Джослин Кели
Дамата с меча (19)

19

Авиза влезе в параклиса, разположен извън вътрешните крепостни стени. През високите прозорци с цветни стъкла можеше да проникне всеки натрапник, осмелил се да се покатери по стената.

Вътре имаше само четири реда пейки пред олтарна решетка, украсена със зеленина. По каменния купел за кръщене бяха издълбани фигури на животни и цветя. Плочките на пода бяха в черно и червено. В помещението миришеше на влага и изгорели свещи.

Тя се настани на средната редица, склони глава и зашепна молитвите, които винаги й бяха давали утеха и надежда. Латинските думи излизаха от устните й с лекота. Тя не се молеше механично, както някога, когато нетърпеливо чакаше да свърши утринната или вечерната служба, а бавно и отдадено, за да намери покой. Трябваше й време, за да подреди мислите си.

В манастира всичко беше толкова просто. Уроците започваха рано сутрин и завършваха с падането на здрача. Сестрите, които се усъвършенстваха в бойното изкуство, работеха заедно, другите служеха на манастира по друг начин. Преди появата на кралицата никой не беше поставял под въпрос начина им на живот.

Дали ще изпратят друга, ако се разбере, че тя е нарушила клетвата си за вярност? Авиза впи поглед в сплетените си пръсти, почиващи на пейката пред нея. Кралицата й бе поръчала да направи всичко, за да задържи Кристиан далече от Кентърбъри. Абатисата се бе присъединила към тази заповед, но Авиза се съмняваше, че заповедта включва и споделянето на леглото му.

Манастирът — единственият й дом — беше затворен за нея. Нямаше къде другаде да отиде. Обитателките му бяха единственото семейство, което някога беше имала. Семейство, за което вярваше, че е завинаги. Семейство, което досега възприемаше съвсем естествено.

Кристиан не й даде никакви обещания, излизащи извън споделената им страст. Тя не поиска нищо от него. Не само защото бе завладяна от страстта му, а и защото знаеше, че няма да даде обещание, което не може да сдържи. Дали се опасяваше да чуе признанието му, че я е направил своя само защото тя е дала съгласието си? Дали той изобщо беше помислил какви ще бъдат отношенията им след първите мигове на екстаз?

Тя му се отдаде с готовност и без да мисли за някакви други задължения. Отново си спомни как се усещаха пръстите му върху голата й кожа и се разтрепери. Сега трябваше да живее с последствията. Едно нещо обаче не бе променено. Тя щеше да сдържи обещанието си и да държи Кристиан далече от Кентърбъри, докато конфликтът между краля и архиепископа се разреши, все едно по какъв начин.

— Толкова силно желая да ти служа, както обещах — пошепна тя и притисна ръце към пейката. Не беше сигурна към кого са отправени думите й — към абатството или към кралицата. Сигурно и към двете. — За малко да се проваля, когато допуснах Кристиан да освободи Гай. Това няма да се повтори. Ще сдържа обещанието си.

Зачака утехата, на която се надяваше, но не я получи. Чуваше само биенето на сърцето си. В прегръдката на Кристиан то се стремеше да избяга от гърдите й и да се съедини с неговото.

Тих шум я стресна и тя се обърна бързо. Зад последната пейка стоеше Кристиан, скръстил ръце зад гърба си. Чистата горна дреха, чиято мека вълнена материя подчертаваше бронзовия загар на лицето му, сигурно беше подарък от домакина им. Прясно измитата коса падаше по раменете. Защо не я е поканил да му помогне при къпането…

Споменът за твърдите мускули под пръстите й отново я разтрепери.

Той заобиколи пейката и тръгна към нея. Мечът, окачен на колана, се движеше в такт с крачките му. Без да каже нищо, той се наклони и зае място зад нея.

— Откога си тук? — попита тихо тя.

— От няколко минути. Не исках да преча на молитвата ти. — Той помилва резбата на пейката и продължи замислено: — Но това беше повече от молитва. Никога не съм те виждал такава, Авиза. — Протегна ръка и помилва косата й. — Ти излъчваш тиха радост и отдаденост, каквито не сам предполагал, че притежаваш.

— Да не би да си очаквал, че ще вляза в параклиса, за да се упражнявам с меча?

— При теб човек никога не може да е сигурен — отговори с усмивка Кристиан.

— Това би могло да се възприеме като обида.

— Не съм искал да те обидя. — Лицето му стана сериозно. — Казах го не без завист.

— Завист? — повтори учудено тя. — По каква причина?

— Питаш ме за причината… — Той я помилва по бузата и постави пръст под брадичката й. — Завиждам ти за смелостта. Ти си по-смела от всички рицари на краля. Когато те наблюдавам, често се питам има ли нещо, което би могло да те уплаши.

— Ти ме плашиш.

— Аз?

— Ти и чувствата, които будиш у мен. — Тя извърна лице.

— Тези чувства те плашат?

Авиза се изправи и се запъти бързо към изхода. Беше й неловко да говори за чувствата си в параклиса.

— Не самите чувства ме плашат, а фактът, че ги изпитвам.

Той стана и се изправи зад нея. Сложи ръце на раменете й и й попречи да излезе навън. Когато заговори, дъхът му помилва тила й и погъделичка ухото.

— Авиза, искам да знам за какво говориш. Дали за онова, което изпитваш, когато те прегръщам и целувам? Ако е така, в тази чувства няма нищо заплашително. Това преживяват всички мъже и жени, когато са близо един до друг и се желаят. Това е желание, което може да бъде задоволено само от тях двамата.

— Но аз не бива да изпитвам такова желание!

— И защо?

— Защото… — Тя хвърли плах поглед към олтара.

Кристиан се засмя и това я вбеси.

— Добре е, че поне един от нас го намира забавно.

— Бъди честна, Авиза. Представата че жена като теб, изпълнена с живот и дързост, ще прекара живота си в уединение, е абсурдна. Не мога да си те представя например като монахиня. Ти носиш меч и си служиш отлично с него. Обичаш силата, която усещаш в раменете си пред лицето на врага. Битката те опиянява. Победата те кара да ликуваш. Точно това ме възбужда у теб.

Той зарови пръсти в косата й и намери устата й с лекота, окрилена от спомена за интимността, която бяха споделили. Тя се притисна до него и го пожела още по-силно отпреди. Когато целувката се задълбочи, пръстите й се вкопчиха в гърба му. По дяволите, защо помежду им имаше толкова много пречки.

— Какъв хубав начин да използвате параклиса — проговори подигравателен глас откъм вратата.

Авиза се отдели от Кристиан и пламна от срам. На прага стояха трима мъже. Един от тях излезе напред. Русата му коса беше посивяла по слепоочията и вече редееше. Яркочервената одежда показваше, че е богат и могъщ лорд. Той хвърли бърз поглед към нея и се съсредоточи върху Кристиан. Това трябваше да покаже, че тя няма никакво значение за него.

Непознатият извади меча си и Кристиан светкавично посегна към своя. Мечът на лорда блокира движението и Кристиан отдръпна ръката си, преди острието да я прониже. Той отстъпи крачка назад и в погледа му блеснаха гневни искри. Непознатият се поколеба и се озърна за другарите си.

Авиза разбра, че нейният час е настъпил. Ръката й бавно се плъзна към меча. Никой не я забеляза. Лордът щеше да съжалява, че я е подценил. Точно когато стисна дръжката, мъжът заговори.

— Какви ги вършите с дъщеря ми, Лоуъл?

— Дъщеря? — изохка задавено Авиза и скри ръце под наметката си.

— Нима не познаваш баща си, момиче?

Авиза не беше сигурна кой е произнесъл тези думи, защото виждаше само стоящия пред нея. Мъжът с меча беше неин баща? Отчаяно затърси в паметта си някакъв спомен. За Бога, гласът му като че ли беше по-дълбок. Не, баща й не приличаше на човека, който бе опрял меча си в гърдите на Кристиан. Представи си какво беше лицето му, когато я отведе в манастира, и затърси нови бръчки. Не, нищо не си спомняше. Косата му беше подобна на нейната, но очите му бяха по-тъмни.

— Поздрави баща си с нужната почтителност — пошепна в ухото й Кристиан.

Авиза отново зарови в спомените си. Да окаже почит на баща си? Някога знаеше как, но сега семейството й бяха сестрите от манастира и тя не си спомняше как се оказва почит на главата на семейството.

Без да се стресне от меча, тя застана между Кристиан и баща си. Коленичи пред него и сложи ръката му на челото си — така правеше с абатисата. Баща й гневно издърпа ръката си. Мечът му остана неподвижен. Той изблъска Авиза от пътя си с такава сила, че тя изохка тихо.

— Какво общо имате с дъщеря ми, Лоуъл? — попита надменно лордът.

— Тя потърси моята подкрепа.

Авиза се изправи и прехапа устни. Ако Кристиан споменеше спасената й сестра, баща й щеше да го нарече лъжец. В действителност лъжкинята беше тя, но позорът щеше да се стовари върху главата на Кристиан.

— Вашата подкрепа? — Лорд Де Вер се изсмя презрително. — Защо й е на дъщеря ми да търси подкрепата на един страхливец?

Лицето на Кристиан остана непроменено, но Авиза усети съвсем ясно възмущението му. Отвори уста да го защити, но веднага я затвори. Баща й се държеше, сякаш тя не съществува. Трябваше веднага да сложи край на този сблъсък, преди да се е изродил в насилие.

— Татко… — Тя изохка тихо, сложи ръка на челото си и се олюля. Стисна зъби и се свлече на земята. Спътниците на баща й извикаха уплашено.

Преди да е стигнала до пода, две силни ръце я уловиха. Когато усети опората на широката гръд, тя отпусна безсилно ръце. Отвори внимателно очи, за да се убеди, че е в ръцете на Кристиан. Той разхлаби прегръдката си и тя хвърли бърз поглед към баща си.

Когато Кристиан предложи да я отнесе на място, където да дойде на себе си, лорд Де Вер кимна мрачно.

— Вие вземете дъщеря ми, Грисуолд — заповяда той и даде знак на един от хората си. Грамадният мъж протегна ръце към нея. Тя беше готова да се вкопчи в Кристиан, но не посмя да разкрие, че припадъкът й е престорен, и се подчини.

— Не бива да я напрягаме — възрази веднага Кристиан. — Тя е твърде крехка и няма да издържи на напрежението.

Макар и неохотно, бащата се съгласи и Кристиан изнесе „припадналата“ от параклиса. Докато лордът и спътниците му вървяха на известно разстояние от тях, Кристиан бързо й пошепна да хване меча си, за да не се мята при всяка негова крачка, но така, че никой да не забележи преструвката й.

— Благодаря ти — пошепна той, когато Авиза хвана ножницата и я притисна към крака си. — Още няколко удара и тази вечер щях да те разочаровам.

Тя се засмя тихичко и се сгуши в него. След като изкачи стълбата, той я сложи в широкото легло и тя въздъхна разочаровано. В неговите ръце винаги се чувстваше спокойна и закриляна — особено сега, когато нямаше представа как трябва да се държи. Пристигането на баща й бе променило всичко. С какви ли намерения бе дошъл в дома на лорд Де Сомвил?

— Аз ще съм наблизо — пошепна в ухото й Кристиан и извика високо: — Ела, Балдуин!

Балдуин? Нима пажът не беше в леглото? Ами ако раната му се отвори?

Трябваше да приложи цялата сила на волята си, за да не скочи от леглото и да отиде при момчето. Като чу Кристиан да говори с пажа си в съседната стая, тя се отпусна. Той щеше да бди над момчето — както беше бдял над нея.

— Затворете вратата и спуснете резето — заповяда лорд Де Вер. — И донесете студена вода, за да напръскате лицето на дъщеря ми. Това ще я събуди от припадъка.

В името на всички светии! Нямаше никакво намерение да лежи като овчица и да се остави да я пръскат със студена вода. Отвори очи, примигна и простена с надеждата, че се държи естествено.

Лорд Де Вер веднага отиде при нея, благодари на небето и улови ръката й.

— Как се чувстваш, Авиза?

— Д-добре. — Тя погледна покрай него и видя, че само единият от двамата му спътници е в стаята. Тъкмо затваряше вратата, която свързваше покоите й с другите помещения.

— Благодаря, Грисуолд — каза баща й.

Мъжът се поклони, излезе и затвори вратата към коридора.

Авиза седна в леглото. Когато баща й я предупреди да не прави резки движения, тя притисна длани о слепоочията си, сякаш имаше болки. Трябваше бързо да научи някои неща, без да събуди подозренията му. Тя изобщо не познаваше баща си.

— За мен беше шок да те срещна тук, Авиза — заговори той.

— Мога да си представя.

— Защо си тук?

— Манастирът ме изпрати да се срещна с две жени. — Надяваше се да даде искрени отговори на всичките му въпроси.

— Изпратили са те без придружител?

Тя поклати глава.

— Бях с Кристиан Лоуъл, брат му и пажа му. Сър Кристиан…

Баща й се намръщи и тя млъкна.

— Сега говориш официално, но преди малко в параклиса го прегръщаше.

— Кристиан — поправи се тя и си обеща занапред да внимава за всяка дума. Баща й явно беше подозрителен човек.

— Той е кръщелник на кралица Елинор, а както знаете, абатството е основано от кралицата.

— Да не искаш да ми кажеш, че си пътувала с този страхливец Лоуъл по заповед на кралицата?

Без да крие възмущението си, Авиза прехвърли крака през ръба на леглото.

— Кристиан не е страхливец!

Лорд Де Вер вдигна вежди.

— А защо моята живееща в манастир дъщеря носи меч, ако той не е страхливец?

— Абатисата ми даде това оръжие. Аз не коментирам заповедите й. — Когато се изправи, Авиза забеляза, че е висока колкото баща си. Беше го запомнила като великан, но тогава е била малко дете. — Ще позволите ли да попитам какво ви води тук, милорд?

— Винаги прекарвам Коледните празници при Де Сомвил. Би трябвало да го знаеш. — Баща й се намръщи още повече и лицето му изведнъж остаря. — Всъщност не… няма как да го знаеш.

— Радвам се, че по този начин се срещаме отново.

Той кимна, очевидно неприятно засегнат от тази проява на чувства у дъщеря си, която бе отзел в манастира и бе забравил.

Вратата към коридора се отвори. Влезе мъжът на име Грисуолд, погледна в нейната посока и се поклони учтиво.

— Милорд, лорд Де Сомвил ви кани тази вечер на своята трапеза — съобщи той.

— Благодаря. Кажете на Де Сомвил, че приемам любезната му покана.

Мъжът пристъпи смутено от крак на крак.

— Има ли още нещо, Грисуолд?

— Лорд Де Сомвил каза още, че ще се радва на масата му да присъстват дъщеря ви и спътниците й.

Баща й промърмори някакво проклятие. Изпрати васала си навън със заръката да предаде отговора му на домакина и изчака вратата да се затвори зад него. Тогава се обърна към дъщеря си и се разфуча:

— Заради теб трябва да седя на една маса със сина на един страхливец!

Авиза направи крачка към него, но бе спряна от мрачния му поглед.

— Не искам първата ни среща след толкова години да е белязана от гняв, но както вече ти казах, Кристиан Лоуъл не е страхливец. Той доказа многократно смелостта си по време на пътуването ни.

— Не го защитавай! Лоуъл е син на страхливец. По негова вина законният ни крал замалко щеше да изгуби трона си.

— Крал Хенри е приел клетвата за вярност на Кристиан.

— Крал Хенри е мъдър мъж, но всеки прави грешки… например като приема клетвата за вярност на един Лоуъл.

— Лъжеш се.

— Аз ли се лъжа? — Той я погледна втренчено. — Дъщерята няма право да съди баща си.

— О, напротив. Особено когато преценката му е грешна.

Лордът посегна към меча си, но тя срещна погледа му съвсем спокойно. Ако допуснеше той да я сплаши с гнева си, съществуваше риск да не може да изпълни даденото пред кралицата обещание.

— Аз познавам историите, които се разказват навсякъде в страната, и съм убедена, че са неверни.

— Ако Лоуъл ти е наговорил куп лъжи, значи не е никакъв мъж. Забранявам ти да имаш нещо общо с него.

— Милорд…

— Ще ти намеря мъж, който с радост ще ти нашепва любовни слова, както подобава на добър съпруг. Мъж, който няма да внесе в семейството ни своето безчестие.

Авиза се справи бързо с пристъпа на паника. За баща й беше съвсем естествено да я използва, за да обвърже семейството им с някой от фаворитите на краля. Но тя нямаше да допусне друг мъж да я целува, да я докосва, да стане част от нея като Кристиан. Макар че… кой я питаше, когато баща й вземаше решения?

— Милорд, моето място е…

— Аз определям къде е твоето място, момиче, и ти казвам, че не е при Лоуъл.

— Тук сте прав.

Съгласието й го слиса. На устните му заигра усмивка.

— Радвам се да го чуя, Авиза. Може би лъжите на Лоуъл не са те омагьосали, както се опасявах.

Не Кристиан лъже, а аз. Но сега не можеше да каже истината на баща си.

— Също така се радвам да видя, че знаеш мястото си като моя дъщеря — продължи баща й. — Когато дойде пролетта, ще се погрижа…

— Да се върна в Сейнт Джудс Аби, където ми е мястото.

— Не! Няма да позволя да се върнеш в онзи манастир. Там са изложили живота ти на опасност.

— Не съм в опасност.

— Сега не, но да те изпратят на път с Лоуъл… — Гласът му трепереше от гняв.

— Моето място е в манастира.

— Аз определям къде е твоето място. Ти си доста хубавичка и няма да ми е трудно да ти намеря мъж.

— Но…

— Не ми възразявай! Решението ми е взето.

Авиза стисна до болка дръжката на меча. Не би могла да го извади срещу собствения си баща — но не би могла и да приеме бъдещето, което той й готвеше. Въпреки това замълча. Ако каже още нещо, само ще го разгневи ненужно. Затова му обърна гръб и се запъти към вратата. Излезе навън и безпомощно се запита какво би трябвало да направи сега.

Отговорът беше прост. Тя беше длъжна да изпълни обещанието, дадено пред кралицата. Нищо не се беше променило. Сега не можеше да мисли какво ще се случи след това — дали ще я омъжат за някой чужд човек и никога повече няма да види Кристиан.

 

 

Кристиан седеше на пода в стаята на Балдуин. Момчето лежеше в леглото, но само защото Кристиан му го бе заповядал изрично. Гай ходеше нервно напред-назад.

— Тя може да чака — каза Кристиан. — И ти също.

Гай изруга гневно.

— Защо да си отказвам нещо, когато ми се иска?

— Защото аз те моля.

— Искаш да те слушам, както ти слушаш Де Вер? — Гай оголи зъби в презрителен смях. — Ти побягна пред него като страхливец, какъвто те нарече.

Балдуин извика сърдито откъм леглото:

— Не можете да му позволите да говори така за вас.

Кристиан протегна крака към леглото.

— Какво искате да направя? Да предизвикам лорд Де Вер на дуел?

Той се загледа мрачно в пламъците. Нима красотата на Авиза го беше омагьосала дотам да забрави обстоятелството, че тя е дъщеря на лорд Де Вер? Цветът на очите и косата беше почти еднакъв.

— Той унижи цялото ни семейство. — Момчето погледна отчаяно към Гай. — Цялото ни семейство.

— Всяка по-нататъшна дума е излишна — отсече Гай и изпъна дрехата си. — Кристиан е омагьосан от Авиза. Няма да рискува да загуби любовта й, като застраши живота на Де Вер.

Вратата се отвори. Влезе Авиза и Кристиан се надигна. Дали бе чула думите на Гай? Всъщност какво значение имаше, след като всяка дума, произнесена от брат му, беше чиста истина?

Тя се поколеба. Пръстите й нервно стиснаха дръжката на меча.

— Надявах се да те заваря сам, Кристиан.

Гай се изсмя надменно.

— Май чувствата са взаимни, братко. — Даде знак на Балдуин и каза: — Хайде, да оставим двете влюбени гълъбчета сами.

— Балдуин, ти стой, където си — заповяда Кристиан и улови ръката на Авиза. — Ние ще говорим другаде.

— Е, желая ви да се забавлявате добре, докато си говорите — изсмя се Гай.

Авиза изпъна рамене, но не каза нищо. Кристиан побърза да я изведе от стаята.

— Къде ще отидем?

 

 

По стълбата, която разделяше вътрешното от външното крило, не срещнаха никого. Когато излязоха на горната площадка, ги връхлетя силен вятър. Голите клони на дърветата се движеха в ритъма на нечута музика.

— Дали дървото усеща вятъра с кората си, както ние го усещаме с кожата си? — промълви замислено Авиза, нахлупи си качулката на главата и разпери ръце.

— Ти си непредвидима — засмя се Кристиан и се облегна на ледения каменен зъбер. — Качих те тук с надеждата, че никой няма да се осмели да излезе на студа. А ти стоиш пред мен с развяваща се наметка, която не ти предлага никаква защита от студа, и философстваш.

— Не ми трябва никаква защита от вятъра.

— О, разбира се, че ти трябва.

Тя пристъпи към него и сложи ръка върху неговата.

— Вятърът изобщо не е студен в сравнение с тона на баща ми, когато говори за твоето семейство.

— Балдуин настоя да пролея кръвта на баща ти като изкупление за обидите му.

Лицето й загуби цвета си.

— Не бива да предизвикваш баща ми, Кристиан. Съмнявам се, че може да се мери с теб, но никога няма да се предаде, докато у него има и искрица живот.

— И аз мисля така.

— Сигурно има нещо друго, което мога да направя.

— Нима искаш да кажеш, че трябва да изляза срещу теб? Никога няма да се предам. Ще се бия до последния си дъх.

— Искаш да знаеш дали ще те убия, за да опазя семейната чест?

— Ще ме убиеш ли?

Лицето й пребледня като платно.

— Не ме питай, Кристиан!

Той помилва бузата й и привлече лицето й към своето. Ръката му се намокри от сълзите й. Тя сведе глава.

— Прости ми, Авиза — прошепна той.

Тя изтри сърдито очите си и подсмръкна.

— Не е нужно да се извиняваш. Сълзите са знак за слабост.

— Ти не си слаба. — В гърдите му пламна гняв. — И какво още каза баща ти?

— Каза, че няма да се върна в… вкъщи.

— Защо, за Бога?

— Защото щял да ме омъжи за човек, който да увеличи славата и честта на семейство Де Вер — отговори Авиза и отново извърна глава.

Кристиан стисна ръце в юмруци. Човек, който да е чест за семейство Де Вер! Не синът на Робърт Лоуъл. Неговото име щеше да донесе на семейството й само позор.

— Аз не съм този човек — пошепна той и помилва треперещите й рамене. Знаеше, че тя се срамува от сълзите си, както той се срамуваше от страхливостта на баща си. Когато зарови пръсти в копринената й коса, той си представи как мекият й дъх милва кожата на друг мъж и как този друг се забива дълбоко в нея, за да стигне до екстаза. Стомахът му се сгърчи от болка.

Тя вдигна поглед и — както при първата им среща — той се запита дали в очите й пламти слънцето. Толкова много чувства светеха в зениците им: гняв, разочарование, отчаяние… и любов.

Авиза облегна глава на рамото му, прегърна го през кръста и пошепна:

— Вярваш ли, че баща ти е страхливец?

— Глупав въпрос.

— Не е глупав. Често си казвал, че хората му обръщат гръб, но никога не си казвал дали ти вярваш в приказките им или не.

— Няма значение какво мисля аз. — Той я притисна до себе си и зарови лице в косата й. — Всички казват…

— Какво те е грижа какво говорят хората? — възрази гневно тя. — Едно мнение може да се споделя от много хора, но това не означава непременно, че е вярно.

— Говориш глупости.

— О, така ли? — Тя докосна дръжката на меча му. — Аз мога да се бия с това нещо, но всички са убедени, че е напълно невъзможно. Не виждам разлика между тази заблуда и лъжите, които светът разпространява за баща ти.

Кристиан смръщи чело.

— Ти не разбираш какво говориш. Твоето бойно изкуство е абсолютна рядкост. Изключение. А моят баща е предал краля.

— Сигурен ли си?

— Защо тогава не се е опълчил публично срещу хората, които го наричат страхливец? Защото е предател.

— Не знам, Кристиан.

Простият отговор уталожи гнева му.

— Не искам да спорим. Ти не знаеш какво е станало тогава.

— Ти също не знаеш! — Тя стисна ръцете му. — Това е първият случай, когато баща ти е проявил страхливост, нали? Защо точно в онзи ден?

— Казват, че битката била загубена.

— Би могъл да постъпи като другите и да приеме едно неизбежно поражение, нали? Никой от другите лордове, които са се сражавали редом с краля, не е бил прогонен, макар да са изгубили битката. Защо баща ти е напуснал бойното поле? Не виждам смисъл.

— Ако е искал да спаси кожата си, сигурно не се е ръководил от смислени съображения.

— Той е твой баща, Кристиан. Ти си готов да жертваш живота си за честта. Даже Гай би пожертвал живота си, за да те спаси, а за него честта не означава нищо. Защо мислиш, че баща ти е избягал, след като всички са разбрали, че предстои почетно поражение?

— Какво целиш?

— Искам да кажа, че има сигурно факти, които ти не познаваш, факти, които са известни на баща ти.

— Питал съм го, но той не желае да говори по въпроса.

— А майка ти?

Кристиан поклати глава.

— Тя почина преди много години.

— Изповедникът му?

— В Лоуъл Мот имаме домашен свещеник, но този е при нас само от няколко години. Нямам представа дали предшественикът му, отец Джеймс, е дошъл с баща ми в Англия през 1147 година.

— Къде е сега отец Джеймс?

— Не съм сигурен. Когато напусна Лоуъл Мот, за да стане служител на архиепископа, бях дете.

— При кой архиепископ отиде?

Беше му неприятно да угаси надеждата в очите и, но нямаше как.

— При Бекет. Може би е заминал с него в изгнание.

— Аха… — След дълго мълчание тя попита: — Възможно ли е да се е завърнал с архиепископа в Англия?

— Ако е още жив, сигурно е много стар.

— Значи само баща ти знае истината? — Авиза въздъхна. — Невъзможно. Трябва да има още някой.

— Да, но кой?

Тя се облегна отново на гърдите му и той я прегърна силно. Тя беше единственият човек на света, освен него, който силно и искрено желаеше да изчисти името на семейство Лоуъл от позора. Само да можеше да й даде отговор и надежда!