Джослин Кели
Дамата с меча (22)

22

Кентърбъри беше още по-прекрасен, отколкото си го беше представяла Авиза. Обграден от внушителни стени, с високи къщи от двете страни на улиците, които започваха от катедралния площад. Когато преминаха през портите с уморените коне и изтощения паж, улиците бяха пусти. Входовете на къщите бяха украсени със зелени клонки, но отникъде не се чуваха песни. Никъде не се виждаше весела суетня, не се разиграваха и улични представления за забавление на гражданите. Празничните обичаи изглеждаха забравени. Вместо това във въздуха висеше черен дим и предчувствие за надвиснала заплаха.

В манастира сега празнуваха деня на свети Албърт, основателя на бенедиктинското абатство. Двайсет и девети декември беше голям празник. Така трябваше да бъде и в Кентърбъри, защото братята от манастира сред катедралните стени бяха бенедиктинци.

Тишината изглеждаше зловеща и Авиза често хвърляше поглед през рамо.

— В тази посока — каза пажът и зави наляво в малък двор недалеч от стената, която разделяше катедралата от града.

Къщата в задната част на двора беше ярко осветена и се открояваше сред зимния мрак. Пред нея стояха няколко коли, а следите в замръзналата кал издаваха оживено движение на хора и коне.

Пажът задумка с юмруци по входната врата. Когато някои му отвори, той му каза тихо няколко думи и даде знак на Авиза да го следва. Едно ратайче дотича и пое конете. Авиза му благодари с усмивка.

Щом влязоха в къщата, тя затвори очи, щастлива, че се е отървала от студената, ветровита нощ. Ала почивката можеше да почака. Първо трябваше да разберат дали Кристиан е тук.

— Аз съм лейди Авиза де Вер — представи се тя, когато слугата попита коя е и защо е дошла. Огледа се и откри отляво стълба към горния етаж, а насреща й полуотворена ниска врата. В една ниша на стената горяха две свещи. — Спътникът ми е Балдуин Лоуъл, паж на сър Кристиан Лоуъл, поканен да гостува в този дом по случай сватбата.

Слугата се поклони дълбоко.

— В студена нощ като тази сте добре дошли, милейди. Ако пожелаете да почакате тук, ще наредя да ви приготвят стая.

— Сър Кристиан пристигна ли вече? — извика подире му тя, защото усърдният слуга веднага се втурна към стълбата.

— Още не, милейди.

Балдуин изруга и Авиза неволно се усмихна. Любимото проклятие на Кристиан. Тя се изкуши да го повтори. Със сигурност не бяха изпреварили Кристиан и Гай по пътя за Кентърбъри. Възможно ли беше да са променили намерението си? Накъде може да са тръгнали? Към Лоуъл Мот? Безсмислено. Момчето беше твърдо убедено, че целта им е била Кентърбъри.

— Възможно ли е да са отседнали другаде? — попита Авиза.

Балдуин потърка ръце.

— Винаги отсядаме в тази къща.

— Възможно ли е да са се отбили някъде?

— Няколко пъти питахме за него и вината ни казваха, че сър Кристиан Лоуъл е минал оттам.

— Къде може да са тогава, Балдуин? Да не би лорд Лоуъл да има къща в града?

— Балдуин? Лорд Лоуъл? — попита мъжът, който току-що бе излязъл в преддверието.

Кафявата дреха и разпятието на гърдите му показваха, че е свещеник. Малкото останали коси по главата му бяха бели, лицето му беше набраздено от бръчки като кора на старо дърво. Движеше се с предпазливостта на мъж с крехки кости. На лицето му грееше усмивка.

— Балдуин Лоуъл, когато те видях за последен път, едва бе излязъл от кърмаческата възраст.

— Кой сте вие? — попита сърдито момчето.

Възрастният мъж се засмя.

— Нищо чудно, че не ме помниш. С изключение на краткото ми посещение в Лоуъл Мот, когато ти се роди, аз работя в дома на архиепископа. Аз съм отец Джеймс, домашният свещеник на чичо ти.

Авиза зяпна изумено. Отец Джеймс беше един от хората, за които Кристиан твърдеше, че знаят какво се е случило в деня, когато лорд Лоуъл е бил заклеймен като страхливец.

— Коя е спътницата ти, Балдуин? — попита с усмивка отец Джеймс.

Авиза изчака нетърпеливо момчето да я представи и попита:

— Видяхте ли Кристиан?

Свещеникът поклати глава.

— Не съм го виждам от много години. През цялото това време се надявах да го срещна отново, преди да умра.

— За да му кажете истината за онова, което се е случило през 1147 година? — попита смело Авиза. Знаеше, че няма какво да губи.

Отецът хвърли бърз поглед към вратата и им даде знак да го последват в съседното помещение, толкова малко, че нямаше място за нищо друго, освен за камината и за пейката пред нея. От тавана висеше незапалена лампа и се полюляваше от движението на затопления от пламъците въздух. Отец Джеймс се опита да затвори вратата, но тя заяждаше.

Балдуин кимна и излезе в коридора. Решителното му изражение издаваше, че няма да пусне вътре никой, който да попречи на важния разговор.

— Истински Лоуъл — промълви отецът с одобрителна усмивка. — В това семейство на никого не липсва смелост. Както не им липсва и чувството, че трябва да действат справедливо, все едно какво ще им струва това.

Авиза се изкушаваше да запита свещеника дали е виждал Гай, но не искаше да пропилее шанса си да научи истината.

— Очевидно вярвате в смелостта на мъжете от семейство Лоуъл. Какво знаете, което другите не знаят?

— Вероятно ви е ясно, че не мога да говоря за неща, които са ми били поверени по време на изповед, милейди. — Старият човек се усмихна кротко и й даде знак да седне.

Тя остана права, защото се страхуваше, че ако се отпусне на пейката, умората ще я надвие.

— Това ми е ясно, но ще ви помоля да ми кажете поне част от истината. За мен е извънредно важно да знам. Кристиан е готов на всичко, за да докаже смелостта си, и затова излага живота си на опасност. Съвсем ненужно, разбирате ли?

— За щастие някога бях свидетел на събитията и ще мога да ви разкажа това, което искате да узнаете. — Старият свещник скръсти ръце зад гърба си и се изправи пред огъня.

— Наистина ли ще ми кажете истината? — Авиза не можеше да повярва в щастието си.

— Да. — Той погледна с копнеж към пейката и леко се олюля.

Авиза седна. Бе разбрала, че той очаква тя да седне първа. Едва седнал, свещеникът заговори:

— Сигурно сте любопитна защо възнамерявам да ви кажа всичко, което знам.

— Да. — Тя не каза нищо повече, защото всяка нейна дума можеше да затвори устата му завинаги.

— Преживял съм много битки, но тази между краля и архиепископа е най-лошата. Днес чух, че кралят пратил рицари да убият Томас Бекет.

— Не! Не мога да си представя, че кралят е способен да извърши убийство.

— Това е слух, който се разпространява из целия град. Не искам никой от семейство Лоуъл да попадне във водовъртежа на събитията, когато щурмуват катедралата.

— За да докаже смелостта си? — попита задавено тя.

— Това не е нужно. — Отецът се наведе към нея и понижи глас. — Запомнил съм онзи ден на 1147 година по-ясно от всеки друг ден в живота си. Хенри бе разбрал, че ще претърпи унищожително поражение. Ако някой не обърнеше хода на битката срещу Стивън, щеше да се наложи той да приеме претенциите на Стивън и наследниците му към трона. Това беше моментът, когато лорд Лоуъл взе необикновеното решение да се обърне към крал Стивън.

— Затова ли е напуснал краля?

— Да. Аз го придружих на разговора със Стивън, който остана в тайна за всички, освен за нас двамата и за Хенри. Лорд Лоуъл успя да издейства от Стивън крал Хенри и верните му спътници да напуснат Англия с условието да не се връщат в продължение на пет години. Лорд Лоуъл успя да убеди Стивън да поеме разходите по завръщането на Хенри на континента. Така господарят ми спаси крал Хенри, но загуби доброто си име.

— Защо сте пазили тайната досега? — попита с треперещ глас Авиза.

— Лорд Лоуъл не искаше да унижи краля. Един обезчестен барон е по-малко зло от един обезчестен крал.

— И така трябва да остане — изрече един глас зад нея. Авиза се изправи рязко и видя как Балдуин склони глава и затвори вратата зад влезлия. Значи това беше лорд Лоуъл. Имаше тъмна коса като синовете си и тя си представи, че след двайсет години и Кристиан ще изглежда като него.

— Отче Джеймс — заговори лордът със сдържания, напрегнат тон, какъвто използваше и Кристиан, когато беше гневен, — никога не бях помислял, че един ден ще разкажете историята на чужд човек.

Свещеникът се изправи и смирено сплете ръце като за молитва.

— Милорд, вашият син е следовник на краля. Аз съм човек на Бекет. Надявах се, че вашият син няма да вдигне оръжие срещу архиепископа, когато узнае истината.

Лорд Лоуъл не отговори. Двамата мъже се погледнаха втренчено. Пръв отмести поглед свещеникът. Кимна кратко, отвори вратата и излезе.

— Вие вероятно сте лейди Авиза де Вер — рече баронът и се наведе над ръката й. — Не сте избрали добро време за посещението си в Кентърбъри.

— Дойдох да търся синовете ви и истината.

— Синовете ми ли?

— Кристиан знае за призива на краля към рицарите да спрат опитите на Бекет да раздели Англия. Затова препусна към Кентърбъри, за да услужи на краля и да покаже, че не е страхливецът, за какъвто смятат баща му — по погрешка, както разбрах току-що. — Авиза се поклони и помоли: — А сега трябва да ме извините, милорд.

— Къде отивате?

— Трябва да намеря Кристиан.

— Ако имате намерение да му кажете какво ви е доверил отец Джеймс, не бива да го правите. Никой не бива да научи истината.

Авиза втренчи поглед в очите му, убедена, че не го е разбрала правилно.

— Защо толкова държите тайната да си остане тайна?

— По същата причина, поради която мълчах двайсет и три години.

— Нали сега тронът на краля не е застрашен?

— О, така ли? — Той се наведе и разбута огъня. — Нали ако Хенри беше на това мнение, щеше ли да короняса младия крал през юни? Той не вярва в подкрепата на бароните и църквата за наследника му.

— Даже архиепископът не би имал смелостта да отлъчи краля.

Лордът се изсмя безрадостно.

— Бекет няма какво да загуби, освен живота си. Но никой не знае на какво е способен. Как би постъпил човек, който знае, че всяко поемане на дъх може да му е последното?

Авиза сърдито махна с ръка. Архиепископът беше събрал много привърженици и имаше надеждна охрана.

— Кристиан трябва да знае истината!

— Моят син е достатъчно силен, за да носи бремето до края на живота си. Ако истината стане известна, е възможно бароните да се надигнат срещу краля и отново да въвлекат страната в гражданска война.

— Разбирам ви, милорд. Но вие не разбирате Кристиан. Той иска да докаже смелостта си и по друга причина.

— За да ви спечели?

— Не за да ме спечели, защото той вече притежава сърцето ми, а за да убеди баща ми, че е достоен да се ожени за дъщеря му.

От залата се чу вик. Вратата се отвори с трясък и в стаята влетяха две вкопчени едно в друго момчета.

Лорд Лоуъл ги хвана за яките и ги раздели. Лицето на Балдуин беше зачервено от получения удар. Другото момче беше с разкървавен нос, а кестенявата му коса беше разрошена.

— Той не искаше да престане — обясни задъхано Балдуин.

— Трябва да говоря с отец Джеймс — извика другото момче.

— Кой си ти? — попита баронът и пусна двете момчета.

— Йосташ. От домакинството на архиепископа. Дойдох да кажа на отец Джеймс да стои далече от катедралата.

— Защо? — попита стреснато Авиза.

— В спалнята на архиепископа дебнат четирима рицари. Явно замислят нещо лошо.

— Въоръжени ли са?

— Не, но са силно възбудени. — Момчето изтри носа си с ръкав. — Знам, че искат да убият господаря ми. Струпали са оръжия под една черница в двора. Казват, че ще докажат на краля колко са му верни и предани, като го освободят от архиепископ Томас Бекет.

— Кои са тези хора? — попита лорд Лоуъл.

Момчето поклати глава.

— Чух само едно име… Уйлям де Трейси.

— Де Трейси — повтори шепнешком Авиза. Кристиан многократно беше произнасял това име с уважение. Щом този смел рицар бе дошъл в Кентърбъри, можеше да се предполага, че Кристиан е с него. Но дали щеше да се съгласи да участва в убийството на архиепископа? Дали беше готов да заслужи вечното проклятие, само за да се докаже като смел рицар?

Лорд Лоуъл изпрати Балдуин да повика свещеника. Когато продължи да разпитва другото момче, Авиза се възползва от случая и се измъкна навън. Стените на катедралата бяха съвсем наблизо. Някъде там вътре беше Кристиан, готов да погуби душата си като пролее кръвта на свещенослужител.

Улицата постепенно се изпълваше с хора, понесли запалени факли. Слуховете, че в катедралата са проникнали рицари, ги бяха измъкнали от барикадираните къщи. Всички се стремяха към катедралата. Авиза се промуши между бързащите хора и хукна по тъмната уличка. В близост до портала повечето забавиха стъпка, но тя не спря нито за миг.

Портата не се охраняваше. Монасите сигурно се бяха изпокрили. Авиза влезе в двора и видя голяма сграда, която вероятно беше дворецът на архиепископа. Чу стъпки и извади меча си. Обърна се, но не видя никого. Ала сенките бяха толкова плътни, че можеха да скрият цяла армия.

— Reaux, reaux! — отекна грозен вик и сърцето й спря да бие. С този вик се събираха верните на краля. Колко рицари бяха нападнали катедралата?

От мрака изникна монах и я хвана за ръката.

— Бягайте, момиче! Спасете живота си!

— Къде са рицарите?

Той й посочи залата и побягна.

Авиза се втурна към голямата сграда и изведнъж се видя обкръжена от въоръжени мъже. Слава Богу, никой не й обръщаше внимание, всички се стремяха към задачата. Тя се сви в една ниша и ги пропусна да минат. Освен четиримата мъже, влезли в залата, отвън чакаха поне две дузини рицари и оръженосци. Кристиан не се виждаше никъде.

Тя последва мъжете и се озова в голям двор. Недалеч от вратата към залата растеше стара черница. Там се бе събрала голяма група въоръжени мъж. Виковете им отекваха като звън на камбани.

— Кристиан Лоуъл! — извика Авиза.

Мъжете, които се въоръжаваха за битка, застинаха. Един от тях излезе напред и Авиза си отдъхна. Под синята наметка святкаше познатата й плетена ризница.

— Авиза? Какво правиш тук?

— Заклех се пред кралицата, че ще те опазя жив.

Когато няколко мъже се засмяха, той улови ръката й и я отведе настрана.

— Авиза, ти не си рицар. Нямаш работа тук.

— Ти също.

— Това са хора на краля. Заповядано им е да попречат на Бекет да разцепи Англия.

— И как? Като убият свещеник?

Кристиан я отведе още по-далеч.

— Авиза, това е въпрос на чест.

— И ти сам не го вярваш! Много добре знаеш, че е нечестно да нападнеш невъоръжен човек. Какво общо има това с рицарските добродетели?

— Кралят иска така. — Кристиан се огледа предпазливо. — Слава Богу, тук никой не ни чува. Върви си, Авиза.

— Само ако дойдеш с мен. Истински смелият мъж знае кога трябва да се изправи срещу краля си и да му каже, че не е редно да постъпва по такъв начин.

— Мили Боже, Авиза, няма нужда да бъдеш моята жива съвест!

— Защото сам знаеш, че това е нередно, нали?

— Разбира се, че знам. — Той я привлече към себе си и я зацелува жадно. Желанието му бе изострено от раздялата. Тя много искаше да остане в прегръдката му, но бързо се отдръпна.

— Значи знаеш, че постъпваш зле! Защо тогава си тук?

— За да предпазя Гай от вечното проклятие.

— Къде е той?

— Тъкмо това се опитвам да открия.

— Аз се заклех да остана с теб и да те защитавам — пошепна тя.

Той помилва лицето й с пръсти в железни ръкавици.

— Човек невинаги може да изпълни клетвите си. Аз се заклех да изпълнявам безпрекословно заповедите на краля, но не съм в състояние да убия архиепископа. Ти се закле пред кралицата да ме пазиш, но сега моят брат се нуждае от защита много повече от мен. Разбираш ли, че днес просто не е възможно да изпълняваме дадените обещания?

— Не! — изплака тя. — Върви и го намери! Трябва да го спасиш!

— Първо ще се погрижа за теб.

Въпреки че с цялото си сърце желаеше да остане до него и да го подкрепя с меча си, тя кимна. Прибра оръжието в ножницата и бързо го целуна. Когато той се обърна, за да се присъедини към нападателите, тя се запъти обратно към портата. Всяка крачка беше по-трудна от предишната.

— Прости ми, кралице — пошепна с болка тя.

Пред портата се беше събрала любопитна тълпа. Всеки искаше да разбере какво се върши в катедралата, но повечето се страхуваха да станат свидетели на предстоящото убийство. Хората я отрупаха с въпроси, но тя не знаеше какво да им отговори.

— Лейди Авиза!

Тя се обърна рязко и едва не извика — на ъгъла срещу портата стоеше отец Джеймс. Под светлината на факлите старият свещеник изглеждаше още по-стар и немощен.

— О, отче — пошепна укорно тя и го хвана подръка, — мястото ви не е тук. Позволете да ви заведа обратно в дома на…

— Видяхте ли момчето?

— Йосташ? Да.

— Не, Балдуин! Видяхте ли го тук?

Авиза се олюля, сякаш бе получила удар.

— Балдуин е тук?

— Не го открих никъде в къщата, а едно от момчетата ми каза, че го е видяло пред катедралата.

— Значи и той е вътре?

— И той? Намерихте ли Кристиан?

Сега нямаше време да му обяснява. Остави го до стената и отново започна да си пробива път през навалицата. Непрекъснато я настъпваха по пръстите и тя охкаше тихо, но не спря нито за миг. Когато се измъкна от тълпата, видя няколко монаси, които се криеха в храстите.

Под черницата стоеше само един мъж и държеше меча си под ъгъл пред себе си, за да улавя светлината.

— Отивай си вкъщи, момиче — изръмжа той, като видя Авиза.

— Търся едно момче! — извика задъхано тя. — Балдуин Лоуъл, паж на сър Кристиан Лоуъл.

— Върви си вкъщи, казах ти!

Тя се опита да мине покрай него, но мечът му я спря. Светкавично измъкна оръжието си и той се изсмя подигравателно. Само миг след това смехът му секна, защото тя изби меча от ръката му и премина на бегом покрай него. Виковете му не можаха да я спрат. Беше сигурна, че той няма да я последва, защото това означаваше да признае, че е бил победен от жена.

Авиза се притисна до стената и изчака да мине група въоръжени мъже, излезли от манастира на път към катедралата. Рицарите вървяха спокойно, без да вдигат шум. Монасите надничаха от прозорците, но не правеха нищо, за да ги спрат.

Авиза тръгна успоредно с групата, оглеждайки се за Кристиан. Ризниците и мракът й пречеха да различава лицата на мъжете.

Внезапно някой притисна ръка към устата й и я избута към стената на катедралата. Авиза усети желязото на устните си и вкуси собствената си кръв. Ръката, която я обгръщаше, не й позволи да извади меча си. Тя заби пета в крака на нападателя и звънът на желязо отекна оглушително в главата й.

— По дяволите, Авиза! — изсъска в ухото й мъжки глас. — Нямаш ли поне малко ум в главата си?

Кристиан! Тя веднага спря да се съпротивлява и кимна, когато той й заповяда да не издава звук. Най-сетне я пусна и я скри в най-дълбокия мрак.

— Защо не си отиде, както те помолих, Авиза?

— Направих го, но Балдуин е някъде тук.

Кристиан изруга ядно.

— Ще го потърся.

— Идвам с теб.

— За Бога, Авиза, рицарите ще извършат убийство! Не се меси, моля те!

Тя знаеше, че това би било най-разумното, но не можеше да понесе мисълта, че Балдуин е изложен на опасността да бъде ранен или убит.

— Къде отиват онези хора?

— Видели са архиепископа да влиза в параклиса на свети Бенедикт. — Кристиан посочи вратата в лявото крило на катедралата. — Доколкото знам, параклисът е в напречния кораб. Ще отида да потърся Балдуин в църквата.

— Аз ще претърся главния кораб.

— Защо смяташ, че е там?

Авиза неволно се усмихна.

— Защото и той е дебелоглавец като всички от семейство Лоуъл и притежава тяхната дързост. Сигурно си мисли, че ти и Гай сте с другите рицари, и знае, че ако го срещнеш, ще го спреш.

— Значи се е промъкнал по друг път?

— Точно така.

— Къде сте, Лоуъл? — извика някой в мрака.

— Върви — помоли глухо тя.

— Внимавай, Авиза. — Кристиан я целуна бързо и изчезна.

Тя хукна в противоположната посока. Влезе в средния кораб и се скри в мрака. Наблизо стояха двама рицари и разговаряха на висок глас, като си подаваха бутилка. Всеки се хвалеше, че ако някой се осмели да се притече на помощ на Бекет, ще му дадат такъв урок, че ще го запомни за цял живот.

Авиза се огледа, но не видя никого. Под крилото на мрака стигна опипом до следващата стълба и се качи в галерията. Обходи я цялата и едва накрая забеляза някакво движение недалеч от параклиса на Дева Мария. Още някой от заговорниците? Или може би Балдуин?

Тя се затича натам и установи, че е познала съвсем точно. Момчето отчаяно се отбраняваше срещу един очевидно пиян рицар. Мъжът изби меча от ръката му и когато оръжието падна със звън на каменния под, извика тържествуващо.

Авиза посегна да извади меча си, но в следващия миг осъзна, че няма да стигне навреме. Моментално разви от талията си въжето, ушито от Балдуин, прецени с един поглед разстоянието и ъгъла, и го закрепи за една кука в стената. Провери възела, грабна другия край и се изкатери по каменния парапет. Стигна точно когато рицарят вдигна оръжието си, за да прониже беззащитното момче.

— Веднага го пуснете! — изкрещя тя и гласът й отекна във високия свод.

Рицарят я огледа смаяно и избухна в пиянски смях.

Хваната за въжето, тя скочи от парапета точно в момента, когато пияният замахна с меча. Всички мускули в тялото й бяха напрегнати до крайност, за да успее да улучи нападателя между раменете с протегнати крака. Той изрева и полетя напред. Падна тежко и се удари в един железен свещник. Авиза пусна въжето и щом се приземи, извади меча си.

Не беше нужно, защото мъжът лежеше в безсъзнание на пода. Тя погледна Балдуин и се усмихна.

— Зад вас, милейди! — извика уплашено момчето.

Авиза се обърна и видя двама рицари, които се готвеха да се нахвърлят върху нея. Дано и двамата да са пияни като онзи, който нападна Балдуин, помоли се бързо тя.

Ала когато единият замахна да я удари, тя разбра, че е почти трезвен. Той улучи меча й и я изтласка назад към падналия, възползвайки се от предимството си, когато тя се опита да избегне тялото. Зад нея отекнаха диви викове. Дали рицарите бяха намерили архиепископа?

Мечът на рицаря проряза наметката й и се заби в лявата й страна. В тялото й пламна болка. Тя се олюля назад и с мъка прескочи падналия рицар. Балдуин нададе вик за помощ, но болката в нея беше много по-силна. Къде е мечът й? Изобщо не бе забелязала кога го е изпуснала. Къде е паднал?

Рицарят застана пред нея, широко разкрачен, и вдигна меча си да я прониже. Тя посегна слепешком към ножа си. Дали пък това не беше наказанието, че бе нарушила клетвите си и не бе попречила на Кристиан да се присъедини към заговорниците? Не можеше да умре. Не сега. Не и докато между двамата имаше толкова много неизяснени неща.

— Кристиан! — простена тя. Може би това беше последната й дума.

— За крал Хенри! — изрева рицарят. — Умри, ти…

В следващия миг въоръженият мъж се олюля и рухна безжизнен на пода. Бягащи стъпки й показаха, че някой прекосява централния кораб. Дали Балдуин е жив и здрав?

Авиза понечи да се надигне, когато усети, че някой я подхваща под мишница и й помага да седне на пода. Веднага позна ръката му. Кристиан. До него стоеше Балдуин с въжето в ръце.

— Чух вика ти — прошепна Кристиан, вдигна я внимателно на ръце и я притисна до гърдите си. — Веднага се отзовах и те видях да се изкачваш по парапета, за да спасиш Балдуин.

— И това те наведе на мисълта и ти да направиш същото? — Авиза се опита да се усмихне, но простена от болка.

— Балдуин, отрежи въжето и го прибери. Ще се срещнем в къщата на Боавер. Тук не бива да оставяме следи.

Момчето кимна и хукна към стълбата. Кристиан прекрачи падналото тяло. Само след минута чуха гръмки викове.

— Архиепископ Томас! — проплака Авиза. Болката в страната й се засилваше с всяка секунда.

— Убиха го — съобщи мрачно Кристиан. — Никой не успя да спре пияните извършители.

— Гай…

— Той беше с убийците. Не можах да го спра. После чух вика ти и стигнах до теб навреме. — Кристиан излезе от катедралата и сведе глава, за да я предпази от студения нощен вятър. — Авиза, ти все пак изпълни даденото пред кралицата обещание.

Тя се опита да каже нещо, уплашена от струящата от нея кръв. Може би скоро ще загуби съзнание.

— Какво искаш да кажеш?

— Виковете ти ми попречиха да стана съучастник в грозното убийство на един беззащитен духовник. Права си, това е отвратително, безчестно деяние. Днес Гай отново омърси името на семейството ни.

— Не отново. Отец Джеймс ми каза… — Гласът й пресекна.

— По-късно. Сега мълчи, докато стигнем до дома на Боавер. Ти се грижеше с такава любов за раните ми. Длъжник съм ти.

— Кристиан…

— Не говори, Авиза. Пести си силите. Като оздравееш, ще ми кажеш всичко.

— Но аз трябва да ти кажа, че те обичам!

Тя вдигна лице към неговото, осветено от десетките факли по улицата. Вече бяха извън двора на катедралата.

— Ти не е нужно да казваш нищо, Кристиан, но аз трябва да го кажа. Обичам те.

— И аз трябва да кажа нещо — отвърна той със същия тон. — Последните дни без теб оставиха у мен безкрайна празнота. Имах намерение да се върна и да кажа на баща ти, че няма право нито да те омъжи, нито да те върне в манастира. Аз те обичам, Авиза. Ти си моя.

— Не съм твоя, а съм с теб — поправи го с угасващ глас тя. — Аз не съм ничие притежание.

Кристиан избухна в тих смях.

— Права си. Ти си с мен, Авиза.