Джослин Кели
Дамата с меча (7)

7

Крясъците на Гай стреснаха Кристиан. И друг път беше чувал проклятията му, но тази сутрин брат му явно имаше сериозни основания да ругае.

— Не викай така — прошепна той и седна на пода. Утринният здрач изпълваше стаята. Скоро щеше да просветлее. Огънят в камината беше догорял и вътре беше студено. — Ще събудиш другите.

Гай преметна крака през ръба на леглото и се наведе към брат си.

— Сигурно имаш предвид нашата прекрасна Авиза?

— И нея, и момчето. — По дяволите! Не искаше да говори за Авиза, преди да се отърси от съня. Тя населяваше сънищата му през цялата нощ, винаги се появяваше и бързо изчезваше, невероятно желана. Както владееше и будните му часове.

— Нали искаше да тръгнем рано?

— Няма смисъл да тръгваме преди разсъмване, пътят не се вижда.

— А и не сме сигурни дали не ни дебнат изненади.

Кристиан удостои брат си с мрачен поглед и стана. Стъпи върху десния си крак и потръпна, но болката беше по-слаба от предишния ден. Ставите му сърдито запротестираха срещу нощта, прекарана върху студените каменни плочи. Цяла нощ се бе въртял ту на едната, ту на другата страна, не знаейки кое е по-приятно — дали да измръзне наполовина, или да бъде изпечен наполовина, в зависимост от това, коя страна обръщаше към огъня. Нощта щеше да е по-поносима, ако не бяха сънищата.

Той отиде до кофата с вода и счупи тънката ледена корица. Студената вода щеше да го освободи от сънищата. Избръсна се набързо. Поряза се и си каза, че трябва да наточи ножа си, преди да тръгнат на път.

Брат му закуцука към тоалетната и Кристиан побърза да го подкрепи. Балдуин също се събуди и се надигна, чешейки брадичката си, все още гладка като на момиче. Когато Кристиан мина покрай него, момчето промърмори нещо неразбрано. Кристиан откачи наметката си от куката и се загърна. Когато посегна към меча си, се сети нещо и погледна към тясната врата, водеща в помещението, където Авиза продължаваше да спи.

Отначало тя отказа да използва, малката стая и леглото в нея, като заяви, че цял ден не е правила нищо, само е била носена като чувал с брашно. Че тя щяла да спи на пода, а Кристиан трябвало да легне в леглото и да си почине. Тази невероятна жена спореше с него буквално за всичко! Сигурно много добре знаеше, че един рицар никога не би допуснал дамата да търпи неудобства, докато той се разполага в меко легло, фактът, че тя често имаше право, увеличаваше ожесточението му.

Кристиан направи крачка към вратата, толкова ниска, че даже Балдуин трябваше да свежда глава. Представи си каква картина ще се разкрие пред очите му и простена задавено. Да, гневеше се на Авиза, но дори гневът не беше в състояние да попречи на фантазията му да си я представя в леглото. Златните й къдрици разпилени по възглавниците, лекото движение на гърдите й, завивката около изкусителните й бедра… Невероятните очи скрити под дългите ресници, полуотворени, подканващи устни. Така силно желаеше да я прегърне и да й покаже, че в това мразовито зимно утро могат да се занимават с много по-приятни неща.

— Какво търсиш? — Балдуин седна и потърка очи.

Кристиан разтърси глава, за да прогони от съзнанието си прекрасната картина. Дали някой ден ще вземе Авиза в обятията си и ще я научи на любовното изкуство?

— Приготви се за път, момче. И внимавай да не забравиш нещо.

Балдуин го погледна изненадано. Единственото, което бяха извадили от багажа, беше торбичката с превръзки. Кристиан отиде до вратичката и я отвори. Надникна в помещението, в което вече проникваше тънка ивица утринна светлина. Стаичката беше ужасно студена. И празна! Викът замръзна на устните му.

— Мислиш ли, че лейди Авиза е тръгнала без нас? — попита Балдуин, който го беше последвал.

— Не. — Авиза де Вер беше загадъчна жена, но той не се съмняваше, че основната й цел е да стигне до дома на Де Сомвил.

— Може би търси нещо за ядене. — Гай се поглади по корема и отиде при тях. — Защо да не последваме примера й? С пълен стомах се мисли по-добре.

Кристиан не се помръдна.

— Изключено.

— Аз пък мисля, че съм прав. Стомахът и умът ми са в тясна връзка.

— Изключено е да се е измъкнала незабелязано.

Брат му се изсмя и посочи прозореца.

— Да не мислиш, че красивата Авиза е скочила оттук?

Балдуин изтича до тесния прозорец и отвори капаците.

Гай се изсмя отново. Пажът сви рамене и лицето му почервеня.

Кристиан за пореден път премълча, колкото и да искаше да напомни на Гай, че Балдуин не е негов паж. Само даде знак на момчето да затвори прозореца.

— Съберете багажа — заповяда той, грабна меча си и излезе, без да обръща внимание на болката в глезена. Гай закуцука след него. Още преди да стигнат до стълбата в края на коридора, Балдуин ги догони.

— Може да е отлетяла — предположи Гай. — Разказват се истории…

— Не говори глупости.

— Щом си убеден, че е невъзможно да е минала покрай теб, без да те събуди, трябва да има друго обяснение. — Гай избухна в смях.

Кристиан не отговори. Каквото и да кажеше, Гай щеше да продължи с подигравките си.

Отговорът беше ясен: Авиза се е измъкнала незабелязано. Няколко пъти се беше стряскал от различни шумове, но тя сигурно е минала безшумно като призрак.

В залата беше оживено и шумно. Много гласове, говорещи едновременно. Предполагайки, че домакинът закусва, Кристиан влезе в залата и изведнъж спря. От рязкото движение го заболя глезенът и той изкриви лице.

Точно пред тях седеше старецът, когото предната вечер бяха видели да яде сам. Пак дъвчеше парче сух хляб, може би същото като вчера, и ги гледаше пронизващо с воднистите си очи.

— Изглежда точно като старика, когото видяхме вечерта, преди да срещнем лейди Авиза — пошепна Балдуин.

— Прав си — промърмори Кристиан.

— Защо си блъскаш главата с някакъв си дъртак, след като нашата благородна Авиза очевидно има нов кавалер? — изсъска разярено Гай и посочи масата на подиума.

Авиза седеше до лорд Лайл. По лицето й блестяха капчици пот. Пиеше от бокала си толкова жадно, сякаш беше бягала по продължение на крепостната стена. Няколко кичурчета бяха залепнали по лицето й, макар че строго сплетената коса беше опъната назад. Когато се засмя на някаква забележка на Де Лайл, баронът се наведе към нея и отново напълни чашата и.

Смехът й би трябвало да привлече множество любопитни погледи, но слугите явно не смееха да поглеждат към високата маса.

— Де Лайл явно е дресирал добре хората си. Всички се правят, че не забелязват как баронът се забавлява — изкиска се Гай. — Съмнявам се, че ще успее да опитоми нашата благородна Авиза, но явно му е забавно с нея.

Кристиан изръмжа нещо неразбрано. Прекоси помещението с бързи крачки и се качи на подиума. Ръката му беше върху дръжката на меча. Щом погледът му се срещна с очите на Авиза, беше готов да го извади от ножницата.

Тя примигна бързо и проговори овладяно:

— Добро утро, Кристиан.

Невъзмутимостта й го улучи като удар в лицето. Лудостта го напусна. Ръката му освободи дръжката на меча. Де Лайл се ухили.

— Лоуъл, лейди Авиза ми разказа как смело сте я защитили, когато ви нападнали разбойници. Как сте надхитрили негодниците, като сте се скрили в гъсталака — наистина забавна история! Нямах представа, че сте толкова умен.

— Дамата хвали не когото трябва. Идеята да се скрием в гъсталака беше нейна. — Тонът му беше по-строг, отколкото му се искаше.

Де Лайл се усмихна на Авиза.

— Трябваше да се сетя… толкова пленителна дама.

Авиза отговори на усмивката на домакина и хвърли бърз поглед към Кристиан, който седна до нея. Брат му се настани от другата страна на барона. Кристиан беше мрачен като ниско надвисналото над замъка сиво небе. Той махна на Балдуин да се приближи и му даде някакви нареждания. Момчето прекоси залата и излезе през високата сводеста врата. Авиза се накани да заговори, но Кристиан само леко поклати глава и зададе някакъв въпрос на лорд Лайл.

Проклет нахалник! Дори не бе помолил за разрешение да закуси, ами направо си отряза парче месо от таблата пред нея. Тя се отдръпна назад, за да избегне капещото месо и стоманеното острие. Абатисата я беше подготвила, че извън манастирските стени хората се хранят от една паница, но Кристиан трябваше поне да й каже, че ще си служи с ножа под носа й.

— Имотът на Де Сомвил? — Домакинът почеса белега на бузата си. — Ще стигнете за седем дни, а може и за шест, ако времето е хубаво. Хубаво като вас — добави той и намигна на Авиза.

— Звучи добре — кимна Кристиан. — Ако всичко мине гладко, ще мога скоро да продължа прекъснатото си пътуване.

Все още мрачен, той си отряза ново парче месо и задъвка.

— Ако желаете да наточите оръжието си, можете да използвате моята оръжейна — предложи любезният домакин.

Кристиан избута таблата с месото настрана от Авиза, сложи лактите си точно пред нея и заговори:

— Първо ми кажете дали знаете нещо, което би могло да попречи на пътуването ни. — Широките му рамене застанаха между нея и масата.

— Чух, че при завръщането на Бекет в Кентърбъри му устроили въодушевено посрещане — отговори лорд Де Лайл и лицето му внезапно помрачил. — Следовниците на краля би трябвало да избягват този град.

— Ние не отиваме в Кентърбъри, а на запад. Имам работа там.

— Работа, която засяга вас и красивата Авиза? — Домакинът отново се усмихна на гостенката си.

— Разкажете ми какво се чува за Кентърбъри — настоя Кристиан.

Лорд Лайл отново стана сериозен. Авиза изслуша внимателно разказа, донесен от един пратеник, пристигнал по най-бързия начин от Кентърбъри, Архиепископът отново заел мястото си в катедралата.

— Посрещнали го със звън на камбани. — Гневът на лорда растеше с всяка дума. — Даже с музика на орган. Достойно посрещане, няма какво да се каже.

— Това можеше да се очаква — промълви Авиза.

Кристиан извърна глава и я изгледа неодобрително. Тя не му обърна внимание.

— Духовните братя на архиепископа от години се молят за сигурното му завръщане.

— Не и игуменът на местния манастир. — Лорд Лайл я погледна, после отмести поглед, сякаш тя бе престанала да съществува.

— Игумен Одо — продължи Авиза, която не понасяше да я пренебрегват по такъв начин, — трябва да бъде утвърден на тази длъжност от архиепископа. Сигурно се радва, че Томас Бекет вече е тук и ще узакони мястото му.

— Англия скоро ще трябва да решава между архиепископа и краля — изрече тежко баронът, сякаш тя не бе казала нищо.

— Това е глупаво. Никой… — Авиза извика тихо, повече от изненада, отколкото от болка. Кристиан я блъсна още веднъж и се наведе към домакина си.

Ако се отдръпна още малко назад, ще падна от пейката, каза си гневно тя. Каквото и да бе разсърдило Кристиан — вероятно повече неща, не само новината от Кентърбъри, — то беше негов проблем, не неин. Тя нямаше да му позволи да я прави за смях пред очите на хората. Сложи ръка на рамото му, като внимаваше дългият ръкав да я скрие, и го блъсна. Никакъв резултат. Все едно беше блъснала стената на замъка.

— Зле ли ви е, милейди?

— Наистина не ми е добре. — Авиза изгледа унищожително Кристиан.

— Търпение, Авиза — проговори благо той. — Има ли мост над реката, по който да минем?

— Имаше — отговори Де Лайл.

— Какво се случи?

Домакинът разказа многословно историята на моста, построен от римляните преди повече от хиляда години. Кристиан се приближи още към него и Авиза едва се задържа на пейката. Вкопчи се в дебелото дърво и затрепери от гняв.

Кристиан се опитваше да я унижи. Когато лакътят му закачи един нож и го събори, тя се мушна под ръката му и изчезна под масата, зарадвана, че ще сложи край на недостойната игра.

Посегна към ножа и спря насред движението, защото точно в този миг лорд Де Лайл каза:

— Иска ми се и моята жена да е така услужлива, Лоуъл. Моите уважения.

Кристиан се засмя одобрително и Авиза се изкуши да забие ножа в ботуша му. Вместо това го премести по-надалеч и го последва.

В залата се възцари тишина. Всички я зяпаха. Беше й ясно какво си мислят. Дамите не носят меч. Дамите не пълзят под масата. Да вървят по дяволите! Тя беше дама от Сейнт Джудс Аби и ограниченията за другите жени не важаха за нея. Щом не им харесваше, щом Кристиан не я одобряваше, това си беше тяхна работа.

Не. И нейна. В главата й отново прозвуча гласът на абатисата, която я бе предупредила да не привлича върху себе си ненужно внимание. Беше й много трудно да лъже Кристиан, но още по-трудно й беше да играе ролята на слабоумна дамичка, изцяло зависима от мъжа си.

— Лейди Авиза? — повика я лорд Лайл. — Добре ли сте?

Преди да е успяла да отговори, Кристиан се надигна и с мрачно изражение опря ръце върху плота на масата.

— Какви глупости вършите?

Авиза преглътна думите, които напираха на езика й. Досега бе седяла до домакина и беше получила куп полезна информация за по-нататъшното им пътуване, когато се появи Кристиан и я изтласка настрана като ревниво, жадно за внимание дете.

Затова му отговори с най-любезния си тон:

— О, исках само да ви услужа, като вдигна ножа ви. Защото вие очаквате да ви служа, нали?

— Авиза…

— Ето ви ножа! — Тя замахна и заби ножа в предния ръб на масата. В залата се надигнаха учудени викове, но никой не каза нито дума, когато Авиза се запъти към най-близката сводеста врата.

Кристиан чу злобен смях и се обърна към брат си, в чийто скут седеше слугиня и го целуваше по бузите. Няма ли най-после да се захване с нещо друго, вместо да мисли само за следващото любовно приключение, запита се ядно Кристиан и сам се учуди на злобата си.

За да може той да мисли за нея… за Авиза. Кристиан изруга наум и си заповяда да се държи прилично. Само мъж без ум в главата си би пожелал да си легне с такава жена. Когато я целуваше, я усещаше мека и нежна, но през останалото време беше бодлива като трънлив храст. Отсега нататък ще мисли само за спасяването на сестра й. Щом постигне целта си, ще каже сбогом и на двете.

Когато Балдуин дотича и попита дали да последва Авиза, Кристиан му даде знак да мълчи. Не искаше пажът му да се изправи пред Авиза, когато тя беше в лошо настроение.

— Направи, каквото ти възложих — нареди строго той.

Балдуин кимна и си потърси местенце, откъдето можеше да държи под око стареца, който сякаш следеше всяко тяхно движение. Може би ще открие причината за странното му поведение.

Де Лайл изглеждаше слисан.

— Тази жена е същинска дива котка! Май още не сте я укротили напълно, Лоуъл.

— Прекрасната Авиза — обясни Гай, който се бе сбогувал със своята слугиня с приятелско плясване по дупето, — е склонна да върши необичайни неща, и то в необичайно време. Докато пътувахме насам…

Кристиан не изкача да чуе следващите думи на брат си. Бутна настрана таблата с месото и се изправи. Без да обръща внимание на режещата болка в глезена, изтръгна ножа си от дебелото дърво. Когато Балдуин понечи да го последва, той му махна енергично да остане на мястото си.

— Ей сега ще се върна — обеща той, повече за да успокои момчето, отколкото, за да се извини пред домакина си.

— Внимавайте, защото дамата може да забие камата в корема ви. — Лорд Лайл се засмя весело и се обърна към Гай, за да чуе историята му.

Кристиан тръгна да търси Авиза. Хората в залата го изпратиха с тихи смехове и това още повече влоши настроението му. Никога ли няма да спечели битката, която водеха от първата си среща? Кипеше от гняв. Обикновено се осланяше на първото си впечатление, но с Авиза се беше излъгал. Нападната от разбойниците, тя изглеждаше толкова крехка, изцяло зависеща от помощта му. Ала когато му заповяда да влезе с коня си в гората, започна истинското премерване на силите.

Беше време да сложи край. Да я накара да признае, че има нужда от него.

Прекоси коридора, без да обръща внимание на хората, които се разпръскваха на всички страни, за да не ги блъсне. Толкова бързаше да я настигне, че едва не подмина отворения прозорец, където тя говореше с една слугиня.

— Една дума, Авиза — произнесе студено той.

Тя се обърна, а слугинята се сви страхливо и побърза да изчезне.

— И за какво ще говорим? За недодяланото ви поведение или за обидните ви забележки? А може би идвате да се извините, че се опитахте да ме бутнете от пейката — по причини, които и досега си остават загадка?

— Вие се държахте невъзможно. Показахте липса на уважение към домакина.

— Аз? — За миг Авиза загуби ума и дума.

Кристиан се възползва от този миг на слабост и продължи:

— Вие злоупотребихте с поканата му да седнете на неговата маса, като се включихте в разговора ни, сякаш сте мъж.

— Бъдете уверен — лорд Лайл знае много добре, че съм жена, и се отнасяше към мен като към дама. — Тя пристъпи към него и заби пръст в гърдите му. — Вие бяхте този, който забрави добрите маниери.

Кристиан задържа ръката й. Тя не се опита да се отдръпне. Погледът й беше леден. Той съзнаваше, че може да счупи пръста й с едно-единствено движение, тя също го знаеше. И в същото време знаеше, че той никога не би причинил зло на жена, потърсила закрилата му.

— Как се измъкнахте от стаята, Авиза? — попита той, вместо да отговори на обвинението й. Защото съзнаваше, че в него има истина.

— На пръсти — отговори тя с лека усмивка. — Съвсем безшумно.

— Нищо не съм чул.

— Знам. Когато си принуден да спиш с много хора, се научаваш да се измъкваш, без да ги будиш, дори когато подът е посипан със слама. Ако искате, ще ви покажа триковете, които владея.

Кристиан знаеше, че тя има предвид само това, което казва, но при мисълта, че би могъл да получава уроци от нея в помещение, където никой няма да им пречи, тялото му се напрегна. Надяваше се, че тонът няма да издаде мислите му, когато каза:

— Къде отидохте?

— В задния двор. Да се упражнявам.

— Да се упражнявате? — Той посегна покрай нея и остави камата си върху перваза на прозореца. Привлече я към себе си и тя направи крачка към него. Защо всяка нейна дума го възбуждаше?

— Бях скована от дългата езда и трябваше да разхлабя мускулите си, преди да тръгнем отново на път.

Миризмата на студения ден беше още в косата й и сякаш го подкани да разплете плитката и да зарови лице в буйните къдрици. Ръцете му трепереха от желание да милват гъвкавото й тяло и да го притискат силно. Той реагираше на близостта й с всяка фибра на своето същество. Трябваше веднага да увеличи разстоянието помежду им, защото скоро нямаше да е в състояние да устоява на изкушението.

Пусна я рязко и тя отстъпи крачка назад. Може би и нейните мисли течаха в същата посока? Ако да, значи умееше да се прикрива.

— Ако ми дадете ножа си, Кристиан, ще го занеса на оръжейника и ще го помоля да го наточи. — На устните й играеше лека усмивка. — Очевидно сте на мнение, че съм извършила нещо, което е засегнало честта ви. Макар да не съм съгласна с вас, ви предлагам да свърша нещо вместо вас като един вид изкупване на вината.

— Балдуин също може да отнесе ножа в оръжейната. — Няма да я пусне да му избяга толкова бързо.

— Ще ги помоля да проверят и моя меч.

Спокойните думи го заляха като кофа ледена вода.

— Докато яздите с нас, няма защо да се тревожите дали мечът ви е остър.

— Преди да хвърлите ножа си на пода, задавахте въпроси за пътуването ни. Ако продължите разговора с домакина и ми позволите да отида в оръжейната, ще можем да тръгнем много скоро. Не е ли разумно?

— Да. — Разсъжденията й бяха напълно логични. Отново го обзе ожесточение. Тя беше напълно права.

— Просто признайте, че идеята ми е добра. Какво лошо има в това? Защо ви е толкова неприятно?

— Нямах представа, че гласът ми звучи… неприятно.

— Очевидно смятате, че не съм в състояние да мисля с главата си. — Тя се намръщи. В следващия миг очите й се разшириха от изненада. — Възможно ли е жените от вашия кръг да са толкова неспособни?

— Напротив. Бих казал, че са дори много способни.

— Но знаят къде им е мястото и никога не биха ви предложили да отидат вместо вас в оръжейната, нали?

Кристиан се засмя и се изненада от себе си. Авиза очевидно знаеше, че когато показва това изражение на смаяна невинност, гневът му веднага отлита.

— Не мога да кажа със сигурност, Авиза, защото никоя жена…

Тя вдигна пръст.

— Никога? Нито веднъж?

— Нито веднъж не ми е предложила да отиде в оръжейната вместо мен. — Сега вече Кристиан се смееше от сърце. — Е, след като ме подтикнахте към това признание, сега сигурно ще ме помолите да ви дам ножа си, за да изпълните намерението си.

— Точно така.

Той приглади косите й назад и се възхити на нежната розовина на бузите й. Очите й светеха. Пръстът му се плъзна по енергичната брадичка и той попита полугласно:

— А какво ще бъде следващото, в което ще поискате да ме убедите, Авиза?

— Да не се отказвате от намерението си да спасите сестра ми.

— Този въпрос вече е решен. Успяхте да получите съгласието ми. — Ръката му обхвана рамото й. — Дали аз ще успея да ви накарам да направите нещо за мен, след като вие не искате да ме молите за нищо повече? — Привлече я към себе си и пошепна в ухото й: — За нас?

Авиза сложи ръка върху гърдите му, на мястото, където биеше сърцето, и му предложи устните си. Той не се поколеба нито за миг да приеме предложението. Притисна я силно до себе си и се наслади на сладостта на устните й. Тя простена задавено и отговори на прегръдката. Той сведе глава и зацелува солената кожа на шията й. Остатъци от потта, която бе проляла по време на утринните си тренировки. Вкусът беше дяволски възбуждащ. Представи си я гладка и влажна под себе си, как се отваря за него, и се разтрепери.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му и движението разпали още повече желанието му. Авиза сключи ръце на тила му, но допирът до голата кожа явно я уплаши, защото бързо се отдръпна. Дишаше тежко и Кристиан много искаше да узнае дали пламъкът, който го изгаряше, гори и в нейното тяло.

— Не се страхувай — пошепна в ухото й той.

— Не се страхувам — отговори тя с пресекващ глас.

Кристиан се усмихна. Бе очаквал да чуе точно този отговор.

— А би трябвало.

— Защо?

— Защото чувствата между нас са по-опасни от порой.

Авиза отново обхвана с две ръце тила му.

— Значи трябва да бъдем предпазливи.

— Ти никога не си предпазлива. — Кристиан помилва с език ъгълчетата на устата й и устните й се разделиха със сладка въздишка. Докосването й до голата му кожа го влудяваше. Макар да не беше копринено меко, както се очакваше от истинска дама, а доста грапаво.

— Както виждам, вече сте се сдобрили.

Смехът на Гай ги раздели, Авиза се дръпна назад и Кристиан не се опита да я задържи. Лицето й беше зачервено, но главата й остана високо вдигната. Брат му отново се засмя. Дали беше смутена или гневна — както той беше бесен, че ги прекъснаха? А може би червенината по бузите й беше плод на страстта, която ги свързваше?

— Де Лайл е любопитен какво те е задържало, братко. — Гай вдигна вежди и се облегна на жената до себе си. Дали беше същата слугиня, с която се беше забавлявал преди малко в залата?

— Откога позволяваш да те използват като шпионин? — попита ледено Кристиан.

— Откакто Де Лайл изгуби облога си с мен и ми е длъжник.

— Какъв облог? — попита Авиза.

Кристиан хвърли предупредителен поглед към брат си, но Гай или не го забеляза, или нарочно го пренебрегна. Беше изцяло зает да зяпа безсрамно Авиза. Тя представляваше великолепна гледка — косата обрамчваше лицето й, бузите й горяха от целувките му.

— Че вие, благородна Авиза, вече сте простили на брат ми. Както изглежда, точно така е станало. — Той пусна слугинята и помилва бузата на Авиза. Палецът му остана върху кожата й по-дълго, отколкото изискваше приличието.

— Махай се оттук — заповяда Кристиан, хвана брат си за раменете и го издърпа по-далече от Авиза. — Върви да си прибереш печалбата.

— Докато ти прибираш своята, нали? Как успя да прогониш лошото настроение на прекрасната Авиза?

— Стига, Гай! Върви!

— Ако искате да ми се накарате, благородна Авиза, нямам нищо против — изрече провлечено Гай и се запъти обратно към залата, като даде знак на слугинята да го следва. Тя се подчини и му позволи да я прегърне.

— Жалък негодник! — изсъска Авиза и в следващия миг очите й се разшириха от ужас. — Не биваше да наричам брат ви така, Кристиан. Моля да ми простите.

— Не е нужно да се извинявате. Той се държа просташки. — Кристиан взе ножа от перваза на прозореца и го пъхна в канията на колана си. — Защо сега ме молите за прошка, а преди не го направихте?

— Защото не съм извършила нищо лошо.

Кристиан се засмя и поклати глава.

— Вие можете да доведете човек до отчаяние.

— Оставяте домакина ни да чака. Би трябвало…

— Да ви взема в обятията си.

— Не. Да научите колкото се може повече за пътя, който ни предстои да изминем. Аз отивам в ковачницата. Вярвам, че няма да им отнеме много време да наточат две остриета.

— Тя протегна ръка към ножа му.

Като видя нещо червено, той хвана ръката й и издърпа ръкава. Платът обърса червената ивица малко над китката и тя потрепери. Кръвта по дългата резка едва беше засъхнала.

— Какво сте направили?

— Бях невнимателна. — Авиза скри раната с ръкава си. — Нищо страшно.

— Как се порязахте?

— Вече ви казах — бях невнимателна в онова, което правех.

— Тази рана е на не повече от час. Кажете на Балдуин да се погрижи за нея. Никога не бях виждал дама да се е порязвала на това място. Какво правехте, когато не внимавахте?

Авиза взе ножа му и го пъхна в колана си.

— Не можем да стоим тук цял ден, Кристиан, докато вие задавате все същите въпроси, а аз ви давам все същите отговори. Не е ли по-добре да тръгнем по-скоро, за да спасим сестра ми?

— Колко пъти трябва да ви повтарям? Никога не съм срещал жена, която да довежда мъжа до отчаяние като вас.

— Защото не си държа езика зад зъбите?

— По много причини.

Авиза издърпа ръката си и той не се възпротиви. Ако я беше задържал, можеше да навреди на раната й.

Очакваше Авиза да каже още нещо, но тя се обърна и забърза по тесния коридор. Когато изчезна по стълбата към вътрешния двор, той се опита да разтълкува загадъчните й забележки. Скоро му стана ясно, че не може да си обясни защо тя можеше да бъде безгрижна като дете, а в следващия момент да стане рафинирана магьосница.

Не намираше обяснение… още не.