като ужилване от пчела. Трябваше да се движа, да подскачам, да тичам на зигзаг, разперил ръце като самолет. Долетях. Така се засилих, че едва не повалих една чистачка.

След това преживяване, естествено, Бай Дан поведе разговора към разликите в любовта на младите и старите. Бях поплувал няколко дължини в басейна, а той лежеше в шезлонга и смучеше питието си, някакъв подозрителен коктейл на име „Клъб Спешъл“, който много му беше харесал.

— Да ти поръчам ли и на теб един?

— Не, благодаря. — Облягам ръце на набраздения бордюр на басейна.

— Често съм имал възможност да наблюдавам любовта на младите.

Той клатеше глава, сякаш беше много учуден.

— И какво?

— Когато един млад мъж се влюби, не минава много време и любовта сама става господар на себе си, тя води собствен живот, който далеч надвишава неговите копнежи и потребности. Докато ние старите избираме целенасочено и зряло онази страст, която желаем, и се задоволяваме с нея. Не знам дали това може да се нарече страст. Един човек, когото много ценя, пише, че когато си лягаме, ние се пазим само от едно: да не се простудим. Прав е, не се страхуваме и нищо не си въобразяваме. Защото би било вредно да си мислим, че за една нощ младостта ни се е върнала, че след като си разменил малко милувки и телесни сокове, вече си млад любовник и целият свят е твой. Голямата стрелка на часовника на нашия живот сочи толкова много крехкост, че ние живеем в неведение още колко ли пъти ще можем да се отдадем на любовта. Нямаме време за губене, хващаме прекия път и не се блъскаме из храсталаците.

След няколко дни пристигнахме в Невйорк.

Така го изговаряше Бай Дан. На един дъх. За учудване Бай Дан не познаваше никого в Невйорк, макар че тука вероятно гъмжеше от играчи и бивши затворници. Сигурно си беше чиста случайност, че никой от тях не познаваше Бай Дан. Чрез корабната компания си бяхме резервирали стая в хотел. След като се погрижихме за прибирането на тандема, взехме едно от онези жълти таксита.

Бай Дан беше струпал багажа ни на задната седалка, затова реших да седна отпред. Но шофьорът ме отпрати с показалец. „Отзад, извика той, отпред са ми сосовете.“ Вярно, отпред бяха наредени сосовете му. На седалката до него лежаха пет кръгли пластмасови купички с различни по цвят течни подправки.

— Обожавам сосове. Накъде сте? Със снаковете, чипсовете и разните там хрускави пуканки можеш да ме прогониш, но сосовете, ехее…

Изведнъж в ръката му се появи морков, който той, без да поглежда, топна в една от купичките.

— Винаги си нося нещо от къщи. Чушка, краставица, сирене, режа ги на ивички, за да мога по-добре да ги потапям.

— Чушка? Краставица? А сиренето какво е?

— Овче, трябва да е прясно, младо, иначе много се рони.

— Овче сирене! А вие откъде сте?

Бай Дан чува името на държавата и това беше първата дума в Ню Йорк, която той разбра.

— Какво казва за нас?

— Но вие говорите…

— Сънародник!

Казваше се Топко. Топко Таксиджията, бивш футболист от националния отбор, който избягал по време на световното първенство в Мексико. В решителния мач в 77-ата минута го вкарали в игра след смяна. Винаги съм бил резерва. Такъв майтап! Влязох и веднага имахме великолепна възможност за гол. Топко можеше да стане безсмъртен. Резултатът е един на един, дълъг пас в пролуката между защитата, която претендира за засада, точно пред Топко, който спринтира навреме. Тича сам с топката право към вратата. Петнайсет метра, десет. Сега вече трябва да бие. Толкова възможности имах, можех да прехвърля вратаря или да шутирам остро и право в ъгъла, или с фалцов удар покрай него, или да го излъжа и съвсем спокойно да вкарам. Всички тези мисли се стрелнаха през главата ми, много възможности, докато съвсем се обърках, и ритнах топката толкова лошо, че тя излезе навън някъде край флагчето за корнер. Това беше, нашата последна възможност за гол.

Много мислиш! — цапнал го по главата треньорът в съблекалнята. Голям мозък! Това им е идиотският проблем на хората, имат прекалено много мозък. Малко по-малко и щяхме да отидем на четвъртфиналите.

Равният резултат не ни оправяше, ние изхвърчахме и трябваше да се прибираме вкъщи. Тоест другите трябваше да се прибират, аз останах. Веднъж ни пуснаха на разходка, разбира се, копоите бяха заедно с нас, но атмосферата беше поразпусната и аз си разглеждах Мексико сити. Почти навсякъде беше ужасен хаос, но като си помислех за булевард Ленин, хаосът тук започваше да ми харесва, а като се сетих за сърдитата ми майка и за съседите, за които знаеш всичко и те знаят всичко за теб, е, няма какво да ви обяснявам на вас, знаете, като кихне този над вас, онзи под вас му вика „Наздраве!“. Всичко това ми се въртеше в главата, докато се разхождахме през онзи огромен пазар, където имаше всичко, и индианците с техните пъстри облекла, въобще страхотна гледка, всичко беше толкова пъстро и живо.

— Странни къщи имат тука. — Бай Дан гледаше повече през прозореца, отколкото слушаше. — Това там отсреща прилича на пъзел, който очаква от небето облаче с пасваща извивка, а онова там… Защо върхът е така скосен, като че ли строителите са фалирали, преди да го завършат?

— Този, скосеният покрив, е много известен, така се зарежда слънчева енергия. И значи седях си аз в хотелската стая и си мислех как вкъщи всички ще ми се подиграват заради онзи невероятен пропуск, и без това сам се срамувах достатъчно, такова нещо никога не можеш да си избиеш от главата, но дебелите тъпаци, футболните специалисти на партията, те щяха да ми трият сол десет години… Измъкнах се посред нощ, не се оказа никак трудно, защото се бяхме напили, тоест другите се бяха напили, аз само се преструвах, та значи измъкнах се навън без проблем, онзи, с когото спях в една стая, десният краен защитник, голям селяндур, казваше се Иванов, всяка нощ заспиваше зимен сън. После пристигнах тук, но това е дълга история. И веднага ми хареса, тука на никой не му пука за футбол, nobody cares a damn.

Уговорихме се за следващия ден, беше готов да ни вози през цялото време на престоя ни. Бай Дан му плати.

— Искате ли да дойдете с мен на общото събрание? — ни попита Топко след няколко дни, когато вече се бяхме качвали по небостъргачите и откъм пристанището „Статън Айланд“ се бяхме възхищавали на панорамата на Южен Манхатън отблизо и отдалеч, бяхме разгледали вече „Метрополитен“, „Гугенхайм“ и „МоМА“, дори и борсата. Това е нашият big event.

— Ще ни пуснат ли изобщо да влезем?

— Разбира се, вие сте с мен, а аз съм member… — Бай Дан и аз се спогледахме смаяни — … силно ви го препоръчвам, там се вземат важните решения…

— И какво правиш ти в ООНе-то?

— Елате с мен в Бруклин и ще видите.

— Алекс, погледни откъм твоята страна. Това страшно ми напомня на партийния дом у нас. Траурните шествия сигурно минават оттук.

Аз видях само една бяла стена със съвършено еднакви правоъгълни прозорци.

— Това е сградата на общината.

— Като я гледа човек, бая се замисля дали американците не са открили и сталинската архитектура.

Топко продължи по моста „Манхатън“ към Бруклин. По няколко широки булеварда и по-малки пресечки.

— Знаете ли, че от двайсет години живея в Ню Йорк и нито веднъж не съм бил на континента. Crazy, hey? Манхатън-Бруклин-Куинс, това е моят свят. Но все ми се струва, че всъщност пресичам целия свят. Да вземем например Бруклин, там се говорят 180 езика. Имаше едно предаване по телевизията, дори такива езици, за които изобщо не бях чувал. Един ден установих, че изобщо не съм в Америка. В Ню Йорк съм и доколкото Ню Йорк е такъв, аз всъщност живея в свой собствен свят. Кръстих го „Биг свят“. Нали разбирате? Целият свят в един свят. Какво ще кажете, а? Много съм мислил над това. Не ми излизаше от ума. Поставям ви задачата да измислите остров, на който да е представено цялото човечество, всички хора. С каква цел ли? Да кажем, че се налага да изстреляте този остров в космоса. Внимание, тук има изкачване — обадил ви се е някой от друга галактика и е казал „хай“, чухме за вас, но нямаме idea какви сте, ставате ли изобщо за нещо? Изпратете ни нещо, което можем да разгледаме. И какво да им изпратим? Ню Йорк! По-добро няма да намерите. Изпращате им Ню Йорк и се измъквате от затруднението. Повярвайте ми, това тук е един експеримент, не го разбираме, защото сме… Как се казва това?… Guinea pigs, толкова много думи съм забравил, а, точно така — защото сме опитни зайчета. Целият свят на едно място, ще видим какво ще излезе от това. Кой знае, днес така е само тук, а дали след сто години няма да стане същото в цял свят, затова първо трябва да се изпробва. Попадам в задръстване, хей, знаете ли как му викат нигерийските шофьори при нас на задръстването? Go slow, казват те. Go plenty slow! I love it! Аз карам с отворен прозорец, когато има задръстване, разполагам с много време, разглеждам, винаги има какво да се види, имам време да погледам нагоре, към „Емпайър“ или „Туин Тауър“ или пък „Крайслер“, whatever, горе висят учените, наблюдават всичко, имат огромни компютри, принтерите им постоянно печатат разни results, има логика в това, че са ги пратили горе, от ниското погледът се спира, пък и гледката не е толкова приятна, това е друг свят, там върви друг експеримент, с нечистата пяна, която се спотайва там. Как смятате: какво ли откриват онези горе? I swear, много ми се ще да узная. Аз гледам само новините по „Ню Йорк Ченъл“. По другите канали пускат по нещо и за чужбина, но какво ме интересува мен Сан Диего? Стигат ми новините от къщи в писмата на майка ми. Хей, ама там са съборили Двореца на културата, вие видяхте ли? Каква подигравка! Искам да кажа, целият този труд и всички пари, които са похарчени, и сега изведнъж го няма. Толкоз патърдия, и само за няколко години, голяма фукня беше. Е, няма какво да си кривя душата, голяма грозотия беше. А мавзолея още ли не са го бутнали? Чух, че са извадили мумията, най-сетне са я заровили. И за какво стърчи още мавзолеят? Имах една идея, исках да пиша до Президентството. Да направят от него клозет. Да им изпратят няколко художници на графити от Бронкс, те ще изрисуват със спрей по стените престъпленията на тия motherfuckers. Така, както едно време в Англия с килима, на който е показано какъв big shot е бил тоя крал. Това би било вече нещо, а? Аз ще уредя работата с графитджиите, те могат да бъдат наети, ще ги наемем като бояджии. Защо не вземат да го оправят това нещо?

Пътувахме покрай прогнили складове. Топко сви и хлътна в едно широко черно гърло. Търкулнахме се с темпото на пешеходец в гигантски гараж. Навсякъде бяха спрели жълти таксита, неколкостотин, надлъжно и напреки, без видим порядък, едно кълбо, чудех се как ли отново ще се разплетат. Отляво се намираше работилница.

— Тук такситата минават на преглед. Ще ви оставя за малко сами, аз трябва да се обадя, има още време до започването на общото събрание.

Като се върна, Топко потърси пролука в кълбото, намери и се измъкнахме. Насъбралите се стояха между своите таксита или на покрива, стъпили разкрачени, седяха върху капака на двигателя, щъкаха наоколо. В средата на кълбото бяха спрели пет таксита едно до друго с муцуните навътре, като звезда, а помежду им стояха петима мъже.

— Това е нашият Съвет за сигурност, състои се от петима човека. Не може без ирландеца, той ни е генералният секретар, и негъра, защото и двамата участват от много време. Ето там ония двамата, дето си приказват. Онзи най-отляво, мургавият, е пакистанец, кльощавият до него е поляк, а третият е от Гана. Петимата са наши говорители. При нас няма право на вето, всичко се решава демократично, с мнозинство. Както едно време на село. Аз съм от Белово, знаете ли го? Макарска околия. Ето сега ирландецът ще оповести дневния ред.

Ирландецът се засмя звънко, избоксира негъра по ръката и тръгна към едно от такситата, отвори шофьорската врата и натисна клаксона. Три пронизителни писъка.

— Това е сигналът, започваме.

— Уважаемо събрание, днес имаме само една точка в дневния ред: многото оплаквания. Както знаете, техният брой расте. И все по-често ни упрекват, че не държим такситата чисти, съвсем сме ги занемарили, те са отвратителни, смърдят. Като прибавим и случаите, в които някой от нас е бил неучтив, груб или дори е обидил клиент, не е оказал помощ. Някои хора дори твърдят, че ги е гнус да се качват в такси. Трябва да обсъдим дали всичко това отговаря на истината и ако е така, как да оправим нещата.

Пакистанецът пръв поиска думата.

— Какво да направи шофьор на такси, ние невиновни, всеки ден аз има някой, който повръща, който лепи дъвка под дръжка на вратата, друг, който разпорва седалка, мога единствено да се радва, че било само седалка. После се качва бизнесмен в бизнес костюм и панталон се скъсва от пружина. Той крещи. Блади мадърфакър, обижда мен, и майка ми, и баба ми, и всичко. Какво да прави шофьор на такси?

Изсвирване.

— Когато някой иска да вземе думата, просто натиска клаксона — обясни Топко.

— В твоето такси винаги е смърдяло, не са виновни пътниците — каза един мъж с чалма и брада.

— Ей, човече, не започвай пак с тия гадости, Тарак е прав, ние не сме милосърдни сестри, нито чистачки. Някой иска да стигне от А до Б и ние го откарваме. Но онзи тип едва се държи на крака, друсан е, човече, главата му има нужда от доктор, а аз си искам спокойствието, оставам cool, какво общо имам аз с неговата глава, ние сме си съвършено чужди, какво изобщо ме засяга това? Ние си имаме работа с повече изроди от всеки друг.

— Ямайка — прошепна ни Топко, — а другият, с когото се държи за ръчичка, е Молдавия. Никога не казва пукната дума, Раста говори и за двамата.

Изсвирването този път дойде доста отзад. Един негър скочи върху капака на двигателя и изкрещя:

— Аз не приема лайна от никого. Мъж, дете, жена много лошо прави, хвърля ги вънка. В мое такси, Йойо цар.

— Този е от Нигерия, все забърква неприятности. Другите африканци казват, че Ню Йорк е прекалено мирен за него.

— Какво ще кажете, не е ли по-добре Съветът за сигурност да се събере и да приготви един списък с предложения, които да обсъдим другия път?

— Виетнам — винаги прави конструктивни предложения.

— Какви предложения?

— Как да се държим с клиентите и как да променим имиджа си.

— Аз се питам — каза един възрастен бял мъж — защо тия неща започнаха да се случват все по-често. Преди нямаше никакви проблеми. Ето това ме учудва. Не искам да обвинявам никого, но си мисля, че донякъде е свързано с културата. Йойо, който има малко по-различни привички, той сам е разказвал, че е карал в бушменското си такси пилета и кози, бебетата са пикаели по седалките и върху другите пътници, а всеки хвърлял кората на банана, където му кефне.

— Хайде, Джак, не се разпростирай толкова, достатъчно често сме обсъждали тази тема, не искам пак побоища.

— Ама какъв е тоя свят, в който човек не може да попита това-онова! И то в моя роден град. Тук съм роден, по дяволите, а тая маймуна е тук само от пет години!

— Е и защо твое такси добро, а мое лошо? Такси и живот — негови…

— И без твоя начин на живот можем да минем. А ако искаш да караш такси тук, ще го правиш като нас.

От този момент нататък беше невъзможно да се следи обсъждането. Гласовете се удряха, нахвърляха се един върху друг, опитваха се да се удушат, всеки се мъчеше да затисне другите под себе си, после биваше повличай от други, звукът от клаксоните ставаше все по-неотстъпчив, членовете на Съвета за сигурност се опитаха да въдворят ред, но, както се чуваше, напразно, оркестърът от клаксони прерасна до пожарникарска сирена, виковете побягнаха от нея и отново се сблъскваха, запъхтени и виещи при удара, и дори късчета думи вече не се разбираха, славянски и африкански, испански и арабски звуци; всички те, в своята самота, имаха право.

После угаснаха и светлините.

— На какво прилича това!

— Гъзове!

— Fuck the duck!

— Окей, момчета, пускайте стоповете.

Това беше тежкият ирландски глас на генералния секретар, който като че ли отново беше овладял положението, всички клаксони бяха онемели, гласовете се отдръпнаха, отваряха и затваряха врати. В тъмното като рог овално хале светваха фарове един след друг.

— Миналия път имаше счупени стъкла и шефът предупреди, че ако не кротуваме, ще ни изключи лампите — обясни Топко, докато включваше своите светлини. — Като се успокоим, пак ще включи осветлението. Тая атмосфера ми се струваше направо супер, като space shuttles, запътили се в космоса.

— Срам ме е заради вас — поде отново ирландецът, чийто набит силует в контражура на оскъдната светлина от петте таксита се размиваше по краищата, — едно време бяхме единни, вярвахме, че нещо ни свързва, сплотява ни като таксиметрови шофьори, защото имаше някакъв смисъл. Това беше най-важното, всички различия помежду ни бяха несъществени. Искам да кажа, че вкъщи правехме каквото си искаме, това не засяга никого, но като шофьори всички бяхме еднакви. А сега тук са само невежи многознайковци, които се гордеят, че не разбират за какво става дума в този град.

Осветлението примигна няколко пъти, преди отново да блесне от тавана.

— Момчета, това няма смисъл. Аз се оттеглям, за кавги и побоища нямате нужда от съвет.

Несъгласията закипяха отвсякъде и всички на английски. В оглушителната какофония чух Бай Дан да вика в ухото ми:

— Мисля, че достатъчно погледахме, момчето ми. Не смяташ ли, че трябва да полетим към къщи?

— Кимнах.

— Хайде тогава да минем покрай авиокомпанията. Слушай, Топко, дали ще можем тук някъде да хванем такси?

Полет има на следващия ден, а освен това и две свободни места. Алекс и Бай Дан излитат от „Джей Еф Кей“. Налага се да се прекачат веднъж, да сменят полети. Обадиха се на Слатка, която толкова отдавна ги чакаше, че беше изпекла пробно всички сладкиши.

— Но нали ти казах, че работата може да се проточи няколко седмици. Беше малко по-трудно, отколкото очаквах, но вече идваме. Пристигаме утре вечер.

— Ще ви посрещна с кола.

— Какво си намислила?

— Ще помоля съседа под нас, той има москвич и по цял ден се мотае без работа.

— Радваме се, че ще те видим, Слатке. — И той й каза в колко часа кацат.

Съседът се оказа услужлив. Но и Слатка не му остави избор. И ето я: седи сега на една пейка в чакалнята на летището, в най-хубавия си костюм, прекрояван вече два пъти, с обувки, които неотдавна беше получила от Париж, в лявата обувка поздрав от Бай Дан, в дясната вест от Алекс, с недодялан почерк и няколко правописни грешки. Тя заема две седалки с облекчение, че не е закъсняла. Самолетът се очаква да кацне след час. През целия ден я беше страх, че ще закъснее. Зад стъклената преграда вижда пътници, които чакат багажа си.

Пита съседа дали полетът има закъснение, пита дали самолетът вече е кацнал. Моли го да се осведоми. Той отива до тоалетната, връща се и я успокоява: самолетът току-що е кацнал. След малко ще излязат.

Тя не вижда нищо, защото пред нея са застанали няколко други посрещачи. Слатка също се изправя. Това сигурно са пътници от самолета. Първите минават през паспортната контрола.

Вижда най-напред Бай Дан, загорял и с десет години подмладен, до него върви хубав млад мъж, Сашко, тя прави няколко несигурни стъпки напред. Сашко, избутва другите настрана, трябва да стигне до Сашко, съседът бърза подире й: Чакай Слатке, ей сега ще излязат. Слатка си пробива път през хората. Никого не забелязва. Върви напред и стига бариерата в мига, в който излизат Бай Дан и Алекс.

Алекс, ти беше прав, в тази прегръдка човек може да припадне. Но не беше споменал целувките. Не знаеш какво да кажеш, но то не е важно, защото Слатка плаче, така както може да се плаче само от щастие, и толкова силно, че всички погледи се насочват към нея. Тя блокира изхода, зад теб другите пътници се натрупват на опашка. Те се покашлят, недоволстват и ти виждаш как Бай Дан ти намига и разбираш, че пътуването е свършило.

— Седни, Сашко, до мене, чакай да те погледам, о, миличкият ми. О, Боже, пак да си го видя! Добре ли летяхте?

— И още как! Това беше най-успешният полет в живота на този младеж — казва насмешливо Бай Дан.

— Какво се е случило?

— Е, всъщност нищо особено. Взех на Бай Дан една „петица“.

— Така е редно, младежта трябва да побеждава.

— За първи път ми беше, бабо. Но сигурно не за последен.

— Трябва да отидем на гишето за извънгабаритен багаж — прекъсва ни Бай Дан.

Там показва билета си и купона. Минава малко време, докато двама мъже плъзнат дървения сандък през плота.

— Как ще закараме това в града, с моя москвич ли? Няма да се събере.

— Много просто. Бихте ли ми подали едни клещи? Бай Дан прерязва металните закопчалки. Изважда тандема заедно с Алекс.

Но какво е това? Слатка се прекръства. Жребецът на дявола. Носачите се смеят.

— Ще се видим вкъщи.

— Дума да не става. Няма да ви изпусна от очи. — Слатка пак целува Алекс.

— Тогава ще караме след вас, ние сме пъргави, пък и пътят върви почти само надолу.

„Аз съм пъргав“ — мисли Алекс и оставя Бай Дан да избута тандема към паркинга.

Слатка се е вкопчила под ръка за внука си и го засипва с въпроси. За бягството, за лагера, за майка му и баща му, за училището, университета, за живота му сега. И Алекс най-сетне може да разказва.

Надолу по първия хълм. Вятърът свири през бялата брада, свисти през пролуките, блъска в ушите, чувства се като у дома си, поглъща виковете на двамата и катапултира техните весели подвиквания айде, айде, давай, хака харака, вятърът разпознава победоносния тандем; очертанията на крайниците и телата… знаци на победата, от етапи и епохи… протегнатият юмрук, изпънатото V, устременият към небето показалец, присвитата в лек ъгъл ръка, вятърът се мушва дълбоко в раницата и весело надува свирка, не прекалено силно, той, разбира се, не иска да го свалят. И колелата се въртят нататък, по-нататък, карамба, хей хо, хей хо… Алекс дрънва звънеца, вятърът знае как да го разтълкува по морзовата азбука, да го преведе… Ние ще се борим, няма да се предадем, ще мечтаем и играем, ще губим и печелим и ще бъдем отново, сега и завинаги, свободни.

Към следващата част или към съдържанието

Илия Троянов Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (21)

Метаданни

Данни

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Информация

История

Сваляне / Връзки

Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (21)