Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (4)

Когато го хванала подаграта, патриархът на рода основал манастир… Може да се приеме за съвсем сигурно, особено след собственото проучване на чичо Верно, че родословното дърво на фамилията Луксов се простира доста назад във времето, чак до обкръжението на царския двор преди турско време… Прабабата пътувала със семейната каруца към седмичния пазар; прадядото минал покрай нея на магарето си, видял я, направил й някой-друг фокус — и я обаял, но трябвало да минат двайсет години, докато тъстът го приел на сериозно… По тези места името Луксов било синоним на земя, на имане, богатство, влияние… Злите езици твърдели, че основаването на манастира било чиста дипломация, за да се осигури на всички нива… Благосъстояние, почит и добро възпитание… Холера… Голямо нещастие сполетява всяко семейство по някакъв начин…

През 19… година, една от смъртните за Европа, в Т., главния град на областта, една майка се бореше сама със своето дете, доколкото умееше в тъй младия си живот. След женитбата си тя последва тук съпруга си, господин офицера, и сега трябваше да се уповава на надеждата мъжът й скоро да се върне от фронта, здрав, наред с ума, без да подскача на патерици, като онези, които се завръщаха, точещи се мълчаливо по улиците, от гарата до кметството, където кметът държеше смущаващо кратка реч и ги обявяваше за демобилизирани. Той и тя сигурно пак щяха да бъдат заедно, с удоволствието, което си доставяха взаимно, в магията, която чувстваха в присъствието на другия, и с увереността, произтичаща от неговата сърдечност, от съвършените му маниери, от сладкодумието, и да не пропуснем, от богатството на неговата фамилия. Войната нямало да трае вечно, се чуваше навсякъде; в Швейцария се водели тайни преговори за мир; след сгромолясването на Романови това със сигурност било въпрос само на седмици; императорът изпратил най-важния си адютант в Лондон. А нашият цар? При най-дребния знак на съюзниците той щял да спре огъня по всички фронтове.

Но в писмата на мъжа й, те пристигаха неизменно всяка седмица — тя благодареше на Бога, пощаджията хвалеше редовната военна поща, — не се споменаваше нищо за мир, нито имаше намек за нещо подобно, само няколко шеговити описания на другарите офицери и предчувствие, полъх от ужаса, който тя четеше по лицата на завръщащите се. Той не искаше да я плаши, а и тя се безпокоеше достатъчно, за да разпитва. Малкото, което знаеше, й стигаше.

Нейните отговори запечатваха седмица по седмица порастването на малкия Григори, описваха формата на пръстчетата, как държи главицата си, всяка негова реакция, неговите способности. Звънът на смеха му. Причината за смеха му. Отсъствието на съпруга я заставяше да възприема развитието на първородния син с наситеност, на която нищо не убягваше. Тя завършваше писмата с уверението, че те двамата са здрави, липсва им единствено съпругът и таткото, но след като се налага още да се чака, те ще чакат.

Холера. Ръководството на войската пазеше тайната месеци наред, с всички сили издигаше преградата на цензурата, за да спре наплива от страх и паника, но в крайна сметка те избиха наяве. По всички ъгли се трупаха хора, а с тях и новини, сведения, слухове. Холерата вече е сграбчила и отнесла повече жертви, отколкото вражеските оръдия и куршуми! Демобилизираните я домъкват! Целият народ ще се зарази! Коварна болест, не сте ли чували за едновремешната епидемия в Генуа, за няколко години целият град измрял до крак!

Той също й пишеше за това, някак между другото: „Скъпа моя, колкото и да се опитвах, не можах да надвия себе си и да хапна от плесенясалия, мокър, черен хляб, който дори не заслужава да бъде наричан така. Мисля, че за това е виновно възпитанието ми, духът на добрия вкус. Моите другари мачкат филиите си и ги топят в чорбата. И чорбата далеч не е деликатес и първият срещнат скитник би я бутнал погнусен настрана, но тя поне не е мухлясала. Представата да се храниш с мухъл ме унизява. Не искам да се доближавам до лишеите и червеите. Напоследък се говори — колко удобно, — че плесента била здравословна, а що се отнася до холерата, която изпълзява от всяка дупка (струва ми се, че само така врагът може да ни победи), мухълът помагал; и колкото да поемаш от него, все не е достатъчно. Естествено, моят стар приятел, лекарят на полка, отхвърля тази глупост, но понякога дори само вярата помага, както знаеш, скъпа, така както нашата вяра ми помага, а мисля, и на теб също…“

Тя се гордееше с него, гордееше се, че той предпочиташе да гладува, вместо да се унижава, и реши заради тези лишения вовеки веков да го възнаграждава с вкусотии, дано само й е писано да го види отново.

През това време броят на жертвите растеше, всяка къща беше място за оплакване, оглушителното виене на жените сковаваше града в продължение на часове, на хората им се струваше, че живеят на гробище. В Русия все още никакъв мир, кайзерът пак говореше за победа, а родният цар? На мнозина им идваше да разкъсат на парченца и него, и придворната му свита, и лъжливите му обещания. Но не смееха дори да го изрекат.

Тя продължаваше да получава ежеседмичните си писма. От време на време изтръпваше от страх; почеркът беше променен, неочаквано вдървен, болнав. Но сравнението с предните писма й връщаше спокойствието. Другата й грижа беше малкият Григори, който, разбира се, растеше ли, растеше, но какво точно ставаше в него, какво отпушваше това безутешно време в него, тя не можеше да прецени.

Григори се прехласваше по украшението на дневната, огромния ташкентски самовар, който свекър й получил в Киев, където бе живял известно време като студент. Орнаментите върху самовара, майсторски разклонени в елегантни извивки, се състояха от една-единствена линия, започваща незнайно къде, вероятно от постамента, тя криволичеше нагоре чак до малкия чучур, от който потичаше силният чай, попарен с гореща вода и щедро подсладен. По-рано самоварът се използваше само на семейни празненства или когато добри приятели на съпруга й идваха на гости, междувременно употребата му стана всекидневна, като че ли чрез него тя поддържаше връзка с фронта.

Беше станала рано, беше запалила въглищата и кипнала водата, в това време беше приготвила закуската за Григори — стар хляб и масло (в неделя и овче сирене), залети с гореща вода, — заредила беше и листенцата чай. Тъкмо се канеше да изпие първата чаша за деня. Григори седеше на масата и се опитваше да научи една тънка коричка да плува. Навън беше спокойно. Още сънена, тя взе една чаша и отвъртя чучура. Вцепени се. Едно цветно петно изпълни главата й, забули очите й, впи се в нея и я повлече надолу. Това петно беше — минаха секунди, докато разбере — чашата й, пълна с кръв, кръвта преливаше и закапа по килима, килимът стана едно петно, навсякъде само червено. Ръцете й посегнаха към кранчето, вкопчиха се в него, опита се да отвърти гледката. Григори седеше на масата, играеше доволен с коричката, чашата лежеше преобърната на килима.

През тази седмица не дойде писмо, това тя успя да установи. Вестта за смъртта обаче не стигна до нея.