Джослин Кели
Дамата с меча (9)

9

Кристиан беше гневен. Сърдеше й се. Откакто бяха напуснали Касъл Оркстед, не преставаше да се гневи. Авиза многократно се опита да започне разговор, но едносричните му отговори не я окуражаваха да продължи.

Балдуин яздеше до нея със загрижено лице. Избухванията на Гай не го безпокояха, но тихият гняв на Кристиан явно го притесняваше.

Нея също.

С удоволствие би се извинила. Вече знаеше, че не е трябвало да задава толкова въпроси, но приказките на лорд Де Лайл за староверците я бяха обезпокоили. След като напуснаха замъка, тя се опитваше да се извини, но мълчанието на Кристиан я спираше.

По залез-слънце вятърът се усили. Беше толкова студен сякаш идваше от Северно море. Конете сведоха глави, Авиза се уви в наметката си. Облаците над главите им се сгъстяваха. Явно наближаваше буря.

Отляво се чу шум. Авиза посегна към меча си и го пусна едва когато през пътя притичаха два заека.

Кристиан я погледна безмълвно и тя се засрами от начина, по който беше реагирала на тази дреболия. Гай се приближи към нея.

— Постепенно ми става ясно как Моорбърг е успял да завземе дома на семейството ви.

— Защо казвате това?

— Защото преди малко бяхте готова да извадите меч в наша защита. Една жена! — Той се усмихна коварно. — Ако мъжете в дома на баща ви са допускали жените им да се месят в неща, които излизат извън домакинските им задължения, значи не са обръщали особено внимание на собствената си бойна сила.

Авиза стисна юздите по-здраво и се постара да отговори с неутрален тон.

— Какво общо има едното с другото?

— Светът на жената се състои от дома, семейството и съпруга.

— Да, чувала съм тези думи, макар да не ми е ясно защо това трябва да се отнася за всички жени — Авиза се усмихна принудено. — Поне за мен то не се отнася.

— По този въпрос сме на едно мнение — намеси се Кристиан със същия студен тон, с който говореше, откакто бяха напуснали Оркстед. — Но аз съм любопитен да узная как сте убедили оръжейника на баща си да ви изкове такова хубаво оръжие.

Авиза започваше да се ядосва. Кристиан не биваше да се меси в този разговор. Беше й по-лесно да спори с Гай, защото той реагираше емоционално, не рационално.

— Направи го по желание на баща ми — истината беше освежаваща като прохладен вятър в края на горещ летен ден. — Бях щастлива, че ми позволиха да изучавам рицарското бойно изкуство.

— Значи понякога се подчинявате на мъжката воля?

— Когато искането е разумно.

Той стисна устни и Авиза съжали за дръзкия си отговор. Ако продължаваше да го дразни, напрежението помежду им нямаше да се уталожи скоро.

— Надявам се, че предложението ми да нощуваме в онази къща е разумно.

— Кристиан, аз не съм…

— Млък, Авиза! — Той вдигна ръка. — Следвайте ме бавно.

Докато той се приближаваше към къщата, Авиза се възхищаваше на предпазливостта му. Пред постройката се издигаше висок каменен зид. Вероятно там живееха селяни, които си почиваха от усилната жътва. Ала докато не знаеха истината, трябваше да са нащрек.

Дългата, тясна къща беше в по-добро състояние от съседните сгради. Гредите бяха замазани с глина и покрити със слама, на няколко места стърчаха голи колове.

Замръзналата земя на двора образуваше причудливи шарки, по които се виждаха скорошни следи от каруца. Авиза прецени, че не е отишла твърде далеч. Денят беше къс и се скъси още повече от ранното изчезване на слънцето зад надигналите се облаци. По пътя бяха срещнали един-единствен човек. Селото, през което бяха минали, изглеждаше пусто. Студът задържаше хората до огнището. Оборите бяха празни. Животните бяха прибрани по къщите, за да топлят хората с телата си.

От сламения покрив се издигаха тънки струйки дим. Значи вътре гореше огън. През недобре затворените капаци проникваше светлина.

— Ако бяхме продължили към Кентърбъри, сега щяхме да седим край огъня на Де Боавер — изръмжа Гай и приближи коня си до Кристиан. Вече валеше сняг и около тях се въртяха снежинки.

Кристиан огледа внимателно двора. Радваше се, че Авиза е изпълнила заповедта му… този единствен път.

— И аз си мислех за това.

Брат му изобрази силно треперене.

— Тогава мисли и за спътниците си, които си нямат една красива Авиза да ги топли.

Преди Кристиан да е успял да отговори, Авиза избухна в смях. Звънкият й глас отекна в двора. Тя сложи ръце на седлото и погледна Гай с предизвикателна усмивка. Кристиан се запита дали да не предупреди брат си да бъде внимателен, защото остроумията й бяха по-хапливи от вятъра. Ако го направеше, щеше де разсърди и двамата. Дано брат му междувременно е разбрал, че не може да се мери с Авиза в словесните сблъсъци.

— Една красива Авиза? — повтори подигравателно тя. Напъха парчето плат, което скриваше лицето и, под качулката, и продължи: — А аз си мислех, че съм единствена.

Гай зяпна от учудване. После заекна смутено:

— Аз… аз не исках да кажа…

— Така ли?

— Никога не бих изрекъл думи, които да съдържат нещо друго, освен висока оценка за вас, благородна Авиза. — Брат му си възвърна самообладанието по-бързо, отколкото Кристиан беше очаквал. Може би Гай най-сетне е пораснал? — запита се той, но надеждите му се изпариха, когато брат му продължи: — Исках само да намекна, че притежавате сладка топлина.

— Напълно ми е ясно какво искахте да намекнете. — Тя скочи от коня с грацията, която отличаваше всичките й движения. — Ако търсите топлина, попитайте селянина, който идва да ни посрещне, дали няма да ви даде крава или коза.

Гай промърмори нещо неразбрано.

— Скрийте лицето си, Авиза — заповяда Кристиан с дрезгав шепот.

— Какво?

— Без възражения!

Авиза се подчини моментално и Кристиан едва скри учудването си. Тя прикри лицето си с парчето плат, а другата ръка сложи върху дръжката на меча. Това означаваше, че не се е подчинила, а е готова за битка. Навсякъде ли подушваше опасност? Дано само не реагира прибързано и не разкрие намеренията си пред противника.

Намерението на Кристиан беше да помоли за постеля. Ако селянинът видеше, че пътуват с жена, щеше да поиска много по-висока цена за гостоприемството си. Макар че беше чест да подслониш под покрива си човек на краля, можеше да се очаква, че наближаващата сурова зима е направила селянина доста алчен.

Излезлият да ги посрещне изглеждаше отруден и гладен. Косата му беше наситено кестенява, ала лицето изглеждаше като изсъхнало от безбройните часове под слънцето и дъжда. Ръцете му бяха набити с мръсотия, дрехите му миришеха на обор. Ала походката му издаваше гордост — явно ниската му къща беше за него по-скъпа от господарския дом на благородник.

— Добре дошли, милорд — поздрави мъжът и се поклони.

— Аз не съм лорд. Името ми е Кристиан Лоуъл, от свитата на Негово величество Хенри Късата мантия. Пътувам с трима спътници.

Мъжът изглежда се успокои.

— Добре дошли, сър. Нашият покрив е и ваш, колкото време благоволите да останете.

— Благодаря ви за гостоприемството. — Кристиан извади изпод наметката си кесия и я раздруса, за да чуе мъжът звънтенето на двете златни монети вътре. Подаде я на селянина и той я взе с усмивка.

— Можете да подслоните конете си отзад. Докато се оправяте с тях, аз ще поръчам да ви приготвят вечеря.

— Благодаря…

— Ралф. — Селянинът се поклони и хукна обратно към къщата.

Кристиан се обърна към спътниците си и им даде знак да отведат конете. Недоволно ръмжащият Гай се запъти към ъгъла на къщата, Балдуин го последва. Авиза пристъпи към него, но той протегна ръка и я спря.

— Какво пак сгреших? — попита ядосано тя, не без острота.

— Не вие, а аз.

Тя откри лицето си и Кристиан изпита чувството, че слънцето отново е изгряло, за да разпръсне бурята. Очите й бяха засенчени, но въпреки мрака той виждаше изразителните й устни и меката кожа на бузата, по която се виеше къдрица.

— Не знаех, че и вие правите грешки — промълви тя. — Какво ми казвахте досега? Аз знам, че знам кое е най-доброто.

— Винаги ли трябва да ми отговаряте със собствените ми думи?

Авиза се забави с отговора. Вятърът фучеше през двора и заледените снежинки се удряха в лицето му. Бавенето й го учуди — обикновено тя имаше винаги готов отговор.

— Що се отнася до „винаги“, не съм сигурна — отвърна най-сетне тя, — защото нашето общо време ще бъде много по-кратко.

Сега беше негов ред да загуби ума и дума. Той бе изрекъл баналната си забележка просто на шега. Когато Авиза посегна към ръката му в кожена ръкавица и я вдигна, той се помоли тя да не трепери като останалата част от тялото му. Как искаше тя да го докосва. Навсякъде. Без плат и кожа между двама им. Искаше да я разголи, да отвори роклята й, да разкрие постепенно раменете, гърдите и корема й. И бедрата, които вчера се притискаха към неговите на гърба на коня.

— Авиза… — Искаше да й каже толкова неща, но още по-силно копнееше да чуе как тя повтаря името му в екстаз, докато той е част от нея. Отново беше на път да попадне под магията й. И какво от това? Той не искаше да избяга. Искаше нея.

Тя обърна дланта му нагоре. Положи ръка върху нея му, сложи нещо в шепата и затвори пръстите му.

Преди да е разбрал какво става, тя рече тихо:

— Моля ви, върнете този пръстен на брат си. Не искам да съм му задължена повече, отколкото и без това му дължа — нали и той ще помогне за спасяването на сестра ми.

— А какво ще дадете на мен, Авиза? — Кристиан прибра пръстена в кесията, която висеше на колана му. — Имате ли чувството, че сте задължена и на мен?

— Не. — Тя се усмихна и сърцето му заудря като конски копита в галоп. — По-скоро вие сте ми задължен, защото ви спасих от заблудената стрела на брат ви.

Той улови лицето й между двете си ръце и я привлече под защитата на топлата си наметка. Вятърът се засилваше с всяка минута.

— Гай няма да се примири толкова лесно. Ще продължи да ви тормози. Той не признава отказ.

— Това ми е ясно.

Той повдигна лицето й към своето.

— Брат ми и аз се различаваме в много отношения, но сигурно вече знаете, че сме единни в копнежа си по вас.

— Аз имам дълг към семейството си, Кристиан. Не бива да мисля за нищо друго.

Кристиан я целуна по бузата. Кожата й беше хладна, но изкусителна. Не можа да устои. Помилва ухото й с устни и въздъхна. После потопи език в ушната мида. Авиза също въздъхна и се облегна на гърдите му.

— За какво мислиш? — пошепна той.

Тя се отдръпна, дишайки тежко като след дълго бягане.

— Не е честно.

— Защо?

— Студено е. Не може ли да говорим в къщата?

Той взе ръцете й и го сложи на гърдите си.

— Можем да обсъдим всичко… когато искаш, Авиза.

— Не се опитвайте да ме объркате с красиви слова.

— Опитвам се да те ухажвам с красиви думи.

— И Гай прави така.

Той пусна ръцете й. Отговорът беше като удар в лицето. Дали пък не приличаше на брат си много повече, отколкото искаше да признае? Брат му използваше красиви думи, за да отведе жените в леглото си. Сега и той правеше същото с Авиза. Дали тя вярваше, че и той действа безразборно като брат си?

— Простете, Авиза — пошепна той. — Вие се поставихте под моя закрила. Не биваше да говоря така.

— Трябва да бъдете искрен с мен.

— Понякога искреността е опасна.

Сериозният му тон я разсмя. Не можеше да се сдържи. Кристиан беше горд мъж и смирението не му отиваше. Тя се притисна смело до него и предложи:

— Хайде да влезем и да продължим разговора си на топло.

Той я загърна отново в наметката си и двамата се запътиха към къщата.

— Вие сте… целеустремена личност.

— В това отношение приличам на брат ви.

Буйният му смях заглуши воя на вятъра. Авиза облегна глава на рамото му и се наслади на бученето, което идваше отвътре и отвън. Той се смееше открито и истински, без товара на позора, без лошото наследство от баща си.

Влязоха в малкото дворче пред входната врата. Вятърът беше толкова силен, че снежинките лудо танцуваха наоколо. Авиза беше готова да влезе в къщата, но трябваше да му зададе още един въпрос, докато бяха насаме.

— Как нарекохте краля?

— Късата мантия. Никога ли не сте чували този прякор?

— Не.

— В страната го знаят под това име, защото предпочита късите мантии. Странно, че никога не сте чували прякора му.

Силен порив на вятъра я предпази от необходимостта да отговори. Бурята изрева като смъртно ранено животно и тя вдигна наметката пред лицето си.

Не беше само вятърът. В рева на бурята се примесваше вълчи вой. Кристиан посегна към меча си, взе ръката й и я помоли да го следва. Тя с радост тръгна след него. Суровата нощ беше само за вълците.

Къщата бе оскъдно обзаведена. Обитателите й се бяха събрали около кръглото огнище в средата. Авиза видя парцалива завеса в задния край и разбра, че там има още едно помещение. Ниските греди почти се допираха до главата на Кристиан, когато мина през вратата. На пода се виждаха купчина кожи и два сламеника, също покрити с кожа. Едно-единствено тъкано одеяло, грижливо сгънато, заемаше почетното място върху скрина — единствената мебел в стаята, като се изключи масата.

От едната страна на огъня седяха четирима мъже, от другата се бяха наредили жените и децата. Възрастта и ръстът на мъжете издадоха, че са братя. Въздухът беше натежал от дима и тя се запита защо не излиза през сламения покрив.

— Къде се загубихте — извика Гай и им даде знак да се приближат до огъня.

Авиза свали качулката си и разкопча наметката. В къщата не беше много топло, но поне не духаше.

Всички погледи се устремиха към нея. Жените присвиха очи и веднага затърсиха някакъв недостатък, мъжете я зяпаха открито и с нарастващо одобрение. Един си облиза устните и се усмихна. Когато Кристиан застана между нея и похотливите погледи на мъжете, тя изпита благодарност. Той сложи ръка на рамото й и представи официално селянина:

— Авиза, това е нашият домакин Ралф.

— Благодаря ви, че ни посрещнахте с добре дошли в дома си. — Авиза дари едрия мъж с топла усмивка и той й отговори със същата въпреки бдителните погледи на жените.

— За нас е чест да подслоним в дома си толкова красива дама — рече селянинът. — Ако желаете…

— Лейди Авиза — подсказа му тихо Кристиан.

Усмивката на мъжа стана несигурна.

— Вашият комплимент е чест за мен, както и гостоприемството ви. Но не се обиждайте, моля, че във вечер като тази ценя по-високо последното.

Селянинът я погледна втренчено и избухна в смях. Това беше като сигнал и другите да го последват. Техният смях прозвуча принудено, но даде на Авиза време да седне до Гай.

Кристиан се настани до нея и жените побързаха да поднесат яденето. Оказа се по-добро, отколкото очакваха. Ръжен хляб, сирене и канче ейл. Авиза се нахрани добре, благодарна, че хлябът не беше от букови жълъди. Очевидно жътвата е била добра… като по нивите на Сейнт Джудс Аби.

Мъжете почтително запитаха Кристиан какви новини е чул от столицата. Жените говореха само с децата. Тук никой не се интересуваше от завръщането на архиепископа и Авиза предположи, че тези неща не влияят върху живота на хората извън Кентърбъри.

Много повече я интересуваше как Гай се опитва да омае една от жените, която изглеждаше по-млада от всички други. Тя бе поразена от вниманието му и му отговаряше така тихо, че Авиза не можа да чуе нищо. Един от мъжете, може би бащата на момичето, следеше сцената с видимо одобрение. Когато девойчето не даваше отговор на едва прикритите намеци на Гай, бащата го смушкваше в ребрата.

Авиза сведе поглед към дъската за хранене, която споделяше с Кристиан. Знаеше, че бащите използват дъщерите си, за да си осигурят благоволението на високопоставени господа, и това й беше неприятно. Още по-неприятно беше да стане свидетелка на такава сделка.

Кристиан помилва ръката й и тя му се усмихна тъжно. Едва сега забеляза, че той не изпуска брат си от очи. Той беше наследник на титлата и като бъдещ лорд беше длъжен да предпазва брат си от глупави обещания, която биха могли да натоварят семейството с досадни задължения.

Авиза тъкмо се бе нахранила, когато домакинът каза:

— Ако пътувате на запад, трябва да сте много внимателни. От пътя все по-често изчезват хора.

— Лорд Де Лайл ни каза, че тук живеят привърженици на старата вяра — отвърна Кристиан с добре изиграно равнодушие.

Селянинът се изплю презрително в огъня.

— Лорд де Лайл се крие зад дебелите стени на замъка си, а разбойниците върлуват из горите и по реката.

Авиза беше готова да зададе въпрос, но стисна устни. Не искаше отново да постави Кристиан в неудобно положение. Всички други жени мълчаха.

— Разбойници? — Кристиан посегна към парче хляб. — Наистина ли смятате, че са обикновени разбойници?

Авиза зачака напрегнато отговора на Ралф. Кристиан беше задал точно въпроса, който я интересуваше.

Ралф погледна другите мъже около масата и сякаш размени с тях тайно послание.

— Ние нямаме работа с тях. Засега ни оставят на мира.

— Вие сте умен човек.

Отговорът на Кристиан явно зарадва мъжете, защото му предложиха още бира. Разговорът се проточи и Авиза започна да се прозява. Жените станаха и отведоха децата зад завесата. После наредиха кожите по пода и насядаха в кръг. Докато децата заспят, те се занимаваха с шиене. Една предеше и Авиза й завидя за сръчността. Побърза да отвърне поглед, защото монотонното въртене и бръмченето на чекръка я приспиваха.

Въпреки старанията си да остане будна тя задряма. Като я забеляза, Кристиан веднага стана и й подаде ръка. Помогна й да се изправи и заяви:

— Лейди Авиза е уморена. Ще ви бъде много благодарна, ако ни покажете къде ще нощуваме.

Домакинът скочи и важно-важно ги поведе към „вратата“, зад която спяха децата. Дървените му обувки тропаха оглушително по плочите, но никое от децата не се помръдна.

Селянинът дръпна завесата и с поклон ги покани да влязат. Авиза кимна благодарно и влезе в малко помещение, където миришеше на плесен. Бурята май си беше отишла, защото върху глинения под танцуваше лунна светлина. Газената лампа едва осветяваше стаичката. За огнище нямаше място, но влагата и студът бяха за предпочитане пред дима.

Когато домакинът се оттегли, Кристиан раздруса дървеното легло, покрито със слама. То изскърца и се залюля, но издържа.

— Мисля, че няма да паднете, Авиза. Ние ще се разположим на пода.

Балдуин разпростря наметката си върху сеното и се поклони пред Авиза. Явно се правеше на кавалер. Гай обаче беше на друго мнение.

— Да спя на пода? Мислиш ли, че ще ми е удобно? Ще си потърся друго място за спане.

— Ще спиш тук — нареди спокойно Кристиан.

Гай вирна брадичка.

— Аз съм възрастен човек и ще спя, където си искам.

— Не. Ще спиш тук. Момичето още не е достигнало подходящата възраст.

— Възрастта му е прекрасна.

Кристиан изпухтя презрително.

— Селските момичета се отървават рано от девствеността си. Прав ли съм, Авиза?

Като видя съзаклятническото му намигване, тя побърза да го подкрепи:

— Сигурно вече е прекарала немалко часове в сеното с някое яко селянче.

— Не си заслужава да я преследваш. — Кристиан тупна брат си по рамото. — Почакай още малко. Може би Де Сомвил има хубавички дъщери.

— Да, но той ще настоява за женитба. — Гай се нацупи като дете.

— Откъде знаете, че и тукашното момиче не преследва тази цел? — Авиза безмълвно помоли момичето за прошка за онова, което щеше да каже. Беше й неприятно да говори лошо за малката, приклещена между алчността на баща си и похотта на Гай. — Тя сигурно е щастлива, че братът на един рицар е благоволил да я забележи. Кой знае? Може би иска да ви натрапи чуждо дете.

— Но тя се държеше като невинно ангелче — възрази Гай.

— Била е някога ангелче — подхвърли Кристиан.

Гай изруга, отиде до леглото и се отпусна тежко върху сламата.

Авиза му обърна гръб, за да скрие усмивката си. Беше готова да изкаже съчувствието си на Кристиан. Брат му се нуждаеше от повече надзор, отколкото пажът му. Сякаш бе произнесла високо името му, Балдуин се обади откъм входа:

— Аз ще спя от другата страна на завесата. Вътре няма достатъчно място за всички ни.

— Има, разбира се — възрази Кристиан. — Не позволявай на историите за разбойници да те извадят от равновесие, момче.

Балдуин се изчерви и въпреки оскъдното осветление всички го видяха.

— Предпочитам да стоя на стража, сър. Кой знае дали и някой друг няма да потърси убежище тук през нощта.

Кристиан го удари по рамото с искрено одобрение.

— Не забравяй, че утре ни чака дълъг път.

— Знам.

Когато Гай стана и се запъти към изхода, Кристиан го изгледа мрачно.

— Махни се от пътя ми, братко — заповяда Гай, — ако не искаш да се облекча пред благородната Авиза. — И се поклони подигравателно в нейната посока.

Кристиан кимна.

— Побързай.

— Казах ти, че ще оставя момичето на мира.

— И другите жени в къщата. — Кристиан го улови за рамото и го задържа. — Не искам да се защитавам срещу вилите на селяните, защото си се опитал да прелъстиш някоя от жените им.

Гай блъсна ръката му.

— И аз не искам. Желанието ми е да намеря местенце, където няма да спя сам. — Изгледа сърдито брат си и изчезна зад завесата.