Джослин Кели
Дамата с меча (17)

17

Авиза разтърка челото си. Не беше в състояние да скрие треперенето на пръстите си. Болката започна, когато хвърли на земята разбойника с ножа, и се засилваше с всяка минута. Започваше от лявата страна на тила и се разпространяваше в рамото. Даже звукът на собствения й глас отекваше болезнено в главата й. Въпреки това се насили и пошепна на Балдуин да си почива.

Духна лампата в стаичката, където спеше момчето, и отиде в съседното помещение. Зад средната стая имаше още една, обзаведена с хубаво и скъпо легло. Гай веднага си го бе присвоил.

В средната стая имаше маса и две ракли, Кристиан не се връщаше и тя седеше на пейката опряла лакти на масата, стиснала чело между дланите си. Сега беше подходящ момент да размисли. Когато Кристиан беше наблизо, мислите й постоянно се отклоняваха към него. Трябваше да реши проблема, който се бе явил изненадващо в замъка на лорд Де Сомвил.

От привидно нападнатия й бащин дом не бе дошъл никой, за да помоли за помощ. Може би е станало недоразумение? Тя си спомни, че абатисата я бе помолила да не стига до дома на лорд Де Сомвил, преди да са минали четиринайсет дни от срещата с Кристиан. Тя бе спазила съвестно този срок и се яви тук едва в седмицата преди Коледа. Тя беше тук, но никой от манастира не бе пристигнал в крепостта. Трябваше да измисли нещо, за да попречи на Кристиан да продължи пътуването си към Кентърбъри.

Сякаш го бе повикала с мислите си, Кристиан влезе с табла в ръце. На таблата бяха поставени няколко бокала и прашна бутилка. Той я остави на масата и започна да разтрива подутата си китка.

— Още ли те боли? — попита тя и мушна ръце под полата си, за да скрие треперенето им.

— Ще се оправя. Как е Балдуин?

— Спи. Раната е дълбока. Изгубил е много кръв.

— А брат ми?

Лицето й се затвори.

— Получи същото приспивателно, защото се оплакваше от болки. Последната му рана явно е от трън.

— Тежко обвинение.

— Ако мислиш, че се лъжа, иди и виж сам.

— Сигурно не се лъжеш, Авиза. Ти си права във всичко. — Кристиан въздъхна. — Прощавай. Това беше най-лошата седмица в живота ми.

— И за мен не беше удоволствие.

— Никакво ли?

Авиза прехапа устни, за да не му даде отговора, който очакваше. Разбира се, че се беше наслаждавала на прегръдките и целувките му, променливи като настроенията му. Той беше пълен с противоречия, лесно избухваше, но беше мек по природа. Постоянно загрижен за Балдуин, но в същото време настояваше момчето да изпълнява съвестно поставените му задачи. Белязан от позора върху семейното име и семейната чест, той бе принуден да приема обиди от хората, които би трябвало да му бъдат съюзници.

Когато Авиза не отговори, Кристиан тръгна към стаичката на Балдуин.

— Ще оживее ли?

— Ако раната не се замърси. Скоро ще сменя превръзката и тогава ще мога да кажа повече. На неговата възраст раните зарастват бързо. — Тя стана и се запъти към него с протегната ръка. Ала като видя как треперят пръстите й, бързо я отдръпна. — Балдуин вече никога няма да направи грешката да свали ръката си пред лицето на противника.

— Още не е участвал в битка и няма шанс срещу опитен противник. Не биваше да го окуражаваш.

— Не съм го направила. Той имаше заповед да ме охранява. Заповед, изречена от теб.

— Трябваше да му заповядаш да стои отзад.

— И какво от това? Щеше да се промъкне след нас.

Кристиан се обърна рязко към нея.

— Той е още почти дете. Можеше да го убият.

— Да, но остана жив. И се би смело. С риск отново да предизвикам гнева ти, ще ти напомня, че във вените му тече кръвта на Лоуъл.

— Не съм го забравил. И никога няма да забравя, че днес бе пролята наша кръв.

— Точно така. Никога не го забравяй.

Думите й явно го изненадаха, защото й хвърли замислен поглед, преди да се върне до масата с бутилката. Авиза влезе в съседната стая, за да види как е Балдуин и да го завие. Той промърмори нещо насън и тя се усмихна. Всеки звук, излязъл от устата му, беше знак, че е жив.

Когато се върна в средната стая, Кристиан наливаше кехлибарено вино в две чаши. Вдигна едната и й я предложи. Тя отпи голяма глътка и потръпна. Виното стопли устата й, но не беше в състояние да разтопи ледената стена около сърцето й. Бързо остави бокала на масата.

— Пий, Авиза — подкани я Кристиан и отново й подаде бокала. — Подправеният „Бастард“ действа много успокоително.

Тя познаваше испанското вино, любимо на английските аристократи.

— Наистина имам нужда от нещо успокоително.

— Какво те тревожи? — Той се усмихна криво и добави: — Като изключим раните на Балдуин и случилото се през последните дни.

— Това не е ли достатъчно?

Той поклати глава.

— Не и за теб, Авиза. Гай ми разказа как са те гледали всички, когато си размахала меча си в кръчмата.

— Брат ти обича да преувеличава.

— Този път не. Ти си убедила селяните да те следват въпреки смъртната опасност.

— Нямах никакво намерение да ги поведа към смъртта. — Авиза остави бокала. Тъпата болка в главата й се засилваше. — Ако наистина съм успяла да ги убедя, че не бива да се оставят Пит да ги мъчи, много се радвам.

— Ти беше силна като дъб, докато стигнахме до дома на Де Сомвил. Оттогава се държиш като престъпница преди последния съд. Надничаш във всеки ъгъл и се стряскаш при всеки шум.

— Нищо ми няма. — Тя посегна към бутилката и отново напълни чашата си. Отпи голяма глътка, но спря, защото изведнъж забеляза, че виното увеличава треперенето на ръцете й. Ако бяха треперили така, когато се изправи срещу Пит и бандата му, нямаше да може да се справи с нито един от разбойниците.

— Не ме лъжи, Авиза. — Кристиан взе чашата от ръцете й и я остави на масата. Улови пръстите й и продължи шепнешком: — Ти трепериш, сякаш си станала едно листенце от силния дъб. Какво те безпокои — сега, когато би трябвало да се радваш, че сме стигнали живи и здрави до дома на лорд Де Сомвил?

— Трябва да погледна в очите онова, което още бих могла да загубя — отвърна също шепнешком тя.

— Аз се заклех да ти помогна да спасиш сестра си и ще сдържа обещанието си. — Той вдигна ръката й към устните си.

Езикът му помилва кожата й и по тялото й пробяга гореща тръпка. Стисна ръката му до болка, готова да заплаче. Изпълнена от страх, че могъщата страст, която се надигаше в нея като прииждаща река, ще я отвлече. Въпреки това се притисна до него, изпълнена с желание да усети милувката му.

Нежната му усмивка изразяваше копнеж, който се разрасна до неудържим порив. Знаейки, че това е лудост, тя копнееше за целувките му — жарки, пламтящи, даряващи удоволствие, което беше повече от сън. Дъхът й пареше в гърлото му, докато сърцето й биеше така шумно, че и двамата го чуваха.

— Авиза… — Дишането му беше накъсано като нейното. — Ако не трябваше да бдиш над Балдуин, щях да поискам да излекуваш мен.

— Раните ти…

— Докосването ти ще ги излекува. Днес ще се грижим за Балдуин, но щом опасността отмине, и аз ще имам нужда от грижите ти. — Той я целуна нежно по устните и я пусна.

След като Кристиан се скри в съседната стая, Авиза посегна към чашата. Пръстите й трепереха толкова силно, че разля малко вино. През последните дни тя бе победила опасен противник, като беше използвала овладените в манастира бойни изкуства. Но как да победи желанието да се слее с Кристиан, което беше в противоречие с клетвите, дадени в манастира? Никой не я беше научил на това изкуство. Не можеше да води повече тази битка. Искаше да се отдаде на страстта в прегръдките му.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Ти си сестра от ордена. Не е редно да си с него.

О, я млъкни! — изфуча тя на гласа, който не преставаше да я призовава към здрав разум. Как да го заглуши поне за една нощ!

 

 

Балдуин изпи билковата отвара и върна чашата на Авиза.

— Омръзна ми да спя — прошепна той и направи гримаса.

— Сънят е най-доброто лекарство. — Тя го зави до брадичката й хвърли отгоре му още една кожа. — Скоро ще празнуваме Коледа.

Момчето промърмори нещо неразбираемо.

Авиза изнесе чашата от стаичката, зарадвана, че рамото вече не я боли. Наведе се да изплакне съдчето в кофата, оставена до закования с греди прозорец и въздъхна. От пристигането им в дома на лорд Де Сомвил бяха минали два дена. Балдуин бързо укрепваше, но надеждите й да получи помощ от Сейнт Джудс Аби бързо намаляваха. Когато украсиха голямата зала със зелени клонки, тя не можа да се зарадва на настъпващите празници като другите обитатели на замъка.

Приближиха стъпки и спряха пред вратата. Тя вдигна глава и видя голяма сянка. Сърцето й заби развълнувано — докато установи, че сянката е на Гай. Той беше сам, а това беше причина за тревога. Понеже той вече не можеше да се излежава по цял ден и да се преструва на тежко ранен, тя бе предположила, че е тръгнал да преследва хубавите слугинчета и да упражнява любовните си изкуства.

Изправи се и проговори студено:

— Ако търсите Кристиан, той не е тук.

— Знам. Видях го да говори с Де Сомвил в залата. — Гай се усмихна многозначително. — Мисля, че нашият домакин е променил мнението си. Вече го смята за достоен да пребивава в дома му.

— Ако желаете да си починете, аз ще изляза. — Авиза направи знак с глава към полуотворената врата на стаята му.

— Не е нужно. — Той протегна ръка. — Можете да дойдете с мен.

Тя го дари с унищожителен поглед. За съжаление той остана без въздействие. Гай се усмихваше все така многозначително.

— Прекрасна Авиза, не е нужно да отричате истината.

— И каква истина отричам според вас?

— Че не принадлежите на брат ми.

— О, тук сте прав. — Авиза не преставаше да се чуди, че животът и в манастира я е предпазил от безнадеждното съществуване на толкова много жени. Ако не я бяха отвели в манастира, щеше да е собственост на баща си, а после да премине в ръцете на съпруга си и да му принадлежи като куче или кон. Каква ужасна представа. Да, тя искаше да остане с Кристиан, но като равен на него човек.

Гай се опря с две ръце на масата и заяви:

— Това звучи много приятно от вашата уста, красива Авиза.

Тя се опита да се отдалечи от миришещата му на ейл уста, но той вдигна ръка и я спря. За да мине покрай него, трябваше да приложи сила.

— Трябва да видя как е Балдуин — проговори предупредително тя.

— Нали преди малко бяхте при него. — Той се наведе към нея и я притисна до стената. Рамката на прозореца се вряза в гърба й и тя се опита да го отблъсне.

— Пуснете ме!

— Защо? — попита с усмивка Гай. — Нали трябва да ви дам възможност да опознаете превъзходните ми способности.

— Не е нужно. Чух някои неща и те са ми достатъчни.

Той се изпъчи гордо.

— Сигурно много жени са ви казали, че би било глупаво да се откажете от блаженството, което можем да преживеем заедно.

Авиза неволно се запита как е могла да нарече Кристиан арогантен. Брат му го надминаваше по всички линии.

— Отказът се отразява благотворно на душата — изстреля тя в отговор.

— Затова ли не сте в леглото на Кристиан?

— Не съм казала, че не желая вниманието на брат ви.

— Да, разбирам, че го желаете. — Той плъзна ръка по тила й и когато тя извърна глава, улови брадичката й и я обърна към себе си. — Не ви ли е ясно, че му отказвате нещо, което желае повече от вас?

Авиза спря да се отбранява.

— Какво искате да кажете?

— Кристиан иска да се прослави като велик воин. Как би могъл да го постигне, като вие постоянно му спасявате живота?

Авиза вирна брадичка.

— Нямаше да се наложи да му спасявам живота, ако вие бяхте способен да се биете редом с него.

— Нали си има Балдуин? Хлапето го следва сляпо във всяка битка. Аз не му трябвам. — Пръстът му помилва ухото й. — Вие също не му трябвате, прекрасна Авиза. Той гори от желание да изтрие петното, което ни лепна нашият скъп баща, изоставяйки Хенри в най-черния му час. Нима не разбирате? Винаги когато се притичвате на помощ на Кристиан, това е знак, че той се е провалил. Като баща ни.

Авиза го гледаше втренчено. Много искаше да му възрази, но не можеше. Знаеше за големите надежди на Кристиан, но не преставаше да доказва смелостта си и да не допуска той да прояви своята. В деня, когато се срещнаха, тя надхитри разбойниците. После пак тя го освободи от пленничеството при Пит. Ако не го бе направила, това можеше да му струва живота. Тя се бе заклела да го защитава и правеше всичко необходимо, без да подозира, че с това унищожава надеждите му да възстанови опетнената семейна чест.

Когато Гай се ухили победоносно, тя изсъска:

— Двуличен негодник! Лицемер! Говорите лъжи, в които има частица истина, за да накарате другите да ви повярват.

— Ще ви кажа всичко, което искате да чуете, но трябва да дойдете с мен. — Той хвана дясната й ръка и я повлече към спалнята си.

— Пуснете ме!

— При мен ще намерите сладко облекчение, прекрасна Авиза.

— Пуснете ме!

Той продължи да я тегли.

Реакцията й дойде автоматично. Сграбчи левия му ръкав и заби юмрук между краката му. Той изстена и се сгърчи от болка, но не я пусна.

Авиза посегна под лявата му ръка и се наведе. Преметна го през гърба си и го хвърли върху каменния под. Гай изстена отново и замлъкна.

Тя се обърна рязко и излезе навън. Трепереше по-силно, отколкото след битката с Пит. Най-добре да слезе в килера и да вземе нови билки за Балдуин. Само така ще се успокои. Но не тромавият опит на Гай да я прелъсти бе разтърсил самообладанието й, а твърдението му, че тя е причината Кристиан постоянно да доказва смелостта си.

 

 

Някой извика името й и Авиза спря. Обходи с поглед голямата зала, украсена със зелени клонки, и видя лорд Де Сомвил да й маха оживено. Авиза привдигна полата си и забърза към него. Колкото повече се отдалечи от покоите си, толкова по-добре. Дано Гай се осъзнае скоро и да потърси късмета си другаде.

Изведнъж някой я сграбчи. Тя бе готова да вдигне ръце и да се отбранява, когато осъзна, че я прегръщат две жени. Две жени, които я наричаха „сестро“.

По-голямата, с половин глава по-ниска от Авиза, пошепна в ухото й:

— Съжалявам за закъснението. Имаше силна буря, която ни забави с дни.

Авиза отстъпи крачка назад и огледа с усмивка двете си сестри. Косата на сестра Мавиза беше само малко по-тъмна от нейната и остра като четка. Тя беше с кръгло лице и ръце, цялото й тяло изглеждаше закръглено, но впечатлението беше измамно. Тя се движеше светкавично като невестулка и никой не можеше да се мери с нея в битка.

Като видя сестра Ермангардин, Авиза се стресна. Тъмнокосото момиче не беше по-голямо от Балдуин. Имаше невинно лице, което й подхождаше, защото не мечтаеше за суетния свят навън като другите момичета на нейната възраст в манастира. Защо абатисата бе изпратила и нея?

Тя помоли сестрите да седнат на една маса, от която можеха да виждат цялата зала, и отиде да благодари на лорд Де Сомвил, че й съобщи за пристигането им. Направи се, че не забелязва любопитството на барона, който нямаше представа какво е довело в замъка му двете момичета, попитали за Авиза. Явно кралицата го е уведомила само за нейното пристигане.

Когато Авиза се върна при гостенките си, сестра Мавиза тъкмо предупреждаваше младото момиче да си държи устата затворена.

— Постарай се да овладееш избухванията си — заключи тя и се усмихна на Авиза. — Скъпа сестро, много ни липсваше в манастира. Бяхме много разтревожени от отсъствието ти, докато узнахме защо е основана нашата обител.

— Вече всички ли знаят?

— Абатисата ни разказа малко след като ти замина. — Сестра Мавиза се засмя с мелодичния си глас. — Сестрите говореха какво ли не и достопочтената майка реши, че е най-добре да ни каже истината.

— Толкова сме горди — намеси се сестра Ермангардин.

— Гордостта е грях — сряза я Мавиза. — Не забравяй на какво са те учили, сес… Ермангардин. — Тя се изчерви и поясни: — Не бива да забравяме, че извън стените на манастира трябва да се обръщаме една към друга като светските дами.

Авиза кимна. Наистина не биваше да забравят това предупреждение. Една-единствена непредпазлива дума и истината, която тя толкова се бе старала да крие, щеше да излезе наяве.

— Радвам се, че сте тук.

— Безкрайно се учудих, когато абатисата ме прати да дойда при теб и да се представя за твоя сестра. Добре, че косите ни си приличат. Абатисата предпочиташе да изпрати сестра Малори, но косата й е тъмна като на моята млада спътница. — Мавиза се засмя и посегна към парче хляб, останало на масата. Разчупи го на две и подаде едната половина на Ермангардин.

Момичето се наведе към нея и попита тихо:

— Къде е клозетът? Ако хапна нещо, ще се пръсна.

Авиза й обясни откъде да мине и когато малката се отдалечи тичешком, попита Мавиза:

— Защо абатисата е изпратила Ермангардин с теб?

— И аз се учудвам. Вече няколко пъти съм я питала, но тя или избягва отговора, или казва истината, като твърди, че абатисата й е казала да изпълнява ролята на моя прислужница.

— Да, това звучи правдоподобно. Редно е да имаш прислужница.

— Освен това присъствието й придава достоверност на историята за бягството ми от враговете на семейството ни.

— Разкажи ми тази история. Ще се постарая да я запомня, за да не правя грешки, когато ме питат.

Мавиза разказа набързо как избягала от дома на Уейн от Моорбърг. Изчакала да започне празненството по случай предстоящата сватба, предрешила се като селянка и се измъкнала през задната врата. Обяснението, че баронът иска да се ожени за дъщерята на своя враг, звучеше правдоподобно — женитбата би му дала право да претендира законно за земите, които си е присвоил.

— А как си избягала от стражите, поставени от барона пред стаята ти? — попита Авиза, когато Ермангардин се върна и посегна към хляба.

— Аз… Господи, забравих!

Момичето заговори с пълна уста:

— Сложила си сънотворно във виното им. Получила си го от една слугиня, която ти съчувствала за тежката ти участ.

Мавиза се засмя и прегърна младата сестра.

— Май абатисата те е изпратила, за да помниш всички подробности. Сега обаче да чуем Авиза. Какво се случи, след като напусна абатството?

Авиза им разказа за преживяванията си, като пропусна много съществени подробности. Важното беше, че е успяла да предпази Кристиан от отиването в Кентърбъри.

Премълча за опита на Пит да замени пленника срещу пръстена, премълча и че се е сражавала заради Кристиан. И най-вече премълча, че гори от желание да се люби с него. Дали не посмя да им признае истината, защото се боеше, че ще я укоряват за слабостта — или защото се опасяваше, че ще я издадат?

— Ти се възхищаваш на сър Кристиан — отбеляза Мавиза и сложи ръце на масата. — Издава го усмивката ти, когато казваш името му.

— Той заслужава възхищение.

— Хубаво е, че е повярвал на измислената ти история. — Мавиза понижи глас. — Положението в Кентърбъри става все по-напрегнато.

— Какво се е случило?

— Архиепископът влязъл в катедралата, но хората говорят, че искал да отлъчи от църквата всички вярващи, които са на страната на краля. Даже се носят слухове, че има намерение да отлъчи самия крал.

Авиза изрече кратка молитва. Ако тези слухове, все едно верни или не, стигнеха до ушите на краля от другата страна на Ламанша, Хенри сигурно щеше да развихри буйния си темперамент и щеше да стори нещо, което да разцепи Англия. Тогава нищо нямаше да спре Кристиан да свърже съдбата си със съдбата на краля.

— Това той ли е? — попита Мавиза.

Авиза се обърна стреснато. Кристиан бе влязъл в залата от отсрещния край, и макар че беше много далеч от нея, тя виждаше лицето му така ясно, сякаш беше в обятията му. Той беше станал част от самата нея. Постоянно беше в мислите й — и наяве, и насън.

Дали бе усетил погледа й? Сигурно, защото се обърна и се запъти право към нея.

— Той ли е това? — попита Мавиза и стисна ръката й.

— Да.

— Не ми каза, че е толкова… толкова… — Тя се закиска, сякаш беше на възрастта на Ермангардин.

Авиза кимна. Кристиан беше толкова… толкова прекрасен. Силен, красив, смел, нахален, смущаващ… той беше всичко. И беше заел трайно място в сърцето й — тя го осъзна почти болезнено, докато той идваше към нея с лека стъпка по неравния каменен под. Кога бе подкопал решението й да се посвети изцяло на задачата си? В момента на първата им среща? При първата целувка? Когато я предизвика да се състезава с него, като й взе меча? Можеше да е всеки един от тези моменти… или някой съвсем друг. Какво значение имаше това сега?

— Той идва към нас! — Ермангардин беше в паника.

— Дишай дълбоко. — Авиза искаше да предупреди двете сестри да внимават какво говорят, но закъсня — Кристиан вече можеше да ги чува. Затова само направи предупредителен жест.

— Както чух, получила си прекрасна новина, Авиза — заговори той с широка усмивка. Никога не го беше виждала да се усмихва така.

— Най-прекрасната. — Тя стана и даде знак на Мавиза да последва примера й. — Моята сестра и прислужницата й.

— Милейди… — Когато Кристиан се наведе над ръката на изчервената Мавиза, Ермангардин се изкиска, но бързо затисна устата си с ръка.

— Скъпа сестро — рече с усмивка Авиза, — позволи ми да ти представя сър Кристиан Лоуъл, рицар в служба на крал Хенри.

— За мен е чест да се запозная с вас — пошепна задавено Мавиза, покашля се и продължи с по-нормален тон:

— Авиза ми разказа, че сте обещали да й помогнете при спасяването ми. Семейството ми ще ви е вечно задължено, сър Кристиан.

— Аз съм ви задължен. — Той се поклони отново и добави: — Моля да ме извините, но трябва да кажа нещо важно на сестра ви.

Мавиза го погледна изненадано, но кимна.

— Разбира се, сър. Аз ще отида да благодаря на лорд Де Сомвил за гостоприемството. Толкова се зарадвах, като видях сестра си, че забравих превилата на учтивостта. Моля ви, върнете се скоро при нас, за да си разкажем какво сме преживели.

Кристиан й подаде ръка. Авиза сложи пръсти върху лакътя му, удостои сестрите с окуражителна усмивка и се отдалечи. По пътя го попита какво има, но той не отговори. Вместо това я поведе по стълбата към общите им покои. Влезе в средното помещение и затвори вратата. После затвори и вратата към стаичката на Балдуин.

— Сигурно си много щастлива, Авиза — заговори той, но изражението му беше от мрачно по-мрачно. — Говорих с Де Сомвил и той ме увери, че ти и сестра ти сте добре дошли в дома му и можете да останете колкото си искате.

— А ти?

— Докато Балдуин не оздравее, аз няма да отида никъде.

Авиза въздъхна облекчено.

— Следователно ти ще останеш при Де Сомвил, докато изясниш плановете си за бъдещето — заключи той все така мрачно.

— Плановете ми за бъдещето?

Той смръщи чело.

— Не можеш да се върнеш в дома на баща си, докато лорд Уейн от Моорбърг владее насилствено земите ви. Така той само би постигнал онова, на което се надява от самото начало.

— Изглеждаш сигурен в думите си.

— Ти се биеш много добре, Авиза, но не можеш да се справиш с цяла армия воини.

Тя се изсмя презрително, дори изпухтя, макар да беше дама.

— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за мен? Наистина ли смяташ, че бих направила нещо толкова абсурдно?

— Не, мила. Имам високо мнение за теб и за способностите ти. А сега ми кажи какво се случи.

— Лорд Де Сомвил ме повика и изведнъж видях сестра си…

— Не долу, Авиза, а тук. — Кристиан посочи пода под прозореца. — Точно тук намерих брат си да лежи в безсъзнание. Когато най-сетне го свестих, каза твоето име.

— Трябвало е да повикаш някоя от слугините. За жена е по-лесно да го свести.

Кристиан приседна на края на масата.

— Особено за теб.

— Ако си мислиш, че съм го замаяла, лъжеш се.

— Не мисля. — Той се усмихна и преплете пръсти с нейните. — Убеден съм, че не си извършила нищо, за да го окуражиш, но те моля да се отнасяш по-кротко с него. Особено ако прояви глупостта да направи нов опит за сближаване.

— Нали няма нищо счупено?

Кристиан се засмя тихо.

— Не, но само защото ти си внимавала да му дадеш един малък урок. — Привлече я към себе си и помоли: — Авиза, обещай, че ще се отнасяш меко с брат ми.

— Ако ме остави на мира.

— Ще му кажа. Надявам се, че е научил урока си. — Пръстите му се плъзнаха по гърба й. — Аз обаче не съм.

Авиза притисна ръце към гърдите му и пошепна:

— Това ме радва. — Впи устни в неговите и моментално забрави Гай. Забрави и всички лъжи, които беше изрекла. Остана само една мисъл и тя не се изгуби в блаженството на целувките му. Ще направи всичко, та този мъж да остане жив.

Всичко.