През последния час в кръчмата бяха влезли поне двайсетина мъже. Всеки от тях носеше коса или вила — „оръжията“, които според Кристиан можеха да свършат добра работа. Всеки се покланяше пред нея и се заклеваше да помогне за освобождаването на рицаря. Никой не поиска възнаграждение за участието си в битката. Тя нямаше какво да им предложи. Надяваше се, че възможността да премахнат бандата, върлуваща по тези места, е достатъчна награда.

Мъжете бяха наобиколили бъчвата в другия край на помещението. След като бирата развърза езиците и укрепи смелостта им, те се надпреварваха да се хвалят как ще отмъстят на Пит и бандитите за нападенията над дворовете и животните им.

Гай вдигна глава и се ухили.

— Бих могъл да направя няколко предложения, прекрасна Авиза, но само ако благоволите да ме последвате в задната стаичка.

— Явно ударът по главата ви е бил по-силен, отколкото изглежда.

— Все пак съм достатъчно свеж, за да…

— Всички разбраха, че ударът по главата ви е навредил повече, отколкото осъзнавате.

Балдуин се извърна и Авиза чу задавения му смях. Гай сигурно също го бе чул, защото стана и се запъти, олюлявайки се, към бъчвата, за да напълни отново канчето си.

Въпреки това Гай беше прав. И тя не искаше да седят тук и да чакат.

С проклятие, от което абатисата би изгубила ума и дума, Авиза прихвана полите си и се качи на пейката, а после на масата. Извади меча си и почука по стената.

— Чуйте ме всички! — извика с все сила.

— О, милейди, не бива…

— Тихо, Балдуин! — Авиза се наведе и с усмивка сложи ръка на рамото на момчето. То не отговори на усмивката й и тя разбра, че няма да види грейналото му лице, преди да намерят Кристиан. — Мирувай, моля те!

Двамата мъже отляво разговаряха оживено и изобщо не й обърнаха внимание. Тя цапна единия по главата с тъпата страна на меча и в кръчмата веднага се възцари тишина.

— Какво правите, Авиза? — изохка Гай и закуцука към нея.

— Млъквайте, Гай! — Авиза опря острието на меча в дебелия плот на масата и огледа двайсетината мъже, които я бяха заобиколили. Когато им даде знак да насядат на пода, Гай беше единственият, който не се подчини. Едва когато останалите го сбутаха, и той седна между тях. Много добре! Може би най-сетне ще проумее, че трябва да върви с всички, каза си Авиза.

Внимателният й поглед обходи лицата на мъжете. Никой не изглеждаше да има опит в битка. Бяха облечени като арендатори, свикнали земевладелецът да ги защитава от натрапници. Но в момента те бяха единствените, на които можеше да разчита. Гай нямаше да й помогне много, а Балдуин все още страдаше от раните си, въпреки че щеше да се постарае да докаже противното.

Обзе я страх. Гърлото й се стегна и тя преглътна мъчително. Точно сега не биваше да показва слабост. Тя се бе заклела да пази живота на Кристиан Лоуъл и щеше да го направи, каквото и да й струва това.

Погледна в изпълненото с очакване лице на Балдуин и за малко да се разплаче. Не искаше момчето да загине, преди изобщо да е живяло. Знаеше, че той няма да остане на заден план, и нямаше намерение да иска това от него. И той като нея бе положил клетва и я приемаше сериозно. За да я изпълни, беше готов да плати дори с живота си.

Авиза си пожела да можеше да каже същото и за Гай. Той не беше страхливец, но не умееше да се бие. Ако го помолеше, сигурно щеше да остане в кръчмата. Ала не можеше да го направи. Пит очакваше Гай да изтъргува освобождаването на Кристиан.

— Аз съм лейди Авиза — започна тя, когато мъжете се размърдаха неспокойно. — Вие дойдохте и ми предложихте помощта си, за да унищожим негодниците, които нападат домовете ви. Те ни нападнаха на пътя и сега се надяват да им платим откуп за Кристиан Лоуъл, верен рицар на краля. Ако обединим силите си, ще намерим начин да спрем тази паплач, която краде собствеността ви и заплашва семействата ви и всички пътници.

Думите й предизвикаха ликуване.

— Мога да ви обещая славата на голяма битка — продължи тя, като ги оглеждаше внимателно. — Мога да ви обещая, че семействата и добитъкът ви ще бъдат сигурни у дома и на полето. Мога да ви обещая, че бандата ще съжалява за решението си да избере тъкмо вашата област.

Мъжете замърмориха одобрително.

— Явно всички сме на едно мнение — извика Авиза. — Ще освободим сър Кристиан, а бандитите ще изпитат силата на гнева ни.

Балдуин скочи и възбудено размаха ръце.

— Отмъщението е наше! Да отмъстим!

Той удари меча си в оръжието на Гай и звънът на стомана отекна оглушително в ниските греди.

Авиза замахна и заби острието на меча си в една дебела греда.

— Бъдете готови. На разсъмване ще потеглим.

Отново прозвучаха ликуващи викове. Мъжете искаха да чуят точно това. Че им предстои да действат и че бандитите ще си платят за злото, което са им сторили.

Когато Гай поръча по още една бира за всички, преди да си потърсят място за спане, Авиза прибра меча си в ножницата. Хвалбите продължаваха с нова сила и тя се усмихна загрижено. Всеки се кълнеше, че именно той ще убие Пит. Колко ли ще остане от смелостта им, когато се стигне до битка. Колко от тях ще се завърнат по домовете си… Не, не биваше да мисли по този начин. Най-важната й задача беше да освободи Кристиан, преди бандитите да го убият.

След като посъветва Балдуин да си почине, Авиза излезе от кръчмата и отиде в стаичката си. Кръчмарката бе намерила отнякъде тъкана завивка и я бе разпростряла върху прясната слама. Лампата беше почистена, в камината гореше буен огън. Лунната светлина падаше върху листата, с които беше посипан подът, и върху меча на Кристиан, облегнат на леглото. Авиза нямаше представа колко е часът. Стаичката беше толкова уютна, след като огънят бе прогонил студа и влагата. Зимата идваше, но тя имаше чувството, че най-големият студ е вътре в нея.

— Как ще платя за всичко това? — запита се гласно тя и се отпусна на тапицираната пейка пред малката маса. Вдигна полата си и огледа камата, привързана към крака й. Оръжието беше красиво и добре изработено и кръчмарката сигурно ще го приеме вместо пари.

— Сър Кристиан ще се погрижи за плащането на сметките — обади се Балдуин, който беше влязъл с натоварена табла в ръце. От една чаша върху таблата се издигаше ароматна пара.

— Защо си тук, Балдуин? Мислех, че отдавна спиш.

— Кръчмарката приготви специално за вас ябълково вино с подправки. Реших да ви го донеса лично.

— Като възнаграждение за речта ми преди малко, нали? — попита с усмивка Авиза.

— Вие запалихте в сърцата им огъня на справедливия гняв.

— Балдуин остави таблата на масата.

— Надявам се да гори достатъчно дълго и да не се разбягат, щом се появят разбойниците. Ние тримата не сме достойни противници на бандата.

Лицето на момчето се издължи от разочарование.

— Но, милейди, вие не бива да се срещате с главния бандит. Ако ми позволите да предложа…

— Ако си решил да ме разубеждаваш да взема участие в освобождаването на Кристиан, спести си усилията. Ще вървя с всички. Изходът зависи от мен. — И кралицата разчита на мен. Трябва да изпълня клетвата си.

— Сър Кристиан ви поръча да разчитате на нас. — Момчето закърши ръце. — Вие сте дама. Не е редно да преговаряте с бандити.

— Никой не знае това по-добре от мен — въздъхна Авиза, — но няма кой друг да свърши тази работа.

— Нека да отиде сър Гай. Разбойниците го освободиха, за да преговаря за освобождаването на сър Кристиан.

— О, Балдуин — въздъхна отново Авиза, — нима не ти е ясно, че Пит и хората му са освободили Гай само защото са разбрали, че не е годен за нищо и че ще се съгласи с всичките им условия?

Момчето сведе поглед към пода и кимна мрачно.

— Права сте, милейди, но Пит ще преговаря само със сър Гай.

— Обаче ние ще направим нещо неочаквано. Бандитите не знаят каква ще е следващата ни стъпка. Ще ги изненадаме.

— Но вие сте дама! Не е редно да идвате с нас и да рискувате живота си.

— Стига вече! Не искам да чуя нито дума повече. — Може би ще успееш да ме убедиш да се вслушам в гласа на разума, но точно сега не мога. — Ако не си съгласен аз да водя битката…

— О, милейди, разбира се, че съм съгласен! Аз съм с вас. Ще ви следвам, защото обещах на сър Кристиан да не ви изпускам от очи.

— Благодаря ти, Балдуин. — Тя помилва ръката му. — А сега върви да спиш. И аз ще си легна, но първо трябва да се подготвя за срещата с Пит.

Момчето пое ръцете й и ги целуна.

— Знам, че ще намерите правилните думи. Днес вече го доказахте, милейди.

— Лека нощ, Балдуин.

— Лека нощ, милейди. — Гласът на момчето потрепери.

Когато Балдуин си отиде, усмивката й угасна. Да. Трябваше да намери правилните думи. Грешните можеха да струват живота на Кристиан.

— Време е вече.

Кристиан вдигна глава и се прозя. Беше останал буден през цялата нощ, защото нямаше доверие на разбойниците. Те бяха подлеци и като нищо можеха да го убият, преди да се събуди и да им се опълчи.

При тази мисъл беше готов да се изсмее. Вчера не можа да се справи с тях. Те се изсипаха от дърветата като ято диви пчели и го заобиколиха от всички страни. Той се отбраняваше дълго и уби няколко души, но накрая численото превъзходство победи и го взеха в плен. Началната му надежда да измисли начин за бягство заедно с Гай угасна, когато разбра, че брат му е бил освободен.

Нещо не се връзваше, но действията на разбойниците по начало не бяха разумни. Претърсиха го, разровиха багажа му и го вързаха за едно дърво, както си беше с ризницата. Полянката, където седеше, беше гола. Наблизо нямаше дори колиба, нищо. По брега на потока, който течеше през полянката, бяха натрупани хранителни припаси и боклуци. Между дърветата се мяркаха хора и бързо изчезваха. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но на шиите им висяха гердани с поне едно стъклено мънисто. Почти никой не поглеждаше в неговата посока. Точно обратното — сякаш се страхуваха да срещнат погледа му.

С изключение на един мускулест мъж, който вървеше право към него. Може би е бил ковач или секач. Ръцете му бяха дълги и жилести. Светлата му коса падаше по раменете, долната част на лицето беше закрита от гъста брада. Изпод рунтавите вежди гледаха почти безцветни очи.

Когато клекна пред Кристиан и се усмихна, той разкри почти беззъба уста.

— Дано да ви е поне малко удобно, Лоуъл. Май ще ни гостувате по-дълго, отколкото е желателно.

— Вие ли сте човекът, когото наричат Пит?

— Да, аз съм. — Мъжът се изсмя и минаващите през полянката извърнаха глави към тях. По лицата им личеше страх. Повечето се извърнаха бързо. С какво ли този човек ги държеше толкова здраво?

— Имаме проблем — продължи Пит. — Нямаме с кого да уговорим откупа за вас.

— Нали освободихте брат ми, за да уреди въпроса. Той…

— Той приема заповеди от някаква женска. — Пит се изсмя отново. — Надявам се, че нейните съвети ще са по-добри от тези, които съветниците на баща ви са му давали, когато се е сражавал на страната на Анри Анжу.

Кристиан, който се беше изчервил от глупавото поведение на брат си, пребледня.

— Баща ми ли? Вие познавате баща ми? — В гласа му звънна неверие.

— Всеки познава Робърт Лоуъл. Страхливеца. — Отново прозвуча грозен смях. — Аз бях много щастлив, когато той реши да не се застъпва за крал Стивън.

Кристиан положи много усилия, за да се пребори с червената мъгла на гнева. Често беше чувал зли думи като тези и се беше научил, че жъне само подигравки и не печели нищо, когато загуби самообладание. Кралят бе приел клетвата му за вярност и това беше знак, че според Хенри семейната чест на Лоуъл може да бъде възстановена.

Когато Кристиан не реагира на презрителните му думи, Пит продължи:

— Ако вашият баща бе подкрепил Хенри с меча си, сега вместо този измамник наш крал щеше да бъде синът на Стивън.

— Да не сте били следовник на Стивън?

Пит разпери ръце.

— Как мислите, защо се крием в горите? Защото отказахме да положим клетва за вярност пред човека, който открадна трона и короняса сина си, за да попречи на народа да го прогони отново отвъд Ламанша.

Кристиан седна по-удобно и се опита да разхлаби малко въжетата, за да не се врязват болезнено в плътта му. Много искаше да попита дали Пит знае нещо повече за сражението, при което баща му е изоставил краля — поне така го обвиняваха. Не, по-добре да замълчи. Ще разпита Пит, когато го вземе в плен.

— Значи сте отказали клетва за вярност на крал Хенри? — попита той. — И се прекланяте пред някакво езическо божество.

— Не.

— Не изповядвате ли култа на старите обитатели на тези земи?

Лицето на Пит посивя.

— Не. Хората по тези места не са староверци. Старата вяра е разпространена на запад, в уелските планини.

— Ние пък чухме, че и тук има привърженици на култа.

— Ние нямаме нищо общо с тях. Ние сме честни мъже. Самозваният крал е виновен, че отказахме да спазваме закона.

Този разбойник е или страхотен артист, или наистина се страхува от староверците, помисли си Кристиан. Това беше интересен факт, но не му помагаше да си изясни нещата.

— Къде ще е срещата с брат ми?

— Недалеч от мястото, където ви хванахме. Дано брат ви е по-умен, отколкото изглежда. Ако не донесе откупа… — Той красноречиво прокара пръст по гърлото си.

— Какъв откуп искате за сина на един обезчестен лорд? — попита Кристиан, без да обърне внимание на този жест. Негодникът няма да го убие, докато вярва, че има шанс да получи, каквото иска.

— Ще ви кажа едва когато седнем да преговаряме за освобождаването ви. Ако брат ви има поне малко ум в главата си, ще се съгласи с нашите искания.

— Гай знае какво да прави.

— О, така ли? Моят човек, който го наблюдава, твърди, че слушал някакво хубаво момиче.

Кристиан стисна зъби, но лицето му не се измени. Проклятие! Гай трябваше да измисли план за освобождаването му, а не как да завладее поредната жена.

Пит опря лакти на коленете си. Ако си мислеше, че ще смути Кристиан с този небрежен жест, само си губеше времето. Пръстите му потръпваха, погледът му се стрелкаше насам-натам, сякаш очакваше нападение. Но от кого? Нима в тези гори имаше съперници?

— Както чух, малката разиграла цяло представление — продължи Пит с усмивка, която не скри опасенията в очите му.

— Брат ми умее да общува с жените. Сигурно я е накарал да прави това, което се иска от нея.

— Брат ви? — Пит поклати глава и мазните руси кичури нападаха по лицето му. — Не говоря за глупавия ви брат. В историята, която ми разказаха, главен герой е жената. — Изсмя се и обясни: — Направила е силно впечатление на селяците с призива си да грабнат оръжията. Качила се на масата, размахала меча си и призовала местните да я последват, за да ни победят.

Разбойникът буквално цвилеше от смях. Удари се по коляното и изфуча:

— Тъпа женска! Да не би да си въобразява, че ще я послушат? Мъжете са харесали жълтата и коса и светещите сини очи, нищо повече. Слабините им са се разтреперили, това е!

Кристиан едва успя да удържи изненадания си вик. Пит говореше за Авиза. Значи брат му й отстъпваше правото си да води преговорите за откупа? За първи път в сърцето му пламна надежда, че има шанс да оживее.

Не. Той не искаше Авиза да води преговори с Пит. Не искаше Пит да се възползва от добрината й. С невинния си опит да го освободи Авиза се излагаше на смъртна опасност.

— Наистина ли е било така? — попита Кристиан с добре изиграно равнодушие. Пит не биваше да заподозре, че Авиза е твърде мека за такива преговори.

Пит заби пръст в гърдите му. Ако ръцете ми не бяха вързани, щях да счупя този нахален пръст, помисли си с безсилен гняв рицарят. Разбойникът явно го усети, защото се усмихна надменно.

— Вашият брат има по-малко ум в главата си от дете — отсече Пит. — Защо отстъпва пред молбите на една жена, която се страхува от призраци?

— Какво? — Ако оставеше разбойника да говори, може би ще узнае нещо, което ще му помогне да избяга преди срещата. Това ще е най-добрият начин да не изложи Авиза на опасност. — За какви призраци говорите?

— Когато моят човек й казал, че трябва да влезе в гората след залез-слънце, тя се разхленчила като малко дете. Неосветените гробове щели да се отворят и да изхвърлят трупове, които ще тръгнат да бродят из горите. — Пит отметна глава и избухна в смях. — Женската вярва в бабини деветини. Явно не знае, че хората, потърсили убежище в гората преди нас, са измислили тази приказка.

Кристиан се опита да си представи как Авиза плаче от страх, но не успя. Надяваше се никога да не я види да плаче.

— Какво искате — жена — рече той с предишното равнодушие.

— Надявам се, че има поне малко ум в главата си и носи откупа.

— Не ми се вярва. Жените не са умни. Мислят само за любов и как да примамят някой мъж в леглото си, а после той да им даде името си. По-глупав от жената е само мъжът, който си въобразява, че може да преговаря с нея.

Кристиан се подготви за удара, който неизбежно щеше да последва. В следващия миг юмрукът на Пит запрати главата му към дървото. От ъгълчето на устата му потече кръв. Докато проверяваше с език дали някой зъб не се е разклатил, бандитът стана и се отдалечи. Пит бе дошъл да се наслади на безпомощността му, но и да се пребори с гнева и несигурността си.

— Бъдете нащрек, млади Лоуъл.

Кристиан се извърна наляво и простена. Прониза го болка, погледът му се замъгли. Някой избърса кръвта, която се стичаше по брадичката му, и той пошепна:

— Благодаря.

— Ако се ядоса, Пит ще ви убие.

Кристиан примигва изненадано. Пред него седеше възрастен мъж в дълга сива дреха. Движенията му обаче издаваха, че е много по-млад, отколкото го правеха бръчките, вдълбали се в лицето му.

Познато лице. Кристиан беше сигурен, че вече го е виждал някъде. Но къде? Мислите му бяха несигурни като зрението. Опита се да се съсредоточи, но не успя да преодолее болката. После изведнъж го позна.

— Видях ви в Касъл Оркстед — прошепна той.

— Точно така. И малко преди това.

— Преди това?

— Когато се скарах на брат ви, че не проявява достатъчно уважение към един старец.

Кристиан изруга тихо.

— Вие сте старецът, когото той обиди.

— Да.

— Не ви вярвам. Как стана така, че се намирате толкова далеч от мястото, където ви видях за първи път?

Мъжът направи широк жест с ръка.

— Защото това е моят дом.

— Не сте ли от хората на Пит?

— Аз сам съм си господар. В момента Пит служи на моите цели.

— И какви са те?

Старецът се изкиска тайнствено.

— Това не ви засяга. Вашата единствена грижа би трябвало да е как да преживеете утрешния ден. Нима очаквате, че Пит ще ви освободи, както пусна брат ви да си отиде, след като му омръзна да се занимава с младия глупак?

— Той освободи Гай, за да събере откуп за мен.

Старецът поклати глава и Кристиан се опита да разгадае изражението на лицето му, но отново го заболя глава. Тогава непознатият сложи ръка на рамото му и рече:

— Пит щеше да убие брат ви, но точно тогава вие паднахте в капана му. Сега е ядосан, защото му е ясно, че брат ви е неспособен да събере искания откуп.

Кристиан поиска да възрази, но не можеше да оспори истината. Гай със сигурност искаше да му помогне — но предпочиташе собствените си удоволствия.

— Ако ме освободите, ще ви възнаградя богато — прошепна той.

— Каква полза от богато възнаграждение, като Пит ще ме убие? Ако си мислите, че можете да избягате от гората на Пит, горчиво се лъжете. Той ще убие и вас, и спътниците ви, преди да е изгряло слънцето. Пит мрази всички, които са помогнали на Хенри Късото наметало да заеме трона.

— Тогава не би трябвало да мрази никого с моята кръв. — Кристиан не се опита да прикрие горчивината си. Главата го болеше непоносимо.

— Баща ви се е сражавал смело и се е доказал в много битки срещу Стивън. Пит не може да го забрави.

— Не е забравил и страхливостта на баща ми.

— Ако ме послушате, млади Лоуъл, ще мога да изплатя един стар дълг към семейството ви. Дълг, който е много по-отдавнашен от възкачването на крал Хенри на трона.

— Имате дълг към моето семейство? Отдавнашен дълг… — Кристиан се слиса. — Какво говорите?

— Вие знаете истината, млади Лоуъл. Тя е във вас. Пулсира в тялото ви с всеки удар на сърцето ви. Не се съмнявайте в онова, за което знаете, че е истината.

Кристиан стисна ръце в юмруци и изохка.

— Кажете каквото знаете.

— Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена.

— За баща ми ли говорите?

— Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена.

Кристиан изруга ядно.

— Не говорете със загадки. Кажете ми истината!

— Казвам истината. Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена — старецът се изправи. — И казвам истината, когато ви съветвам да приемете думите ми като предупреждение, млади Лоуъл. Почакайте, докато дамата плати на Пит, каквото иска за вас.

— Брат ми ще преговаря с Пит, не Авиза. Пит не желае да преговаря с жена. Сам ми го каза.

— Той би приел откупа от всяка ръка.

— Какво иска? Злато ли? Или още коне? — Дали да каже на стареца, че няма нито едно от двете?

— Иска нещо, което вие имате, а той не. — Усмивката на стареца стана несигурна. — Въобразява си, че му е дадена голяма, прастара сила да свали Хенри от трона.

— Сила? — Кристиан плю отвратено. — Той отрече да е свързан с култа, почитан в тази гора — според твърденията на местните.

— Той е дошъл тук, защото търси нещо, което ще му помогне да изпълни желанията си. А най-голямото му желание е отново да прати Хенри на континента… както е било преди много години.

При спомена за позора, преживян от краля, Кристиан сведе очи. Съперникът на Хенри се бе погрижил за завръщането му на континента. Ако лорд Лоуъл бе доказал смелостта си, вместо да изостави своя крал, това нямаше да се случи. А сега синът му беше вързан за това дърво и чакаше една жена да рискува живота си, за да го спаси — и то не за първи път.

— Не искам да въвлека Авиза в тази позорна ситуация — изсъска той и в следващия миг си пожела да не бе изрекъл тези думи. Може би Авиза беше права. Може би той наистина хленчеше като пеленаче.

— Това не решавате вие, млади Лоуъл — отсече старецът. — Ако искате да спасите живота й, оставете се на течението на събитията.

Кристиан го погледна втренчено с надеждата погледът му да се проясни.

— Значи ли това, че не бива да правя нищо… че трябва само да чакам, докато Гай донесе откупа?

— Докато лейди Авиза донесе откупа. — Старецът се наведе към него и пошепна съзаклятнически: — Оставете всичко в нейните ръце. Оставете я да плати откупа за вас, защото това е единственият начин да я опазите жива, докато напуснете горското царство на Пит.

Към следващата част или към съдържанието

Джослин Кели Дамата с меча (14)

Метаданни

Данни

Дамата с меча

Информация

История

Сваляне / Връзки

14

Джослин Кели
Дамата с меча (14)