Джослин Кели
Дамата с меча (1)

1

Нападението дойде от нищото.

Авиза де Вер тъкмо даваше указания на една от ученичките си в кухненската градина на абатството, когато ги нападнаха.

Ученичката, едва излязла от детските си години, изпищя и се скри зад кладенеца. При това изпусна меча, който падна със звън на каменните плочи.

Авиза извади своя меч и направи светкавично въртене, за да посрещне удара на нападателя. Сблъсъкът прониза болезнено рамото и, но тя беше свикнала и само стисна по-здраво дръжката на оръжието.

Какво търсеше този мъж в Сейнт Джудс Аби? Как се бе промъкнал през дебелите стени? Крадец ли беше или луд? Или пък — Авиза не посмя да довърши тази мисъл — Англия бе нападната от врагове?

Стиснала здраво зъби, тя парира и следващия удар. Върхът на меча му се удари в камъните. Тя вдигна своя меч, но той блокира умело коварната атака.

Авиза отблъскваше всяко ново нападение, докато мъжът я гонеше из градината и двамата мачкаха безмилостно увехналите цветя под снежната покривка. Всеки урок, който беше научила, всяко движение, което беше преподавала, присъстваше ясно и точно в мислите й.

Принуждавай противника да действа бързо, за да се умори. Така ще компенсираш ръста и телесната му сила и ще добиеш преимущество.

Авиза беше най-добрата в боравенето с меч в Сейнт Джудс Аби. Противникът й също си служеше умело с оръжието и я принуди да използва всички трикове, които беше овладяла. Тя съзнаваше, че щеше да се справи още по-добре, ако ръцете и раменете й не бяха уморени от дългите упражнения с ученичките. Умората забавяше движенията й.

С бърза атака противникът я принуди да отстъпи още назад. Дясното й рамо пареше болезнено, но силният удар не я принуди да падне. Без да обръща внимание на болката, тя пресрещна следващия му удар, насочен към краката й. Направи скок и избягна смъртоносното острие, което разряза края на роклята й. Парче плат отхвръкна към кладенеца. Остра болка прониза глезените й.

В този миг осъзна, че ще загуби. Но не можеше да загуби. Стисна дръжката на меча, скочи срещу врага и го изрита с десния крак.

Ботушът й улучи китката му. Внезапната атака го свари неподготвен и той изпусна меча. На лицето му се изписаха изумление и уплаха. Наведе се да вземе оръжието си, но нейният меч му попречи да го стори. Авиза опря острието в гърлото му и със задоволство проследи как очите му се разшириха от изненада.

— Кой сте вие? — изсъска тя, без да го изпуска от очи. Кой знае, може би беше достатъчно глупав отново да посегне към оръжието. — Защо нападнахте две сестри от Сейнт Джудс Аби в собствения им дом?

Погледът му се плъзна зад нея, но тази тактика не успя да я измами.

— Кой сте вие? — попита отново тя. — Говорете, иначе… Какво искате? Ние не търпим натрапници, особено въоръжени и опасни.

Авиза не си представяше как ще забие меча в гърлото му, но беше убедена, че ще го направи, за да защити манастира, където живееше, откак се помнеше.

Отговорът дойде не от непознатия, а от някого зад него. Мелодичен женски глас произнесе думите:

— Добре се справихте, Авиза де Вер. Вие сте живото доказателство, че този манастир е изпълнил задачата, която му възложих при основаването му.

Когато мъжът, застанал пред нея, прегъна коляно, Авиза се обърна. Зеленчуковата градина на манастира беше заобиколена от три страни със зидове, изградени от същия сив камък, от който бяха построени и останалите сгради. Всички растения бяха скрити под дебел сняг. Сега той скърцаше под краката на висока жена, придружена от двама въоръжени мъже, чиито оръжия бяха в ножниците. До кладенеца бе застанало червенокосо момче.

Под плътната черна наметка на жената се подаваше богато избродираният ръб на синя копринена роба. Златни и сребърни конци образуваха изкусна шарка. По ръцете й блестяха пръстени, украсени със скъпоценни камъни. На шията й висеше тежък златен кръст. От косата, скрита под було, се бе изплъзнала червеникава къдрица и се спускаше по изпъкналата скула.

Авиза никога не беше виждала кралицата на Англия, но веднага я позна, защото в апартамента на абатисата висеше неин портрет. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя падна на колене и положи меча си в краката на кралицата. Докато се биеше с непознатия противник, не изпитваше страх, но сега, в присъствието на кралицата, се уплаши.

— Изправете се, Авиза де Вер — заповяда кралица Елинор. Акцентът издаваше аквитанския й произход.

Авиза се подчини.

— Изглеждате изненадан, Роджър. — Кралицата се обърна към мъжа, който се бе навел да вдигне меча си. — Предупредих ви да се подготвите добре, преди да се впуснете в битка с жена от абатството.

Мъжът разтри дясната си китка и внимателно прибра меча в ножницата с лявата.

— С право сте ме предупредили, Ваше величество. — Огледа Авиза с нескрито учудване и помоли: — Ще ви бъда много благодарен, ако ме научите на последния трик.

— По-късно може би — отсече кралицата, преди Авиза да е намерила думи за отговор. Посочи кладенеца и заповяда рязко: — Вече няма защо да се криеш. Покажи се.

Дванайсетгодишната ученичка на Авиза, твърде дребна за възрастта си, се измъкна иззад дървената вратичка в каменния зид и падна на колене. Кралицата й заповяда да стане и момиченцето я послуша, като при това преглътна така шумно, че всички го чуха. С изключение на малкото казани думи в градината цареше тишина, сякаш през манастира бе преминал силен вятър и бе отнесъл всичките му обитателки.

Кралицата се наведе и вдигна меча на Авиза. Помилва острието и рече:

— Вашите умения в боравенето с меч са образец за това абатство и пример за подражание. Умеете ли да си служите също така добре и с лъка?

— Почти, кралице — отговори с леко треперещ глас Авиза.

— Почти? Да, знам, че в манастира изискват от вас смирение, но аз искам да знам дали сте сигурен и точен стрелец. Затова ми кажете истината. — Тя посочи мъжа, който стоеше вдясно от нея и държеше в ръце лък и колчан със стрели.

Авиза прибра меча си в ножницата и пое лъка и стрелите. Метна колчана на лявото си рамо, сложи единия край на лъка на плочката пред себе си и го подпря с крак. После посегна към другия край, за да опъне тетивата. Тя се изплъзна от ръката й, преди да е сложила примката в процепа на дървото. Дланта й запари болезнено. Този лък не беше гъвкав като нейния.

Защо я поставяха на изпитание? Каквато и да беше причината, тя не биваше да разочарова своята кралица. Беше длъжна да защити честта на абатството, в което беше отраснала. Стисна зъби, хвана тетивата и огъна лъка. Този път успя да пъхне клупа във вдлъбнатинката. Без да обърне внимание на червената ивица, появила се на дланта и, тя посегна през рамо, за да извади стрела от колчана на гърба си. Постави я на тетивата и хвърли въпросителен поглед към кралицата.

Елинор посочи една сбръчкана ябълка, която се люлееше високо на клоните на едно старо дърво оттатък градинската стена.

— Ето я целта, Авиза де Вер.

До ушите на младото момиче достигна нервен шепот — все едно някой беше хвърлил шепа камъчета в манастирското езерце. Сестрите от манастира се бяха събрали на вратата на кухнята. Новината за пристигането на кралицата се бе разпространила много бързо и това не беше за чудене. В манастира нямаше тайни.

Без да обръща внимание на сестрите си, Авиза вдигна лъка и се прицели в ябълката. Разстоянието беше почти същото, както при целите, които използваше, за да се упражнява, но ябълката беше много по-дребна. Авиза пое дълбоко дъх — така я беше научила сестра Малори, най-добрата майсторка на стрелбата с лък в манастира, — и опъна тетивата. Когато я пусна, всички чуха тънкото свистене. Без да се забави нито миг, Авиза посегна към втората стрела. Тя излетя само секунди след първата и улучи ябълката, след като първата се заби в близкото клонче.

Няколко гласа извикаха учудено, но бързо замлъкнаха. Присъствието на кралицата не позволяваше въодушевени викове и шумни похвали. Всъщност никой не знаеше как точно трябва да се държи, защото кралицата никога не беше посещавала абатството — поне доколкото знаеше Авиза.

— Две стрели? — попита кралица Елинор.

— Веднага щом изстрелях първата, разбрах, че ще пропусна целта — обясни Авиза и опря долния край на лъка в обувката си. Прониза я остра болка и тя потрепери. Хвърли поглед към полите си и видя, че на мястото, където противникът бе срязал края на роклята й, чорапът й е напоен с кръв. Болката и раната не я уплашиха. По време на упражненията беше получавала и по-лоши рани от тази.

— Стрелата улучи достатъчно точно, за да обезвреди врага — обади се червенокосото момче до кралицата. — Имате много точно око, лейди Авиза.

Въпреки решимостта си да представи достойно себе си и абатството, Авиза се стресна. Титлата „лейди“ й прилягаше по право, но откакто живееше в манастира, всички я наричаха само „сестро“.

Кралица Елинор сложи ръка на рамото на момчето.

— Достатъчно, Ричард. — Обърна се леко към Авиза и продължи: — Трябва да кажа, че синът ми е прав — наистина имате точно око. И умеете да си служите с лъка почти толкова добре, колкото с меча.

— Благодаря, Ваше величество. — Авиза сведе глава, за да не проличи гордостта й. В манастира я бяха научили, че гордостта е грях и е осъдителна. Въпреки това не беше в състояние да я потисне.

— Елате с нас. Имам да говоря с вас, Авиза де Вер.

На устните й напираха въпроси, но тя знаеше, че няма право да ги зададе. Беше длъжна да се подчини на кралската заповед.

С поглед, устремен към мокрите стени на манастира и тесните прозорци, Авиза повтори благодарствената молитва, която произнасяше много често. Когато семейството й я даде в манастира, преди да е навършила две години, тя не подозираше какво я очаква тук. Предполагаше, че родителите й са искали да си осигурят благоволението на кралицата, като са обрекли най-малката си дъщеря на живот в набожност и смирение. За нея беше голямо щастие, че абатството Сейнт Джуд е предвидило за сестрите си съвсем друго образование.

Смелостта имаше дълга традиция в семейството й. Баща й, който винаги се беше застъпвал за краля, не правеше изключение. Никога не се плашеше да се изправи срещу кралските противници и винаги излизаше от конфликтите като победител. Щеше да се гордее с дъщеря си, ако знаеше, че я обучават в рицарско бойно изкуство.

Авиза плъзна палец по дръжката на меча си. Острието беше по-късо, отколкото на мъжките мечове, и тя — заедно с учителките си — търсеше начини да компенсира този недостатък. Вече се чувстваше достатъчно уверена и предаваше знанията си на малките момичета, които показваха склонност да се учат. Сестрите не принуждаваха никоя послушница да се упражнява в бойното изкуство. В манастира имаше сестри, които водеха обичайния за женските манастири живот. Днес Авиза знаеше, че никога не би се задоволила с тяхното съществуване.

Тя последва кралицата към апартамента на абатисата. Мъжете тръгнаха след тях и Авиза се изкуши да хвърли поглед през рамо, да не би кралица Елинор да е планирала и други неприятни срещи. Втори път нямаше да позволи да я изненадат. Противникът й явно умееше да се бие. Ако сега я нападнеше изотзад, тя нямаше да може да приложи същия трик. Тази мисъл извика усмивка на устните и. Той сигурно не знаеше, че това не е единственият начин да обезоръжи боец с меч.

Поради напредналия час и началото на зимата коридорите към покоите на абатисата бяха добре осветени. Подът беше застлан с рогозки, под които бяха нахвърляни ароматни растения, и при всяка стъпка се разнасяше сладка миризма.

Като забеляза как кралският син се оглежда любопитно, докато кралицата вървеше право напред, без нито един поглед настрана, Авиза отново изпита прилив на гордост. Абатството беше солидна сграда, а килимите, които висяха по стените, със сигурност биха събудили завистта на всеки кралски васал и семейството му.

Частните покои на абатисата бяха на най-горния етаж, до който се стигаше по стръмна вита стълба. Най-горе стълбата беше толкова тясна, че двама души не можеха да вървят един до друг. Прозорчетата бяха избити високо в дебелите стени и Авиза едва ли би могла да ги докосне с върха на меча си.

Горният етаж не се отличаваше по нищо от партера. Авиза мълчеше. Кралицата пое към покоите на абатисата, без да се колебае, което означаваше, че сигурно е посещавала абатството и друг път. Не, изключено! Подобно събитие би превърнало Сейнт Джудс Аби в шумен, превъзбуден пчелен кошер.

Кралица Елинор хвърли поглед назад и се усмихна.

— Не се учудвайте, лейди Авиза. Докато градяха този манастир, аз се запознах подробно с чертежите, затова сега вървя напред, без да се колебая.

Абатисата, която със сигурност знаеше за пристигането на кралицата, ги очакваше под арката на вратата в края на коридора. Тя поздрави Елинор с широка усмивка и с дълбок реверанс. Кралицата се наведе към много по-дребната от нея монахиня и я целуна по двете бузи. Двете влязоха в покоите на абатисата и кралицата зае място на тапицираната пейка под единствения прозорец. Момчето се настани до майка си и се огледа любопитно.

Помещението със сводест таван от дебели греди беше мебелирано по-богато от другите стаи в абатството. Краката на дългата маса представляваха животински фигури. Когато резбарят изработи фигурите, Авиза беше от три години в манастира и често се промъкваше в покоите на абатисата, за да го гледа как работи. Абатисата също обичаше тази маса и винаги сядаше тук, когато пишеше или четеше. Четири стола и още една пейка стояха пред камината, където гореше буен огън. Молитвеният пулт беше поставен в ниша, където на стената имаше кръст, под него запалена свещ. В отсрещния ъгъл дремеха три котки, които държаха мишките далеч от това помещение.

Авиза често идваше тук, за да разкаже на абатисата за нова послушница или за напредъка на ученичките си. И всеки път си представяше какво би било, ако тези покои й принадлежат и отговорността за воденето на абатството лежи върху нейните рамене. Да, абатисата никога не говореше за бъдещето, но много от сестрите вярваха, че изборът й ще падне върху Авиза. Тя не се стремеше към тази чест. Преподаването и усъвършенстването на собствените й умения я изпълваха със задоволство. Представата, че ще се откаже от тези занимания и ще управлява манастира, не беше особено приятна.

А сега се появи кралица Елинор. Пристигането й със сигурност означаваше нещо, но Авиза не можеше да си представи какво. Дали кралицата бе дошла, за да възложи на абатисата да надзирава строежа на ново абатство? През последните седмици в манастира се носеше такъв слух. Това означаваше, че животът тук ще се промени.

Вратата в другия край на помещението се отвори и по нареждане на кралицата в стаята влезе жена. Новодошлата се поклони от талията надолу, както изискваха обичаите на родината й, която беше далече на изток, в Персия. Когато се изправи, дългата, гладка коса се плъзна като коприна по раменете й. Екзотичните черти, които я отличаваха от другите в абатството, изглеждаха напълно спокойни, но Авиза познаваше много добре своята учителка и приятелка, за да открие напрежението й пред кралицата на Англия.

— Вие сте Нарико, нали? — попита кралица Елинор.

— Да, аз съм. — Думите издадоха, че родината на Нарико е в другия край на света.

— Вие ли научихте Авиза де Вер на умението, с което обезоръжи моя рицар с бърз ритник в китката му?

— Да, аз.

— Той бе победен.

Нарико се усмихна и очите й се опънаха в тесни цепки над безупречните бузи.

— Воините на тази страна умеят да се сражават с оръжия от дърво, желязо и стомана. Аз обаче уча момичетата как да нападат противника с цялото си тяло.

— Видях, че сте свършили много добра работа, Нарико, и ви благодаря.

Нарико се поклони ниско, оттегли се заднешком и напусна покоите на абатисата. Авиза знаеше, че учителката й бърза да се върне при ученичките си.

Абатисата нареди да донесат ядене и вино за гостенката. Докато дамите говореха за времето и опасностите на дългото пътуване, Авиза стоеше до вратата. Не можеше да се оттегли, преди да я освободят. Нима бяха забравили за нея?

— Не съм си и помисляла, че ще минат толкова години, преди да дойда отново тук — промълви Елинор. Дори седнала на пейката, тя пак излъчваше царственост. Държеше главата си изправена, ръцете й бяха грациозно скръстени в скута.

Абатисата придърпа един стол до масата и седна.

— Всеки ден се молех да не се налага да идвате.

— Аз също. За съжаление в тежки времена като тези не всичките ни молитви са чути. — Тя хвърли бърз поглед към Авиза.

— Приближете се, сестро Авиза — нареди абатисата.

— Лейди Авиза — поправи я меко кралицата.

Абатисата се разтрепери и Авиза се уплаши, че внезапно е настинала. Изтича при нея и я загърна с наметката, която бе откачила от куката.

— Какво правиш? — учуди се абатисата.

— Стори ми се, че треперите, достопочтена майко.

Абатисата помилва ръката й и напразно се опита да се усмихне. Очите й бяха загубили обичайния си жив блясък. Тя се обърна отново към кралицата и промълви:

— Посещението ви е голяма изненада за нас, Ваше величество.

— Защо? — попита кралица Елинор, видимо изненадана. — Вие знаехте, че ще дойда, когато имам нужда от услугите на дамите в Сейнт Джудс Аби.

Авиза много искаше да попита какво има предвид кралицата, но стисна устни. В този миг влезе послушница с табла в ръка и разширени от страх очи. На таблата имаше прости чаши и бутилка вино — а до тях бокал, украсен със същите скъпоценни камъни, които святкаха по пръстите на кралицата. Влезе втора послушница, натоварена с хляб и месо. Момичетата се поклониха и оставиха таблите на масата.

Без абатисата да е казала и дума, Авиза отиде до масата и наля вино. Първо напълни скъпоценния бокал и го подаде с поклон на кралицата. После наля на кралския син и на абатисата. Приближи таблата с хляба и месото до кралицата и отстъпи назад, очаквайки гостите да започнат да се хранят. Когато стомахът й се присви от болка и й напомни, че не е обядвала, тя се намръщи, скри ръка в ръкава си и скрито я притисна към корема.

Никаква полза. Червата й изкуркаха и принцът се изкиска развеселено.

— Елате и се подкрепете, лейди Авиза — нареди кралицата. — При пристигането си в манастира узнах, че всеки ден самоотвержено преподавате изкуството си на младите послушници.

— Благодаря. — Авиза грабна парче топъл хляб и го захапа лакомо.

— Хайде, задайте въпроса, който виждам в очите ви, лейди Авиза.

Като не знаеше дали да замълчи, или да заговори, Авиза изпъна рамене.

— Учудвам се как ме наричате…

— Това е титлата, която сте носили преди влизането си в Сейнт Джудс Аби.

— Да, Ваше величество, но тук се задоволявам с обръщението „сестро“.

Кралица Елинор отпи малко вино.

— Даже в това тихо кътче сигурно сте чули за конфликта между съпруга ми и Бекет, архиепископа на Кентърбъри.

Авиза понечи да отговори, но разбра, че въпросът е отправен към абатисата, и затвори уста. Нима кралицата си мислеше, че е отговорила на въпроса й? Смайването й растеше.

— Да, чух за споровете им — отвърна тихо абатисата.

— В момента съпругът ми е в Байо, от другата страна на Ламанша, но Бекет се върна в Англия. Ще избухнат размирици.

Авиза знаеше, че трябва да мълчи, но не успя да се спре:

— В миналото…

— Сега не е както по-рано, лейди Авиза. Когато двамата се разделиха, архиепископът каза на съпруга ми, че няма да се видят пак на този свят. Че на един от двамата е отредена бърза смърт. Не искам кралят да умре. — Кралицата въздъхна. — Ако архиепископът оттегли клетвата си срещу онези, които служат на църквата и на краля, въпросът ще се уреди мирно. — Усмивката й се появи отново — студена като въздуха извън стените на манастира. — Ала никой не се вслушва в съветите на една жена, все едно дали е кралица, абатиса или селянка.

Абатисата остави чашата си и подаде на младия Ричард парче хляб с месо.

— Предполагам, че това е причината да потърсите помощ в Сейнт Джудс Аби.

— Точно така.

Авиза трябваше да стисне устни, за да не изрече напиращите въпроси. Какво можеше да направи абатството, за да помири краля и архиепископа? Каква помощ биха могли да окажат шепа монахини?

Кралицата очевидно умееше да чете мисли, защото се обърна към нея:

— Лейди Авиза, за вас имам задача, която сигурно ще ви е по сърце.

— Само кажете, Ваше величество — отговори девойката, както изискваше дългът й.

Кралицата се усмихна на сина си и го подкани:

— Иди в залата при спътниците ни, момчето ми.

В очите на момчето блесна упорство, но то кимна, взе си още едно парче хляб с месо и излезе.

— Не искам Ричард да чуе какво имам да кажа — обясни кралицата, когато вратата се затвори зад него. — Той е още дете и понякога забравя да мери думите си. Дано се научи да мълчи и да пази тайна, докато стане мъж като кръщелника ми Кристиан Лоуъл. — Устреми поглед към лицето на Авиза и продължи: — Дойдох да поискам помощта ви за опазването на кръщелника ми.

— Аз ли трябва да го охранявам?

Абатисата се намръщи неодобрително и Авиза преглътна следващия въпрос. Нещо не се връзваше. Да, тя беше овладяла рицарското бойно изкуство, но как би могла да защитава един мъж? Нима той не можеше да се пази сам?

— Кристиан ми е скъп като собствените ми синове. — Кралицата плъзна пръст по ръба на бокала. — Не искам да се забърка в онова, което неизбежно предстои в Кентърбъри. — Вдигна ръка и продължи: — Не изричайте съмненията, които чета в очите ви, лейди Авиза. Знам, че не ви казвам много, но днес ще се задоволите с това, което чухте. Не съм дошла да обяснявам поведението на съпруга си, нито да го оправдавам. Дойдох да намеря човек, който ще задържи кръщелника ми далеч от Кентърбъри. — Кралицата огледа преценяващо Авиза и кимна. — Казват, че момъкът има слабост към красиви млади дами. Вие сте красива, руса и умеете да въртите меча. Вие сте най-подходящата.

— Ще се опитам да сторя всичко, което желаете.

Кралицата остави бокала и се надигна.

— Да, аз съм загрижена за кръщелника си, но от това не следва, че той е слаб мъж. Той е напълно в състояние да изпълнява заповедите на съпруга ми, но аз не искам ръцете на Кристиан да се изцапат с кръвта на Божия слуга.

Абатисата пое въздух, ала когато кралицата се обърна към нея, бързо стисна устни.

— Разбирам — отговори Авиза и се учуди на себе си: наистина разбираше. Въпреки че от дете живееше в уединението на манастира, тя знаеше какво става по света — абатисата често говореше с нея за грижите и проблемите на хората извън стените на абатството. Враждата между краля и архиепископа бе започнала отдавна и нямаше изгледи да спре.

— Тогава приемете задачата да пазите Кристиан Лоуъл до завръщането на краля в Англия. Обещайте ми да го държите далече от Кентърбъри.

— Мога да го доведа тук…

— Тук? — Кралица Елинор се засмя сдържано. — Май не разбрахте заповедта ми, лейди Авиза. Искам да го държите далече от Кентърбъри, но в същото време не бива да разкривате никому връзката си със Сейнт Джудс Аби. Ако се разбере какви са били истинските ми намерения при основаването му, абатството ще загуби стойността си. Не искам никой да знае, че тук се обучават млади момичета, за да ме защитават във времена на опасност.

Авиза погледна абатисата и тя й кимна с мека усмивка. В думите на кралицата имаше смисъл. Авиза никога не се беше замисляла защо я обучават на военното изкуство. Тя беше отраснала тук и животът й изглеждаше нормален — досега.

— Кой друг знае каква е истинската цел на абатството? — попита тя шепнешком.

— Само абатисата. А сега и вие. — Кралицата се обърна към достопочтената майка с високо вдигнати вежди.

— Намерете начин лейди Авиза да напусне абатството незабелязано. Измислете оправдание, което да не породи подозрения у онези, които остават, и да не допусне въпроси при завръщането й.

Абатисата кимна покорно.

— Кристиан ще тръгне от имението на баща си и ще се насочи на запад. Ще го придружава Гай Лоуъл, брат му, вечно недоволен от сериозния характер на Кристиан. С тях ще язди и млад паж, червенокос като моя Ричард. Съветвам ви да предизвикате среща с Кристиан и да го убедите да избягва Кентърбъри. — Кралицата извади изпод наметката си лист хартия, гъсто изписан и навит на руло. — Това са сведенията, които ще са ви нужни, за да го спрете.

Авиза пое рулото, стараейки се да прикрие треперенето на пръстите си. Предстоеше й да напусне абатството — за първи път, откакто я бяха приели тук като малко дете.

— Ще направите всичко, което е нужно — заключи кралицата.

— Разбирам. Няма да ви разочаровам, Ваше величество.

— Надявам се. Не искам един ден да си мисля, че напразно съм покровителствала това абатство.

Докато абатисата изпращаше кралицата, Авиза се взираше като замаяна в изписания лист. Съзнаваше какво й предстои да направи и знаеше, че ако се провали, съдбата на абатството ще е решена.

Ще направите всичко, което е нужно.

Ръката й автоматично легна върху дръжката на меча. Ще изпълни заповедта на кралицата. Ще защити Кристиан Лоуъл и абатството.