Джослин Кели
Дамата с меча (3)

3

При тази приглушено произнесена заплаха Кристиан отвори широко очи, ала не каза нито дума. Браво на него. Не беше редно да оспорва всяка от заповедите й.

Положението беше объркано като гъсталака около тях. След като проучи внимателно пътищата и горите в околността, тя реши, че би било много добре кръщелникът на кралицата да я срещне в ситуация, в която тя уж се нуждае от помощ. За да привлече крадците, беше достатъчно да спомене златото в кесията си в една от крайпътните кръчми. За съжаление не беше предвидила, че в близките гори се крият толкова много разбойници.

Запращяха клони и тя даде знак на Кристиан да не мърда. Виковете на преследвачите се чуваха все по-ясно. Авиза се обърна бързо настрана, за да види какво прави мъжът, който пътуваше с Кристиан и момчето. След подробните описания на кралицата щеше да познае, че това е Гай, даже Кристиан да не беше казал името му. Лицето му беше сиво като утринния здрач. Страхуваше ли се? Кралицата не бе казала нищо за него — само, че винаги пътува с брат си. В този момент Гай понечи да каже нещо, но Кристиан бързо вдигна ръка, за да му заповяда да замълчи.

Когато Кристиан уви Авиза и себе си с тъмната си наметка, тя се опита да се отдръпне и бе удостоена с мрачен поглед.

— Искам ръката ми с меча да е свободна — обясни тихо тя.

— По-важно е да не ни открият тук.

Авиза призна, че той беше прав. Наметката беше със същия цвят като голите клони и ги скриваше добре. Тя си спомни предупреждението на кралицата да не подценява кръщелника й. Нямаше да повтори тази грешка.

Когато разбойниците преминаха потока недалеч от скривалището им, тя затрепери от напрежение. Кристиан сложи ръка на рамото й и тя едва не извика. В тялото й пламна огън. В абатството само се шепнеше за онова, което става между мъжете и жените. Авиза знаеше за копнежите, които ги събират — или поне си мислеше, че знае. Докосването на Кристиан й показа, че е била много далеч от истината.

Но тя не беше тук, за да се учи. Тя беше тук, за да го спре да тръгне към Кентърбъри. Задачата, поставена от кралицата, беше преди всичко друго. Ако я изпълнеше, абатството щеше да се радва и занапред на благоволението на нейно величество.

Ръката му се плъзна към талията й и огънят в тялото й лумна с нова сила. Погледът й се отклони от потока и се потопи в пламтящите му очи. Намек за усмивка трептеше по хубавото му лице и тя си представи как устните му докосват нейните.

Някой изруга и Авиза отново устреми поглед към потока. Изпълнена с удовлетворение, тя проследи как разбойниците минаха покрай скривалището им.

— Понякога старите номера са най-добрите — прошепна тя.

От устните на Кристиан се отрони тиха въздишка.

— Какво има? — попита учудено тя.

— Надхитрихме група негодници. С техните номера. Това не е славно дело.

— Аз не се стремя към слава. Исках само да им попреча да ме ограбят.

— Или да ви сторят нещо още по-лошо.

Тя кимна мрачно.

— Прав сте.

След като и последният разбойник изчезна от погледа им, Кристиан се изправи и свали наметката.

— Трябва да се махнем оттук, преди преследвачите да са се сетили, че сме ги измамили. Сигурно ще се върнат. Познавате ли най-късата пътека до пътя, Авиза?

— Да, но първо… — Тя се озърна за спътниците му — Как се чувствате?

— Аз съм добре — отвърна младият Балдуин и излезе от гъсталака, — обаче Гай…

Кристиан изруга тихо. Дрехата на брат му беше напоена с кръв. Коленичи до него и попита разтревожено:

— Какво стана?

— Улучи ме стрела. В хълбока — изохка задавено Гай.

Авиза изпрати безмълвна молитва към небето. Трябваше да измисли друг план, за да препречи пътя на Кристиан.

— Къде ще намерим помощ за Гай? — попита рицарят.

— Наблизо няма село — отговори тихо тя. — Знам едно място, но трябва да яздим доста дълго.

Надяваше се да намери сечището, което бе открила преди няколко дни. След здрачаване всичко изглеждаше различно от преди.

— Заведете ни.

Авиза срещна погледа му. Той беше силен като ръцете, които я вдигнаха на коня, сякаш беше лека като перце. Без да иска, тя се възхити на мускулестите ръце и рамене, на лекотата, с която въртеше меча. Когато не отговори, сиво-сините му очи се присвиха. Задачата на кралицата щеше да бъде по-лесно изпълнима, ако лицето му не беше толкова силно и красиво. Особено своенравната брадичка беше прекрасна. Авиза се изкуши да го предупреди, че и тя може да бъде не по-малко упорита от него.

— А как е глезенът ви? Можете ли да ходите, Кристиан? — Тя се обърна към потока. — Разбойниците ще се върнат и ще бъдат много по-зли от преди.

Кристиан събра тъмните си вежди.

— Ще вървя, колкото се наложи, но не забравяйте, че имаме коне.

— Там, където отиваме, е по-просто да ги водите за юздите.

— Тогава да тръгваме. Освен ако не искате да устроим тържествено посрещане на разбойниците тук.

Сарказмът му не й убягна, но тя реши да не му обръща внимание. Погледна ухиления паж и промълви:

— Разбира се, че не искам. Брат ви има нужда от помощ.

— Ще я получи.

— Вие също имате нужда от помощ.

— Първо брат ми.

Авиза коленичи до Гай. Той се опита да се отдръпне, но тя нежно сложи ръка на рамото му и внимателно повдигна горната му дреха. От хълбока му стърчеше пречупена стрела.

Кристиан посегна към края й, но Авиза бързо сложи ръка върху неговата, за да му попречи да изтегли стрелата.

— Внимавайте! Можете да разкъсате плътта и раната да стане по-голяма.

— Вие да не сте лечителка?

— Не, но съм лекувала рани. — Авиза говореше, без да го поглежда. Трябваше да избягва въпросите, които биха могли да издадат истината за живота й в абатството. — Елате с мен и ще ви покажа.

— Да дойдем с вас? Къде?

— Там, където ще мога да ви се отплатя, че ме спасихте от разбойниците. — Тя сведе глава, ала не пропусна да отбележи блясъка в очите му. — Време е да тръгваме. Помогнете на Гай, млади Балдуин, а аз ще се заема с Кристиан.

Момчето се наведе, за да помогне на ранения да се изправи, но веднага вдигна глава.

— Вие нямате право да ни заповядвате.

— Млък, Балдуин — изсъска Кристиан. — Авиза ни предлага помощ и ние нямаме друг изход, освен да я приемем.

— Престанете да дрънкате глупости и ме освободете най-сетне от тази проклета стрела — изохка Гай.

Авиза се наведе и помогна на Кристиан да стане. Ръката му помилва бузата й и тя се улови, че потъва в дълбините на очите му. Палецът му помилва брадичката й. Без да иска тя вдигна ръка да докосне бузата му, но спря, когато устните му се разделиха. Онова, което той искаше да каже, заглъхна в шума на потока.

Авиза не изчака. Извади меча си, развърза юздите и ги подаде на Кристиан. Той не ги пое. Вместо това мушна ръка под рамото на брат си, за да помогне на Балдуин.

— Вървете — помоли едва чуто тя. — Ако ви намерят, онези няма да ви оставят време за извинения.

— Как мислите, ще ни преследват ли? — попита той също така тихо и Авиза неволно се възхити на самообладанието му. Той беше разумен мъж. Вслушваше се в думите й… защото нямаше друг избор.

— Те вярват в приказките за духове на мъртъвци, които не могат да намерят покой и обитават гората от тази страна на потока. Даже ако някой от тях притежава поне искрица смелост, няма да открият следите ни. Предпочитат да нападат пътници на открито.

— Знаете много за обичаите на разбойниците.

Авиза кимна, но не му даде възможност да я попита още нещо. Докато се плъзгаше между дърветата, остана нащрек, за да не вдига излишен шум, тя се питаше още колко лъжи може да изрече, докато той прозре истината. Знаеше, че разбойниците няма да си губят времето да ги търсят, защото скоро ще си намерят други жертви. Всичко друго беше лъжа — като твърдението й, че има нужда от помощ, за да спаси сестра си. Всяка лъжа й тежеше, но тя беше обещала на кралицата да пази кръщелника й и щеше да сдържи обещанието си.

Наведена, Авиза продължи напред, като им сочеше със знаци посоката, в която трябва да вървят. Кристиан подкрепяше брат си и на двамата им личеше, че всяка крачка е болезнена. По някое време Авиза връчи юздите на младия Балдуин. Той понечи да каже нещо, но тя вдигна пръст до устните си. Момчето кимна и продължи напред след двамата мъже.

Авиза се върна във водата. Трябваш да се увери, че разбойниците не ги преследват. Отново рискува един поглед към Кристиан, които се мъчеше да помага на брат си. Гай стенеше на всяка крачка и бандитите можеше да го чуят. Авиза започна да разбира защо кралицата е загрижена за кръщелника си. Кристиан не бягаше от битките и не беше склонен да приема заповеди от други лица. Искаше само той да заповядва.

Като чу гневни гласове пред себе си, тя клекна и запълзя към тях, без да изпуска меча от десницата си.

— Сигурно са тук някъде — изръмжа мъж, обърнат с гръб към нея. — Не може да изчезнат просто така.

— Ами ако жената е вещица… — започна друг.

— Глупости! Вещиците не са толкова красиви — възрази първият.

— Красивата вещица може да замае главата на всеки мъж.

Другарите му закимаха одобрително. Водачът им, едър мъж с изгнили зъби, даде знак и бандитите тръгнаха към пътя.

Авиза се върна безшумно до мястото, където бяха Кристиан и спътниците му. Не бяха стигнали далеч. Кристиан куцаше едва забележимо, но Гай явно беше на края на силите си.

— Къде бяхте? — попита Кристиан, спря и даде възможност на брат си да се облегне на едно дърво.

Балдуин се усмихна благодарно, отстъпи назад и започна да разтрива рамото, на което се беше облягал Гай.

— Исках да се уверя, че не ни преследват. — Авиза не виждаше причини да лъже.

— Какво? — Неверие се изписа на лицето му.

— Проследих как бандитите се отказаха да ни търсят.

Той я сграбчи за раменете и рязко я притегли към себе си.

— Как можахте да проявите такова лекомислие? Ако ви бяха видели…

— Не са я видели — изфуча брат му и в следващия момент изстена. — По-късно ще имате време да спорите. Първо ме отведете някъде, където ще мога да се отърва от проклетата стрела.

Авиза се отдалечи от Кристиан, който мрачно изгледа брат си. Дали защото го беше прекъснал, или защото се гневеше на нея?

— Доведи коня на Гай, Балдуин — заповяда тихо рицарят. — Брат ми не може да върви повече.

С много усилия тримата успяха да натоварят Гай на седлото. Авиза започна да се ядосва. Раненият не правеше нищо, само охкаше и се оплакваше, че му причиняват силни болки. Много и се искаше да го попита винаги ли мрънка така, но не искаше да разгневи Кристиан до такава степен, че да я изостави на произвола на съдбата. Нали трябваше да го накара да спаси „сестра й“ от лапите на злия лорд!

Когато тя пое юздите на другите коне, Кристиан изрече тихо:

— Авиза, не правете отново глупостта да се измъквате сама. Не искам да съжалявам, че съм ви се притекъл на помощ.

— Никой не ме видя. Нали трябваше да сме сигурни, че не вървят по следите ни.

Изражението му издаде, че е съгласен с нея. Тя отново не можа да разбере дали е гневен, защото тя има право, или защото се е изложила на опасност.

Разбра, че се е излъгала и по двете точки, когато той заяви:

— Държа всички да останем заедно, за да можем да се защитаваме.

— Под ваше ръководство?

— Да.

Авиза се опита да се пребори със своята упоритост. В абатството всички я признаваха заради уменията и качествата й на водачка. Преди да тръгне, абатисата я предупреди, че извън стените на манастира царят други нрави и тя е длъжна да се съобразява с тях. Не й беше приятно да стои на заден план и да се подчинява, но съзнаваше, че ако му възрази, само ще събуди подозренията му и той ще започне да й задава въпроси, на които тя нямаше право да отговаря.

— Съгласна ли сте, Авиза? — попита той, когато тя продължи да мълчи.

Преди да е успяла да отговори, Гай се намеси невъздържано:

— Не можете ли да обсъдите този въпрос, след като извадите стрелата?

Кристиан се извини на брат си, без да изпуска от очи Авиза. Да не би да искаше да я сплаши с втренчения си поглед? Тя беше готова да избухне в смях. С подобна тактика можеше да плаши други жени, но не и нея. И тя беше използвала същите трикове.

Една птица изкряка и излетя зад Авиза. Тя погледна момчето и то сведе виновно глава. Ако шумът, който бе вдигнал, ги е издал и бандите отново тръгнат след тях…

Кристиан сложи ръка върху нейната и тя шумно пое въздух. Горещината на пръстите му проникна през вълнения ръкав и й напомни как нежно я бе притиснал до топлите си гърди. Точно сега ли трябваше да си спомни?

— Всичко ще бъде наред — пошепна той и й даде знак да върви напред.

Авиза преглътна и започва да си пробива път сред гъстите храсти. Радваше се, че поне за малко ще е с гръб към него.

Кристиан не бе реагирал на докосването. Може би не беше усетил връзката между тях, внезапния прилив на желанието й. И тя трябваше да се държи по същия начин. Не можеше да си позволи глупости, защото щеше да разочарова кралицата.

Докато вървяха през гората, никой не говореше. Мракът правеше пътеките между дърветата почти невидими и Авиза се зарадва, когато изгря луната и ги обля с мътната си светлина. Ако се наранеше, Кристиан сигурно щеше да я остави някъде и да продължи за Кентърбъри.

Когато позна двата поставени един върху друг скални блока, тя се усмихна. При обмислянето на плана си не беше сигурна дали ще има нужда от това убежище и сега се радваше, че го е проучила основно.

— Чакайте тук — помоли тя и метна юздите на конете на един здрав клон.

— Какво да чакаме? — попита Кристиан.

Въпросът не я учуди. Досега той поставяше под въпрос всичко, което тя казваше.

— Просто почакайте. — Тя посочи дърветата, зад които беше по-светло. — Искам да съм сигурна, че на сечището не ни чака засада.

Кристиан излезе напред и извади меча си.

— Аз ще проверя.

Авиза му даде знак да свали оръжието.

— Аз познавам тази гора. Вие не я познавате. Аз ще разбера, ако нещо не е наред. Вие ще влезете направо в капана.

— А откъде мога да знам дали вие не ни водите в капана?

— Наистина ли мисиите, че съм в съюз с разбойниците?

Тя пое шумно въздух, когато ръката му се протегна и сграбчи сплетената й на тила коса. Той дръпна главата й назад и пристъпи по-близо. Плоската страна на меча се плъзна по полата й. Недоверието му се усещаше съвсем ясно.

— Не знам с кого сте в съюз, Авиза де Вер, но вие познавате тази гора твърде добре за обикновена пътничка. — Последните думи бяха произнесени през здраво стиснати зъби. — Не сте съвсем искрена с мен.

— Разбира се, че не съм! — Тя се надяваше, че не само лъжите и хвалбата придават сила на гласа й. — След всичко, което се случи, възможно е вие да сте инсценирали нападението на разбойниците, за да ме спасите и да отслабя бдителността си. Нищо чудно да сте слуга на лорд Уейн, изпратен да ми причини същото зло, което той причини на сестра ми.

Кристиан изруга и я пусна.

— Имате остър език, лейди Авиза. Внимавайте, защото някой, които не е така търпелив като мен, може да ви го отреже.

— Ще се постарая да не го забравям. — Преди той да е успял да отговори, тя продължи: — Както и да е, в момента нямате друг изход, освен да ми се доверите.

Приглушеният му смях отекна в нея като гръм, който се търкаля над хълмовете.

— Да ви се доверя? Защо, след като всичко, което ни разказахте, може да е лъжа?

В този миг Балдуин се приближи с конете. Гай чу последните думи на брат си и се изсмя тихо и злобно.

— Ти си този, който трябва да е нащрек, братко. Тази жена е равностоен противник.

— Докато не намерим смъртта си от нейната ръка…

Авиза се усмихна самоуверено.

— Разчитайте на решителността ми да запазя главата на раменете си.

Когато се запъти към сечището, Кристиан я хвана за раменете и я обърна към себе си. Авиза загуби равновесие и падна на колене. Веднага се опита да се изправи, но той я задържа с лекота в това положение. Всичките й усилия останаха напразни.

— Помнете думите ми, Авиза де Вер, ако това е истинското ви име…

— Разбира се, че е истинското!

Той плю на земята пред нея и тя го зяпна с широко отворени очи. Този студен мъж нямаше нищо общо с добрия рицар, който вярваше, че трябва да я спаси от разбойниците.

— Внимавай — повтори той. — Ако ни измамиш, това ще ти е последната лъжа в живота.

— Гай има нужда от помощ — напомни му шепнешком Балдуин.

Авиза се изтръгна от хватката на Кристиан, стана и оправи смачканите си над китките ръкави.

— Чакайте, докато ви дам знак, че сме вън от опасност. — Усмивката й беше ледена като неговата. — Но и след това трябва да внимаваме. Ония негодници не са единствените в тази гора.

Тя се приведе и се промъкна през гъстия храсталак, който ограждаше сечището. Обученият й поглед обходи всички дървета и храсти около равната полянка, през която течеше поточе. Дали беше същото, през което минаха вече?

Авиза се обърна и даде знак на мъжете да я последват. Когато те излязоха иззад дърветата, тя не се учуди, че Кристиан беше с изваден меч. Момчето до него държеше в ръката си нож.

— Сами сме — каза тя, когато стигнаха при нея. Докато Балдуин помагаше на Гай да слезе от коня, тя продължи: — Тъй като луната грее ярко, можем да запалим малък огън. Ако използваме зелени клонки, димът няма да се разпространи надалеч. Ниските пламъчета няма да издадат къде се намираме. Вероятно ще се наложи да обгорим ръбовете на раната, за да се затвори.

Кристиан нареди на пажа си да събере дърва за огъня и посвети вниманието си на брат си. Гай се бе вкопчил в гривата на коня с разкривено от болка лице. На лунната светлина кожата му изглеждаше почти бяла.

— Как си? — попита съчувствено Кристиан.

— Май пътуването ни взе неочакван обрат — отговори Гай и простена задавено.

— Ако желаеш, ще тръгнем веднага щом се погрижим за раната ти.

Гай се усмихна.

— О, няма да се откажа от шанса да узная нещо повече за прекрасната Авиза?

През това време тя се взираше упорито в земята. Въпреки стрелата в хълбока си Гай Лоуъл я гледаше похотливо. Май преди беше изтълкувала погрешно изражението му. Очевидно имаше още неща, които не разбираше. Мъжете бяха подозрителни същества. Страшно й се прииска да се върне в Сейнт Джуд.

— Ако вие го настаните удобно, докато пажът разпалва огъня, аз ще се погрижа за раната — промълви тя.

— Балдуин ще го направи. — Тонът му й даде да разбере, че е безсмислено да се опитва да спори. Ала тя не се стърпя.

— Нали ви казах, че имам опит с рани от оръжие!

— Балдуин също. — Кристиан се усмихна хладно. — Добрият паж се научава отрано да се оправя с всякакви рани. Вие по-добре се погрижете за яденето. — Той извади от чантата на седлото вързопче с храна и й го подхвърли. — Ето, тук има всичко.

— Аз разбирам повече от лечение на рани, отколкото от готвене.

— Не е нужно да готвите. Просто погледнете вътре. Хлябът и месото са готови за ядене. С раната ще се оправяме ние, мъжете.

Авиза едва преглътна напиращото на устните й проклятие. Ако знаеше, че питомката й ругае, абатисата щеше да я затвори на хляб и вода. Беше чула думите в една от гадните кръчми на път към мястото, където трябваше да се срещне с Кристиан Лоуъл. Дали всички мъже се отнасяха така с жените, или той искаше да я унижи, задето се бе осмелила да оспори нарежданията му?

Тя се обърна така рязко, че полата й се развя, и отиде до стъкнатия огън. Хвърли торбата на земята и продължи напред. Изкушението да му каже, че са я изпратили да го пази — тя него, а не той нея, — беше толкова силно! Как й се искаше да изтрие от устата му тази арогантна усмивка!

В този миг прозвуча болезнен вик и тя спря като закована. Бързо се обърна и погледна към мястото, където Балдуин се бе навел над Гай.

— Мили Боже! — пошепна тя и в следващия момент едва не изпищя, когато усети милувка по бузата си. Вдиша дълбоко, за да се успокои, и обърна лице към Кристиан. Не беше усетила, че той я е последвал.

— Не правете такова ужасено лице — помоли той с напрегната усмивка и застана между нея и огъня. — Гай крещи дори когато му вадят тресчица от пръста. Ще оцелее.

Отново прозвуча вик и по гърба й пролази студена тръпка.

— Сигурен ли сте?

Прочете истината в очите му. Кристиан не искаше тя да види какво става край огъня. Изтръгна се от него и изтича при Балдуин, който тъкмо бе извадил окървавената стрела. В хълбока на Гай зееше рана.

Балдуин се усмихна измъчено и посегна към торбичката, която висеше на колана му.

— Щом почистя раната, той ще се успокои и тогава ще я зашия.

— Ако имате слаби нерви — добави Кристиан и отново застана до нея, — седнете, преди да сте припаднали.

— Жените от семейство Де Вер никога не припадат — изсъска Авиза, макар че й се виеше свят и изпитваше леко гадене.

— Поне в това отношение сте права. Вие явно имате смелост в излишък. — Кристиан посочи потока. — Елате с мен, докато Балдуин почисти раната. Искам да измия от себе си праха от пътуването. Така ще имаме възможност да се опознаем по цивилизован начин.

— Разбира се. — Малко покорство нямаше да й навреди. Ако поставяше всяка дума на кантар, нямаше да мисли за изкусителната милувка по бузата й преди малко. Двамата прекосиха полянката. Водата блещукаше сребърна под лунната светлина. Звездите образуваха сенки в бавното течение. По дъното се движеха водни растения. Авиза погледна към отсрещния бряг. Някакво движение я стресна и тя инстинктивно посегна към меча си. Слава Богу, беше само някакво горско животно.

Кристиан коленичи и жадно започна да пие вода от шепата си.

— Ако се боите, че разбойниците ще ни преследват, двамата с Балдуин ще стоим на стража. Ще се сменяме всеки час.

— Отлична идея.

Той се изправи. По устните му блестяха водни капчици, които привлякоха погледа й. Уплашена, тя сведе поглед към връхчетата на ботушките си.

— Предложението ми важи само за тази нощ — продължи той. — Не искам никой да смущава съня на Гай. Не искам да се събудя с нож в гърдите. Ето тук. — Пръстите му докоснаха вдлъбнатинката между гърдите й и тя се отдръпна уплашено. Мъжът се изсмя тихо.

— Много сте дързък, сър.

— Вие също, мадам.

Авиза реши засега да не отговаря. Дали Кристиан беше искрено загрижен за нея и за спътниците си, или просто искаше да я извади от равновесие? Ако последното беше вярно, той бе постигнал по-голям успех, отколкото подозираше. Краткото докосване на ръката му до гърдите й, бегло като удар на сърцето, я прониза като лятна буря от главата до петите.

Стараейки се да говори спокойно, Авиза рече:

— Наистина е добра идея да поставите пост. — Съзнаваше, че трябва да е много внимателна в тази ситуация, за да не допусне разногласия помежду им — това би означавало той да продължи без нея, тя да разочарова кралицата и да изложи абатството на опасност. Може би ще намали напрежението помежду им, като се подчини на женската си роля и отвори торбата с храна.

— Извинете ме, трябва да…

Кристиан улови ръката й и й попречи да се отдалечи.

— Мисля, че заслужавам обяснение, лейди Авиза.

— Лейди? — В гласа й прозвуча уплаха. — Моля ви, не ме наричайте така.

— Но защо? Нали това е името ви?

— Защо мислите, че съм лейди?

Той посочи ножницата на меча й.

— Вашето оръжие е изработено от майстор в занаята. — Потърка пръсти в широкия й ръкав. — Този плат никога не е влизал в досег с дима и пепелта в ковачницата, затова не вярвам, че сте дъщеря на ковач. Разбира се, възможно е да сте откраднали меча, но не е много вероятно, защото умеете да си служите с него. Убеден съм, че е бил направен специално за вас. Едно толкова необикновено оръжие може да принадлежи само на дъщеря на лорд.

Авиза се ядоса на себе си. Колко неща не беше взела предвид. Отново си спомни предупреждението на кралицата да не подценява кръщелника и.

— Трябва да…

— Кажете истината или…

Очите й се разшириха от изненада.

— Или какво?

Кристиан я привлече към себе си и тя отново се озова загърната в наметката му. Гласът му прозвуча заплашително:

— Кажете ми, милейди, защо дъщерята на лорд трябва да се крие в горите.

— Сестра ми…

— Не е само това. Баща ви би трябвало да има въоръжени пазачи, които да освободят сестра ви.

— Нямаме си никого. — Авиза навлажни пресъхналите си устни. Простата история, която беше измислила, се усложняваше с всеки отговор на настойчивите му въпроси. Тя приседна на брега, обрасъл с мъх, и продължи да говори с извърнато лице, защото се страхуваше, че той ще разкрие лъжите й. Явно трябваше да му разкаже цялата история, която бяха измислили с абатисата. — Лорд Уейн нападна нашия дом и изби повечето от верните ни хора. Оцелелите потърсиха убежище при Мило де Сомвил. — Абатисата бе предложила да използват името на Де Сомвил, който се ползваше с благоволението на кралицата, а и семейството му отдавна беше в съюз със семейство Де Вер. — Аз трябва да намеря лорд Де Сомвил и да го помоля за помощ, но не съм сигурна дали ще направи тази услуга на семейството ни. Нали разбирате, това ще му навлече гнева и отмъстителността на лорд Уейн…

— Как е възможно това? Докато управляваше крал Стивън, благородниците правеха, каквото си искат, но сега на трона е крал Хенри и в страната отново царува законът.

— Лорд Уейн е убеден, че единственият закон е неговият собствен. Ще ми помогнете ли да стигна до дома на лорд Де Сомвил и да измоля помощта му за спасяването на сестра ми? Знам, че искате да присъствате на сватбата на вашия бащин приятел, но ме е страх, че сама няма да успея да спася сестра си.

— Мисля, че ще можете. — Той се усмихна и лицето му се преобрази. Коравите черти останаха, но в тона му се прокрадна мекота. — Вашите най-добри оръжия са хитростта и умът. Вероятно няма да се наложи да посегнете към меча.

Авиза примигна. Смехът му разсече магията, която гласът му незабелязано бе изтъкал около нея. Трябваше да му отговори убедително.

— Не подценявайте задачата ми. Признавам, доскоро бях достатъчно глупава да вярвам, че ще мога да се справя и сама. Ще ме подкрепите ли?

Кристиан се настани до нея и хвърли камъче във водата. Безгрижното му поведение не я заблуди. Ръката му беше в близост до ножа, краката му бяха стъпили здраво върху хлъзгавия мъх, за да скочи при първия признак на опасност.

— Преди да ви осигуря помощ, искам да зная истината — изрече той съвсем тихо. Явно думите бяха предназначени само за нейните уши.

— Добре. Ако мога…

— Защо сте на път?

Точно в този миг откъм полянката долетя предупредителен вик. Авиза реагира по инстинкт. Удари Кристиан в средата на гърдите и му отне дъха. Той изохка и се свлече на земята, но не без да я дръпне след себе си, което я накара да извика.

— Какво правите? — изсъска задъхано той.

— Стрелата… можеше да ви улучи.

Очите му се разшириха. В дървото, само на няколко сантиметра от мястото, където до преди малко беше главата му, се бе забила стрела и още трепереше.

— Виждам…

— Ако разбойниците се връщат…

— Тази стрела не е от техните лъкове.

— Откъде знаете? — Авиза го погледна втренчено. — Да не би да познавате работата на майстора на стрелите? — Тя понечи да издърпа стрелата от дървото, но ръката му й попречи. — Моля ви, пуснете ме!

Той изпълни молбата й с усмивка, но така внезапно, че тя падна по гръб. Кристиан извади меча си и тя извика уплашено. Нима ще я убие? Защо, за Бога? Нали току-що му бе спасила живота?

Той захвърли оръжието настрана и тя си отдъхна. Вдигна ръце, за да свали от себе си тежката му наметка, и когато пръстите й докоснаха твърдата му гръд, палецът му се плъзна по брадичката й. Тя понечи да се извърне, но той я хвана здраво за косата.

— Какво става? — попита уплашено тя.

— В момента почти нищо, бих казал.

— Мислех, че ще се държим цивилизовано.

— Това правим.

— Тогава защо извадихте меча? Да не би разбойниците да са наблизо?

— Не.

— Защо тогава…

— Защото щеше да ми пречи. — И другата му ръка се плъзна под нея.

— Да ви пречи? Какво искате да кажете?

Усмивката му изчезна. Устните му се плъзнаха по нейните. Шокът от смелата целувка и сладкото блаженство, което носеха устните му, я направиха неспособна да се помръдне. Задиша бързо и жадно и зачака да види какво ще се случи по-нататък. Устните му се плъзнаха по шията й. Всяко отделно докосване беше блаженство и ставаше все по-възбуждащо.

Тя вдигна ръце да го отблъсне, но усети твърдите му рамене да я притискат по-здраво върху мъха. Устата му смело изследваше устните й. Върхът на езика му се плъзна по ъгълчетата и отново я прониза желание. Искаше още такива опасни и безкрайно сладки целувки. Когато той се отдели от нея, тя го изгледа невярващо и напразно се опита да успокои дишането си.

Кристиан избухна в тих смях.

— Какъв прост и безкрайно приятен начин да ви накарам да замълчите! С какво удоволствие бих измислил още много начини да ви направя безмълвна…

— Готов ли сте? — Тя го бутна настрана и се надигна. Защо беше толкова самонадеян? Как смееше да й разваля удоволствието с шеги?

Кристиан отново се засмя.

— Това наричам аз сърдечна благодарност. Разбирате ли, Авиза, исках просто да ви покажа колко съм ви признателен.

— Надявам се, че не сте толкова глупав да мислите, че съм искала такава благодарност.

— Не съм глупав, защото вие я приехте с радост.

— Кристиан! — извика някой зад тях.

Балдуин дотича и извади стрелата от стъблото на дървото. Идването му й спести необходимостта да измисли поредната лъжа, за да скрие колко добре беше схванала истината. Целувките му я поразиха и за няколко прекрасни мига я накараха да забрави дори задължението, което беше поела пред кралицата и абатството.

— Кристиан! — извика Балдуин. — Добре ли си? Гай внезапно реши да стреля по някакъв минаващ елен, но се оказа, че едва може да се държи на крака.

— Гай? — Авиза загуби ума и дума. — Гай е пуснал тази стрела по нас?

— Иначе нямаше да я позная, нали? — усмихна се Кристиан. Лицето му излъчваше хладно спокойствие, което отново я подразни. Той взе стрелата от ръцете на пажа и обясни:

— Виждате ли знака в края на всяко перо? Той е на нашия майстор на стрели.

— Собственият ви брат е пуснал стрела срещу вас?

— Нали не сме ранени.

— Стрелата мина само на сантиметри от вас!

— Вие ме спасихте, а той не пусна втора стрела.

Авиза се изправи и се опита да почисти тревичките от роклята си.

— За втори път ви спасявам. Задължен сте ми.

— И искате да изпълня дълга си, като освободя сестра ви?

— Устните му вече не се усмихваха. Между веждите му се вдълба бръчка.

— Точно така.

Той я погледна втренчено и кимна.

— Така да бъде. Ще ви помогна, Авиза. — Той плъзна пръсти по бузата й и продължи: — Но искам да чуя съгласието ви по една важна точка.

— И каква е тя? — Авиза напразно се опитваше да извика на помощ разума си, ала усещанията, които предизвикваха милувките му, я държаха в плен — като измислената й сестра в измисления замък на измисления безсъвестен благородник.

— Ще се подчинявате на заповедите ми. Съгласна ли сте?

— Да — отговори бързо тя. Не можеше да рискува. Ако откажеше, нямаше да получи подкрепата му.

Той я щипна по бузката, сякаш беше дете.

— Разчитам, че една Де Вер не нарушава подобно обещание.

— Аз никога не нарушавам дадените обещания.

Той се усмихна, махна на пажа и отиде при брат си. Гай веднага започна да се извинява, че е пуснал стрелата. Авиза остана на мястото си. Нямаше да наруши обещанието си, нито даденото на Кристиан, нито онова пред кралицата. Да, тя щеше да закриля Кристиан Лоуъл, но сега знаеше, че и тя самата трябва да се пази, за да не се поддаде на копнежа си да падне отново в обятията му. Не беше сигурна кое от двете е по-трудно.