Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (18)

Изгнание. Както се казва, дори царският син е никой в чужбина. Един изгнаник пък още по-малко. Дали, като напусне родината си, той умира напълно, или само част от него, подобно на изкорубено дърво, от което покарва млада вейка? Той прекарва времето, не, сбърках, неговото време на празнота минава в някой влак, който се движи по глуха линия, застинал в спомени и очакване: завръщането ще бъде страхотно, това го тласка напред, той живее заради завръщането, заради онзи единствен ден, който ще изкупи всичко, през който всичко ще се сбъдне. Така с изострено внимание, той остарява, докато един ден стане достатъчно стар, за да се събере с други изгнаници на гробището, носейки след ковчега венец от цветя и утешителна панделка за онзи, който не е могъл да издържи и да вдигне наздравица за продължаващите да чакат — „Догодина в родината!“

Изгнаникът не бива да бъде бъркан с другите, прокудените и преселниците, със златотърсачите и онези, които заминават легално и остават нелегално. Истинският изгнаник остава без паспорт, не приема ново гражданство. Той носи картата си на бежанец и всички неудобства от нея като отворена рана. Научава езика на домакините само толкова, колкото му стига, за да си поръча в кафенето сандвич и бира и да прегледа чуждия вестник.

 

 

Изгнаниците живеят един до друг в предпазливо съседство; само случайни срещи в пресечните точки на съществуването им: при търговеца в смесения магазин например, който държи до касата бурканчета с мариновани маслини и туршия. До стената са опрени пълни чували, а над тях, на височината на погледа, висят обяви, известия за смърт-покани-езикови курсове-съобщения „търси се“. Или обявления за митинги по различни поводи, за държавно посещение на диктатора, на партийния ръководител или за Деня на свободата. В тези дни от пресечките, разклоненията, уличките, стълбищата и безистените се стичат изгнаници, съпровождани от симпатизанти, към Площада на свободата, отцепен от полицията, охотно заела спомагателна позиция за деня на свободата, макар свободата другаде да е желана и призовавана в разгорещени речи, едно дълбоко ууу-кане изпраща всяко споменаване на диктатора-на партията-на системата в речи, които призовават към революция или преврат, най-малкото неподчинение, за международна подкрепа, солидарност, помощ… Откъм подиума се изреждат престъпление след престъпление, талази от викове: Долу! Убийци! Съпротива! В особени случаи изгнаниците са единни. Захладняло е, изсипва се проливен дъжд. Той помита до основи, „шуушуушуу“ — стига митинги, крещяща до Бога несправедливост, а? Бегом по стаите и не ми забърквайте Бога във вашите игри. На подиума скоро остават да жестикулират само небрежно нахвърляните памфлети, бързо подгизващи признания за капитулация пред бурите на историята. Изгнаниците побягват в улицата на яденето, към тиганено устойчивите сънародници, които се хранят от кулинарната неприспособимост на изгнаника и любопитството на местните, от леденотрескавите пристъпи носталгия, които те ужким омекотявали: с килими-стенна украса-вази-покривки. С предястието гнева-отчаянието-присмехът и сплотеността се разпадат в глава на семейството-във вдовици-в електротехници-в пушачи, в ниски и високи на ръст, в анархисти, социалдемократи и монархисти. Носталгията се свива на кълбо в гърлото, оттам не може да я измъкне никаква шега, никой, не помага дори декорът, нито закръгленият съдържател, колкото и усърдно да шета и да се ръкува с всяка ръка и да налива домашното си вино, става само все по-лошо и още по-лошо, когато се включат и песните, химните на завръщането, майчините песни, учени някога насила в училище, които следват яденето толкова непредотвратимо както кафето, както ликьора. Всеки изгнаник излиза в нощта със смалени очи, опитва се да разчете разписанието на трамвая или метрото и с несигурни стъпки се прибира в своята временност.

Изгнаникът не е особено любим на правителството на страната, която го е приела само защото е подписала Женевската конвенция. Изгнаниците нямат усет за реалната политика, за политическа стабилност. Като волни птички, които почти всичко са изгубили, те са готови да направят твърде много, да отидат твърде далеч. Някои биват ухажвани, за всеки случай, но най-често само ако преди бягството си са участвали във властта. Те са по-малко идеалисти, по-сговорчиви, по-предвидими, разбират от намеци и сделки, по-благонадеждни са. Другите е добре да бъдат държани под око, за всеки случай. А когато дойде денят да се завърне в родината? С редовен полет, с билет за перона, по-официално от тръгването. Кога изгнаникът разбира, че в продължение на десетилетия е бил под карантина и е прекалено стерилен за епохите? Той стъпва на земята, а тя е корава. Хумусът е отмит — нищо не е в състояние да пусне корени тук, нищо. Не, изгнаникът не си признава това. Дали да не отиде в Амазония, близка и далечна като гроба?

 

 

Почукване на вратата. Васко се мъчи да види колко е часът. Четири сутринта. Той скача от леглото, вратата се отваря, навлича панталона си, лампата светва, закопчава дюкяна си. Една жена с дете, горе-долу колкото Алекс, влиза само няколко крачки в стаята. Човекът, който я води, й показва второто легло. И пак изчезва.

Васко заговаря жената. Тя му отвръща само с едно кимване. От палтото й се стичат капки по пода. Не беше усетил, че навън е заваляло. Не знае какво да каже. Яна е отворила неохотно очи. И тъй като непознатият е излязъл от стаята, тя се надига от леглото. Облечи си нещо, измърморва Васко. Яна поздравява жената, отвежда я до масата, издърпва един стол. Какво става, мамо, обажда се Алекс от горния етаж на леглото. Другото момче поглежда към него.

Жената е забила поглед в дървената маса. Пръстите й се хлъзват през една от издълбаните драскотини. Васко и Яна сядат срещу нея. Строгото, измъчено изражение се подсилва от мократа коса. Тя прошепва нещо.

— Искате ли да хапнете, имаме хляб и конфитюр.

Тя поклаща глава.

— Той дойде и ме взе.

— Моля?

— Толкова време мина. Четири години. Четири години. После дойде. Миналата нощ. Заедно с брат си. Каза да си събираме багажа. Ей така, след толкова години. Дойде и ме взе. Никаква вест нямах от него. Все едно, че беше умрял. Целият град знаеше, че е избягал. Какъв срам. Всички знаеха. Заряза и мен, и детето. Всички ни отбягваха. И изведнъж застана пред мен. Прегърна ме като чужд човек. Каза ми бързо да събирам багажа. Брат му събуди детето. Тази нощ трябва да минем границата. Просто така. След четири години. Брат му облече Ивайло, а той ни подканяше да побързаме. Хвърлих няколко неща в куфара. Трябва да тръгваме. Веднага. Просто тръгнах. Не можех да мисля. Мисля, че беше миналата нощ. Дойде и ме взе.

— Къде е сега мъжът ви?

— В хотела наблизо. Ние трябваше да дойдем тук. За него не е задължително, той има чужд паспорт.

— Мисля, че трябва да поспите малко. Алекс, ела да легнеш при мен.

— Не, недейте. Аз мога да спя с Ивайло.

— Няма проблеми. Толкова сте уморени, че имате нужда от спокоен сън.

— Какъв мръсник е нейният мъж — каза Яна на следващата сутрин. Жената и момчето все още спяха, Васко и Яна излязоха тихо от стаята, за да донесат чай.

— Недей да говориш така. Все пак се е върнал.

— За да обърка още повече нещата. И защо още отначало не е избягал заедно със семейството си? Да не би да го защитаваш? Цели четири години е трябвало да минат, докато се сети, че има жена и дете. И изведнъж забелязал, че му липсват, сигурно не си е намерил добра жена, такива не се намират под път и над път. Изведнъж се появява и смята, че е повече от естествено жена му да тръгне с него. Сякаш тя изобщо няма право на мнение.

— Но той е поел риска два пъти да мине границата. Само като си представя да трябва да се връщам още веднъж! А ако го бяха хванали?

— Така му се пада. Той друго и не заслужава. Как е възможно така да постъпиш с жена си!

 

 

Иво Чикагото идва при Васко. Ще ми помогнеш ли, моля ти се, да попълня тия неща? Сега веднага ли? Моля те. Окей, ела, ще седнем в столовата. Така, дай да видим. Какво е това? Южна Африка? Иво, какво ще търсиш ти в Южна Африка? Та ти с единия крак си вече в Щатите, там е много по-хубаво от Южна Африка.

Иво поклаща глава, извръща поглед. Стиска юмруци, притиска изпънатите си ръце между краката, накланя тялото си напред, подир ръцете. Васко вижда в средата на главата му сърцето на начеваща плешивина. Само ви заблуждавам. Още по-лошо, себе си заблуждавам. Нищо няма да ми изпрати той. Нищо след шест месеца и толкова много писма. Не ме иска, Бог знае защо, не ме иска.

— Но нали получи вести от него, мислех, че ти е писал, искам да кажа, че ти познаваш нещата толкова добре…

— От преди това е, знам някои неща. Бях убеден, че ще се обади веднага щом разбере, че съм избягал.

— Не можеш ли да му се обадиш по телефона?

— Нямам му номера. Доста време нищо не сме чували за него. Това е. Само ние му липсваме. Сигурно е голяма циция.

— Все пак може поне да те измъкне оттук. Човек е длъжен да направи това за един роднина.

— Може да е умрял.

— Как така умрял?

— Да не мислиш, че хората в Щатите не умират?

— Не, обаче, ако е горе-долу на твоята възраст, това не е много вероятно, нали?

— А ако е претърпял катастрофа?

— Нали разказваше, че там не ставали катастрофи, защото всички карат дисциплинирано. Slow motion, а? И ако въпреки това се блъснеш, нищо не става, защото колите им са стабилни.

— Глупости, това го разказваше някой за Швеция, защото онези там карат волво. В тях не може да ти се случи нищо. В Щатите има катастрофи колкото щеш. Те постоянно се фраскат. И изобщо имаш ли представа колко е опасна тая страна, имаш ли понятие колко много хора биват нападани в Чикаго! По-голяма е вероятността да те пречукат, отколкото да получиш гражданство.

— Хайде стига бе, Иво, не преувеличавай.

— Какво преувеличавам? Знам, че е така. В големите градове изобщо не можеш да живееш, ад е, посред бял ден се стреля. Имаш ли си понятие какво става там! Седиш си някъде, без да ти пука за абсолютно нищо, и изведнъж се появява някой кретен, на който му е крив светът, и понеже там всеки се движи с пистолет, започва да нити наред. Влиза в първото заведение и застрелва всички, които тъкмо обядват. Хамбургерът ти засяда в гърлото.

— Навсякъде се случват такива неща понякога.

— Понякога? Там такива неща не се случват понякога. А бе ти да не идваш от село, а? Искаш ли да знаеш как живеят там? Който има мангизи, влиза с колата си в подземен гараж, който се охранява, и от гаража взема асансьор до четирийсетия етаж или където там му е канцеларията. И ако огладнее, разни разносвачи му носят сандвичи или гащи. А вечерта излиза от подземния гараж и кара право към къщи. Смяташ ли, че такъв човек е уморен от живота и отива на улицата, или сяда по разни заведения?

— Значи братовчед ти е от бедните, които не могат да си позволят подобно нещо?

— Той определено е пълен сиромах. Винаги си е бил малко глупав, не ходеше на училище, не научи нищо свястно, кой знае какво прави сега там. Президент със сигурност не е станал. Пък даже и да мете улиците, смяташ ли, че ще ни каже? За нищо на света. На нас ни пише как се носи в удобния си кадилак и се възхищава на чистите улици. Така стават нещата. Да не мислиш, че не се сещам? Не ни казва истината. Зарежи го, зарежи Щатите. Дай да попълним тия листове.

— Южна Африка?

— Да, точно така, Южна Африка, нещо против ли имаш? Много по-добре е там, само че вие май сте прекалено изтънчени за нея. Помисли си, всеки бял получава работа, там има работа колкото щеш. Търсят хора, не могат да вземат негри за сложната работа. Там те са още по-тъпи и по-мързеливи от онези в Щатите.

— Това пък откъде го знаеш?

— Имам си източници.

— Да не би и там да имаш братовчед?

— Я по-кротко! Какво значи това тук?

— Значи фамилно име, и малкото ти име, можеш да го запомниш веднъж завинаги, за това винаги питат.

 

 

Пред вратата стои млад човек.

— Добър ден, казвам се Руджиеро. Имам уговорка с господин директора.

— Направо към главния вход, после вляво.

— Благодаря.

Докато младежът върви нагоре по площадката, портиерът забелязва фотоапарата, който се люшка на гърба му.

— Влезте.

— Добър ден, Луиджи Руджиеро, местен репортер на „Ла кроника“.

— Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— За какво става дума?

— За исканията на стачниците.

— Какви стачници?

— Стачката, която се провежда във вашия лагер, господин директоре, от бежанците.

— Но те изобщо не работят, за каква стачка може да става дума?

— Гладна стачка, господин директоре. Нима ще отречете? Вече научихме някои неща.

— От кого сте получили информация?

— Ще разговаряме, или не? Мога също да напиша, че директорът на лагера Пелферино не е чул нищо за гладна стачка. Да видим какво ще стане, след като целият град говори за това.

— Моля ви, затворете вратата. Седнете, заповядайте, седнете. И така, какво искате да знаете?

Луиджи Руджиеро драска в бележника си. Разговор с директора: група скандалджии от Източна Европа, повечето бивши затворници, допълнителни подробности за личността невъзможни. От вчера в безсрочна гладна стачка. Искания: по-добра храна, езикови курсове, повече предложения за свободното време. Безочливост. Средствата строго ограничени. По-големи разходи невъзможни. Всичко е преувеличено. След ден-два ще отмине. Недоволство в лагера, обещаваното от Запад е повече. Разговори със стачниците невъзможни. Трябва някой, който говори румънски, чешки или български.

На поляната пред главната сграда седят група мъже. Около тях тичат деца. Разговори на висок глас, добро настроение. Мъжете са написали две букви върху тревата: L и I.

Следобед репортерът се връща с един доцент по славистика. Луиджи Руджиеро отбелязва. Разговор с Константин П., един от главните инициатори. На руски с превод. Висшият комисариат на Обединените нации плаща на лагера десет долара за човек на ден (да се провери!). Изводът е един, администрацията ги прибира. Повече бежанци, повече пари. Бежанците се държат по-дълго от необходимото. Двегодишни деца, родени в лагера. Ако продължава така, ще умрат в лагера, цитат К. П.

Луиджи Руджиеро събира изказвания и снима няколко филма. Славистът много му помага. Доволни се качват в колата на Луиджи.

— Забелязахте ли надписа на поляната?

— Да.

— Нещо като LIBE, нали?

— Да.

— Какво ли значи това?

— Нямам представа. Защо не ги попитахте?

— Забравих. Сигурно не е толкова важно.

По-късно следобед Руджиеро се обажда по телефона от редакцията и пише: информатор от Вътрешно министерство. Управлението на лагера е изгодна далавера, много по-доходна от ръководенето на затвор. В последните две години са се сменили трима директори заради обогатяване и корупция.

На следващия ден след появата на репортера на „Ла кроника“, четвъртия ден на гладната стачка, започват да идват и други журналисти. Една жена от „Куриере дела сера“, един мъж от „Осерваторе Романс“, един телевизионен екип. Какъв е този интерес от Ватикана?, дразни се журналистката. Католическата мисия има ангажимент към тези лагери. Искаме да бъдем информирани какво ще стане с хората. Телевизионният екип бърза през тревата. Светлината е прекрасна. Добре изглежда, както са седнали онези мъже, някои по турски, други изтегнати по гръб, по хълбок, както си приказват и пушат, настроението е добро. Отзад играят деца. Чудесно. Първо да направим няколко интервюта. Но никой от тях не знае нито дума италиански. Въпреки това ще снимаме, просто ще ги оставя да поговорят. Трийсет мъже поглеждат репортерката и двамата й колеги. Тя се от­правя с микрофона към един от тях. Това тука е голямо нещо, Милане, с него не можеш да се мериш. Репортерката жестикулира разпалено. Милан се обръща към другите. Мисля, че очаква да й кажа нещо по микрофона. Румънците и българите слушат внимателно; румънците разбират някои от думите, които казва репортерката, българите част от онова, което казва Милан. Въпрос ли ти зададе? Може би, но аз със сигурност не го разбрах. Чехите се смеят. Готино маце, нали ви казвах, че трябва да научим няколко фрази на италиански. Милан се усмихва на репортерката и не казва нито дума в микрофона. Тя повтаря подканата си по-настоятелно. Светлината е чудесна.

— Милане, направи й услуга, не би било лошо, ако телевизията излъчи положителен репортаж за нас.

— Ти си наивен, тук телевизията е държавна, те няма да подкрепят гладна стачка на чужденци срещу официална инстанция.

— Тука е малко по-различно, не прави истории, кажи нещо мило на жената по микрофона.

Милан се обръща към камерата, отново се усмихва на репортерката, прокашля се и казва: Zemne se na západě líbí, móda krátkych sukni. Mají eleganti nobi, jako Žirafy, ne, ne zlobte se, ty je mají moc tenké, řekněme radeji, jak ty jedney Gazely, ne, řeknul bych, ti ysou kaké moc tenké. Necháme toho porovnávání, jejich nohy jsou krásné, a ja jsem štastný, že je mohu vidět, dokud držím hladovkú. Čímž nechci říci, že vý… Това е достатъчно, вика репортерката и благодари с широка усмивка. Пиетро, този надпис тук, LIBER, снима ли го? Достатъчно, отивам при ръководството. Може би те имат човек, който може да превежда.

Нямат такъв човек, тъй като Йонел и Богдан бяха помолили за няколко дни отпуск, непредвидено, поради неотложни лични причини. Веднага щом ги пуснаха, и започна гладната стачка.

В студиото телевизионната журналистка гледа материала. Още по пътя се беше обадила, че й е необходим преводач от чешки. Преводачът идва. Най-добре да седне ето там и първо да ни го преведе писмено. Да видим дали изобщо става за нещо. Журналистката вдига телефона да събира допълнителна информация за бежанския лагер. Тъкмо говори с архива, когато при нея идва редакторът на новините. Прави гримаси и си вее с един лист.

— Не може ли спокойно да си проведа разговора?

— Знаеш ли какво държа в ръката си? Превода на твоето интервю. — Той хвърля поглед към листа, бърчи чело, клати глава и я поглежда с подчертано сериозно изражение. — Разтърсващ социален документ, скъпа, за вътрешния живот на една жертва на диктатурата. На един отчаян човек без родина. Това трябва да го излъчим в главните новини, в началото на емисията.

— Подиграваш ли ми се? Я дай.

— О, не, не, настоявам да ти го прочета.

— Момент. Ще позвъня след малко. Хайде давай.

— Това, разбира се, е суров превод…

— Започвай най-сетне!

— Е добре: Онова, което особено много ми харесва на Запад, е модата на късите поли. Вие имате елегантни крака, като на жирафа, не, извинете, нейните са прекалено тънки, по-точно ще е да се каже като на газела, не, струва ми се, че и те са прекалено тънки. Но да оставим сравненията. Краката ви са много красиви и аз съм много радостен, че мога да ги видя, докато съм в гладна стачка. С което не искам да кажа, че вашите… За съжаление тука си го прекъснала. Никога няма да научим края на неговата изповед.

 

 

На петия ден от гладната стачка пристига един висш представител на ООН от отдела за бежанците, строен и фин петдесетгодишен мъж с благородническа титла, пристига с влака директно от една конференция във Виена — първа класа, спален вагон. Помощникът на директора го посреща на централна гара в Триест. Погледнете, ръката на благородника забърсва гледката от турци, югославяни и африканци, които стоят на групички в широкото фоайе, седят върху багажа, лежат върху вестници. Проблемът съществува навсякъде. Пълно е с потенциални проблеми, ако не сме ние, които трябва да се грижим за тях. Щом се влоши ситуацията в родината им, веднага ни се обесват на врата и това става периодично, това е единственото, което се случва със сигурност, истински късмет е, ако положението се оправя. Миграционна осмоза. Знаете ли какво е осмоза? Преразпределение на елементите при различните агрегатни състояния. Пресата изнесе ли вече информация? Имате ли вестници? Да, ако обичате. И дайте газ, имаме бърза работа. До довечера искам проблемът да е решен.

— Много сме недоволни, че сте оставили проблемът да ескалира до такава степен. — От десет минути пратеникът крачи напред-назад в стаята на директора, докато той седи с помощника си на масата, слуша и отговаря едносрично. — Четохте ли вестниците? Тази снимка тук, тази уверена в победата усмивка, това е оскърбително, и после този смешен надпис. LIBERTÀ. От какво всъщност е направен?

— Хлебчета.

— Хлебчета.

— Хлебчета?

— Да, хлебчета от столовата.

— От хлебчета! И таз добра. Допуснали сте лагерът да се превърне в цирк. Ще отбележа това в моя доклад. Ще разрешим този проблем колкото може по-бързо и очаквам в бъдеще да не се стига до подобни инциденти. Кога мога да разговарям с водача на заговорниците?

— Всеки момент очакваме да дойде представител на министерството.

— Вярно ли е, че с тях можем да се разберем на руски?

— Да.

— По изключение някаква полза и от интернационализма.

— В какъв смисъл?

— Шегувам се. Оставете. Бях аташе в посолството в Москва. Повикайте все пак водача. Можем малко да сондираме терена, докато чакаме шефа ви.

След няколко минути помощникът се връща сам.

— Не искат да дойдат. Клатят глави и казват ние да излезем при тях.

 

 

— Така ли, те май диктуват всичко тук. Вие, италианците, няма никога да се промените. Значи все пак трябва да излезем при тях.

— Господа — обръща се висшият представител от ООН към мъжете, които от пет дена се намират в гладна стачка, — вие хвърляте лоша светлина върху демокрацията. С необмислените си демонстрации служите само на противната страна, вие ни позорите. Ние ви приехме, грижим се за вас и полагаме всички възможни усилия да ви бъдем от помощ. Мисля, че ни дължите нещо за гостоприемството и духа на нашия свободен строй. Господа, вие сте оставили зад гърба си ада на диктатурата и затова заслужавате уважение, тъй че не го проигравайте. И не се заблуждавайте, една демократична държава също не може да търпи всякакво поведение. Свободата трябва да бъде защитавана срещу анархията и хаоса. Ние зачетохме високо правата ви, когато бяхте в опасност, осигурихме ви закрила, която приехте доброволно. Това предполага задължения, аз ви моля да помислите над това. Настоятелно ви съветвам да прекратите гладната стачка незабавно. Уверявам ви от името на „Бежанския отдел“ на ООН, че много скоро ще разгледаме всички ваши отложени искания. Но най-напред, господа, трябва да прекратите протестните действия.

— Многоуважаеми господа — Константин се беше изправил, за да отговори от името на стачниците, — ние не сме готови да приемаме всичко само защото сме загърбили една диктатура. Вие познавате положението в този лагер, не е нужно да ви го описвам. То би могло да бъде по-добро, въпреки че не е непоносимо. Ако човек прекарваше само няколко седмици. Но не и ако му се налага да живее тук с години. Има деца, които са родени в лагера, а вече са проходили и проговорили. Не искаме децата ни да растат тук. Тук има мъже и жени, които са в лагера от толкова време, че са забравили своята професия. Бежанците систематично биват превръщани в затворници. Даваме ви срок, в който да разгледате всички искания, които стоят повече от месец. Дотогава оставаме в гладна стачка.

Петдневният срок беше спазен, гладната стачка завърши на десетия ден.

— Богдане, няма смисъл да висим повече тук. Ще продължим. Спомняш ли си какво си говорихме напоследък? Решихме, че е най-добре точно така да направим. Можеш ли да ни помогнеш?

Богдан кимва.

— Прави сте. За вас това е най-доброто. Който иска да остане в Европа, не бива да остава в Пелферино.

В една от следващите вечери те си взеха сбогом с Гранд Стоян, Иво Чикагото, всезнайкото Борис, бременната Марина и разцъфналата й сестра, двамата братя обущари, Асен и жена му, Ивайло, Константин и другите стачкуващи, които още се възстановяваха след мъчителния глад. Яна и Васко заспаха трудно, а още по-мъчително беше събуждането на Алекс в мрака на ранното утро. Те се промъкнаха по стълбите надолу, на главния вход видяха Богдан. Прегърнаха се. Богдан подаде на Алекс шоколад. Да имаш нещо да се подсладиш и да не забравиш Богдан толкова бързо. В дясната ръка Васко носеше куфар, който благодарение на „Каритас“ отново понатежаваше, излязоха през вратата, която Богдан отключи.

Напредват мъчно. Семейство с малко дете се взема при възможност, но колите, в които се качват, не ги откарват далеч. Шофьорът им показва с жест, трябва да се отклоня насам, тук трябва да завия вдясно, тук спирам. Те му благодарят, докато слизат, оглеждат се, мъчат се да се ориентират. Морето е далеч назад, станало е малко по-хладно, пейзажът се е променил, тук растат други дървета. Виждат бензиностанция. На Васко му хрумва, че не би било лошо да застанат там, където колите отново излизат на шосето. Купуват си кока-кола. Не разбирам как могат да пият това, казва Яна след първата глътка. Отвратителен вкус. Васко изопва палец, Яна стиска палци, не след дълго спира един… Алекс, каква е тази?… Алфа ромео, джулия супер. Той стиска гордо шишето кола, шофьорът и Васко разменят няколко имена на градове и бащата ги извиква, помахвайки с ръка.

Придвижват се напред на тласъци, леко, благодарение напътствията на Богдан много по-леко, отколкото при първия им опит да преодолеят границата, заедно с вечерното слънце в този есенен ден достигат втората страна от „обетованата земя“. В последните няколко часа веригата хълмове се е превърнала в назъбени стръмни планини. Яна се безпокои как ще пренощуват. В случай на нужда Богдан им е дал малко пари, макар че не е задължително да бъдат изхарчени веднага. Дано да ги вземе някоя кола, която пътува през нощта. Тя седи с Алекс в тревата и играе на „камък-ножица-хартия“, зад тях се простират пасища. Васко стои в края на пътя с протегната ръка. Колите дофучават в контражурна светлина. Не вижда добре. Припламват фарове и прекалено силно забитите спирачки заковават една светлозелена камионетка за доставки точно зад Васко. Отстрани една ухилена крава прави реклама на сирене. Победих те, вика Алекс, и се опитва колкото може по-широко да обгърне с ръка стиснатия като камък юмрук на майка си. Хванах те, сега ще те сложа в джоба и ще стоиш там. Васко говори с брадат мъж. Шофьорът кимва доброжелателно, протяга се през предната седалка и отваря вратата. Пътят му води през дефилето и малко по-нататък. Имаха късмет. Ситроен, казва Алекс и стои прав в кабината между коленете на родителите си, сякаш трябва да контролира пътуването. Шофьорът си пее, без да забелязва семейството.

Пътят се изкачва. Как се задминават тия тук, при тези остри завои, то няма никаква видимост. Нашият обаче е бавен, оплаква се Алекс. Ако предпочиташ, можеш да вървиш пеш. Пълни безумци — гласът на майката. Стигат върха на дефилето при залез. Небето е оцветило разнищените облаци в меки тонове, пътят се устремява стръмно надолу, назад на юг, напред на север, чезне в алпийското нагоре-надолу. Само на отделни места, далече едно от друго, се налагат светлини. Стъмва се. В кабината те се чувстват сигурни. Скоро онова, което е вън, се струпва само в сноповете, хвърлени от фаровете. Семейството се притиска в себе си, Васко е прегърнал раменете на Яна, тя е сложила ръка върху главичката на Алекс, който се е облегнал назад, притихнал като заспало дете. След два часа каране човекът се прозява, казва нещо и спира. Слизайте, помахва той. Място за почивка, ограничено от мантинела, зад която ромолят води. Хлад се впива в телата им. Алекс отива с баща си да пишка, Яна си разтъпква краката, обхожда полудъгата на мантинелата, ръцете й се плъзват, всяка по срещуположния ръкав нагоре към раменете. Тя чува как се хлопва врата. Двигателят запалва, когато Васко си вдига ципа. Обръща се. В светлината на единствената лампа на този самотен паркинг му се ухилва крава — и потегля. Да паркира от другата страна ли иска? Да обърне? Защо ще обръща? Задните светлини потъват в далечината. Васко спринтира след тях. Майката тича към Алекс. Бащата спира. Камионетката изчезна, няма да я догони. Диша тежко и се мъчи да проумее как така този човек тръгна. Да не е някакво недоразумение? Не, какво недоразумение ще е да ни остави на този забравен от Бога паркинг. На няколко крачки от Яна е, тя вика: Вътре остана куфарът ни. Куфарът. Никой от тях не го носи в ръка. Не е възможно онзи тип да ни е свалил заради жалкия куфар с дрипите през нощта насред планината. Не е възможно. Ама че… ама че… Тримата стоят на ръба на светлината, която се откъсва от лампата. Яна плаче, Алекс стиска здраво ръката й. Васко не помръдва, опитва се да разсъждава трезво. Отива до мантинелата и се взира в тъмнината. В дъното на долината вижда шепа светлини. Знае, че разстоянието лъже, струват му се по-близо.

— Хайде да идем до онова градче там — предлага той.