Джослин Кели
Дамата с меча (13)

13

Кристиан облече ризницата си. Брънките й звънтяха при всяко движение.

Авиза следеше мълчаливо как той извади от торбата на гърба на коня железните ръкавици и ги сложи на перваза на прозореца. Преди да избягат с конете, глупавите разбойници бяха изхвърлили торбата. В бойното си облекло Кристиан Лоуъл беше олицетворение на смел и страшен кралски рицар. Дали се надяваше да сплаши разбойниците само с появата си в пълно бойно снаряжение?

Авиза провери внимателно железния шлем. Оказа се не толкова тежък, колкото очакваше. Неволно й се натрапи въпросът защо ковачът в абатството не бе изработил плетени ризници и за сестрите. Представата я накара да се усмихне. До посещението на кралица Елинор нито една от сестрите не беше помисляла, че може да напусне манастира.

— Благодаря — каза Кристиан и пое шлема. Сложи го на главата си, вдигна ръката й към устните си и нежно целуна пръстите.

Авиза потрепери. Така й се искаше да привлече главата му към лицето си и да го целуне по устата. Веднага пусна ръката му, съзнавайки, че младият Балдуин ги гледа. Момчето стоеше до господаря си, готово да изпълни всяка негова заповед.

Кристиан нагласи шлема и изчака Балдуин да го загърне с тъмната наметка. Нагласи я на раменете си и я закопча отпред. Вдигна качулката и пое меча си от ръцете на Балдуин. Запаса го и посегна към ръкавиците.

— Пожелайте ми късмет — помоли с усмивка той.

— На вас? — Авиза скочи. — Защо не на всички ни?

— Вие оставате тук. Балдуин ще се погрижи да не ви се случи нищо лошо.

— Идвам с вас.

— Оставате тук.

Защо е толкова неразумен?

— Кристиан, вие имате нужда от всяко допълнително острие. Ще си имате работа с поне половин дузина бандити. А и кой знае още колко техни съучастници дебнат в горите наоколо? Наистина ли вярвате, че ще ги победите сам?

— Оценявам високо предложението — той я помилва по косата, — но не желая помощта ви.

— Защото съм жена, или защото почти… — Авиза погледна към Балдуин, който не криеше разочарованието си, че не му е разрешено да придружи господаря си.

— И двете, Авиза. Би трябвало да го знаете. Вие сте дама. Дългът на рицаря изисква…

— Той не означава нищо, когато човек е мъртъв.

— Дългът означава всичко, Авиза. Вие разбирате много добре какво представлява Гай, но мен изобщо не ме разбирате.

— Знам само, че не искам да загинете.

— И аз желая същото. — Усмивка смекчи строгата линия на устата му. — Ако обаче остана жив, а вие сте ранена или ви се случи нещо още по-лошо, за мен това ще е по-страшно от смърт.

— Защото си мислите, че честта ви ще е опетнена?

— Защото бих могъл да ви загубя, Авиза.

Устата му се впи в нейната с дива жажда. Той я прегърна и я притисна до себе си с такава сила, че тя едва си поемаше дъх. Целувката му беше пълна с обещания. Тя си бе обещала да се откаже от целувките, които я преследваха и в сънищата й и не я оставяха да си почине. Но не можеше. Когато той вдигна глава, в очите му пламтеше огън, който запали и нея.

— Не ме карай да избирам между теб и брат си — проговори задавено той.

— Никога не бих направила такова нещо!

— Точно това правиш. Не искам да застраша теб, за да спася него, но съм длъжен да го спася.

Авиза пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. Аргументите бяха безсмислени. Само да можеше да му каже истината…

— Ако разбера, че имам нужда от помощ — продължи той, — ще повикам селяните. Те са готови да прогонят бандитите от земите си. Вече го доказаха, като ми дадоха кон.

— Селяните не умеят да си служат с меч.

— Вилите и косите също са полезни оръжия.

— Искам да ти помогна.

Той се наведе към нея и пошепна:

— Знам, но ще ми помогнеш най-добре, като останеш при Балдуин. Боя се, че още не се е възстановил от удара по главата и няма да може да се защитава.

— Да, но…

— Закълни се, че няма да изпускаш момчето от очи.

Авиза кимна неохотно.

— Обещавам.

— Много добре. — Кристиан нахлузи ръкавиците, отвори вратата и на излизане извика: — Балдуин, и да внимаваш за лейди Авиза. Не забравяй, че животът на дамата струва повече от нашия.

— Няма да забравя.

Аз пък ще бдя и над двама ви. Авиза отвори вратата и надникна навън, без да се бои от ледения вятър. Проследи го с поглед как прекосява тесния двор към чакащия кон. Олицетворение на страшен рицар, готов да въздаде справедливост. Слънчевите лъчи се отразяваха в плетената ризница и Авиза забеляза тъмно петно, което вероятно беше кръв. Кога ли се е сражавал?

Кристиан възседна коня, обърна го и излезе от двора. Преди да стигне до кръстопътя, вдигна ръка за поздрав и се насочи наляво.

— Върни се жив и здрав — помоли тихо тя.

Затвори вратата и се облегна на рамката. Балдуин примигна няколко пъти и по бузите му потекоха сълзи. Той подсмръкна тихо и побърза да ги изтрие.

Авиза изпъна рамене и отиде при своя меч, облегнат на стената. Когато го препаса на кръста си, нещо блестящо привлече погледа й. Наведе се и вдигна пръстена, който й бе натрапил Гай. Сигурно беше изпаднал от джоба на Кристиан, когато я притискаше към пода и й заповядваше да се предаде. Авиза извади ножа си изпод полата, вдигна пръстена и го сложи в канията. Върхът на ножа се заби в средата на пръстена. Така нямаше опасност да изпадне. Веднага щом освободим Гай, ще му върна пръстена, обеща си тя.

Обърна се и видя, че Балдуин я наблюдава.

— Готови ли сме да потеглим? — Смехът й прозвуча тъжно. — Разбира се, че сме готови. Бандитите не ни оставиха почти нищо.

— Вие трябва да останете тук, милейди.

— Това е абсурдно. Няма да стоим тук и да чакаме, докато Кристиан върви към възможната си смърт.

— Но вие обещахте…

— Съгласих се да не те изпускам от очи. — Авиза се усмихна хладно. — Не съм казала, че няма да последвам Кристиан.

— Но той вярва…

— Балдуин, нима искаш да седиш тук, докато той се бие сам с дузина бандити?

— Не, но аз обещах да бдя над вас.

— Тогава ще бдиш над мен, докато помагаме на Кристиан да освободи Гай.

Авиза се уви в наметката си и я закопча. После провери дали дясната й ръка може да се движи свободно.

Балдуин не се поколеба. Смъкна кървавата превръзка от главата си и я хвърли в огъня. Грабна наметката си и последва Авиза. Настигна я в двора.

— Сигурен ли си, че можеш да ходиш? — попита тя.

— Получих удар по главата. Ръцете и краката ми са здрави. Мога да вървя. — Той й отвори портата към пътя. — Мога и да се бия. Онзи, който ме удари, ще си плати скъпо и прескъпо.

— Надявам се да го срещнеш в бой. — Авиза вървеше уверено напред. По едно време хвърли поглед към малкия селски двор. Ще изпълни задачата, поставена от кралицата. А после…

Не беше сигурна какво ще направи после. Планът й да се върне в Сейнт Джудс Аби беше лесно изпълним, но предизвикателството на Кристиан да заложи всичко на една карта и да познае екстаза в прегръдките му… Не, сега не биваше да мисли за нищо друго, освен да го опази жив и здрав. Всичко останало, дори поривите на сърцето й, можеше да почака.

 

 

Точно пред Авиза и Балдуин долетя шум от битка. Ядни викове и звънтене на стомана. След като напразно бяха търсили Кристиан повече от половин ден, двамата бяха уморени и гладни. Авиза вече бе загубила надежда да го намери, защото скоро щеше да се стъмни. Тя махна на Балдуин да спре и се помоли момчето да види жеста й въпреки сивата светлина и падащите снежинки. После извади меча си и влезе в гората. Ниските храсти бяха бодливи и опасни, но тя вървеше през тях, без да ги забелязва.

Изведнъж храсталакът свърши и Авиза се озова на празна полянка, осеяна със следи от току-що приключила битка. Навсякъде бяха разхвърляни окървавени тепа и оръжия. Но къде бяха изчезнали участниците в битката? Само до преди няколко секунди шумът се чуваше чак до пътя.

Авиза отиде до другия край на полянката, все по следите на бандитите, които бяха избягали като плъхове. Явно между тях имаше много ранени, защото сухата шума беше напоена с кръв. Ранените не могат да се движат бързо като здравите, прецени веднага тя. Ако тръгнеше след тях, можеше да ги настигне, преди да се скрият в леговището си.

Разбойниците явно си бяха спестили победното ликуване за по-късно. Възпрепятствани от раните си, вероятно не бяха отвели Кристиан със себе си, а го бяха скрили някъде наблизо и бяха оставили най-силния и най-бързия да го охранява. Значи трябваше да намери скривалището.

— Къде отивате, милейди? — попита разтревожено Балдуин.

Никъде, искаше да отговори тя, но вместо това каза:

— Няма да се отдалечавам.

— И аз — кимна Балдуин. Гласът му трепереше. Не от страх, а от гняв, че не се е бил редом с господаря си.

Балдуин започна да обикаля мъртвите и да ги оглежда. Един бе паднал с лице в земята и момчето се опита да го обърне.

— Какво правиш? — попита Авиза.

— Сър Кристиан ме е научил, че рицарите и оръженосците им не оставят умиращи неприятели на бойното поле. Дългът изисква бързо да освободим врага от мъките. — Момчето изохка и обърна падналия по гръб.

Авиза кимна, учудена от милосърдието на Кристиан. Това беше друга страна на чувството му за чест и дълг. Докато обхождаше с поглед края на гората, търсейки къде би могло да бъде скривалището, тя чу как момчето извика нещо. Гласът му пресекна от вълнение.

Авиза изтича при него и видя, че изпод един мъртвец стърчи дръжка на меч. Веднага го позна. Мечът принадлежеше на Кристиан.

— Света майко Божия! — извика пажът и се наведе да го вдигне. — Сър Кристиан никога не би оставил оръжието си доброволно.

— Ако негодниците го бяха забелязали, сигурно щяха да го вземат със себе си.

Момчето неволно се ухили.

— Сигурно се е бил здравата с тях и те не са мислили за нищо друго, освен как да го вземат в плен. — Когато осъзна какво е казал, Балдуин замлъкна уплашено.

Авиза огледа още веднъж полянката, обзета от ужас. Видя четирима мъртви. Кристиан не беше между тях. Къде ли са го отвлекли?

— Ти имаш остри очи, Балдуин — пошепна тя и сложи ръка на рамото на момчето, което се готвеше да обърне поредния убит. — Опитай се да откриеш накъде са тръгнали бандитите.

В очите му проблесна гордост. Той скочи и бързо обиколи полянката в търсене на нещо, което Авиза не беше забелязала.

В това време Авиза коленичи до мъртвия и го огледа, без да се докосва до него или до меча. По дяволите! Кръвта по смъртоносните рани беше засъхнала. Този човек бе умрял преди няколко часа. Как така? Та нали само преди минути беше чула тук шум от битка? Какво се беше случило на тази полянка?

Направи й впечатление, че мъртвият носи на шията си кожена връв със стъклени топчета. Някои бяха прозрачни, други имаха във вътрешността си цветни спирали. Същата връв като на бандитите, които ги бяха нападнали вчера. И като… тя извади пръстена на Гай със стъклената перла и замръзна на мястото си. Ако разбойниците все още бяха наблизо — а тя подозираше, че е така, защото нямаше друго обяснение за шумовете, привлекли нея и Балдуин към това място, — тя не искаше да намерят пръстена у нея. Не знаеше какво общо имат двете неща, но не вярваше в случайността. Между пръстена и огърлиците на разбойниците съществуваше връзка.

— Лейди Авиза! — В гласа на Балдуин звънна паника.

Авиза скочи и извади меча си. Някой бе опрял нож в гърлото на пажа. Мъж, облечен като разбойник, стоеше зад него. Тя се извърна леко настрана и наметката й скри меча на Кристиан.

— Вие ли сте лейди Авиза? — попита мъжът.

— Да. — Тя напрегна цялата сила на волята си и гласът й прозвуча равнодушно, каквото беше и лицето й. — А вие сте…?

— Човек, който носи послание за вас.

— Слушам ви.

— Ще ме чуете по-добре, ако не държите меч в ръка.

Авиза нямаше друг изход, освен да прибере меча в ножницата.

— Още по-добре ще ви чуя, ако освободите момчето — отвърна тя и вирна брадичка.

Когато разбойникът — едър, костелив тип на възраст колкото баща й — блъсна момчето настрана, тя видя съвсем ясно, че и той носи на шията си връв със стъклени перли. Той пъхна ножа си в колана, придърпа тъмната си дреха и се усмихна. Зъбите му бяха неравни и жълти като косата му.

— Спестихте ми усилията да ви търся, милейди. — Мъжът се поклони иронично.

— Вие ли вдигнахте шума, който ни показа пътя насам?

Очите му се присвиха.

— Умна сте, милейди.

— Къде са Кристиан Лоуъл и брат му?

— В наша власт.

— Къде са?

— Там, където ще останат, докато се съгласите да платите откуп.

— Живи ли са? — попита задавено Балдуин.

— Каква полза да ги убият сега? — отвърна Авиза, преди разбойникът да е отворил уста. Въпреки че той се възпротиви, тя издърпа момчето зад себе си. — Тогава ще имат двама мъртви и никакви пари. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и срещна спокойно погледа на разбойника. Надяваше се, че не е умен като баща й. — Каква цена искате за свободата им?

— Цената, която ще определите, когато дойдете да ги откупите.

— Кога и къде ще стане това?

— Недалеч оттук, все на юг, се намира малко село. През него тече поток. Следвайте го една миля на запад и ще видите полянка с едно-единствено дърво точно в средата. Чакайте там, докато дойде някой.

— Много добре. Кога?

— Когато слънцето докосне западните възвишения.

Авиза поклати глава. Когато сенките са се настанили между дърветата и не се вижда почти нищо, тя и Балдуин ще са в много неизгодна позиция. Трябва да убеди разбойника да приеме техните условия. Но как?

„Жената има и други възможности да наложи волята си“ — чу тя гласа на Кристиан в главата си. „Като се преструва на безпомощна?“ — бе попитала тя. „Като прилага специфични женски хитрости.“

Не беше очаквала, че ще проумее значението на думите му при такива ужасни обстоятелства. Досега беше разчитала на уменията, придобити в абатството. Може би е била твърде зависима от тях.

Авиза сведе поглед и затрепка с ресници, за да може да следи реакцията на разбойника.

— Нали не очаквате от мен да вляза в гората след падането на мрака? — Тя издаде звук, който трябваше да звучи като задавено хълцане. — В тези гори бродят призраци…

— Наистина ли вярвате в бабините измишльотини?

— А вие не вярвате ли? — изплака тя и скри лице в ръцете си. Разбира се, продължи да наблюдава разбойника през разперените си пръсти. — Не смейте да искате това от мен! В никакъв случай няма да вляза в гората след залез-слънце!

— В здрача…

Авиза протестира възмутено.

— Тогава е още по-ужасно. Духовете още не са се върнали в гробовете си. — Авиза поклати глава. Дано вече се е стъмнило достатъчно, за да не може разбойникът да забележи преструвките ми, помоли се тя.

— Лейди Авиза? — промърмори смаяно Балдуин. Никога не я беше виждал толкова безпомощна.

— О, миличък Балдуин, какво щях да правя без теб? — Тя го притисна до себе си и скри лицето му в дрехата си. През цялото време внимаваше да не се движи много и да прикрива меча на Кристиан.

Момчето се обърка съвсем.

— Милейди?

— Направи се, че ме утешаваш — изсъска в ухото му тя. — Ти си моят верен спътник и помощник.

Балдуин мълча дълго и Авиза се уплаши, че не я е разбрал. Може би беше твърде млад и твърде уплашен, за да разбере какво смята да прави тя. Ала когато Балдуин най-сетне отвори уста, тя въздъхна облекчено.

— Вие знаете, че съм готов да умра за вас, милейди.

— Не е нужно — ухили се разбойникът. — Трябва само да следвате указанията, които ви дадох.

Авиза бутна Балдуин настрана и падна на колене. Роклята й покри дръжката на меча. Тя вдигна умолително ръце към разбойника и изплака жално:

— Ще ги изпълня, но само ако слънцето е прогонило призраците от гората. Умолявам ви, благородни господине, нека да се срещнем по светло.

— Това не зависи от мен.

— Тогава ви заклевам: върнете се и попитайте господаря си! — Тя отново скри лице в ръцете си и се опита да накара раменете си да затреперят. Изхълца няколко пъти с надеждата да го заблуди и продължи: — Не мога да вляза в гората, когато мракът е освободил скитащите духове на самоубийците и…

— Момчето?

— Той е ранен.

— Не виждам рани.

— Някой от вашите го улучи в главата. Не чувате ли, че говори с натежал език като пиян? — Авиза отново надникна между пръстите си, за да види как реагира разбойникът. — Искам да освободя Кристиан Лоуъл. Наистина искам, но не мога. Ако вляза в гората, призраците ще ме отвлекат.

— Милейди…

— Моля ви! — извика тя.

Мъжът изръмжа гневно и Авиза се обнадежди, че му е омръзнало да слуша глупостите й и ще се съгласи. Той промърмори нещо и тя вдигна глава.

— Почакайте ме тук. Ще дойда пак.

— Благодаря ви, благородни господине.

Искаше й се да се хвърли в краката му, но не биваше да преувеличава. Какво ли правеше една истинска дама в подобна ситуация? Ох, май повечето дами не изпадаха в такива ситуации…

Авиза почака, докато мъжът изчезна между дърветата, и се надигна бавно. Може би той се е скрил някъде и дебне да види реакцията й. Затова изохка няколко пъти и оплака злощастната си съдба, довела я на тази полянка. Оплака участта на Кристиан и високо заяви, че в никакъв случай не би влязла навътре в гората след здрачаване. Спря едва когато Балдуин й оказа със знаци, че разбойникът се е отдалечил.

Обърна се към момчето и се усмихна.

— Ти се държа много добре, Балдуин.

— Може би онзи няма да дойде повече…

— Ще дойде.

Авиза посегна към меча на Кристиан. Стъпи върху рамото на мъртвеца и с мъка издърпа оръжието изпод тялото му. Кръвта, събрала се на локвичка под него, потече по острието и закапа по земята. Авиза коленичи и избърса оръжието със суха шума. Когато стана и вдигна меча, се учуди безкрайно — макар и по-дълъг от нейния, той беше толкова добре балансиран, че можеше да го върти без усилие.

Балдуин беше устремил поглед към меча на Кристиан. С почти благоговейно движение той извади своето оръжие и докосна острието.

— Кълна се, че няма да се предам на смъртта, докато не освободя братовчедите си — изрече с достойнство, подобаващо на много по-възрастен от него.

— Аз ще ти помогна да изпълниш клетвата си.

Авиза затъкна меча в колана си и уви дръжката с кожени върви, за да я закрепи добре. Над полянката повя леден вятър. Дали изведнъж бе станало студено, или ледът беше в сърцето й?

Мина час, след него още един, а те продължаваха да чакат. Авиза не смееше да се отдалечи от полянката, защото всяко нейно действие можеше да даде повод на разбойниците да убият Кристиан. Слънцето бавно изчезваше зад далечните възвишения. Над полянката се носеше миризмата на смъртта.

Как мразеше бездействието! Защо бе оставила разбойника да тръгне сам? Ако се беше разплакала по-силно, ако беше получила истеричен пристъп, сигурно щеше да смекчи сърцето му и той щеше да я вземе със себе си. Това беше начин да види как са Кристиан и брат му. Може би дори да извоюва освобождаването им. А сега не можеше да направи нищо, освен да се взира в мрака и да се надява, че разбойникът ще се покаже от сенките на дърветата.

— Мене ли търсите, милейди?

Стресната от подигравателните думи, Авиза се обърна. Най-сетне се бе завърнал. И то не сам, а с двама придружители. Тя потисна инстинкта да посегне към меча си. Нали трябваше да я смятат за нещастна, безпомощна жена.

— Радвам се, че се върнахте! — извика тя, надявайки се, че реакцията й изглежда истинска. Скръсти ръце под гърдите си — така двата меча щяха да са й под ръка.

— Нашият водач е добросърдечен, милейди, и се съгласи с предложената от вас среща. — Мъжът направи подигравателен поклон. Усмивката му беше ледена като вятъра. — Но ще трябва да изпълните условията му.

— Кажете ги и ще видим.

— Той не желае да преговаря с жена.

— Момчето не може да поеме тази задача. Раната на главата му е тежка. — Тя погледна многозначително пажа и Балдуин сведе глава. Дали за да потвърди лъжата й, или за да скрие разочарованието си?

— Това е и нашето мнение. Затова ви предлагам посредник, милейди. — Разбойникът отметна глава назад и смехът му отекна в короните на дърветата.

— Посредник? — Сърцето подскачаше в гърдите й. Дали пък не бяха решили да освободят Кристиан? Не й беше ясно какво означава това, но в сърцето й покълна надежда. — Кой е той?

— Вижте сама. — Мъжът посочи зад нея. — Върнете се на пътя. Той ви чака там.

— А после?

— После ще имате човек, който да преговаря с Пит.

— С кого?

Разбойникът се намръщи. Явно бе осъзнал, че не е трябвало да споменава това име. Погледна другарите си и ръцете му затрепериха. Дали се бе уплашил за живота си? Толкова ли строг беше главатарят им?

— Вървете на пътя и ще видите кой е посредникът — излая той. — После тръгнете на изток, прекосете реката и чакайте по-нататъшни нареждания в кръчмата до брода.

Авиза кимна. Беше безсмислено да настоява за повече. Страхът на разбойника беше очевиден. Балдуин се опита да каже нещо, но погледът й го спря.

Авиза направи крачка назад и хвана ръката на пажа. Подръпна я леко и той разбра: нагоди крачките си към нейните и двамата се отдалечиха заднешком. Разбойникът не се помръдваше. Усмивката бе изчезнала окончателно от лицето му.

— Вярвате ли в думите му? — попита тихичко Балдуин, когато се отдалечиха достатъчно.

— Няма причини да ни лъже.

— Но той е разбойник, милейди!

— Разбойник, който иска да получи богат откуп. Заедно с другарите си, разбира се.

— Защо не поиска да ни каже какви са условията?

— Защото се надява, че като видим Кристиан, ще се зарадваме и ще изпълним всичките му искания.

Балдуин оглеждаше внимателно околността.

— А как ще съберем пари за откупа?

— Едно след друго. — Авиза се усмихна и сложи ръка на рамото му. — Първо да намерим посредника, който ни обещаха.

Балдуин кимна. Дали и в моите очи свети надежда като в неговите? — запита се Авиза. И той ли си представяше, че ще намерят Кристиан жив и здрав на пътя?

Когато излязоха на пътя, Авиза се огледа. На няколко крачки от тях седеше мъж, скрил лице в ръцете си. Преди да е направила и една крачка, Балдуин хукна към него.

— Гай! — извика зарадван пажът. — Милейди, това е сър Гай!

Авиза с мъка преглътна разочарованието си и се запъти към Гай. Не беше изключено разбойниците да ги наблюдават и да чакат тя да падне в заложения капан. Едва когато се озоват на сигурно място и вече не ги заплашва опасност от подслушване, ще престане да играе ролята на плашливата дамичка.

Когато тя се приближи, Гай се изправи бавно. Изглеждаше ужасно. Нападаните по челото му коси бяха залепнали върху дълга порезна рана. Един от ръкавите му беше отрязан. По лицето му имаше сини петна, в едното ъгълче на устата се виждаше кръв.

Авиза свали наметката си и му я подаде. Гай буквално я изтръгна от ръцете й и се загърна с дебелата вълнена дреха. Балдуин недоволно поклати глава.

— Искате ли моята наметка, милейди? Няма да позволя да мръзнете.

— Какво те е грижа за нея? — Гай вдигна качулката на главата си. — По-добре се погрижи за мен. Не виждаш ли каква цицина на главата ми направиха онези проклети негодници!

— Въпреки това ви пуснаха — заяви Авиза, докато оглеждаше храсталаците зад него. — Защо?

— Откъде мога да знам какви мисли се въртят в главите на негодниците? — отговори с тракащи зъби Гай.

— Лошо ли сте ранен?

Гай се ухили, улови ръката й и я вдигна към бузата си. Притисна дланта и към леденостудената си кожа, а с другата ръка я привлече към себе си.

— Защо не ме целунете, за да изчезне болката, благородна Авиза?

— Нищо не може да поправи положението ви.

— Знам няколко нещица, които биха могли да ме оправят. — Когато Авиза се опита да се освободи, той стегна хватката си. Плъзна ръка по гърба й и зарови пръсти в разпуснатата й коса. Когато устата му завладя нейната, Авиза се стресна. Извърна се настрана и поклати глава. Не искаше да я целува Гай, а Кристиан. Искаше Кристиан да бъде свободен.

Гай посегна отново към нея и тя реагира инстинктивно. Сграбчи китката му и изви ръката назад. Той изкрещя и тя разхлаби хватката.

— Къде сте научили това? — изсъска Гай, а Балдуин пристъпи по-близо, зяпнал изненадано.

— Защо задавате въпроси? — изстреля в отговор тя. — Единственото, което има значение сега, е да освободим Кристиан. Казаха ми, че трябва да преминем някакъв брод и да влезем в кръчмата на другия бряг, където да чакаме по-нататъшни указания. Там ще ни кажат как можем да откупим Кристиан. Знаете ли какво искат разбойниците?

Гай вдигна рамене, но избегна погледа й. Какво криеше? Щом стигнем в кръчмата, ще го разпитам, реши Авиза. А после ще спасим Кристиан, Тя се бе заклела в живота и честта си да го пази.

 

 

Кръчмата с нисък таван беше препълнена. Паяци и други твари, които живееха по гредите, сипеха мръсотия по каменния под и клатещите се маси. Камината в задната стена не беше запалена. Димящите газени лампи и миризмата на развалено месо и кучешки нечистотии бяха задушаващи.

Кръчмарката, жена с гъста посивяла коса и повехнало, но все още красиво лице, въведе Авиза и Гай в стаичката за специални гости, която обаче не беше в по-добро състояние. Показа им дървеното легло, застлано със слама, и прозореца с изкривени от вятъра греди и зачака да чуе мнението им.

— Достатъчно е, благодаря — проговори тихо Авиза.

Гай отвори уста за подигравателна забележка, но тя го изгледа мрачно и той млъкна. По краткия път до кръчмата се оплакваше непрекъснато. Искал си коня. Той бил син на барон и не можел да върви пеша. Било му студено. Умирал от жажда. Защо да не изпратят Балдуин да им намери коне? Авиза се направи, че не е чула забележката му колко приятно ще си прекарат времето в отсъствие на Балдуин, и не прие идеята му да изпратят момчето само в кръчмата. По лицето на пажа личеше, че страда и от раната си, и от страха за Кристиан.

— Лейди Авиза е много учтива — рече Гай, върна се в кръчмата и извика да им донесат ейл.

— Лейди? — Кръчмарката се опули изненадано. — При нас никога не е влизала лейди. За нас е чест, милейди. Кажете ми какво желаете и ще се погрижа да ви го намеря.

Авиза свали ръкавиците си и ги хвърли на сламеника.

— Очакваме вест. Ще ви бъда много благодарна, ако незабавно изпратите човека, който я носи, в стаята ни. Изпраща го Пит.

— Пит ли? — Кръчмарката се стресна. — О, милейди, вие не би трябвало да имате нищо общо с такъв тип.

— Права сте, но нямам избор. — Авиза нямаше никакво намерение да й разказва за случилото се.

— Пит и другарите му не са обикновени горски разбойници, милейди.

— Знам това. Всички носят на врата си нанизи със стъклени перли. Знаете ли какво означават? — Авиза си припомни сребърния пръстен, който й бе дал Гай, и потръпна. Приликата беше очебийна.

— Перлите сигурно имат някакво значение, но никой не го знае. Бандитите са изчадия на ада, които искат да върнат страната ни към мрачните времена.

— Да, знам. Предупредиха ни да се пазим. — Авиза хвърли поглед към вратата и видя, че Балдуин и Гай разговарят оживено. Пажът се мръщеше и тя разбра, че Гай му се кара. — За съжаление сме принудени да преговаряме с тях. Пит е обещал да се свърже с нас.

— Щом е обещал, ще дойде.

— Доколкото разбирам, нападенията му не са рядкост?

— Крал Хенри Стари е отвъд канала, а за крал Хенри Млади се говори, че властта му не стига много далеч. — Кръчмарката понижи глас. — След като архиепископ Томас се върна в Англия, високопоставените духовници вече нямат време да се занимават със светските неща. Сега трябва да решават дали са с краля или с архиепископа.

— Вероятно това означава, че трябва да преговаряме с Пит и бандата му без подкрепата на местния конетабъл?

Жената се изсмя дрезгаво.

— Конетабълът не смее да се изпречва на пътя на Пит. Последният ни конетабъл се похвали, че ще унищожи бандата, но го намериха нарязан на парчета и парчетата бяха разхвърляни в църквата.

Стомахът на Авиза се сгърчи от болка и тя преглътна мъчително.

— Значи ще преговаряме сами с разбойниците…

— О, милейди, трябва да разберете, че никой не преговаря с Пит. Той поставя условията, а другата страна плаща.

— И какво иска обикновено?

— Онова, което най-малко очаквате — отговори с треперещ глас кръчмарката. — Нещо, което жертвата не е готова да даде. Ако искате да видите приятеля си жив, милейди, направете, каквото ви каже. Една грешка и всички ще умрете… или ще се молите да ви убият.