Джослин Кели
Дамата с меча (16)

16

Като чу гласове, Авиза посегна към меча си. Ала като позна гласа на Гай, веднага се отпусна. Той стоеше до един храст и чистеше тръните от одеждата си — и както винаги хленчеше и се оплакваше.

Но не Гай я беше повикал, а един от доброволните й помощници.

— Оттук, милейди — повтори настойчиво дребният мъж.

Отново беше завалял сняг. Авиза нахлупи качулката на главата си и влезе в гъсталака. Слънцето вече наближаваше хоризонта. Краткият зимен ден беше към края си. С всяка минута ставаше по-студено. Вятърът се усилваше. Сякаш разбойниците ги бяха проклели, за да ги прогонят от гората.

Ако знаеше, че Кристиан ще види как извива ръката на нападателя, за да не я прониже с ножа, щеше да… щеше да постъпи по същия начин. Трябваше да остане жива, за да изпълни задачата си, но не беше забравила предупреждението на кралица Елинор.

Трябва да го задържиш далече от Кентърбъри, но внимавай да не научи нищо за Сейнт Джудс Аби. Абатството ще загуби стойността си за мен, ако някой узнае какви са били истинските ми намерения при основаването му. Никой не бива да знае, че обучавам млади жени, за да ми служат в трудни времена.

Кристиан няма да престане да ми задава въпроси, каза си Авиза. Значи тя трябваше да намери начин да му отговори, без да разкрие истината за абатството. Какви лъжи още да измисли?

Когато някой простена наблизо, тя забрави моментално предупрежденията на кралицата, и любопитството на Кристиан.

— Балдуин! — Авиза коленичи до безжизненото тяло. Прясна кръв течеше от лявата му страна и образуваше локвичка под него.

Като чу гласа й, пажът отвори очи.

— Милейди… — И понечи да стане.

— Не мърдай. — Тя сложи ръце на раменете му и го притисна към земята. После бързо свали наметката си и го зави. Вятърът я прониза, но тя не го усети.

— Сър… — Балдуин трепереше от болки.

— Кристиан и Гай са живи и здрави — благодарение на теб.

Той отвори уста да каже нещо, но само простена.

— Трябва да прегледам раната ти. Знаеш, че ще те боли, но трябва да видя как да те превържа.

Момчето кимна и направи гримаса. Когато посегна към кървавото петно на дрехата си, Авиза задържа ръката му и каза на мъжа да свали торбичката от окървавения колан на Балдуин. Когато той изпълни нареждането, тя попита:

— Как се казваш?

— Норман, син на Норман, син на Етелберт, син на…

— Норман — прекъсна го тя, преди изброяването на дедите да е продължило до Адам и Ева. — Наблизо има поток. Потърси някакъв съд и ми донеси вода.

Мъжът показа широките си, отрудени ръце и обеща:

— Ще побързам.

— Моля те!

Авиза сложи ръка върху челото на момчето. Не беше трескаво, но трябваше да минат няколко часа, преди да е сигурна, че опасността от треска е преодоляна.

— Как те раниха? — попита тя. — Видях те да отвеждаш коня.

— Оставих коня… — Балдуин изкриви лице, но продължи смело: — Оставих коня при сър Гай и се върнах, за да се бия редом със сър Кристиан. Но не стигнах далеч.

— Направил си най-доброто. — Тя запази усмивката на лицето си, но вътрешно кипеше от гняв: представата, че Гай се е скрил с коня, докато момчето е тръгнало да се бие, я влудяваше.

— Пит? — попита момчето.

— Хванаха го.

На синкавите устни изгря усмивка.

— Знаех си, че щом освободите сър Кристиан, той ще накара негодника да си плати за злодеянията.

— Прав си. — Не виждаше причини да го разубеждава. — Да ти разкажа ли?

— Да! — пошепна той и отново простена от болка.

Тя се наведе над него и започна да описва битката надълго и нашироко, защото съзнаваше, че трябва да го държи буден. Беше загубил много кръв и ако припаднеше, не се знаеше дали ще се събуди.

Кристиан се появи едва след като Авиза бе зашила раната и я бе превързала с ивици от ризата на Норман. Тя вдигна глава и видя на лицето му отчаяние и гняв.

— Как е Гай? — попита тихо тя.

— Охка и се оплаква, но иначе е добре. Само няколко нови драскотини. Балдуин е сериозно ранен.

— Защо? Изпратих го с коня.

Авиза прибра конеца и иглата в торбичката и я окачи на колана си.

— Оставил коня на брат ти и се върнал, за да се бие редом с теб.

— Казах му да остане с коня, а той… — Кристиан поклати глава и въздъхна. — Не. Не му казах да остане там. Мислех, че има достатъчно ум в главата си, за да не се върне в битката.

— Той е Лоуъл.

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът прозвуча едва ли не грубо и тя отстъпи крачка назад. Ала веднага спря. Не бе позволила на Пит да я уплаши, нямаше да се стресне и от Кристиан.

— Искам да кажа, че за него смелостта в битка е по-важна от живота. Той е също като теб, Кристиан. И по нищо не прилича на брат ти. Ако искаш да излееш гнева си върху някого, иди при Гай, който се е скрил в храсталака.

С тези думи тя се отдалечи, макар че Кристиан няколко пъти извика след нея. Мъжете я проследиха с учудени погледи, но тя не забави крачка нито за миг. Да си мислят, каквото искат.

 

 

Авиза спря коня си във вътрешния двор на замъка. Когато тя изтърси снега от наметката си и потръпна от болка, в погледа на Кристиан блесна загриженост. Той придържаше с една ръка Балдуин, легнал напреки на седлото. Кристиан го беше увил с наметката си и тя не можеше да види дали момчето е в съзнание.

Кристиан извика група мъже, които работеха по стената на близката кула. Светлите камъни показваха къде се пристрояват нови кули и дълго триетажно крило. По стените се разхождаха стрелци. Единият обор беше пълен с коне. Наблизо мучаха крави.

Двама мъже дотичаха при тях и единият попита:

— Болно ли е момчето? Не искаме болни сред нас.

— Ранено е — отговори остро Авиза. — Нападнаха ни разбойници. Имате ли лечител?

— Марта познава всички билки.

— Къде да намеря тази Марта?

Мъжът посочи наляво.

— Складовете са зад кухнята.

— Кой е господарят на замъка? — попита Кристиан и направи крачка напред.

— Лорд Де Сомвил — отговори работникът.

Авиза едва не извика. Бързо преброи до десет и изпусна дъха си. Достатъчно дълго беше разхождала Кристиан и спътниците му из горите. Беше крайно време да пристигне помощ от манастира и да потвърди историята за сестра й, похитена от безсъвестен лорд. Задачата й обаче се затрудняваше, защото Кристиан сигурно щеше да настоява да продължи прекъснатото си пътуване, щом се увереше, че баронът ще й даде убежище. Трябваше да намери начин да го накара да остане.

Имаше един много прост начин. Да го пусне в леглото си. Побиха я тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър. Представи си как той се усмихва и се навежда над нея, как устните им се срещат… Мисълта да усети голата му кожа я замая и тя цялата се разтрепери.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Ти си сестра от манастирската общност. Не е правилно да си с него.

Но дори този безмилостен глас не можеше да потуши копнежа в гърдите й. Преди да е успяла да се удържи, тя протегна ръце към него.

Помилва пръстите му и Кристиан я погледна въпросително. Сигурно я смяташе за луда, че търси близостта му в тази снежна буря в един чужд замък, но добре познатото желание смекчи строгите черти на лицето му.

— Много се радвам, че най-сетне стигнахме до целта — каза тя, облекчена, че поне веднъж може да каже истината. — Ако вдигнеш Балдуин от коня, ще го внесем в замъка и ще се погрижим за раните му.

Лицето му отново се затвори и тя понечи да се извини, че е отклонила вниманието му от грижите за пажа. Не каза нищо, когато Кристиан даде знак на мъжете и един излезе напред, за да му помогне.

Кристиан разпростря мантията си на земята. Двамата с работника вдигнаха Балдуин от коня, докато Гай гледаше отстрана с жално изражение.

— Кои сте вие? — попита другият мъж, който все още стоеше пред нея.

— Аз съм лейди Авиза де Вер — отговори тя, предполагайки, че титлата ще го накара да изпълнява нарежданията й. — Моля, съобщете на лорд Де Сомвил за пристигането ни.

Предположението й се потвърди. Мъжът се поклони учтиво.

— Веднага, милейди.

С помощта на другите работници Балдуин бе внесен в главното крило и настанен в стая с хубаво легло. Таблата беше украсена с резбовани фигури, завесите бяха избродирани с лози и цветя. Лицето на момчето беше бледо като чистите чаршафи под него.

— Затворете прозореца — нареди Авиза на един от мъжете и когато посочи с лявата си ръка, остра болка прониза рамото й. Все пак тя успя да я потисне и се обърна към другия работник: — Кажете да запалят огън. Намерете Марта и нека да донесе билки и гореща вода.

— И чисти парчета плат — добави Кристиан, когато мъжът хукна към вратата.

Авиза се обърна към него и му се усмихна окуражително. Знаеше, че той умира от страх за момчето. Не успя да се удържи и отново помилва ръката му.

Той я грабна в прегръдката си така бързо, че тя се стресна. Целувката му беше дълбока и жадна, сякаш искаше да открие скритите в тялото й извори на сила и да ги изпие. Когато я пусна, тя се хвана безсилно за таблата на леглото. Кристиан я гледаше невярващо. Дали пък не беше ранен, та самообладанието изведнъж го бе напуснало? Или само защото беше загрижен за ранения си паж?

Толкова дълго се беше сдържал да не я докосва. Можеше ли тя да обуздае собственото си желание за близост с него, след като той не беше издържал? Отново я побиха тръпки. Едновременно на копнеж и страх.

Ръмженето на Гай, който, без да го забележат, беше приседнал на пейката до вратата, изтръгна Авиза от магията. Не можеше винаги да разчита, че някой ще им попречи. Трябваше сама да се спре. Поне докато намери друг начин да повлияе на Кристиан, за да стои далече от Кентърбъри. Да си играе с чувствата му — това не беше правилният път да го убеди.

— Моля те, Кристиан — заговори тя, опитвайки се гласът й да звучи делово, — иди и поговори с нашия домакин, докато аз се занимавам с раните на Балдуин. Кажи му, че си ме довел в дома му. Знам, че ще те посрещне с добре дошъл.

Като видя как лицето му се втвърди, Авиза си пожела да не беше казвала последните думи. Сигурно ги беше схванал като намек, че синовете на лорд Лоуъл не са добре дошли в дома Сомвил. Баронът бе приел да се включи в играта, за да угоди на кралицата, но Авиза се съмняваше, че той е посветен в истинската причина. Трябваше да бъде много предпазлива. Ако събуди недоволството на Кристиан, той ще тръгне на път веднага щом Балдуин се оправи.

— Лорд Де Сомвил очаква да го потърся и да го помоля да ми съдейства за освобождаването на сестра ми — обясни глухо тя. — Помоли го да ми помогне.

— Защо ни третирате като пажове, които са длъжни да ви прислужват? — попита Гай и простена жално. Авиза се обърна към него, той притисна ръка към корема си и се сгърчи, сякаш страдаше от силни болки. — Балдуин не е единственият, който има нужда от помощ.

Авиза преглътна напиращите на езика й остри думи. Отдавна й беше омръзнало да слуша оплакванията на Гай, но се сдържаше. Ако беше внимавал малко повече, нямаше да се набута в трънливия храсталак и да се издере до кръв. Нито веднъж не беше попитал как е момчето. Говореше само за себе си.

— Да вървим — каза Кристиан и посочи вратата на брат си. На прага се обърна за миг и рече топло: — Благодаря, Авиза.

— Ще ми благодариш, когато Балдуин се оправи.

Той се върна и я хвана под брадичката. Този път целувката беше мека и нежна, не отчаяна като предишната, но желанието, което я обзе, беше същото. Тя притисна ръка към гърдите му и в очите му отново блеснаха сребърни пламъчета.

— Авиза, аз съм ти много задължен. Ти направи онова, което брат ми не посмя. Ти спаси живота на всички ни.

— Имах късмет.

Кристиан поклати глава.

— Не беше късмет, а добра подготовка. Ако Пит беше разбрал, че нямаш онова, което иска…

— Но то е у мен. — Авиза извади камата изпод полата си и му показа пръстена. — Той искаше това.

— Чух го да говори за пръстен, но не знаех, че е този.

— Пит и хората му носеха на шиите си същите перли.

Кристиан посегна към пръстена.

— Наистина ли вярва, че това е щяло да му даде сили да прогони краля от Англия? Нали така каза? Значи е по-луд, отколкото си мислех.

— А може би не е. — Авиза се взираше замислено в камъка. — Съществуват стари ритуали, които се изпълняват в мрак…

— Не ми казвай, че си суеверна — прекъсна я със смях той.

— Не съм суеверна. Но по света има много хора, които вярват в тези неща и са готови да рискуват всичко, за да получат, каквото искат.

Кристиан прибра пръстена в торбичката на колана си.

— Ще отида да поздравя Де Сомвил и да помоля за гостоприемството му. По-късно ще поговорим отново, Авиза. — Обхвана с два пръста брадичката й и добави: — Ще поговорим и за това, защо беше толкова добре подготвена за битката с Пит и бандата му.

Авиза кимна. Можеше само да се надява, че дотогава ще е измислила достоверно обяснение.

 

 

Както изискваше обичаят, Кристиан остави меча си пред залата. На лицето му грееше усмивка. Дали Авиза би се разделила доброволно с оръжието си? То беше част от нея като искрящите очи и меката коса, която копнееше да усети върху голата си кожа. Всичко в него реагира на представата как тя затваря очи и диша в неговия ритъм, докато той се движи дълбоко в нея.

— Оттук, сър.

Кристиан прогони изкусителната картина и последва слугата, който трябваше да го отведе при Де Сомвил. Беше чакал в приемната повече от час, ала забавянето не беше толкова непоносимо като очакването на мига, когато отново ще прегърне Авиза. Да я прегърне истински, не само за една бърза целувка, а да изследва всяка гънка на тялото й, всички примамливи закръглености, изпъкващи под дрехата й. Колко още щеше да издържи, преди да превърне фантазиите си в реалност? Тя беше дъщеря на барон. Жена, на която той бе предложил закрила и подкрепа. По ирония на съдбата тя беше напълно в състояние да се защитава сама от разбойниците. Най-голямото предизвикателство пред него беше да я предпазва от самата нея.

Кристиан вървеше по коридора след слугата и не обърна внимание на момчето, което мина покрай тях, забързано в другата посока. Мисълта му беше при Де Сомвил. Как ли щеше да го посрещне?

Кажи му, че пътуваш с мен, и той ще те посрещне с добре дошъл. Авиза бе произнесла думите с непринудеността на човек, който е уверен, че ще го приемат навсякъде. Знаеше ли колко е щастлива?

Не щастлива, а подготвена. Това бяха собствените му думи и сега беше абсолютно сигурен в тях. От вечерта, когато Авиза ги отведе на полянката, след като се скриха в гъсталака, той знаеше, че тази жена крие нещо. Откъде са се взели смайващите й бойни умения? По какъв начин ги е овладяла? И къде?

Когато влезе в стаята на Де Сомвил, Кристиан си каза, че отговорите на тези въпроси трябва да почакат. Баронът, който четеше някакъв документ, се надигна и бързо нави пергамента. Връчи го на писаря и се обърна към госта си.

Де Сомвил беше огромен мъж и надвишаваше Кристиан с половин глава. Дългата горна дреха от светлозелен вълнен плат му стигаше до петите. Къдравата кестенява коса беше увенчана с малка шапка. Златната брошка, с която бе захваната наметката му, беше със син камък, носещ печата на семейството. Де Сомвил притежаваше имения и в Англия, и от другата страна на Ламанша. Зелената дреха беше разтворена отпред и Кристиан видя ниски ботуши, а над тях плътни чорапи.

Слугата отиде при него и му пошепна нещо в ухото. Де Сомвил вдигна вежди, кимна, махна на слугата да се оттегли и пристъпи към госта си.

— Вие сте Кристиан Лоуъл — проговори той с изискана учтивост. — Син на Робърт Лоуъл.

— Да — отговори твърдо Кристиан. — Моля да подслоните мен и спътниците ми и да лекувате ранения ми паж.

— Ние не отблъскваме никого. — Отговорът прозвуча неохотно.

— Радвам се да го чуя — отговори гласът, който във фантазиите на Кристиан винаги звучеше задъхано от страст.

Той се обърна и видя Авиза да стои на прага. Дрехата й беше осеяна с кървави петна. Тя влезе и непринудено се представи:

— Милорд, аз съм Авиза де Вер.

— Вие? — Лордът я огледа изненадано. — Ранена ли сте, милейди?

— Кръвта не е от мен. Нападнаха ни, докато прекосявахме гората.

— Веднага донесете пейка за милейди — нареди строго баронът.

— Аз съм съвсем добре, но пажът на Кристиан бе ранен и се нуждае от грижи.

— Но разбира се. Всички сте добре дошли под моя покрив. — Лордът хвърли бърз поглед към Кристиан, но не каза нищо повече. Не беше и нужно. Изражението му беше заплашително. Колкото по-скоро двамата Лоуъл се махнат от дома му, толкова по-добре.