Джослин Кели
Дамата с меча (20)

20

Когато брат му го повика, Кристиан не вдигна глава. Може би Гай изобщо нямаше да го забележи в нишата на оръжейната. Ръката му застина над меча. Не искаше тихият шум на парцала за лъскане да издаде присъствието му. Той се бе оттеглил тук, за да подреди мислите си.

Искам да кажа, че има факти за отношенията между баща ти и крал Хенри, които ти не знаеш, факти, които са известни на баща ти.

Думите на Авиза кънтяха в главата му. Възможно ли беше да е права?

— Знам, че си тук! — извика сърдито Гай. — Трябва да говоря с теб. Веднага!

Кристиан захвърли парцала и стана. Обвинителният тон на Гай издаваше, че няма да си отиде, преди да е казал причината за лошото си настроение. Кристиан можеше само да се надява, че брат му не е прелъстил чужда жена и увенчаният с рога съпруг го е извикал на дуел. Кристиан вече няколко пъти беше укротявал гневни съпрузи. Крайно неприятно занимание.

— Тук съм — отговори с въздишка той.

Гай изруга сърдито и Кристиан чу звън на стомана. Брат му беше стъпил върху купчина острия на стрели и сега те лежаха разпръснати по пода като черни листенца. Гай прекрачи купчината и не забави крачка, докато не стигна при Кристиан.

— Кога най-сетне ще продължим пътя си? — Тонът му беше по-остър от обикновено. — Вече не мога да понасям сарказма на Де Вер.

— Не му обръщай внимание. Той е повече самохвалко, отколкото мъдрец. — Кристиан се засмя тихо. — Учудвам се как такъв мъж е успял да създаде дете като Авиза.

Лицето на брат му помръкна още повече.

— Преди да подемеш хвалебствена песен, искам да ти кажа, че тя те е направила на глупак.

— Само защото избра мен вместо…

— Нямам нищо против да си запазиш тази лъжлива мръсница!

Кристиан тресна меча на масата между двамата. Ако останеше в ръката му, със сигурност щеше да го вдигне срещу брат си. Как смееше да обижда Авиза!

— Не говори така за нея.

— Защо се боиш от истината, братко?

— Няма нужда да хленчиш само защото тя не те пусна в леглото си.

— Защо съм й аз? Кралицата не я е изпратила да отклони моето внимание, а твоето.

— Какво? — Кристиан зяпна смаяно.

— Да, правилно ме разбра, братко, но с радост ще повторя, за да може истината да влезе в дебелата ти глава. Кралица Елинор е изпратила Авиза, за да отклонява вниманието ти и да те държи далече от Кентърбъри, докато ситуацията с архиепископа се изясни. — Гай се ухили самоуверено. — Кралицата искала да попречи на любимия си кръщелник да се изложи на опасност и да покаже, че не заслужава доверието на краля — също като баща си.

— Нашия баща. Ти носиш позора също като мен.

— Но мен не ме е грижа. Ти си този, който иска да измие петното от името на семейството, и кралицата го знае. — Гай улови меча на брат си и плъзна пръсти по острието. — Както знае и че ще пренебрегнеш с готовност всяко друго задължение, за да подкрепиш една красива жена, когато те помоли да освободиш сестра й от лапите на някакъв злодей.

— Ти си полудял!

— Аз ли? Авиза те лъже! Всяка дума, която ти е казала, всичко, което е направила… — Гай се изсмя злобно.

— Всичко, което е правила с теб, е лъжа. След като разбрах истината за нея, съм склонен да вярвам, че изобщо не е дъщеря на Де Вер. Нищо чудно той да е част от плана на кралицата. Не разбираш ли, целта им е да те задържат на място, където не те заплашва опасност. Нашата прекрасна Елинор не желае и косъм да падне от главата на любимия й кръщелник!

— Авиза е дъщеря на Де Вер. — Думите прозвучаха глупаво, но в главата му се мяркаха спомени за святкащите очи на Авиза, които посрещаха погледа му без капчица фалш. От гърлото му се изтръгна стон. Възможно ли е всичко, което е казала и направила, да е лъжа? Всичко? И споделеното в леглото ли е било лъжа?

— Защо ти е толкова трудно да повярваш в истината? Тя не е първата жена, която мами мъжа, с когото спи.

Кристиан му обърна гръб.

— Ти я обичаш! — От устата на брат му думите прозвучаха като обвинение. — Тази жена те направи на глупак, а ти я обичаш. — Той се изсмя грозно.

Кристиан взе меча си от масата и го вдигна високо във въздуха. Брат му пребледня и се приведе, за да избегне очаквания удар. Кристиан прибра оръжието си и се запъти към изхода на оръжейната. На минаване покрай брат си безмълвно сложи ръка на рамото му и напусна помещението.

 

 

— Дръж меча по-високо! — извика сърдито Авиза.

Ермангардин се опита да изпълни нареждането, но не успя да задържи тежкото оръжие. Авиза го изби с лекота от ръцете й.

— Още веднъж! — заповяда рязко тя.

Вместо да вдигне отбранително оръжието, момичето го отпусна. Погледна покрай Авиза и очите му се разшириха.

Авиза се обърна и като видя Кристиан да прекосява двора зад оръжейната, на лицето й изгря усмивка.

— Идваш като по поръчка!

Той не отговори на усмивката й. Погледна втренчено Ермангардин и момичето побягна. Авиза се загледа изненадано след ученичката си.

— Какво й е?

Кристиан преодоля разстоянието между тях с бързи крачки. Инстинктът моментално я посъветва да посегне към меча — а инстинктът никога не я беше лъгал. Защо я предупреждаваше да се пази от него?

— Аз знам истината — изрече безизразно той.

— Истината? За баща ти? Но това е прекрасно! — Тя посегна към него, но той отблъсна ръката й.

— Не. Знам, че са те изпратили, за да ми попречиш да отида в Кентърбъри.

Коленете на Авиза омекнаха. Тя заби върха на меча в земята и се опря на него с надеждата да се задържи на крака.

— Какво? Как го разбра?

— Нима няма да го оспориш?

— Не. Аз не лъжа.

— О, така ли? — Кристиан вдигна предизвикателно едната си вежда.

— С изключение на това, че дадох обещание пред кралицата да не издавам истината. Във всички други случаи бях честна.

Кристиан се изсмя — толкова студено, че сърцето й застина.

— Явно си се научила да опростяваш живота си, като решаваш къде, кога и с кого да си искрена.

— Знаеш ли колко ми беше трудно да не ти кажа истината? Исках да ти призная всичко, но не можех.

— Заради кралицата?

— Тя ми нареди да мълча. Да не казвам на никого защо ме е изпратила от Сейнт Джудс Аби.

— Какво? — Кристиан едва не се задави. — Ти си монахиня?

— Аз съм служителка на кралица Елинор.

Авиза се прокле наум. Ето че му бе издала повече, отколкото знаеше. Отново чу в главата си нареждането на кралицата: Внимавай да го държиш далече от Кентърбъри. В същото време не допускай никой да те свърже със Сейнт Джудс Аби. Ако се разбере какво е било истинското ми намерение при основаването му, манастирът ще загуби стойността си за мен. Никой не бива да знае, че обучавам млади жени да въртят меч, за да ми помогнат в случай на нужда.

— Гледай на мен като на служителка на кралица Елинор, Кристиан.

— Нещо не се връзва. Пак ли ме лъжеш?

— Не. Защо да те лъжа? Ти вече знаеш защо съм тук.

Чувстваше се виновна, но ако му кажеше всичко, това можеше да означава край на абатството.

— За да бдиш над мен, сякаш съм малко дете, което не може да направи и една самостоятелна крачка.

— Кралицата не желае някой, когото обича, да попадне в очаквания остър конфликт между съпруга й и архиепископа.

— Тогава можеше да ми изпрати вест, че трябва да стоя далече от Кентърбъри до следващата среща между Бекет и крал Хенри.

Авиза посегна към ръката му, но той я скри зад гърба си.

— Ти щеше ли да изпълниш желанието й?

— Когато се заклех във вярност пред краля, това включваше и семейството му.

— Нима не разбираш? Това е причината, поради която кралицата ме изпрати да те задържа далече от Кентърбъри. Когато някой извика, че верните следовници на краля трябва да попречат на архиепископа да вдигне народа срещу трона, тя знае, че ти ще последваш този повик.

Кристиан не отговори.

— Щеше ли да изпълниш желанието на кралицата? — попита настойчиво Авиза.

Кристиан отново не отговори.

— Моля те, кажи ми какво ще правиш!

Той понечи да отговори и Авиза се обнадежди, но в следващия миг лицето му отново се затвори. Кимна й кратко и си тръгна. Тя искаше да го повика, но знаеше, че той няма да се отзове.

Авиза стисна дръжката на меча, падна на колене и притисна лице към вярното оръжие. Плачеше, защото знаеше, че е изгубила. Изгубила бе битката, която най-много се надяваше да спечели.

 

 

Весели гласове и смях изпълваха залата. Ейл пръскаше по пода, когато гостите вдигаха канчетата и се поздравяваха за празника. Свиреха музиканти, фокусници изпълняваха номерата си за радост на децата. Всички бяха украсили косите си със зеленина.

Завладяна от болка, Авиза крачеше безучастно през навалицата. Някои от пируващите я заглеждаха, но не смееха да й подвикнат. Вечерта преди коледния ден никой не искаше да си разваля доброто настроение. Макар че дванайсетте дни необуздано празнуване започваха едва след среднощната религиозна служба, всички бяха в приповдигнато настроение, ядяха и пиеха.

Авиза едва си пробиваше път през пълната зала. По някое време чу, че извикаха името й, но спря едва когато видя Мавиза да й маха. До Мавиза стоеше Ермангардин и се взираше в пода. Лицата на сестрите й бяха мрачни и потиснати.

Едва Авиза бе стигнала до тях и до вратата, водеща към вътрешния двор, когато Мавиза каза:

— Трябва веднага да говорим с теб.

— Аз също трябва да говоря с вас. — Авиза застана така, че да вижда цялата зала. Не искаше някой да чуе разговора им — макар че това беше смешно. Скоро всеки човек в тази зала щеше да знае как е измамила Кристиан. Тя беше виновна, че честта му отново е била засегната. — Кристиан знае, че кралицата ме е изпратила да го държа далече от Кентърбъри. Само трима души в тази зала бяха посветени в истината.

Мавиза смушка момичето с лакът.

— Ти й кажи, Ермангардин.

Момичето захълца. По бузите му потекоха сълзи.

— Защо си казала на Кристиан? — попита Авиза, която едва се владееше.

— Нищо не съм му казала! — Ермангардин улови ръката й. — Заклевам се! Никога не бих казала истината на сър Кристиан. Никога!

— Значи си казала на друг?

Момичето кимна.

— На кого?

— На сър Гай Лоуъл.

— Защо точно на него?

Момичето се олюляваше като от силни пориви на зимен вятър. Разпуснатата коса не скриваше лицето му изцяло и Авиза видя, че то е напрегнато и уплашено. Явно Ермангардин бе преживяла голям страх. В гърдите й се надигна гадене.

— Кажи ми, Ермангардин — помоли меко тя.

Момичето вдигна глава и изтри сълзите си.

— Кажи ми какво ти стори Гай Лоуъл.

— Той се опита… искам да кажа, отдели ме от другите и… — Ермангардин захапа долната си устна и от очите и отново потекоха сълзи.

— Разбирам. — Авиза нежно я притисна до гърдите си. Не искаше сестричката й да види разкривеното й от гняв лице.

Тя бе сложила край на атаките на Гай, като го просна в безсъзнание на земята. Ермангардин е трябвало да потърси друг начин да се отърве от него. Авиза не можеше да й се сърди, че му е казала каквото знае, за да не я насили.

— Ще тръгнем утре на разсъмване — намеси се Мавиза.

— Добре. — Авиза приглади косата на Ермангардин и внимателно изтри сълзите й. — Ще ми липсваш, но е опасно да останете тук.

— Нима ти няма да тръгнеш с нас? — попита момичето, разтърсвано от хълцания.

— Моята задача още не е приключена.

Ермангардин я прегърна и се притисна до нея.

— Ужасно съжалявам!

— Знам. — Тя целуна момичето по челото и внимателно го отстрани от себе си. — Елате да ми кажете сбогом, преди да тръгнете утре.

Мавиза кимна и прегърна младата си сестра, за да я изведе от залата. Авиза не се помръдна, докато двете не изчезнаха в навалицата. Едва тогава излезе навън. Сама.

 

 

Кристиан изкачи стръмната стълба. Горният коридор беше абсолютно пуст. Хората на Де Сомвил се наливаха с бира и вино и празнуваха. Тази Коледа вероятно беше последната, преди конфликтът между архиепископа и краля да разцепи Англия.

Това е причината, поради която кралицата ме изпрати да те държа далече от Кентърбъри. Когато някой извика, че верните следовници на краля трябва да попречат на архиепископа да вдигне народа срещу трона, тя знае, че ти ще последваш този повик. Това бе казала Авиза. Той можеше да пренебрегне предупреждението, но не и болката в думите й. Дали я болеше, защото не бе успяла да изпълни заповедта на кралицата?

Не. Болката й не беше толкова заради провала, но той не искаше да мисли сега за това. Искаше да се напие, да се налива с ейл, докато престане да мисли и чувства. Вече беше пил много, но без никаква полза. Все още виждаше пред себе си лицето й, когато й поиска сметка. Все още мислеше за разочарованието й, когато си отиде. Все още усещаше гладката топлина на кожата й под пръстите си.

Той отвори една врата и направи крачка в помещението. Едва тогава осъзна, че физическото желание го е издало. Бе влязъл в стаята, където се беше любил с Авиза. Където бе открил колко е силна страстта й.

Когато се обърна да излезе, чу:

— Не си отивай.

— Авиза?

Тя излезе от мрака до леглото и сиянието на огъня в камината втъка злато в косата й, разпусната по раменете. Тънката ленена риза се опъваше над прелестните извивки на тялото й. Кристиан стисна зъби.

— Моля те, не ме отпращай — пошепна тя.

— Не можеш да останеш тук.

А той не биваше да се разкъсва от копнеж по нея.

— Не мога да спя. Не ме гони.

— Не можеш да останеш тук.

— Добре, ще си отида, но ми позволи да ти кажа истината. Цялата истина.

— Знам истината.

— Само отчасти. — Авиза вдигна брадичка. Сълзите, запарили в очите й, потекоха по бузите. Тя наблюдаваше лицето му с надеждата да открие дори най-малък знак, че е склонен да я изслуша. Да я изслуша истински. Часове наред се беше борила със себе си, преди да се реши да му разкрие истината. Кралицата много държеше същинската задача на манастира да остане скрита, но същевременно беше възложила на Авиза да стори всичко, което е необходимо, за да предпази Кристиан от опасността да бъде убит.

Внезапно той я сграбчи и я зацелува жадно. Тя искаше да извърне глава, искаше да му каже, че има още много неща, които той трябва да знае. Ала той не освободи устните й. Само я поведе крачка по крачка към леглото.

Когато я положи върху дебелия дюшек, тя го прегърна и жадно го привлече към себе си. Бързите му пръсти развързаха вървите на ризата й. Езикът му се плъзна по гърдите й и Авиза застена сладостно. Кристиан свали ризата й с такова нетърпение, че платът се скъса под непохватните му движения, той захвърли парчетата настрана и отново завладя устата й. Краката му се увиха около нейните и вълненият панталон се отри о кожата й.

Авиза се изгуби в екстаза, докато езикът му изследваше гърдите й, корема, вътрешната страна на бедрата й, преди да се плъзне дълбоко в нея и да вкуси женския й аромат. Когато чувствата я надвиха и тя се разтрепери под милувките му, той се отдръпна, за да свали дрехите си.

Тя го погледна и призна едва чуто:

— Омразно ми беше да те лъжа.

Той издаде неразбираем звук и отново притисна уста върху нейната. Целувката му беше настойчива, луда. Без да й даде шанс да си поеме дъх, той проникна в нея и се задвижи в бърз ритъм.

Авиза се предаде изцяло, когато той се разтрепери под напора на могъщата сила, завладяла и двамата. Последва миг на съвършенство, след който тя усети как тази сила се пръска в нея като под удар на мълния.

 

 

Кристиан хвърли поглед към леглото, в което Авиза спеше, изтощена от любовната игра. Звездната светлина бе отнела цвета на косата й — сякаш звездите й завиждаха за златния блясък. Светлината беше студена, но нейната кожа беше топла и сладка. Тя бе притиснала възглавницата до гърдите си и той закопня да е мястото на тази възглавница в ръцете й. Може би трябваше да остане. Още една нощ.

Но още една нощ щеше да доведе до следващата. Така не можеше да продължава.

Той закопча наметката си и вдигна торбата с плетената си ризница. Ще я облече по-късно, за да не събуди Авиза. Излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си. Тя бе разтворила душата си пред него, но той не беше чул почти нищо от признанието й. През цялото време се бореше с желанието да я задържи. Накрая бе изгубил… за да спечели още една любовна нощ.

Ръката му остана върху резето. Не беше редно да си отиде, без да й каже защо трябва да го направи. Баща й го бе нарекъл страхливец и може би наистина го беше страх — не би понесъл да остане и да види още веднъж отчаяното й лице, когато й каже, че всичко, сторено от нея, е било напразно.

Направи една крачка и се спъна в някого, който бе легнал напреки на коридора. Чу недоволно ръмжене и се запита кой от пияниците не е стигнал до стаята си. Остави торбата и се наведе да го събуди.

— Балдуин! — Слисването му беше безкрайно. — Какво правиш тук? Защо не си в леглото?

Момчето се надигна и разтърка очи.

— И вие трябваше да сте в леглото, сър. — Изправи се на крака, потрепери и сложи ръка върху раната си. — Не можете да я оставите тук. Баща й ще я омъжи.

— Тя принадлежи на Сейнт Джудс Аби. — Кристиан едва не се задави с тези думи, защото изобщо не беше сигурен, че в манастира ще я посрещнат с добре дошла, след като е нарушила клетвата за непорочност. Но дали наистина е нарушила клетвите си? Не си спомняше какво бе казала тя — дали е положила вечните клетви, но беше пропуснал толкова много неща, докато мислеше само как да се съедини с нея.

— Тя принадлежи на вас. — Момчето затропа с крак. — Ако я оставите тук сама, ще я видите отново като жена на друг мъж. Лорд Де Вер няма да й позволи да се върне в манастира. Откакто видя колко е красива, е решен да я омъжи за богат и могъщ лорд, който да увеличи влиянието му.

— Млъкни, Балдуин. — Кристиан никога не беше говорил на пажа си с този тон. Реакцията на Балдуин не беше учудваща — миналата година бяха омъжили сестра му за двойно по-стар от нея мъж, когото не познаваше.

Слава Богу, пажът млъкна.

— Върви в леглото — заповяда Кристиан и вдигна вързопа.

— Но вие заминавате! Аз трябва да съм с вас.

— Гай ще дойде с мен. — При мисълта, че ще се наложи да измъкне брат си от нечие чуждо легло, в което е попаднал благодарение на чара и красивите си думи, Кристиан изкриви лице. — Ти трябва да останеш с лейди Авиза. Бурята, която се надига в Кентърбъри, скоро може да обхване цялата страна. Ти си длъжен да се погрижиш за сигурността й, Балдуин.

— Искате да я върна в Сейнт Джудс Аби?

Защо този прост въпрос го улучи като удар с кама? Не знаеше кое е по-лошо: дали че искрящата от живот Авиза отново ще се затвори зад манастирските стени, или че ще легне в леглото на мъж, който задоволява честолюбието на баща й? Дали ще мисли за него, докато съпругът й се наслаждава на прекрасното й тяло? Но все едно дали зад манастирските стени или в обятията на друг — тя беше завинаги изгубена за него… освен ако не успееше да се покаже достоен за дъщерята на Де Вер. Да, той искаше да докаже смелостта си. Да изтрие позорното петно от семейството си! Никой никога вече да не говори лошо за Лоуъл. Само тогава Авиза можеше да стане негова.