Джослин Кели
Дамата с меча (6)

6

Светлината на малкото факли, които горяха в коридора, трепкаше по гредите на тавана, които бяха само на педя над главата на Кристиан. В сенките пред тях нещо се раздвижи и Авиза посегна към колана си. По дяволите! Мечът й бе останал в стаята.

— Не се бой. — Кристиан се засмя нежно, когато едно голямо куче се надигна, разтърси глава и се отдалечи. — Няма смисъл да се боиш от всяка сянка, Авиза. Паниката е съюзница на противника.

— Чувала съм. — Авиза не каза нищо повече. Кристиан отвори някаква врата. Какво би могла да каже? Че той повтаря дума по дума първия й урок в абатството?

Помещението зад вратата беше почти същото като онова, в което бяха оставили Гай и Балдуин. Огънят в камината явно беше запален наскоро, защото въздухът беше студен. Авиза знаеше, че би трябвало да изчака той да заговори пръв, но не издържа:

— Седнете и си свалете ботуша — помоли тя. — Трябва да прегледам глезена ви.

— Нищо ми няма.

— Защо куцате тогава?

Той се усмихна обезоръжаващо.

— О, Авиза, вие имате прекалено много ум за една жена.

— Надявам се, че тази обида е замислена като комплимент.

— Приемете я като факт. — Той се отпусна предпазливо на стола пред камината и свали ботуша си.

Авиза протегна ръка, за да опипа подутината на глезена, но той улови лявата й ръка и я вдигна към очите си.

— Откъде имате този пръстен?

— Брат ви настоя да го нося. — Тя се опита отново да го извади, но пръстенът сякаш се беше сраснал с ръката й.

— Брат ми е много великодушен.

Думите бяха произнесени толкова остро, че тя рязко вдигна глава и погледна в напрегнатото му лице.

— Може би, но аз не съм толкова великодушна.

— Радвам се да го чуя.

Авиза избягна погледа му. Сега не беше време за объркани чувства. Опипа внимателно подутия му глезен и се изплаши. Не беше предполагала, че е толкова лошо. Досега не беше забелязала нищо, освен леко накуцване и от време на време стискане на устните.

— Предполагам, че ще оживея. — Кристиан се засмя, но в смеха му прозвуча болка.

— Не би трябвало да стоите прав.

— Много добре знаете, че през по-голямата част от деня седях.

Да, вярно. Денят беше къс, но напредваше много бавно и тя беше готова да се закълне, че слънцето е останало на небето по-дълго от всеки друг ден. Всяко движение на коня я притискаше към мощните му гърди. Бедрата му, обхванали гърба на коня, се движеха зад нея в ритъм, който предизвикваше в сърцето й странни чувства и усещания. Когато трябваше да прекосят един поток и тя се вкопчи в ръцете му, те й се сториха непоколебими като дърветата, които обграждаха потока. В паметта й бяха останали и миризмите на зимния ден, в които се примесваше неговият топъл аромат на мускус. Особено когато я загърна с наметката си, за да я предпази от вятъра…

Тя стана и отиде до леглото, като внимаваше да е с гръб към него. Извади камата си и разряза грубия плат на сламеника. Изряза няколко дълга ивици и ги натъкми като превръзка. Когато ги занесе при Кристиан, той не зададе нито един въпрос, дори не коментира действията й — знак, че го измъчваха силни болки.

Авиза коленичи и сложи петата му върху коляното си. Както й беше показвала сестра Хелвига, която се занимаваше с лекарствата и превръзките, внимателно уви парчетата плат около глезена му — достатъчно стегнато, за да ги държи здраво, и достатъчно хлабаво, за да не спира потока на кръвта.

Той протегна ръка и развърза лентата, която стягаше косата й. Къдриците й нападаха върху раменете и закриха крака му. Авиза недоволно ги издуха назад.

— Защо направихте това? — попита остро.

— Защото такива прекрасни коси не бива да остават скрити.

Тя прихвана няколко кичура и ги метна през рамо.

— По-добре мислете за глезена си, а не за косата ми.

— По-добре да мисля за друго, за да забравя болката.

— А, така ли? — Авиза вдигна глава и веднага разбра, че е направила грешка. Той моментално улови брадичката й между палеца и показалеца си.

— Вашето докосване облекчава болката. — Той вдигна другата й ръка и притисна устни към дланта.

По ръката й сякаш пробяга мълния и тя потрепери. Кристиан не пусна пръстите й.

— Ръката ви издава, че сте работили по-тежко, отколкото е обичайно за дамите — продължи замислено той, милвайки пръстите й.

— Не мога да споря за нещо, от което не разбирам.

Той се засмя тихо.

— На всичко имате отговор.

Авиза предпочете да премълчи. Отдалечи се от него и продължи да оправя превръзката. Когато свърши, внимателно постави крака му на пода и се изправи.

— Е, как се чувствате сега? — попита загрижено.

Кристиан раздвижи пръсти и се надигна. Стъпи предпазливо на крака си, направи една крачка, после още една.

— Много по-добре. Има ли нещо, което да не можете да правите, Авиза?

— Много неща. — Тя го изчака да обуе ботуша си и заговори за онова, което я интересуваше: — Не разбирам защо лорд Лайл ни прие с видима неохота. Би трябвало да се чувства почетен.

— Да, би трябвало. — Кристиан застана пред камината и разбърка жаравата с пръчка, преди да хвърли още няколко цепеници в огъня. Дали се опитваше да скрие лицето си от нея?

— Не каза ли, че кралят е благосклонен към вас? — Тя знаеше, че Кристиан се ползва с благоволението на кралицата. В цялата страна и дори в манастира обаче се знаеше, че владетелската двойка често има сериозни различия в мненията.

Изведнъж я осени страшна мисъл и тя се разтрепери. Добре, че Кристиан беше с гръб към нея. Дали тази липса на брачно съгласие беше причината кралица Елинор да основе Сейнт Джудс Аби? Там, под защитата на сестрите от ордена, тя можеше да намери убежище в случай, че съвместният й живот с Хенри стане непоносим. Каква ужасна мисъл! И недостойна при това. Коя беше тя, та се осмеляваше да съди кралската двойка? Това означаваше липса на лоялност. Дано никога не се наложи манастирът да избира между краля и кралицата.

Гласът на Кристиан я изтръгна от мрачните мисли.

— Вярно е, че наскоро положих васална клетва пред краля в Байо и той ме прие с благосклонност. Имаше обаче и хора, които не криеха презрението си.

— Защо? Би трябвало всички да са ви посрещнали с добре дошъл.

— Защото баща ми е бил прогонен от краля.

— Какво? — Авиза преглътна мъчително.

— През 1147 година баща ми взел участие в похода на краля срещу Стивън, който незаконно претендирал за английския трон. Повечето войни, които пристигнали в Англия с Хенри, били само наемници, баща ми обаче се биел за убежденията си. Според него Нормандският дук, както се наричал тогава Хенри, бил законният наследник на английската корона. На бойното поле обаче баща ми изоставил Хенри и кралят трябвало да се признае за победен.

Авиза загуби ума и дума. Не можеше да си представи, че Кристиан би се уплашил да влезе в битка. Ако не се боеше за нея, щеше да излезе съвсем сам срещу разбойниците в гората и да се бие с тях до победа.

— Хенри нямал друг изход, освен да се предаде на милостта на Стивън — продължи безизразно Кристиан. — Стигнало се дотам, че Стивън поел разходите му за връщане на континента. — Той удари с юмрук по перваза на камината. — Ако баща ми не беше избягал страхливо от бойното поле, на Англия щяха да бъдат спестени лошите години при Стивън и Хенри щеше да заеме трона още през 1147 г., а не едва след седем години.

— Но кралят е имал доверие в баща ви!

— Да. Колко глупаво от негова страна.

— Хенри със сигурност е имал причина да се довери на баща ви.

Кристиан се изсмя безрадостно.

— Да, разбира се. Никога не се е случвало един Лоуъл да изостави своя господар. Баща ми е първият, поставил собствения си живот над претенциите на Хенри за трона.

— Защо е решил така?

— Не пожела да ми каже.

— Въпреки това кралят е приел вашата васална клетва.

— Радвам се, че крал Хенри не вини сина за грешките на бащата.

— Но другите го правят.

Както се очакваше, Кристиан не отговори.

Авиза скри ръце зад гърба си, за да си спести всеки жест на утеха — в сегашното си състояние Кристиан със сигурност щеше да я отблъсне.

— Вярвате ли, че баща ви е страхливец?

— Смятат го за такъв. Само това е важно.

— Наистина ли?

Той я погледна и също скри ръце зад гърба си. Позата подчерта силния гръден кош под наметката.

— Да.

Тя познаваше този тон. Беше го чувала твърде често през последните дни. Той нямаше да се откаже и да промени темата, все едно какво ще изрече или ще направи тя. Затова изобщо не се опита. Въздъхна тихо и зададе следващия въпрос:

— Какво искахте да ме попитате, без да чуе брат ви?

— Защо не пожелахте лорд Лайл да чуе семейното ви име?

Тя беше подготвена за този въпрос.

— Не искам да ме свързват със семейството ми. Ако лорд Уейн от Моорбърг чуе, че съм оцеляла и се опитвам да освободя сестра си, със сигурност ще тръгне да ме преследва.

— Защо тогава казахте името си на мен?

— Много скоро разбрах, че съм направила грешка.

Кристиан приседна отново на стола и я привлече към себе си.

— Нямах представа, че правите грешка.

— Значи и вие правите грешка. Моите са безброй. Без грешки не можеш да научиш нищо. — Тя спря, навлажни с език внезапно пресъхналите си устни и попита: — Вие няма да издадете името ми, нали?

Той не отговори. Погледът му беше устремен към устата й. Затаила дъх, Авиза не се възпротиви, когато пръстите му се плъзнаха по устните й — точно по влажната следа от езика. Когато той посегна към ръката й, тя не знаеше какво я очаква и се учуди безкрайно, когато потърка с показалец нейния, после го поднесе към устните си. Езикът му навлажни върха на пръста й и тя простена тихо.

— Вашето семейно име няма да излезе през устните ми — обеща той, без да пуска ръката й.

— Благодаря. — Думите трепереха като пръста й в ръката му.

— Имате ли още тайни, които трябва да пазя?

Авиза преглътна. Как се бе издала?

— Какво имате предвид?

— Заклех се, че няма да издам името ви. — Той обърна ръката й с дланта нагоре и плъзна показалец по фините линии. — Знам, че криете и други тайни. Таен копнеж в сърцето по някой смел рицар, служещ на баща ви, или тайна среща с красив паж…

Авиза издърпа ръката си и се изправи. Смяташе, че постъпва така, както се очаква от една дама в нейното положение.

— Как смеете!

Кристиан се усмихна.

— Смея, защото ни предстои да извървим дълъг път заедно и вие не можете да си позволите глупава, детинска любов към някой непознат да отклони вниманието ви.

— Нищо няма да ме отклони. — Авиза присви очи и изписа на лицето си възможно най-ледена усмивка. — Да не би да ме обвинявате в нещо, за което самият вие се чувствате виновен? Сигурно сте забелязали в залата някое хубавко момиче, готово за бегло приключение.

— Веднага разбрахте какво имам предвид.

— Наистина ли? — Авиза съжали за отговора си, още преди да е произнесла последната дума.

Усмивката му стана още по-широка.

— Много сте проницателна. — Той повдигна един кичур от рамото й. — И много красива. Толкова красива, че всички мъже в залата ви проследиха с поглед.

— Преувеличавате.

— Да, но не много. Нашият домакин изпрати слугата за вино, но това не го възпря да гледа след вас.

— Спестете си комплиментите за жена, която държи на тях.

— Виждам, че сте откровена. — Той стана и учтиво й подаде ръка.

Авиза положи треперещите си пръсти върху лакътя му. Той й помогна да стане, но не пусна ръката й. Двамата стояха толкова близо един до друг, че тя не виждаше стаята зад широките му рамене. Стомахът й изведнъж се обади и тя притисна ръка върху роклята си. Лицето й се обля в червенина. Кристиан се усмихна развеселено.

— Веднага ще вечеряме — обеща той. — И аз умирам от глад.

— Толкова съм гладна, че съм готова да изям дори коня ви. — Напрежението между двамата се разсея и това я зарадва. Добре, че имаше чувство за хумор. — Ако сме си казали всичко, да вървим.

Кристиан протегна ръка и й препречи пътя. Сложи другата си ръка на талията й и я привлече към себе си. Плъзна пръсти по гърба й и я притисна до гърдите си. Трепереща от желание да го докосне, тя вдигна ръка и помилва бузата му, грапава от наболата брада и изпръхнала от вятъра. Огънят му се пренесе върху нея и тя се отдръпна уплашено.

Той хвана ръката й и я притисна върху бузата си. Пръстите й се устремиха към абаносово черната, копринено гладка коса. Кристиан се наведе и нежно докосна устните й със своите. Леката милувка я разтрепери и унищожи съпротивата й.

Кристиан простена и я привлече към себе си. Устата му завладя нейната, за да даде и получи наслада. Когато и той зарови пръсти в гъстите й къдрици, устата й се отвори и езикът му смело проникна навътре, за да изследва сладките й тайни.

Авиза бавно плъзна ръце по раменете му. Искаше да усети всеки отделен корав мускул, докато езикът му танцуваше изкусително в устата й.

Когато той започна да целува лицето й, за да усети вкуса на кожата й, дишането й се ускори до непоносимост. Тя отметна глава назад и му позволи да целуне шията й. Потъркването на наболата брада я подлудяваше. Помилва силния му гръб и се разтопи под пламенните му целувки. Навсякъде, където я докосваше, кожата й се будеше за живот. Когато устните им повторно се сляха, от гърлото на Кристиан се изтръгна дрезгав смях. Езикът му отново я завладя. Тя потрепери под страстната атака и тихата й въздишка заглъхна в устата му.

Когато Кристиан се отдръпна, Авиза се вкопчи в раменете му, за да не падне. Трябваше да стисне здраво омекналите си колене, за да не поддадат. Трябваше веднага да сложи край на целувките, иначе…

— Трябва да видя как се е справил Балдуин и да проверя превръзката — прошепна задъхано.

— Добре. — Гласът му трепереше — дали й се надсмиваше или беше изпълнен с копнеж? Тя не виждаше лицето му и не можеше да разбере. — Простете ми — добави той и Авиза стреснато вдигна глава.

— За какво?

— Че ви целунах. Гай каза, че в дните преди Коледа се упражнявате във въздържание. — Кристиан се ухили и добави: — Но няма да кажа, че съжалявам, задето ви подлъгах. Вие сте невероятно изкусителна.

— Вече ви казах да си спестите безвкусните комплименти за жени, които имат нужда от тях.

— Много добре. Тогава ще ви кажа истината. Попитахте ме дали не съм открил в залата някое момиче, готово за бегло приключение. — Очите му потъмняха, гласът потръпна издайнически. — Да, наистина видях една млада дама, която закопнях да отведа в леглото си. Но не искам само бегло приключение. Искам да трае достатъчно дълго, за да можем вие и аз да се насладим на всеки миг от общия ни екстаз.

— Не бива да говорите такива неща. — Отново беше на път да загуби контрол над себе си. Трябваше незабавно да се овладее.

— Нали искахте да бъда искрен — напомни й той.

— Е, не чак толкова.

— Има ли някой, на когото принадлежи сърцето ви?

„Да, абатството!“ — искаше да извика тя.

— Обещана съм на един човек.

— Ще се опитам да мисля за него, когато пак ме изкушите с прелестите си. — Той улови ръката й и я поднесе към устните си. — Ако промените решението си за годежа, ще ви чакам, Авиза, колкото и дълго да се колебаете. Никога не го забравяйте.