Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (14)

Водачът оправи брадата си, стигаща до гърдите му, сякаш искаше да скрие там таксата за прекарването, един гастарбайтер, който се завръщаше в „обетованата земя“. Кой щеше да му брои куфарите и да го разпитва! Безопасна работа, която си струваше парите. Не изминаваше ли за хиляден път разстоянието насам и нататък между двете места на своя променлив копнеж? Не го ли познаваха вече по лице някои от митничарите и граничарите? Приемаше поръчките само чрез посредничеството на човек, когото лично познаваше — колеги, приятели и роднини. С непознати не се занимаваше.

Той отби от главното шосе по едно малко отклонение, после спря. Обясни им пътя. Полянка-гора-пътечка — следваш я до края, полянка-река-наблюдателница, отляво зад завоя — брод, преджапваш, оглеждаш се, бързо. Готово. Чакаш. Бащата, майката и Алекс слязоха от пригодения за южните страни мерцедес, вратите в собствен цвят, с изтрити лепенки и задължителния багажник на покрива, чиито изкривявания свидетелстваха за чести претоварвания. Те стояха един до друг, почти прилепени, и се страхуваха от последната крачка. Майката не можеше да откъсне поглед от куфарчето на задната седалка. Втренчена в него, чувстваше тегостта на окончателната раздяла. Никога вече нямаше да види куфарчето, изведнъж го осъзна съвсем сигурно. Мерцедесът потегли.

Ще взема куфарчето, тя задращи по вратата на колата, водачът удари спирачка, завъртя ръчката на прозореца. Какво иска тая истеричка?

— Прощавайте, може ли да вземем куфарчето?

Водачът се пресегна назад през седалката, за да отвори вратата, ъгълчето на устата му само потрепна, изчака, докато вратата пак се затвори. Бащата изкашля няколко аргумента срещу тази безумна постъпка, която само ще пречи и ще ги спъва и бездруго е лишена от всякакъв смисъл…

Те се загледаха подир светлините на колата, издайнически пътепоказатели, които се стопиха. Да тръгваме, каза бащата. Единственият, който стоически мълчеше през цялото време, а оттук насетне съвсем замлъкна, беше Алекс.

Когато пред тях се откри първата от описаните поляни, на бащата малко му олекна и от омаломощаващото вървене срещу бушуващия есенен вятър не му оставаше време за притеснения. Бяха стигнали средата на поляната, когато вятърът се разбесня и ги изтръгна от всякакви мисли. Той ги дръпна към себе си, после ги отблъсна. А куфарът се оказа най-тежък товар и най-тлъста плячка. Един последен порив, изтръгнат от ръката, високо и настрани, той пуфна в едно повалено дърво, зейна и… отвътре се изсипаха, отвътре изпопадаха разни малки големи неща, отсявани със седмици наум, трупани на ръка, сувенири от изоставения живот: кърпа с аеродинамични брюкселски дантели; няколко играчки на Алекс, които тупнаха на земята; пижами и нощници, които се закълчиха в хореографията на внезапния вихър; риза, миниатюрна икона, малък, но полезен речник, който би трябвало да води към Средна Европа, сега обаче се премяташе по земята без посока, отваряше се и се затваряше, сякаш се бореше за езика, загуби няколко страници, които се разлетяха като рекламни листовки, заплетоха се в короните на дърветата и се препънаха в крехките самораслеци. „Морето от рози“ полетя навън последно, развя се нерешително пред хипнотизирания поглед на майката, преди да бъде грабнато от един стремителен порив на вятъра, забърса няколко клончета и се изгуби. Кърпата висеше забучена на един трънак, корицата на речника падна пред обувките на бежанците. Бащата бързо го настъпи, за да спре бедата. Майката сигурно щеше да се затича подир нещата, ако вятърът й беше позволил. Бащата извика нещо като „продължаваме!“, хлопна полуизпразнения куфар, с другата ръка дръпна малкия Алекс и още повече се присви в свистенето и виенето. В следващата гориста отсечка и двете ръце на майката бяха свободни, за да гушне Алекс, последното, което й беше останало по пътя към „обетованата земя“.

Като стигнаха границата, на пътя им се изпречи една стена и един отегчен войник на пост. Нямаше я реката, която трябваше да пресекат. Майката, отмаляла от страха и вятъра, стоеше като вкаменена между дърветата, искаше й се да се откаже, лицето й — цялото упрек към съпруга, към живота, към себе си. Бащата броеше крачките на войника: общо осемдесет до караулната будка, после отново назад. Оръжието се подмяташе на гърба му безразлично.

— Като се обърне, тръгваме; трябва да успеем, до стената, ще ви помогна да се прехвърлите през нея.

Майката кимна незабележимо и забоде поглед в стената. Постовият стигна будката, спря, изрови от джоба на панталона си носна кърпа и се изсекна обилно. Алекс подръпна ръката на майка си, побутна я. Тя беше прекалено напрегната, за да разбере какво иска детето. Войникът се изкашля, силно, без притеснение, като човек, който мисли, че е сам, и отново тръгна с широки крачки.

Бащата дърпаше Алекс за ръка, той пък — майка си, и семейната верига потегли полека за последен път, зад гърба на войника, който крачеше покрай граничната стена, кашляйки спокойно, спусък на времето, трябваше да изтекат осемдесет крачки. Семейството бързаше през полянката, най-отпред бащата, зад него синът и най-накрая майката, през главата й се стрелна мисълта, че вече е безвъзвратно прекалено късно да кажеш „не“, да се спреш. Веригата приближаваше стената, войникът стигаше момента на своето „кръгом“ и нямаше вече аварийна спирачка. Може би тази отрезвяваща мисъл се мушна като сопа в крака й, а може би майката се препъна в някаква заседнала в земята коренова грудка: тя полетя надолу с вик. Веригата се разкъса, войникът направи преждевременно своето „кръгом“ и трима възрастни и едно дете се видяха изправени пред проблем, който за всички беше непознат. Бащата впи очи във войника, Алекс погледна надолу към майка си, войникът погледна объркан назад. За няколко мига им стана ясно, че не бяха подготвени за подобна ситуация, че можеха да сторят някаква ужасна грешка. През главата на войника се стрелнаха различни варианти и заедно с това му стана ясно, че има едно, само едно решение: да постъпи така, сякаш нищо не се е случило. Побиха го ледени тръпки, когато направи „кръгом“, и бавно продължи обиколката си в другата посока. Бащата подскочи като натисната пружина, която внезапно бива освободена; понесен от този тласък, той повдигна Алекс над главата си и още преди да е разбрал всичко, вече го беше хвърлил през стената.