Джослин Кели
Дамата с меча (4)

4

Кристиан не беше очаквал, че с такава радост ще влезе през отворената порта на господарския дом. В момента, когато пристъпи прага на Касъл Оркстед, си спомни как бе минал оттук предишния ден, без да подозира, че ще се върне само след броени часове.

Масивната къща се издигаше на повече от четиридесет стъпки над пътя. Тесните прозорци по горните етажи гледаха право към пътя като бойници за стрелците на барона. В случай, че вражеските рицари оцелеят от стрелите им и преминат външната порта, защитниците на замъка можеха да изсипват върху натрапниците горещ пясък и врящо масло. Обученият му поглед обхвана бързо защитните съоръжения и ги одобри. Нападателите не биха могли да намерят убежище и в двора, защото вътрешните порти бяха по-дебели от талията на Авиза.

Кристиан изруга полугласно. Не биваше да прави това сравнение. Малката очевидно имаше много добър слух, защото се обърна на седлото и го погледна. Направи му впечатление, че внимава да не се допира много до него. Целувките й имаха вкус на невинност, но очевидно й беше ясно, че даже монах би се изкушил, когато прекрасната жена в скута си непрекъснато се движи. Отначало беше решил да я сложи при Балдуин, но пажът не би съумял да управлява собствения си кон, да крепи несигурно люшкащия се Гай и да пази Авиза да не падне.

Когато влязоха във външния двор, ги посрещна оглушителен шум. Там се тълпяха въоръжени мъже и жени, които се закачаха с тях. Две кучета подплашиха Блекторн. Кристиан притисна Авиза до гърдите си и се насочи към вътрешната порта.

Тя се вкопчи в ръката му и той прошепна:

— Спокойно. Няма да допусна да паднете.

— Пуснете ме! — изсъска задавено така. — Много ме… стискате.

Едва сега Кристиан забеляза, че хватката му не й даваше да диша, и отпусна ръката си. Тя пое дълбоко въздух и той видя как се развълнуваха прекрасните й гърди. Трябваше само да протегне палец, за да помилва долната част на гърдата й, а после да продължи нагоре…

Тя хвана ръката му и я премести надолу, сякаш бе разбрала в каква посока се движи фантазията му.

— Оценявам високо загрижеността ви за мен, сър, но моля ви, не се опитвайте да ме пазите, като ми отнемате дъха.

— Нямах такова намерение.

— Не съм казала, че сте го направили нарочно.

Той се зарадва, че тя не гледа към него, а се старае да обхване с поглед всички подробности на външния двор — от добитъка, събран в странично дворче, до ковача в отсрещния край. Не искаше тя да види гримасата, която изкриви лицето му след отговора й. Авиза му предлагаше дългоочаквания шанс да докаже смелостта си, като спаси сестра й, но очевидно беше решена на всяка крачка да подлага на изпитание самообладанието му. Когато се обърна и погледна надясно, косата й помилва бузата му. Така му се искаше да зарови лице в уханните и коси и да й покаже, че целувките на брега на потока бяха само предвкусване за онова, което можеха да преживеят заедно.

— Внимание — каза той, когато тя отново завъртя глава и косата й го погъделичка под брадичката. При това издуха кичурчето, което беше влязло в устата му.

— Простете. — Авиза побърза да оправи косата си. Когато наведе глава, гладката и шия веднага привлече вниманието му.

— Няма нищо.

Нещо в тона явно го бе издало, защото тя хвърли съжалителен поглед през рамо. Отново му направи впечатление, че очите й имат точно цвета на бродерията по одеждата й. Устните й бяха като пресни ягоди и ухаеха на лято. Дали на слънце устата й имаше същия вкус, като през нощта?

Тя примигна два пъти и той се запита дали и тя е усетила магията, възникнала, когато погледите им се срещнаха. Не посмя да я попита. Тя му предлагаше неочаквана възможност да покаже на цяла Англия какво има в сърцето му. Не можеше да позволи на едно красиво русокосо момиче да отклони вниманието му от същественото. Стисна по-здраво юздите и си обеща да си повтаря тези думи всеки път, когато чувствата заплашват да го надвият.

Когато минаха през следващата порта и влязоха във вътрешния двор, бяха посрещнати от отвратителна миризма. Тя идваше от дървената къща, приютила се до високата, тясна главна кула. Кухнята, предположи Кристиан и се запита защо не са я построили от камък като всички други сгради.

Когато един слуга дотича да отведе конете в обора, Кристиан му даде знак да свали Авиза от седлото. Ако я плъзнеше по себе си, щеше да реагира неприлично силно.

Тромавият младеж протегна ръце, Авиза се опря на раменете му и скочи леко от седлото.

— Проклятие! — изсъска слугата, когато мечът й го удари, преди да я е свалил на плочите.

Кристиан скочи след нея и изкриви лице, когато дясното му стъпало тупна на земята. Проклетият глезен! В приказките смелите рицари никога не страдаха от изкълчен глезен. И той не биваше да се поддава на болката. Взе ръката на Авиза и куцукайки, се запъти към брат си, който слизаше от коня с помощта на Балдуин. Твърде много очи следяха всяко тяхно движение.

— През тези порти почти не влизат чужди хора — обясни тихо Авиза. — Естествено е всеки гост да предизвиква интерес, но тези ни зяпат натрапчиво.

— Сигурно никога не са виждали жена с боен меч — отвърна тихо той.

Очите й се разшириха от учудване.

— Шегувате се!

— Не.

— Не може да бъде. — Тя плъзна пръсти към дръжката на меча си и ги задържа там. Кристиан преглътна. Всяко нейно движение предизвикваше ярки спомени за докосванията й.

— Мислете каквото си искате, Авиза, но дамите не носят меч. Те предоставят на мъжете си да ги защитават. — Той се усмихна студено и добави: — Те си имат свои… женски занимания.

— Сигурна съм, че когато е отишла в Светите земи, кралицата е била въоръжена.

— Вероятно да, но никой не я е видял.

Авиза смръщи чело. Кристиан имаше право. Елинор беше участвала в рицарския поход като кралица на Франция, а не като съпруга на Хенри.

Той посегна към нея и затвори наметката й отпред.

— Достатъчно погледи привлякохте върху себе си.

Авиза преглътна резкия отговор. Кристиан помогна на брат си да прекоси сенчестия двор, отдавна напуснат от зимното слънце. Гай изпусна лъка си на плочите и гневно заповяда на Балдуин да го вдигне.

— Бързо! — извика Кристиан. — Имам нужда да пийна нещо, за да изплакна гърлото си.

— Тогава не ме чакай.

Той й хвърли мрачен поглед. Брат му избухна в тих смях.

— Казах „бързо“ на вас, Авиза.

По дяволите… Този човек я докарваше до отчаяние. Думите му бяха ненужно предупреждение, че тя трябва да стои близо до него, за да може да го защитава.

Тя последва мъжете, оглеждайки се на всички страни. Беше й мъчително да гледа как Кристиан се мъчи да ходи нормално с навехнатия си крак. Господарският дом беше построен от същия камък като абатството и като него обграден с външна стена, но това беше единствената прилика. Освен групата малки постройки, каквито имаше и в абатството, замъкът притежаваше още вътрешна стена и стройна главна кула, по-висока от църквата в Сейнт Джуд. Тесни сводести прозорци бяха разпределени равномерно по зидовете. Три стъпала водеха към двойни врати, по-дебели от дланта й.

Тъмната кула бе осветена от трепкащи лампи в нишите на стената. Когато две жени с пълни табли прекосиха пътя им, Авиза спря. Погледна наляво и видя мрачен коридор, който вероятно водеше към кухнята. От тази посока идваха възбудени гласове. Отблизо се чуваше гугукане на гълъби, които явно предпочитаха да се изложат на риск да ги уловят и да ги поднесат на лорда за вечеря, отколкото да останат на вечерния студ.

Къде бе изчезнал Кристиан с брат си и с пажа си? Авиза се озърна в мрака. Точно пред себе си видя стълба, която водеше нагоре, и две врати наляво и надясно. Главната кула беше толкова голяма, че можеше да търси с часове, без да ги намери.

Авиза стисна ръце в юмруци. Кралицата й беше възложила задача, а тя я бе забравила, загрижена за съдбата на два гълъба. Изтощението и бе попречило да се съсредоточи върху онова, което трябваше да направи. Миналата нощ не можа да заспи, защото Кристиан се намираше само на половин метър от нея. Отново и отново си припомняше възбуждащите усещания, предизвикани от целувките му. Опитваше се да извика в паметта си клетвите, положени в абатството, и трепереше. Дали заради няколко целувки ще я изгонят от манастира? Тя беше сестра от орден, но кралицата й бе заповядала да направи всичко, за да спре Кристиан, и тя беше длъжна да изпълни кралската заповед. Целувките бяха помогнали да подпечатат споразумението си. Той ще й помогне да спаси „сестра си“ и няма да отиде в Кентърбъри.

Обаче целувките я вълнуваха. Той сигурно ще се опита да я целуне отново и тогава тя трябва да запази самообладание. Не знаеше как ще се справи, но никога досега не се беше проваляла в изпълнението на поставена задача. И сега няма да се провали.

Когато чу отдясно хленченето на Гай, Авиза извика ликуващо. Никога не беше помисляла, че ще му бъде благодарна за неспособността да понася болка. Втурна се в тази посока и трябваше да мине през толкова тесен коридор, че лактите й докосваха стените. Най-сетне настигна спътниците си. Веднага й направи впечатление, че Кристиан още повече щади крака си.

— Мога ли да помогна? — попита бързо тя.

— Мисля, че нямаме нужда — отсече Кристиан.

— Разбира се, че можете — почти извика брат му и избута грубо Балдуин. При това движение стрелите му нападаха от колчана и се разпиляха по пода. — Елате тук, Авиза.

— Балдуин — намеси се спокойно Кристиан, — ти помагай на Гай, а аз ще помагам на Авиза.

— Да й помагаш? — Гай я огледа презрително. — Кога се е наранила? — Тихият му смях отекна в ниския коридор. — Не е хубаво да се отнасяш така грубо с прекрасната Авиза. Ако забравиш рицарските добродетели, никога няма да успееш да изтласкаш Де Трейси от мястото му на предпочитан рицар на краля.

— Нищо ми няма — отговори твърдо Авиза, но Гай не престана да се смее. Тогава тя се обърна към Кристиан и каза: — Мога да заместя Балдуин. Той се грижеше самоотвержено за брат ви и сигурно е изтощен.

— Момчето трябва да работи. — Кристиан улови ръката й и й попречи да излезе напред, когато Балдуин, който бе събрал стрелите в колчана, отново подхвана Гай. — Всеки паж е длъжен да работи до пълно изтощение. Нали затова е паж.

— Балдуин е още дете!

— Оставете на мен да преценя колко да го натоварвам. — Той я потегли за ръката. — Да вървим.

— Сигурно ви е приятно да командвате хората около себе си?

— Да, когато съм сигурен, че мога да преценя по-добре от тях.

Авиза отново си пожела кралицата да беше натоварила някой друг със задачата да пази живота на Кристиан Лоуъл. От друга страна, тя не би искала тази невъзможна задача да се стовари върху плещите на някоя от сестрите. Тя ще удържи на дадената дума и ще се върне в манастира с увереността, че му е осигурила благоволението на кралицата.

В далечината стана по-светло и се чуха гласове. Авиза влезе в залата подръка с Кристиан и се огледа смаяно. Във външните стени бяха иззидани няколко камини, една голяма маса стоеше в средата. Въздухът тежеше от дима, защото всички прозорци бяха затворени с дъски. Таванът беше от дебели греди. Други миризми, много по-неприятни от дима, изпълниха дробовете й. Очевидно се издигаха от рогозките, които покриваха пода.

— Всемогъщи Боже — изохка тя, като видя как един мъж се облекчи до стената. Нищо чудно, че залата миришеше по-лошо от клозет.

— Казахте ли нещо? — попита Кристиан.

— Не, нищо. — Не можеше да обсъжда с него тези примитивни навици. Тонът му издаваше, че не намира нищо необичайно в обстановката. Той я погледна и тя отмести поглед, надявайки се, че не се е изчервила. Кристиан се запъти към масите, поставени в близост до централната камина. Всички пейки бяха заети, с изключение на една, където седеше стар мъж с парче хляб пред себе си. Той си мърмореше нещо неразбираемо, но когато минаха покрай него, ги измери с остър поглед. Може би не беше наред с главата или времето бе разпиляло мислите му като трохите по масата.

Чу ядна ругатня и видя как лицето на Гай пребледня още повече, после се оцвети в тъмночервено. Погледът му бе устремен към стареца.

Авиза тъкмо искаше да попита какво се е случило, когато някой извика:

— Внимание!

Авиза отскочи настрана. В залата влязоха слуги, натоварени с ядене, и тръгнаха от маса на маса. Най-добре облечените отидоха при масата, поставена върху подиум малко настрани от другите. Явно тя беше запазена за лорда, семейството и предпочитаните му васали. Две пейки обграждаха единствения стол, който се издигаше в средата. На този стол сядаше господарят на замъка. Нито съпругата, нито наследникът му се осмеляваха да го заемат. Абатисата й бе напомнила за тези обичаи, толкова различни от техните в манастира.

Защо тогава не ми казаха, че жената не бива да носи меч? Може би абатисата предполагаше, че Авиза знае това, но единственият спомен за краткото време, което беше прекарала в замъка на родителите си, бяха усмивката на майка й и гласът на баща й.

— Нашият домакин се казва Джаспър де Лайл — пошепна в ухото й Кристиан. — Той е човек без фантазия и не би трябвало да го дразним.

— Ще се покажа откъм най-добрата си страна — обеща тя.

— Говорех на брат си. — Той й хвърли развеселен поглед. — Радвам се, че вземате присърце това предупреждение.

Авиза и този път преглътна напиращия на устните й отговор. Ако бе казала нещо, сигурно щяха да чуят думите и, защото в залата настъпи тишина. Лорд Лайл се бе надигнал. Известно време в залата се чуваше само скърцането на пейките, докато хората от домакинството му също ставаха.

Никой не казваше нито дума, докато лордът, плешив мъж на възрастта на баща й, вървеше към тях. Закръгленото тяло, още повече подчертано от яркочервената, загатваща за богатство и власт наметка, приличаше на бъчва. Усмивката на лицето му не изглеждаше истинска. Освен това не поздрави Кристиан с обичайното за воините удряне на ръкавиците.

— Търсим подслон. — Изражението на Кристиан издаваше напрежение.

— Всички са добре дошли в Касъл Оркстед, Лоуъл — отвърна лордът. Очевидно това бяха думите, с които посрещаше всички пътници — толкова изтъркано прозвучаха. — Всички. — Обърна се към Авиза и лицето му се разведри. — Това важи и за вашата очарователна спътница.

Тя запази спокойствие, макар да не беше свикнала да я преценяват като кобила на пазар. Искаше й се да отговори със същия преценяващ поглед, но беше нервна, защото всички в залата я зяпаха. Спомни си с какво любопитство сестрите посрещаха всеки новодошъл в манастира и това й помогна да запази външно спокойствие.

Ръката на Кристиан се плъзна по талията й и кожата й пламна под докосването му. Тя се опита да приглуши радостното очакване, което я прониза, но тялото отказа да й се подчинява.

Тъй като тази борба изискваше цялата й концентрация, когато Кристиан я поведе към лорда, тя се спъна и леко се олюля. Хората в залата си зашепнаха и тя се изправи като свещ. Въпреки че никой тук не знаеше истината, в Касъл Оркстед тя представляваше своя манастир и кралицата. Нямаше право да ги позори.

Нито пък Кристиан. Не потисна тази мисъл, защото нямаше право да я забравя. Ако поведението й хвърли лоша светлина върху него, може би ще откаже да й помогне.

Когато я представяше, в гласа на Кристиан нямаше и следа от смущение:

— Лорд Лайл, това е лейди Авиза…

— Безкрайно сме ви благодарни за гостоприемството — каза тя, преди Кристиан да е произнесъл остатъка от името й. Едва сега и стана ясно, че е трябвало да се представи под друго име. Той не я свърза със семейството й, но лорд Лайл сигурно щеше да го направи. Тогава набързо сглобената й история щеше да рухне като стена под напора на обсадна машина.

— Заповядайте, присъединете се към нас на тази късна вечеря — покани ги лорд Лайл с усмивка, която беше предназначена за нея.

— Гай е ранен — възрази меко Авиза. — Превръзката му трябва да бъде сменена.

Беше й неприятно да използва раната на Гай като претекст да избяга от десетките любопитни погледи, но спешно се нуждаеше от местенце, където да възстанови самочувствието си.

— Ранен? — Усмивката на барона угасна, ръката му посегна към камата на колана. — Къде? От кого?

Тя понечи да отговори, но Кристиан й заповяда да мълчи.

— Не на ваша земя, лорд Лайл — обясни кратко и сдържано. — Случи се на един ден път оттук, но ни е нужен подслон.

— Всеки човек на краля е добре дошъл в дома ми, а доколкото знам, кралят е приел васалната ви клетва.

— Да.

Учудването на Авиза растеше. Гласът на Кристиан звучеше студено. Нищо по лицето му не издаде защо думите на лорд Лайл го гневят. Надеждата й отговорът на барона да разкрие истината не се осъществи. Лорд Лайл се обърна към слугите си и рязко им заповяда да отведат Гай в някоя свободна стая и да се погрижат за раната му.

Балдуин въздъхна облекчено. Ала веднага след това се почувства виновен и Авиза го потупа окуражително по ръката. Момчето извърна глава. Дали се срамуваше от радостта си, че няма да се занимава повече с Гай? Нещо не беше наред.

— Той иска да покаже, че смелостта му не е пострадала от тази тежка задача — обясни Кристиан и проследи с поглед брат си, който се отдалечаваше, подкрепян от двама едри мъже.

— Разбира се, че не е пострадала. Той щеше да помага на Гай, докато е необходимо. — Авиза се отдалечи малко от него. — И аз също.

— Вашата смелост никога не е била поставяна под въпрос, Авиза.

— Само неговата, така ли?

Авиза започваше да се ядосва. Момчето бе успяло да запази самообладание, докато бродеха из горите. Вчера извади стрелата от хълбока на Гай и през целия ден понасяше мълчаливо безкрайните му ругатни. Братът на Кристиан явно търсеше отдушник за болките си и Балдуин беше приемлива жертва.

— Тук няма да говорим за това.

Авиза разбираше сдържаността му. Когато Гай най-сетне стигна до другия край на залата, тя забърза след него. На половината път се обърна и видя, че Кристиан я следва. Поиска да го попита дали няма доверие на никого, освен на себе си и дали се чувства длъжен да се грижи и за най-дребните неща по време на пътуването им, но реши да премълчи.

— Не е нужно да идвате и вие, Кристиан. — Странно, зад Кристиан вървеше и лорд Лайл. Каква странна процесия през залата. — Мисля, че имате нужда от ободрителна напитка и разговор с нашия домакин.

— Глупости. Аз съм отговорен за Гай. Сигурно е и гладен.

— Първо трябва да почистим раната му.

— Вече не мога да понасям несръчните пръсти на Балдуин — извика Гай откъм вратата. След стон, който отекна в цялата зала, той притвори очи и се обърна към брат си: — Няма ли да ми позволиш да се насладя на нежна женска ръка, Кристиан?

— В този момент не искам да се карам с Гай, Авиза — пошепна в ухото й Кристиан.

— Вървете и седнете при лорд Лайл. Аз ще се погрижа за Гай.

— Би трябвало…

— Разкажете му за нападението. Разбойниците не признават границите между именията. Може би и неговите арендатори са застрашени.

Кристиан много искаше да й възрази, но се овладя и кимна с видима неохота.

— Ще дойда колкото може по-скоро.

— Много добре. Разкажете на домакина какво преживяхме, пийнете нещо топло и елате да ни донесете вечерята.

— Много обичате да заповядвате, Авиза.

— Само когато знам, че така е най-добре.

На устните му заигра усмивка.

— Вашата заповед е втората най-добра идея, която чувам днес.

— А коя беше първата?

Пръстите му помилваха бузата й. Огънят, който се бе разгорял миналата вечер на брега на потока, отново пламна в очите му.

— Не питайте, след като не искате да ви отговоря.

Кажи го! Авиза преглътна шумно и мълчаливо се обърна, за да последва Гай и Балдуин. Никой никога не беше успял да я уплаши, нито с меч, нито с друго оръжие, но жадните му очи събудиха в тялото й неизпитани досега чувства.

Едно от тях беше страх.