Джослин Кели
Дамата с меча (2)

2

Макар да знаеше, че е безполезно, Кристиан Лоуъл наруга зимния следобед. По дяволите, какъв студ! В ден като този хората си седяха вкъщи с чаша топло питие в ръцете и нещо още по-топло в скута.

Той се уви по-плътно в наметката си и се намести върху коравото дървено седло. Предстоеше му дълга езда и Респин, бойният му жребец, вече му липсваше. На континента добре обученото животно му беше верен спътник, но започна да куца точно в деня, когато Кристиан трябваше да тръгне от Лоуъл Мот, за да присъства на сватбата на Филип дьо Боавер, приятел на баща му, в Кентърбъри. Това беше причината да язди Блекторн, благороден жребец, комуто обаче липсваше силата и издръжливостта на Респин.

— Колко още ще препускаме? — попита братовчед му Балдуин. Червенокосото момче, едва навършило единайсет години, служеше при него като паж. Това беше първото му пътуване далеч от родния дом и хлапакът се наслаждаваше на всяка минута, без да му трепне окото от студената и ветровита гора, през която минаваха.

— Ще яздим, докато се стъмни, а после ще си потърсим подслон за през нощта.

Брат му Гай простена.

— Ясно, няма да стигнем до Барт бай Уотър преди залез-слънце.

— И аз не вярвам. — Кристиан вдигна очи към слънцето, което вече почти бе стигнало до върховете на дърветата. Светлите часове всеки ден се скъсяваха. Щом минат зимното слънцестоене и Коледа, дните отново ще се изплъзнат от хватката на мрака, опита се да се утеши той.

— Ако побързаме, може би ще успеем — отвърна брат му. — Искам по-бързо да преминем оня проклет път, където на всяка крачка дебнат разбойници. Никак няма да ми е приятно да ми прережат гърлото и да смъкнат дрехите от гърба ми.

Кристиан се обърна смръщено към брат си. Гай беше красив млад мъж, едър и тъмнокос като повечето от семейство Лоуъл. Не си служеше особено добре с меча и лъка, но винаги подчертаваше, че е щастлив, дето не се е родил първороден. Предпочиташе да положи глава в скута на някоя жена и да пее за любов. При него обаче любовта траеше само докато красавицата го пусне в леглото си и той се насити на новото си завоевание. След това ловът започваше отново. Освен това той не пропускаше при всеки удобен случай да напомни на Кристиан, че след смъртта на баща им той следва да поеме управлението на земите им и да защитава семейната титла.

— Омърсена титла — промърмори Кристиан и веднага се укори за ожесточението си. Но как би могъл да забрави позорното петно върху семейството им, след като всеки ден му напомняха за него? Оттогава бяха минали почти двайсет години, но времето не бе съумяло да заличи позора, за който баща им упорито мълчеше. Другите не бяха така деликатни. Кристиан имаше твърде много мрачни спомени — за разговори шепнешком, в които отново и отново се чуваха думите „страхливец“ и „той изостави краля“.

Синът отказваше да повярва, че баща му е изпаднал в немилост пред крал Хенри, защото не е успял да спре крал Стивън, когато Хенри и майка му Матилда се борели да завладеят английския трон. Когато през 1147 г. Хенри успя да проникне в Англия, поражението му беше толкова пълно, че Стивън се принуди да плати разходите по прехвърлянето му в Анжу — унижение, което щеше да бъде спестено на Хенри, ако лорд Лоуъл, бащата на Кристиан, не бе стоял настрана от битката. Оттогава другите аристократи го избягваха, макар че никога не беше показвал липса на смелост. Този позор щеше да премине върху Кристиан, когато поемеше титлата. Значи трябваше да направи нещо, с което да се прослави, едва ли не като герой.

— Бихме могли да нощуваме в Месингъм Хол. — Гласът на брат му го изтръгна от мрачните мисли. — Даже той не би ни затворил вратата в тази ледена нощ.

Кристиан не отговори. Не беше предприел това пътуване, за да изучи изкуството да увива лъжите в кадифе, за да се добере до властта и уважението — единственото качество, с което се отличаваше лорд Месингъм. Не искаше да бъде задължен на никого от онези, които злобно продължаваха да напомнят на краля за позора на лорд Лоуъл. Лорд Месингъм, който пръв бе обърнал гръб на семейство Лоуъл, бе подучил и другите да го сторят. Беше цяло чудо, че миналата нощ бяха намерили подслон зад каменните стени на господарската му къща. Вярно, че посрещането беше студено, а сбогуването — радостно и за двете страни, тъй като Кристиан едва успя да разтърве Гай и някакъв старец, който го обвини в кражба. Скара се на брат си, че е раздразнил малоумния дъртофелник — макар че ги бяха предупредили да се пазят от него още при влизането им!

Това пътуване можеше да му донесе приключения и слава… и шанса да докаже смелостта си… да изтрие петното от името на семейството си. Засега не му се налагаше да взема трудни решения, освен къде да нощуват. Не беше извършил и нищо, за да се прослави и да си завоюва място между съветниците на краля — чест, която щеше да доказва, че не е наследил греха на страхливостта.

Конят му изцвили тихо — знак, че е подушил опасност.

Кристиан се вгледа в сенките под дърветата, които обграждаха пътя. Вдигна ръка и спътниците му спряха.

— Какво има? — промърмори Гай и се прозя. — Настоявам незабавно да си потърсим място за спане, където пръстите на ръцете и краката не замръзват.

— Шшт! — Кристиан сложи ръка върху дръжката на меча, готов веднага да го извади от ножницата. Балдуин се грижеше кожената вътрешност винаги да е мека и гъвкава.

— Виждаш ли нещо? — Балдуин се промъкна по-близо, сякаш от неговото място можеше да види по-добре.

Писък проряза мрака. Жена викаше за помощ.

Кристиан препусна към дърветата. Блекторн прескочи с лекота потока, който пресичаше пътя.

Жената отново изпищя и погледът на Кристиан прониза мрака на гората. Видя жена, обкръжена от четирима мъже. Един протегна ръце към нея и тя се защити с къса кама. Точно когато замахна срещу нападателя, тя погледна право към Кристиан. Насочи острието срещу мъжа, но той се стрелна да й го избие. Изсмя се грубо, удари я по ръката и камата отлетя надалеч. Жената отново извика за помощ.

Връхлитайки, Кристиан удари един от нападателите с плоската страна на меча и той падна на земята. Рицарят дръпна силно юздата на коня си. Не искаше да пролива кръв, преди да знае какво става. Блекторн се изправи на задните си крака и размаха копита. Могъщият жребец моментално обърна мъжете в бягство. Падналият скочи и последва другарите си. Скоро всички изчезнаха в гъсталака.

Кристиан скочи от седлото и изтича при свилата се на земята жена, вдигнала ръце над главата си. Когато коленичи до нея, тя простена.

— Нищо няма да ти направя — успокои я той. — Онези избягаха.

Жената тръсна глава и тясната лента придържаща булото й, за малко да падне. Увит плътно около главата, ушите и брадичката, синият воал подхождаше на бродерията на роклята й, но не беше в състояние да скрие златното великолепие на две дебели плитки. До този момент подобен цвят на косата беше съществувал само във фантазиите му.

— Не се страхувайте — повтори вече по-учтиво той. — Онези избягаха.

— Наистина ли? — пошепна с треперещ глас тя.

— Няма от какво да се боите.

Жената колебливо вдигна глава и Кристиан се запита дали пък слънцето не е променило внезапно посоката си и не е изгряло оттатък дърветата. Лицето й буквално грееше. Ала не слънцето осветяваше чертите й, а невероятната усмивка.

— Как се чувствате? — Той й подаде ръка.

— Благодарение на вас съм спасена. — Тя положи пръсти върху ръкавицата му.

Когато жената се изправи и излезе от мрака, залязващото слънце позлати косите й. Кристиан впи поглед във фино изваяното й лице и спря да диша. Очите й бяха с цвят на спокойно езеро в лятно утро, бузите — леко зачервени от студа. Устните, червени като подплатата на наметката й, приковаха вниманието му. Когато се разтвориха меко и подканващо, той сложи ръка на талията й и я привлече към себе си, преди да е осъзнал какво прави.

Очите й се разшириха. Учудването й издаде, че пред него стои момиче, което никога не е било прегръщано от мъжка ръка. Въпреки това той не устоя на поканата, която се излъчваше от нея, и се наведе да я целуне по устата.

Непознатата шумно пое въздух и се изтръгна от прегръдката му.

— Благородни господине, благодаря ви много за великодушната постъпка. За съжаление трябва да възнаградя доброто ви дело, като ви помоля за още една услуга.

— Молете ме за каквото искате. — Ръката му се плъзна под наметката и помилва гърба й. Гърдите й опъваха роклята при всяко бързо поемане на дъх. Негово или нейно? Нейно, да, нейно, защото гледката му отнемаше дъха.

— Става въпрос за сестра ми. — Гласът й потрепери, но тя издържа на погледа му. — Тя се нуждае от помощ срещу чудовището, което я открадна от леглото й, за да я хвърли в своето.

Кристиан се опита да се съсредоточи върху думите й, но вятърът, който май бе загубил ледения си полъх, духна златно русите й къдрици в сладка милувка към бузата му. Ако сестрата на тази жена беше само наполовина толкова красива, беше напълно разбираемо, че мъжете не можеха да й устоят. Всеки, зърнал такава красавица, ще поиска да я направи своя.

— Ще ми помогнете ли да я спася? — попита с надежда тя.

Кристиан не успя да отговори, защото наблизо екна смях. Когато вдигна глава, той видя брат си и младия Балдуин да слизат от конете. Гай се изсмя отново и рече:

— Каква красавица държиш в ръцете си, скъпи братко! Е, получи ли вече целувка като възнаграждение за спасяването на дамата? Или държиш тя да ти даде и нещо повече?

Кристиан пусна жената и тя се наведе да вдигне камата си от земята. Беше готов да наругае брат си, но появата на Гай му напомни да се владее. Не беше спасил това момиче от разбойниците, за да му стори зло, колкото и изкушаваща да беше представата да я отнесе в леглото си. Когато тя се наведе да си вземе вързопчето, той се учуди безкрайно: момичето носеше меч, доста по-дълъг от камата, но по-къс от неговия.

— Защо не използвахте меча срещу разбойниците? — попита изненадано той.

— Нападнаха ме внезапно — обясни тя. — Нямах време да го извадя.

— Не бива да носите оръжие, което не можете да извадите. Онези биха могли да го използват срещу вас.

Младата дама примигна.

— Отличен съвет, сър. Ще си го спомня, когато отново срещна горски разбойници.

— Как се казвате? — попита Кристиан и обърна гръб на брат си, който слушаше разговора с широка усмивка.

— Авиза де Вер. — Момичето непринудено опря острието на меча в замръзналата земя и той установи с нарастващо учудване, че оръжието е с идеалната за нея дължина. Неволно се запита кой ли ковач е изковал меч специално за жена.

— Ще позволите ли да узная името на своя спасител?

— Кристиан Лоуъл, васал на нашия господар крал Хенри. — Кристиан направи лек поклон. — Пътувам с брат си Гай и пажа си Балдуин.

— Аз съм ви задължена…

— Казахте нещо за сестра си…

— Наистина ли има сестра? — извика ликуващо Гай. — И тя ли е красива като вас, благородна Авиза? Отведете, ни при сестра си, моля ви! Сигурен съм, че тя ще прогони студа на нощта.

Макар че здрачът вече пълзеше между дърветата, Кристиан видя изчервяването на Авиза. Какво беше това — гняв или страх?

— Веднага ще ви заведа — отговори тихо тя и обясни: — Готова съм да приема всяка помощ, за да освободя сестра си от ръцете на безсъвестния лорд Уейн от Моорбърг.

— Какво означава това? — Гай изгледа сърдито Кристиан, сякаш брат му се беше наговорил с Авиза да го въвлекат в опасна авантюра.

Балдуин се ухили.

— Ще отидем ли да спасим сестрата на тази хубавица?

— Заведи конете до потока и ги остави да се напият хубаво — заповяда остро Кристиан.

— И аз ще ида с него. — Гай хвана юздите на коня си. — Ако си решил да се занимаваш с глупости, братко, не забравяй, че аз не жадувам за геройски дела.

По лицето на Авиза се изписа отчаяние. Тя проследи с мрачен поглед двамата, които отведоха конете, и промълви:

— Разбирам колебанието на брат ви, милорд. Лорд Уейн е страшен противник. Чувала съм, че много рицари напразно са се опитвали да го победят. Само най-смелите воини на Англия биха се осмелили да излязат насреща му.

Как ставаше така, че момичето намираше точно думите, които го изкушаваха да й предложи помощта си? Дълг на всеки рицар беше да освободи млада дама, попаднала под властта на мъж, пък бил той и лорд. А фактът, че похитителят не беше готов да освободи плячката си без борба, увеличаваше изкушението. Да победи в рицарски двубой човек, излязъл като победител от много битки — това щеше да му донесе слава… може би достатъчна, за да заличи петното върху семейната чест.

— Ще ми кажете ли къде безсъвестният лорд отведе сестра ви? — попита той.

Прекрасните й очи светнаха зарадвано.

— Наистина ли ще ми помогнете?

— Още не съм решил. Трябва да знаете, че съм на път към Кентърбъри. Отивам на сватба.

— На вашата сватба? — Тя се извърна бързо настрана и той предположи, че се е разочаровала от него. Мъж, който беше на път да размени брачни клетви с годеницата си, нямаше право да пожелава друга, напълно непозната жена.

— Отивам на сватбата на Филип дьо Боавер, приятел на баща ми.

Кристиан не беше в състояние да откъсне поглед от странния меч в ръцете й. Жената, имаща достатъчно кураж да носи такова оръжие, се нуждаеше от мъж, който да я предпазва от заблудата, че може да се защитава и сама. Може би в главата й нямаше ум, но той се възхищаваше на смелостта й — а красотата й будеше желанието му.

Внезапно тя вдигна меча и Кристиан инстинктивно посегна към своето оръжие.

— Зад вас! — извика предупредително тя.

Трима бандити излязоха между дърветата. Кристиан моментално извади меча си. Чу звън на желязо и с ъгълчето на окото си забеляза, че Авиза се сражава с един от разбойниците. Тази жена въртеше меча с невероятно умение! Кристиан последва примера й и нанесе силен удар. Мъжът отстъпи назад и се изсмя заплашително. Между дърветата излязоха още разбойници.

— Кристиан!

Рицарят хвърли поглед през рамо, когато Балдуин извика отново. Десетина мъже се бяха втурнали да преследват пажа му, който едновременно бягаше и се опитваше да възседне коня си. Мъжете го преследваха с извадени мечове и очевидно със зли намерения.

Кристиан се отвращаваше от самата мисъл за отстъпление, но знаеше, че трябва да постави сигурността на Авиза над своята чест. Ако допуснеше тя да загине, името на семейството му отново щеше да бъде опетнено.

Той се метна на коня си, прободе един бандит и стегна юздите на Блекторн. Конят се вдигна на задните си крака. Мъжете отскочиха назад, за да избегнат страшните копита, но не офейкаха както преди.

Когато конят отново стъпи на земята, Кристиан протегна ръка. Авиза я улови и се метна на коня с учудваща гъвкавост. Той я настани в скута си и аромат на цветя го удари право в носа. Много му се искаше да го вкуси, но сега не биваше да мисли за нещо друго, освен за спасението й.

— Дръжте се здраво!

Кристиан даде знак на Балдуин да ги следва. Гай вече препускаше пред тях.

— Да бягаме!

Той насочи коня си право срещу бандитите и се изсмя грозно, когато те се разбягаха. Когато се изравни с брат си, Кристиан хвърли поглед през рамо. Бандитите ги преследваха. Тях ли преследваха или нея? Той хвърли поглед към Авиза, която държеше меча си готов за бой. Сестра й беше събудила похотта на един барон. Възможно ли беше неговите хора да са получили нареждане да отвлекат и Авиза?

— Кои са тези мъже, Авиза? — попита строго той. — Кой е господарят им?

— Бездомни бедняци. Негодници. Бягайте в гората.

— Какво?

Покрай тях профучаха стрели и Кристиан изруга. Повечето улучваха дърветата или падаха по земята. Зад гърба му прозвуча жален вик, но когато се обърна, брат му изкрещя да продължава напред.

— Влезте в гората! — извика Авиза.

— По пътя ще им избягаме по-лесно.

— Не и от стрелите! — извика тя, когато дъждът от стрели се засили.

Кристиан я хвана по-здраво и насочи Блекторн към гората. Момичето беше право. Можеха да избягат само там, където дърветата им осигуряваха защита.

Щом навлязоха дълбоко в гъсталака, Кристиан обърна коня си в посоката, от която бяха дошли, и погледна назад, за да е сигурен, че Гай и Балдуин ги следват. Помисли си, че Авиза ще го попита защо яздят срещу нападателите, но тя мълчеше и стискаше здраво оръжието си.

Кристиан влезе с коня си в потока и даде знак на другите двама да го следват. Водата пръскаше по ботушите им. Той чу как Авиза шумно пое въздух, когато студените пръски стигнаха до лицето й. Но нямаше време за извинения.

— Следвайте потока още половин миля — изрече тихо тя. Гласът й издаваше напрежение.

Кристиан веднага си представи как сладкият й дъх милва ухото му, докато той я държи здраво и изследва прекрасното й тяло, притиснато до неговото на седлото, ала побърза да прогони тази представа.

— Защо? Какво има там?

— Ако имаме късмет, там ще намерим начин да избягаме от преследвачите.

Той кимна с надеждата, че тя познава местността по-добре от него. Като внимаваше да не влязат надълбоко, където конят можеше да загуби равновесие и двамата да полетят във водата, той последва погледа й надясно.

— Там — пошепна тя. — Вървете натам.

Кристиан разбра, че тя познава гората. Посочи му скала край брега, заливана от водата. Там щяха да излязат на сушата, без да оставят следи. Конят изкачи с мъка хлъзгавата скала и мина през храстите, с които беше обрасъл брегът. Кристиан спря.

— Това е достатъчно.

— По-добре да се скрием в онзи гъсталак. — Авиза понечи да скочи на земята.

Кристиан спря да диша. Движението й му напомни ненужно, че в скута му седи привлекателно младо момиче. Хвана я по-здраво и тя вдигна лице към него. Искаше да каже нещо, но когато той улови погледа й и го задържа, думите останаха на устните й.

Нещо в огнените сини очи изглеждаше познато. Дали я е виждал и преди?

Кристиан разбра, че е изрекъл въпроса си на глас, едва когато Авиза отговори:

— Не. Това е невъзможно.

— Трябва да…

Тя сложи пръст на устните му и сърцето едва не се пръсна в гърдите му. След това нежно докосване, едновременно невинно и възбуждащо, главата му се завъртя, сякаш бе получил удар. Нямаше смисъл да пита какво е привлякло вниманието й, защото кръвта бучеше в ушите му. Авиза бързо отдръпна пръста си, но топлината й остана на устните му.

Кристиан разтърси глава, за да може отново да разсъждава трезво. Без да изпуска Авиза от ръцете си, се смъкна несръчно на земята. Стъпи тежко на десния си крак и изохка през стиснати зъби. Прониза го остра болка. Бе постъпил глупаво — точно когато не трябваше.

— Наранихте ли се? — попита тя и той разбра, че нищо не убягваше от вниманието й. Така и трябваше да бъде. Една малка грешка и щяха да бъдат безпомощни срещу многочисления неприятел.

— Добре съм.

— Дано. Надявам се, че можете да ходите. Не се притеснявайте, няма да вървим много надалеч.

— Това означава ли, че ще излезем срещу тях тук?

— Не.

— А какво тогава?

— Елате с мен. — Тя му подаде ръка и когато той я улови, се усмихна. — Ние не сме първите, които се крият тук.

Кристиан разбра какво имаше предвид тя едва когато видя прекършените клони в края на гъсталака. Преди тях тук сигурно се е крил елен.

Куцукайки, той заобиколи скалата и раздели храстите, за да може тя да мине първа. Наблизо се чуваше пращене на клони. Гай и Балдуин също си търсеха скривалище. Може би трябваше да се радва, че брат му не жадува за героични дела.

— Чакайте тук — нареди кратко той.

Авиза присви очи и смръщи чело.

— Къде отивате? Разбойниците сигурно са наблизо. Знам, че искат да ни настигнат, за да вземат кесията ми.

— Трябва да вържа конете. Ако вдигнат шум, ще ни издадат.

— Аз ще се оправя с тях. С навехнатия глезен ще сте твърде бавен.

Той понечи да възрази, но призна, че тя има право, и се отказа. Да седи и да бездейства, докато тя се промъква през опасния гъсталак, беше позорно. Кой мъж би позволил жена да се изложи сама на опасност, докато той седи в скривалището! Понечи да я последва, но чу пращене на клони и извади меча си. Свали го едва когато Авиза се върна и коленичи до него.

— Вързах конете за едно дърво отзад — съобщи шепнешком тя и се наведе към него. Ароматът на цветя отново отклони вниманието му и той се постара да го пренебрегне. Аромат на рози, ако не се лъжеше. Идеален за тази жена, прекрасна и мека като листенцата на роза… и бодлива като царицата на цветята. — Вашите спътници също са надеждно скрити.

— Добре — отвърна тихо Кристиан и изкриви лице от болка, когато тя се мушна покрай него, за да погледне през клоните.

Авиза се наведе и когато опипа десния му глезен, той усети топлината на кожата й през кожения ботуш. Без да мисли, мушна пръст под брадичката й и повдигна главата й.

— Оставете ме да ви прегледам — пошепна тя. — Ако нараняването е тежко…

— Предпочитам целувка. Убеден съм, че тя ще ме накара да се чувствам много по-добре.

— Сега не е време за такива мисли. — Укорителният й тон не можа да предотврати огнените искри в изразителните сини очи.

— Права сте, но просто не мога да мисля за друго. — Той плъзна ръце по раменете й и обхвана лицето й.

В следващия миг прозвучаха викове. Кристиан бързо се отдръпна от Авиза. Понечи да мине покрай нея, за да погледне какво става навън, ала тя му попречи, като сложи меча си на коленете му.

— Останете, където сте, ако не искате да ви насекат на парченца — заповяда тя.

— Трябва да сме готови. Ако ни намерят тук…

— Няма да ни намерят, ако правите, каквото ви казвам — отговори тя и тонът й не търпеше възражение. — Не мърдайте, Кристиан Лоуъл, ако ви е мил животът.