Джослин Кели
Дамата с меча (11)

11

Авиза отпусна меча и изтри потта от лицето си с левия ръкав. Гневното изражение показа колко й пречи вторият ръкав, който висеше почти до петите й и я караше да мечтае за практичната одежда, която носеше в манастира. Нищо чудно, че не беше обичайно жените да носят меч. Дори само мисълта, че би могла да се бие с някого, облечена в рокля с такива абсурдни ръкави, беше достатъчна да обезсърчи и най-смелата жена.

Как се бе стигнало дотам, че през малкото години от основаването си абатството беше тръгнало по път, който толкова много се отклоняваше от света извън стените на манастира? Докато в обителта властваше здравият човешки разум, то хората, които срещаше по пътя си, бяха всичко друго, само не и разумни.

Беше смятала, че Кристиан е един от малкото разумни хора — до предишната вечер. Дали очебийното му поведение беше причината кралица Елинор да й възложи тази трудна задача? Само тя ли беше способна да направи така, че той да не попада в трудно положение?

Вбесена, Авиза заби меча в купчина сено. Този негодник! Този син на негодник! Много добре знаеше какво прави, като се опитваше да я прелъсти. Правеше всичко с определено намерение, а тя, глупачката, се хващаше на номерата му. Отново заби меча в сеното, извади го и изтърси сламките. Жалък негодник!

Авиза потрепери. Който идваше от манастир, нямаше право да проклина човешките души. Ала никой в манастира не познаваше Кристиан Лоуъл, това арогантно, егоистично магаре!

Тя се завъртя рязко и удари с меча пречупен от вятъра клон. Той се счупи и треските се разхвърчаха на всички страни. После се посипаха по коравата земя.

Авиза спря и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Не биваше да се поддава на гнева. Само спокойното премисляне трябваше да води меча й. Един от първите й уроци беше да сдържа емоциите си. Сега тя учеше момиченцата на същото и по два пъти на ден им разказваше как воините на саксонския крал Харолд повярвали, че са спечелили битката, и норманите ги избили до един.

Авиза вдигна отново меча с надеждата, че физическите упражнения ще окажат благотворно въздействие върху душевното й състояние. Ако обаче остане още малко, Кристиан сигурно ще забележи, че пак се е измъкнала, докато той си спи, и…

Сън? Тя не беше затворила очи, докато той…

— Спокойно — заповяда си с надеждата звукът на собствения й глас да разсее напрежението, което й пречеше да се концентрира докрай.

Ще потренирам още малко и ще се прибера вътре, преди Кристиан да е забелязал отсъствието ми, обеща си тя. В Касъл Оркстед бе приел обяснението й без много въпроси, но дали днес ще повярва в лъжите й…

Авиза наведе меча и съсредоточи вниманието си върху въображаем неприятел. Описа полукръг, за да блокира нападението. Мечът й се вдигна като огледално отражение на невидимото неприятелско оръжие. Тя отстъпи крачка назад, блокира удара на врага и на свой ред заби острието в дясното му рамо.

— Къде сте научили това? — пошепна тих глас, идващ откъм стената.

Авиза се беше надявала, че никой няма да смущава тренировката й. Навън едва се зазоряваше. Обърна се и видя момиче, което изглеждаше по-малко от пажа на Кристиан. Махна му заповеднически и то излезе от мрака. Тъмните му коси висяха на мазни кичури, дрехата му беше цялата в петна. Ала в очите му светеше любопитство.

— Една приятелка ме научи — отговори с усмивка Авиза и се учуди на непринудеността си. Прогони от главата си всички мисли за Кристиан и опря острието на меча в земята. — Тренирам, за да запазя формата си.

— Вие сте дама, а дамите не се бият. Това е работа на рицарите. — Момичето се приближи предпазливо и плахо огледа меча.

— Ако наблизо няма рицар, жената, все едно високопоставена или селянка, трябва да може да защити себе си и дома си.

— А аз бих ли могла да се науча?

Усмивката на Авиза стана още по-широка. Момичето не се примиряваше с мястото, отредено му от селския произход и женския пол. Някои от жените в манастира не бяха от благородни семейства, но бяха също толкова умни и сръчни като онези, чиито родове се ползваха с благоволението на краля.

— Разбира се, че можеш — отговори Авиза и прибра меча в ножницата. — Но са необходими много часове упорит труд, докато овладееш основните движения.

— Ще ме научите ли?

— Аз трябва да продължа пътуването си. Ако наистина искаш да овладееш това благородно изкуство, иди в абатството Сейнт Джуд, разкажи за разговора си с мен и кажи, че искаш да учиш. — И тъй като не биваше да разкрива истината докрай, Авиза добави бързо: — Портиерката на абатството ще те отведе там, където ще ти дават уроци.

— Далече ли е?

Авиза посочи изгряващото слънце.

— Ако вървиш две седмици все в тази посока, ще стигнеш до целта. По пътя ще влизаш в църквите и в манастирите и ще питаш как да стигнеш до абатството.

— Никога не съм ходила по-далече от кръстопътя.

— Ти сама трябва да решиш дали ще тръгнеш на този далечен път. — Авиза подаде ръка и момичето я стисна почтително. — Първо трябва да се научиш да обмисляш действията си. От всички страни. Едва тогава можеш да предприемеш нещо. Ако наистина искаш да промениш живота си, помисли кой е най-добрият начин да го сториш. Дали да се присъединиш към група пътници, които да те пазят от разбойници и измамни ханджии. Какво трябва да направиш, за да не умреш от глад по пътя.

— Май е опасно. — Момичето я слушаше с широко отворени очи.

— Наистина е опасно. — Авиза се усмихна уверено. — Аз обаче ти обещавам, че ако преодолееш опасностите, ще бъдеш богато възнаградена. Рискът си струва.

— Ами животът?

Авиза помилва мръсната ръка на момичето.

— Аз не те съветвам да излагаш живота си на опасност. Съветвам те да потърсиш начин да постигнеш онова, за което мечтае сърцето ти. Ако разбереш това, ще се отвориш за всичко, на което ще те научат учителите.

— Наистина ли ще се науча да въртя меча?

— Ще научиш много нови неща. Боравенето с меча е само едно от тях. — Авиза пусна ръката на момичето и улови дръжката на меча. — Първо трябва да отидеш в абатството. Когато стигнеш там, кажи на сестрата, която стои на портата, моето име. Тя знае къде да те изпрати. А когато се изправиш пред първата си учителка, кажи й, че си твърдо решена да се учиш. Да научиш прилежно всеки урок.

— Всеки урок? Искате да кажете, че ще има и други? — Момичето говореше съвсем тихо и постоянно се оглеждаше, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. — Вие можете ли да четете и пишете?

— Да, мога.

— Даже нашият свещеник не умее да пише. Казва, че можел да чете, но само се прави. Знам го, защото казва все едни и същи думи от Библията.

Авиза избухна в смях.

— Как ли ще се учуди, като се върнеш и започнеш да му четеш от Библията! Но те предупреждавам: пази се от прибързани решения. Ако решиш да поемеш по този път, не можеш да се върнеш. Ще посветиш живота си на учението и ще изпълняваш желанията на учителите си. Освен това трябва да обмислиш пътуването си ден по ден. За да стигнеш до целта.

— Ще го направя. — Момичето се хвърли към нея и я прегърна. — Благодаря, милейди.

— Няма нищо.

— Фейри. — Момичето изпъна рамене. — Аз съм Фейри де Бомон, дъщеря на Орвис де Бомон.

Авиза се усмихна одобрително. Значи малката си имаше гордост.

— Браво на теб, Фейри де Бомон. Защо носиш благородническо име, а живееш в къща на селяни?

— Аз съм сираче. Тези хора ми предложиха подслон. Дължа им живота си.

— Но копнееше за повече…

— Да. — Момичето помилва ножницата на меча.

— Ако решиш да отидеш в Сейнт Джудс Аби и да се учиш, желая ти всичко хубаво.

— Да, ще отида. Ще попитам коя е най-добрата учителка и ще уча, докато стана като нея. — Момичето явно искаше да каже още нещо, но в този момент някой от къщата го повика и то хукна натам.

— Това не би ме учудило.

— Какво не би ви учудило? — попита Кристиан зад нея.

Авиза погледна през рамо и видя, че той е извел конете от обора и е вързал за седлата торбите с провизии. Гай и Балдуин не се виждаха никъде.

— Че днес ще тръгнем по-рано от обикновено — отговори тя с най-хубавата си усмивка. По време на разговора с малката Фейри се беше върнала мислено в манастира, където най-голямата й грижа беше как ще се справи със следващия урок на Нарико. Появата на Кристиан й припомни, че животът не е толкова лесен.

Той вървеше, без да куца, но Авиза знаеше, че ще минат няколко дни, докато глезенът престане да го боли. Искаше й се да може да му каже, че не се интересува от болките му. Миналата нощ той категорично се бе отвърнал от нея.

— Какво общо има ранното тръгване със Сейнт Джудс Аби? — попита той.

— Нищо. — Авиза се наведе да провери седлото на сивия кон и се опита да се овладее. Трябваше да се сети, че той е чул разговора им отдалече.

— Чух, че говорехте за абатството с момичето, което ей сега изтича през двора.

— Малката ми призна, че би искала да отиде в някой манастир, и аз й разказах за Сейнт Джудс Аби. Моето семейство подпомага манастира още от основаването му.

Слава Богу, поне този път беше казала истината. Кристиан обаче се намръщи.

— Манастирският живот не е за човек, който има поне малко разум в главата си.

— Точно обратното. Манастирският живот е добър за душата.

— Моля ви, Авиза, не ме разбирайте зле. Аз се възхищавам на хората, решили да заменят земните радости и мъки с живот на безкрайна монотонност и набожни стремления, но самият аз не съм призван да водя такъв живот.

Авиза не можа да му отговори, защото на двора се появиха Балдуин и Гай, който шумно се оплакваше от самотната си постеля. Когато се метнаха на конете и пожелаха сбогом на селското семейство, Авиза се обърна на изток, към слънцето, което правеше небето наситено синьо. Оттатък хоризонта беше Сейнт Джудс Аби. Щом кралят се върне в Англия и сключи мир с опърничавия архиепископ, аз ще се върна в манастира, където ми е мястото, каза си тя. Там ще овладее нови умения и ще преподава наученото на любознателни момичета. Там е мястото, където може да служи на кралицата и да не се изкушава да забрави клетвите си заради милувките на Кристиан.

Възможно ли беше той да й направи голяма услуга, като й показа колко е лесно да станеш жертва на собствените си желания? Вместо да се ядосва, защото я е предизвикал, а след това я е оставил сама, тя трябваше да му бъде благодарна, защото вече знаеше колко лесно може да предаде всичко, което обичаше. Обичаше истински! Да, тя обичаше манастира истински. А любовта й към Кристиан не беше истинска. Как би могла да обича мъж, който се отнася с нея по такъв начин?

Тя си повтаряше тези думи, докато напускаха двора, за да се отправят на запад. Ако си ги казва достатъчно често, сигурно с времето ще повярва в тях.

 

 

— Колко път ни остава? — попита Гай и се наведе, за да избегне клоните, увиснали над пътя. Лъкът му се закачи в един от тях, шибна го по главата и той изруга ядно.

— Как не му омръзна да задава все един и същи въпрос? — Авиза се радваше, че лицето й е скрито под качулката и никой не може да види какви гримаси прави. С всяка стъпка на коня болката в краката й се засилваше. През последните години не беше яздила много и през тези две седмици трябваше да плаща за това с болки в най-различни части на тялото.

— Очевидно не.

Отговорът на Кристиан я накара да се усмихне. Многократно се бе изкушавала да го попита защо е взел брат си на това пътуване. Гай нямаше никакъв интерес към сватбата в Кентърбъри, предпочиташе да прекара Коледните празници в дома на семейство Лоуъл. Ала баща им беше заявил, че също ще присъства на сватбата, и синът нямаше друг изход, освен да се подчини на волята му.

Авиза се зарадва — вече можеше да се усмихва, когато Кристиан казваше нещо. През първата седмица, след като напуснаха дома на Ралф и потеглиха на запад, тя говореше с него само когато не можеше да го избегне. Трябваше да положи много усилия, за да избира дълги, заобикалящи пътища, без да събуди подозрение, че ненужно удължава пътуването. Когато в страната се разпространи вестта, че архиепископ Томас смята да отиде в Лондон, за да посети по-младия от него крал, тя бе повярвала, че задачата й да държи Кристиан далече от Кентърбъри приближава към своя край. Следващите новини обаче й показаха, че е преценила погрешно.

На архиепископа бе отказано да влезе в Лондон. Кралят не пожела да се срещне с Томас Бекет в абатството Сейнт Олбани, разположено недалеч от двора му. Отказаха да приемат дори пратеника на архиепископа. Въпреки това Бекет се опитал да се обърне с петиция към младия крал Хенри, който наскоро шумно изразил недоволството си, че коронацията му била извършена без Кентърбърийския архиепископ. Така между някогашните приятели се забил нов клин.

Където и да спираха, хората говореха само за това. Носеха се разни слухове. Повечето си задаваха въпроса дали архиепископът ще се осмели да отлъчи краля, или кралят ще отстрани от пътя си досадния Бекет. Думите на кралицата, изречени в Сейнт Джудс Аби, намираха отзвук около огнищата в крайпътните странноприемници и в укрепените господарски домове.

Несигурността, която се усещаше навсякъде из страната, накара Авиза да осъзнае колко незначителна е караницата й с Кристиан. Тя предполагаше, че и той е усетил същото, защото отново бе започнал да говори с нея, макар и хладно, сдържано, предпазливо, както се говори с чужд човек. След нощта в селската къща той не се приближаваше до нея. Когато възсядаше коня си, винаги и помагаше Балдуин.

— Колко още ни остава? — попита за пореден път Гай, когато се изравни с тях.

Авиза се намръщи и стегна юздите. Пътят беше тесен за три коня и Гай го знаеше. Дали ревнуваше, защото Кристиан отново говореше с нея? Тя прогони тази мисъл. Гай не държеше специално на вниманието на брат си. Той искаше всички да му обръщат внимание. Да откликват тутакси на това, което прави, казва или иска.

— Авиза? — попита Кристиан с учудващо търпение.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна уклончиво тя. — Не съм минавала често по този път.

— Все пак по-често от нас — възрази Гай. Хленченето му ставаше досадно.

— Ако се опасявате, че сме се заблудили, мога да ви уверя, че не е така.

Гай й хвърли поглед през рамо между перата на стрелите.

— Понякога се съмнявам, че знаете пътя.

— А вие знаете ли пътя обратно към къщи? — попита със сладко гласче тя.

Балдуин се изкиска, но бързо млъкна. Авиза се усмихна на момчето, внимавайки Гай, чието лице се бе обляло в нездрава червенина, да не я види.

Никой не биваше да забележи, че тя е избрала обиколния път, защото Гай се е похвалил с издръжливостта на коня си. Теренът, по който се движеха, беше хълмист и щеше да му даде възможност да се докаже. Тя нямаше представа накъде води пътят, знаеше само, че се движат на северозапад — и се отдалечават от Кентърбъри. Предполагаше, че имотът на лорд Де Сомвил е само на ден път от тях, но трябваше да внимава да не стигнат там твърде рано.

Авиза огледа внимателно откритото поле, сред което се издигаха три групи дървета. Облачетата по небето бяха като отражение на белите петънца по близко разположените хълмове. Вероятно овце, пасящи на общинска мера.

Слънцето вече се спускаше към хълмовете. Докато беше в манастира, тя приемаше късите зимни дни като истинска благословия и се наслаждаваше на часовете около огъня, когато си разказваха приказки и легенди и учеха нови песни. Кога ли ще се върне отново зад сигурните манастирски стени?

— Изглеждате замислена — отбеляза Кристиан.

Авиза го видя да язди до себе си и се учуди. Балдуин беше отпратил напред, за да настигне Гай, който се бе отдалечил твърде много, момчето явно мръзнеше, защото бе свило глава между раменете си.

— Представях си буен огън. — Авиза винаги се радваше, когато можеше да говори искрено с него. — Да се прибереш от студения ден в дома си и да седнеш пред огъня с хората, които обичаш… това е прекрасно.

— Да, особено в предколедните дни.

Авиза кимна, но главата й беше скрита под качулката и Кристиан не я видя.

— Празничните обичаи са много подходящи за времето на късите дни и студените нощи.

— Хубаво е, когато спомените вдъхват утеха.

— Да. С нетърпение очаквам да седна отново пред домашния огън.

— Това прозвуча много уверено.

Авиза си спомни каква история бе измислила и се намръщи. Девойката, чийто дом е бил нападнат от коварен враг, надали можеше да се надява, че един ден ще седи отново до огъня с домашните си.

— Трябва да се надявам — отбеляза тихо тя. — Ако допусна да ме обземат съмнения, съм изгубена. Не съм ли права?

— И аз бих искал да вярвам така. — Той доближи коня си до нейния.

В храсталака, обграждащ пътя, нещо прошумоля. Авиза стегна юздите и наостри уши, за да чуе дали шумът ще се повтори. Ръката й се плъзна към меча. На полето, където бяха наредени копи пшеница, някой се раздвижи. В този миг Кристиан сложи ръка върху нейната и огънят му в миг премина през дебелата кожа. Уплашена от сладкото парене, тя побърза да издърпа пръстите си.

— Какво има, Авиза?

Не мога да си заповядам да не тръпна от докосванията ти, искаше да му каже тя, но сега не беше време за обяснения.

— Шт! — изсъска тя и понижи глас до шепот. — Наблюдават ни.

Кристиан мина от другата й страна и й препречи гледката. Засенчи очите си с ръка и обходи с поглед широкото поле. С изчезването на дневната светлина от гората проникваха сенки.

— Не виждам нищо.

— Някой се движи около житните снопове.

— Не виждам никого.

— Това не значи, че там няма никой.

Той я погледна с лек укор.

— Авиза, когато вятърът шуми между сноповете пшеница, това не е причина да се притесняваме. Знам, че имате всички основания да се страхувате, но ние се заклехме да ви закриляме.

Аз също съм се заклела да те пазя, Кристиан Лоуъл. Авиза преглътна тези думи. Знаеше, че ако ги хвърли в лицето му, ще изпита мигновено удовлетворение, но това би означавало да наруши дадената пред кралицата клетва. Недопустимо.

— Не се страхувам — рече тя с цялото спокойствие, което можа да събере. — Загрижена съм, защото някой ни наблюдава.

В този миг откъм полето се чуе блеене и Кристиан се засмя тихо.

— Ето го вашия някой. Заблудената овца търси стадото си.

Авиза видя мръсно бялата глава на овца, която ги зяпаше с глупаво любопитство. Когато животното отново се наведе да пасе, тя каза:

— Аз видях човек, не овца.

— Аз пък виждам само овца.

— Не мислите ли, че тя е тръгнала към нас, за да избегне човека, който е бил на полето? — попита със смръщено чело Авиза.

— Ако там наистина е имало човек, вече го няма.

Авиза кимна неохотно.

— Е, добре. Да продължаваме.

— Ние се оглеждаме на всички посоки. — Кристиан се усмихна уверено. — С нас сте добре защитена.

— Всички заедно сме защитени.

— Да. — Кристиан протегна ръка и извади меча й от ножницата. — И искам да остане така.

— Кристиан! Върнете ми меча.

— Казах, че аз ще ви закрилям. — Той пъхна меча й в кожената примка на седлото си. — Да продължим напред. — Заби колене в хълбоците на коня си и препусна.

Авиза не се поколеба нито миг. Посегна под полата си и измъкна острата кама. Стисна я здраво и плесна с юздите по гърба на коня. Сивият жребец препусна като вятър след Кристиан.

Когато тя се приближи, той се обърна. Усмихна се и заби шпори в слабините на коня си. Жребецът изцвили и ускори ход. Наметката на рицаря се развя след него и се удари в дърветата от двете страни на пътя.

Авиза се усмихна. Бе разбрала, че може да се мери с него. Зад тях Балдуин и Гай се развикаха, но тя съсредоточи цялото си внимание върху наметката на Кристиан и дърветата. Извика на коня си и той ускори ход. Тя беше лек товар, сивият беше силен и упорит. Разстоянието между двата коня бързо се скъсяваше. Авиза се приведе към шията на коня си и щом се изравни с Кристиан, забрави всички болки.

— Няма да ви върна меча, Авиза — извика той и се засмя тържествуващо.

— Не е нужно. Сама ще си го взема.

— Не ставайте глупава.

— Никога не съм била глупава. — Тя се усмихна предизвикателно.

Той протегна ръка, за да й попречи да посегне и да измъкне оръжието си. Отдалечи се и се изсмя тържествуващо. Тя искаше да му каже, че състезанието още не е свършило, но реши, че не е нужно да го предупреждава — нали и той не я бе предупредил! Отново се наведе над шията на коня и премина покрай него като вихър.

— Какво правите, Авиза? — извика подире й той.

— Ще ви дам урок — изрече тя толкова тихо, че той не можа да я чуе.

Конят напредваше упорито. Авиза държеше главата си съвсем ниско — само на сантиметри от гривата на коня. Един поглед назад й показа, че Кристиан изостава все повече.

Сега трябваше да внимава. Ако се разбърза, можеше да има наранявания. Разстоянието между муцуната на нейния кон и опашката на неговия трябваше да бъде преценено много внимателно. Тя преброи до десет, дръпна рязко юздите и застана точно на пътя на Кристиан. Той извика стреснато. Конят му се вдигна на задните крака. Авиза вдигна камата си.

— Да не сте си загубили ума? — извика вбесено той.

Авиза метна камата и тя улучи наметката му, след което се заби в дървото зад него. Той се обърна и зяпна слисано треперещото оръжие. Авиза нададе боен вик, скочи от коня, изтича при него и измъкна меча си от седлото му. В момента, когато го стисна, ръката му падна върху китката й.

— Кристиан! — прозвуча уплашен вик зад тях. — Помощ!

— Балдуин! — изохка Авиза.

Пажът, въоръжен само с нож, стоеше срещу двама мъже, които го надвишаваха с цяла глава. Гай се разкрещя и размаха меча си на всички страни. Не улучи никого, защото нападателите се намираха извън обсега му. Единият разбойник размахваше старинна бойна брадва.

Авиза моментално издърпа камата си от дървото. Веднага щом наметката му се освободи, Кристиан обърна коня си под рискован ъгъл и препусна към брат си и пажа.

Авиза направи само една крачка след него. В следващия миг иззад дърветата излязоха още мъже и тя се обърна срещу тях. Отново заби камата в стъблото на дървото и вдигна меча си. Залязващата слънчева светлина затанцува по шлифованото острие. Зад нея имаше храсти и дървета, което означаваше, че никой не може да изненада в гръб. Ако станеше нужда, ножът щеше да й е подръка.

Един брадат мъж се ухили коварно и се запъти към нея. Едър тип, облечен в проста туника, издута от огромния му корем. Авиза не го изпускаше от поглед. Кожената лента на шията му беше украсена със стъклени перли. Две бяха прозрачни, едната беше с някаква специална шарка. Подобно на другите трима мъже, и той носеше щит, обшит с кожа.

От посоката, в която бе препуснал Кристиан, се чуха викове, но Авиза не отклони вниманието си. Мечът й остана между нея и брадатия. Той изрече нещо на непознат език — нито нормански, нито английски. Начинът, по който дебелите устни под рунтавия мустак се разтегнаха в ехидна усмивка, издаде значението на думите му.

Готова за атаката, Авиза балансираше леко на двете си стъпала. Проигра в ума си основните уроци, които беше научила, без да отмества поглед от очите на врага. Беше й все едно какво оръжие крие зад щита си. Можеше да използва всичко, за да я убие, ако я свареше неподготвена.

Мъжът се стрелна напред и докосна острието на меча й с дълъг нож. Повтори същите думи и приятелите му се изсмяха презрително.

Авиза не се помръдна.

Той удари отново меча й, този път по-силно.

Авиза не се помръдна.

Усмивката му изчезна. Отново размаха ножа срещу меча й.

Авиза парира удара със завъртане на меча и ножът излетя от ръката на разбойника.

Мъжът вдигна щита си и изруга гневно. Този път на нормански, защото искаше тя да го разбере.

— Нямам никакво намерение да се срещна със сатаната още днес — уведоми го любезно тя. — Нито пък ще превия коляно пред неговите изчадия.

Мъжът се изплю пред краката й.

— Мръсница!

— Не говори така за майка си. — Авиза замахна с меча. Дългата му брада падна. Остана само едносантиметрова брадичка. Мъжът посегна към брадата си и я зяпна с отворена уста. Другарите му замърмориха недоволно.

В следващия миг някой сграбчи ръката й и я избута настрана. Авиза замахна с меча, но забеляза, че Кристиан е застанал между нея и разбойниците и спря навреме.

— Стой тук! — заповяда той и вдигна меча си, облян в кръв. Левият му ръкав беше разкъсан и от дупката течеше кръв. По дрехата му също имаше пръски кръв. Авиза се уплаши. Дано не беше неговата собствена.

Мъжете отстъпиха назад. Вдигнаха щитовете си, за да се опазят, и продължиха да отстъпват.

— Мога сама… — започна Авиза.

— Стой на място! Балдуин, погрижи се тя да не мърда.

— Кристиан, аз мога… — опита отново Авиза.

— Остани при Балдуин! — Той я погледна само за секунда.

Тя кимна. Беше разбрала, че той е загрижен за сигурността на момчето.

— Гай, към мен! — изрева Кристиан и се хвърли след брадатия, който бягаше по пътя. Едно копие се заби в дървото само на няколко сантиметра от главата на Балдуин. Пажът извика и се наведе.

Авиза издърпа ножа си от стъблото на дървото, пъхна меча в ножницата и завлече момчето в храсталака. Тръните издраха дрехите и кожата й, но това не я спря. Балдуин беше още дете, без никакъв опит в бой. За момента само щеше да им пречи.

Една стрела изсвистя над главите им. Последва я втора. Ако това беше Гай, щеше да ги изпотрепе с несръчността си.

— Ранен ли си? — попита бързо тя.

Балдуин поклати глава.

— Добре. Остани тук. — Авиза мина покрай него.

— Не бива да отивате там!

Авиза чу глух удар от юмрук върху плът и потръпна. Погледна през храстите и видя как един мъж се олюля и рухна на земята. Разбойниците се разкрещяха и се нахвърлиха върху другия, който беше още на крака. Смях, жесток и отровен от перверзно удоволствие, се завъртя между сенките. Разбойниците обкръжиха рицаря.

— Кристиан! — изкрещя Авиза.

Беше готова да излезе от храстите, но Балдуин хвана ръката й. Тя се освободи с рязко движение, което беше упражнявала с Нарико толкова често, че бе станало част от нея. Момчето я зяпна слисано.

— Не бива да отивате там! — извика Балдуин.

— Той има нужда от помощ.

— Той каза да останете с мен. Заповяда ми да не ви пускам никъде.

— Той има нужда от помощ!

Авиза го сграбчи за яката и го раздруса с такава сила, че клоните под него запращяха.

— Сега не е време да се инатиш като Кристиан. Нима ще го оставиш да умре, за да кажеш, че си изпълнил заповедта му? Каква полза, ако изречеш тези думи на гроба му?

Балдуин пошепна нещо, но Авиза не го чу. Заповяда му да не мърда от мястото си и излезе от храсталака. Не знаеше дали пажът ще я послуша, но сега нямаше време да си блъска главата с този проблем.

Мракът бързо се сгъстяваше. Тя напрегна взор и огледа двете страни на пътя. Конете бяха изчезнали. Нищо чудно — те бяха великолепна плячка за бандитите. Авиза потрепери. Ако не се бе опитала да даде урок на Кристиан, задето е отнел меча й, щеше да бъде по-добре подготвена и да посрещне нападателите, както заслужават.

Отляво някой се раздвижи. Човешка фигура излезе на пътя и тръгна срещу нея. Авиза извади меча си и той прозвънна. Звук, който винаги отприщваше у нея прилив на сили.

— Кой е там? — извика тя.

— Тихо, Авиза!

Веднага позна вечно хленчещия глас.

— Гай! — Изтича при него, подкрепи го и го отведе в храстите.

Той падна на колене. Между пръстите, които притискаше към главата си, течеше кръв. Лъкът му беше изчезнал, колчанът беше съвсем празен.

Дали е улучил някого със стрелите си, запита се неволно Авиза.

— Къде е Кристиан? — попита строго тя.

Балдуин се подаде между храстите.

— Бие се.

— И вие го оставихте сам? — Авиза го изгледа унищожително. — Къде?

Гай посочи пътя. Авиза напрегна взор и видя двама мъже, които се опитваха да завлекат някого в гората. Той се отбраняваше отчаяно.

Разбойниците искаха да отвлекат Кристиан! Разумът й поиска да узнае защо, но сега не беше време за въпроси, на които нямаше отговор. В следващия миг вече тичаше към тях. Чу зад себе си шумни стъпки и гласа на Балдуин, който извика, че ще й помогне.

Когато стигна до мястото, разбойниците вече не се виждаха. По нападалата шума бе покапала прясна кръв. Авиза размени поглед с Балдуин, който държеше меча на Гай. Момчето кимна и изчезна в мрака на гората.

— Внимавай — прошепна тя. — Сигурно не са стигнали далеч.

— Авиза! Отдясно!

Предупреждението на Балдуин дойде тъкмо навреме. Авиза се завъртя с вдигнат меч и умело отби оръжието на разбойника. То отлетя настрани, а мъжът я погледна с разширени от смайване очи. Преди да е замахнала за следващия удар, той побягна.

Отново иззвънтя стомана. Авиза видя между дърветата Балдуин, коленичил пред едър мъж. По лицето му течеше кръв. Разбойникът си играеше с него. Бодеше го и му се подиграваше.

Авиза се промъкна безшумно зад мъж и с върха на меча одраска кожата зад ухото му.

— Хвърли оръжието — заповяда твърдо. Мечът падна в шумата и Балдуин побърза да го вземе.

— Къде е Кристиан Лоуъл? — попита Авиза.

Разбойникът вдигна рамене. Авиза отново одраска ухото му.

— Казвай къде е, защото ще ти отрежа ухото.

— Там. — Мъжът посочи зад Балдуин.

Без да сваля меча, тя каза:

— Провери дали не ни е излъгал.

Пажът изтри кръвта от лицето си и скочи. Изтича до мястото и извика:

— Тук е, милейди! В безсъзнание е, но е жив.

— Имаш късмет, негоднико. — Авиза го блъсна в гърба. — Махай се оттук!

Когато мъжът избяга, Авиза изтича при коленичилия Балдуин. Момчето се олюля и тя му заповяда да седне и да се облегне на близкото дърво. Той се възпротиви, но тя му връчи меча и му заповяда да стои на пост. Съмняваше се, че ще види нещо, защото по лицето му все още течеше кръв, но нали беше оцелял…

Авиза се обърна към Кристиан, който лежеше по лице в сухата шума. Мечът му и чантите с провизии лежаха до него. Разбойниците го бяха удряли в гръб. Авиза стисна здраво зъби и напрегна всичките си сили, за да го обърне по гръб. Главата му се отпусна безсилно настрана, но с изключение на рязката в лявото рамо не се виждаха други рани.

Авиза се приближи до ухото му.

— Събудете се, Кристиан.

Той простена, но очите му останаха затворени. Тя попипа внимателно бузата му. Той простена отново.

Зад дърветата проехтяха викове. Разбойниците се връщаха. Гай нямаше да се справи сам с тях.

Авиза удари енергично бузата на Кристиан. Когато очите му останаха затворени, тя го удари втори път. Той се стресна и сграбчи китката й.

— Какво правите, по дяволите?

— Гай! — извика тя. — Разбойниците!

Кристиан я бутна настрана и се изправи на крака. Тя му подаде меча и отиде да помогне на Балдуин. Подкрепи го и двамата излязоха на пътя. Там нямаше никой.

Разбойниците бяха изчезнали.

Гай също го нямаше.