Белинда Джоунс
Любовна академия (8)

Глава 8

„Каквото и да правиш, прави го с цялото си сърце.“

Конфуций

Не можеш да не харесваш жена, която поднася торта за закуска.

Мария Луиза гледа с любов трите варианта за сладка закуска в средата на разкошната шведска маса — със сочни сливи, ябълки или мраморен шоколад. Лично аз предпочитам да започна деня си с огромно количество шери трайфъл, но мисля, че и това ще свърши работа.

Докато Киър похапва от по-традиционната европейска закуска под формата на нарязани колбаси и мазни сирена Адам се пресята през мен, за да достигне до варените яйца вместо до пържените, за да абсорбира допълнителната бутилката вино, която изпи снощи, аз забелязвам в центъра на помещението странна централна украса — бяло каменно стълбище, което излиза от една маса, подобно на сватбена торта на етажи.

Взирам се напред. Изглежда води към някаква стая. Чудя се дали собствениците й са наясно, че при слизане могат да затънат до глезените в плодова салата.

Ето, появява се крак. Трябва ми само бърз поглед върху характерното пурпурночервено на Кристиан Луботин, за да знам, че е това е Тифани.

— О! — изненадва се тя да открие, че така внезапно се е озовала съвсем буквално в центъра на нещата. — Нищо от това не беше тук, когато отивах да си лягам снощи! — спира се на миниопаковка корнфлейкс. — Мислите ли, че са поръчали тези специално заради Мелвин?

Кикотя се и я каня да се присъедини към нас, като твърде късно си спомням, че Киър не я харесва.

Той я наблюдава със зле прикрито презрение, докато тя отваря един след друг несесери, всеки следващ — по-голям от предишния, съдържащи около двадесет или повече таблетки в сиво-кафяв цвят. Изглежда сякаш се готви да отваря сергия на пазар в Гластънбъри.

— Витамини? — питам с надежда.

Кима утвърдително.

— Това са моите Омега 3 — рибено масло и витамин В12 с продължително действие — изрежда, докато отвърта капачките им. — Селен, фолиева киселина, колоночистител, коралов калций…

— Уау, много са! — прекъсвам аз безкрайния списък. — Остава ли ти място за обикновена храна, след като ги изпиеш?

— Искаш ли да опиташ? — подрънква несесера с конска доза хапчета пред мен.

— Всъщност не, благодаря, аз съм си добре.

Тя изсумтява с насмешка.

— Какво? — питам аз.

— Ами то е като да си мислиш, че колата ти върви добре само защото си надула радиото толкова силно, че не можеш да чуваш двигателя.

„Какво?“ — възмущавам се наум.

— Искаш да кажеш, че не съм здрава, само че още не го знам ли?

Тя свива рамене и започва да поглъща порцията дъхащи на мухъл издължени хапове.

— Как си? — отново връщам вниманието си към нея.

— Ужасно! — хваща се за гърлото. — Мисля, че може да съм се простудила. И като че ли всеки момент ще ме заболи глава. И тази сутрин още не съм… Нали се сещаш, а обикновено съм точна като часовник.

— О — преглъщам с усмивка. „Хапчетата може би ще помогнат“ — мисля си.

— Някакъв напредък с Лоренцо? — питам я и махвам на Адам, който минава наблизо да си налее нова чаша портокалов сок. Харесва ми тениската му.

— Не — простенва тя жално. — Но, не се предавам още. Той трябва да ме придружи до кулата Кампаниле на площад „Сан Марко“, но вместо това ще си поискам разходка с гондола. Няма ли овесени ядки? — изправя се тя на крака, за да проучи с поглед масата.

— Мисля, че не. Но мюслите са много хубаво.

— Но аз винаги закусвам с овесени ядки — изглежда съкрушена.

— Следващият път резервирай почивка в Шотландия — съветва я Киър, който изглежда нетърпелив още сега да я натири към шотландските планини.

— Марчело дали е наоколо? — пита с надежда тя.

— Не съм го виждала — свивам рамене. — Тук са само една симпатична сервитьорка и Мария Луиза.

Сяда отново на масата, като изглежда съкрушена.

— Тогава искам малко топла вода с мед и лимон.

Тя да не би току-що да ми поръча напитката си?!

— Ами ти? — цупи се лекичко. — Къде ще ходиш с Данте?

Иде ми да кажа: „Имаш предвид, след като минем през банката ли?“, но после решавам да запазя финансовите тревоги за себе си.

— Ще се срещна с него на остров Мурано — изчуруликвам. — Тази сутрин намерих инструкциите под вратата — половинчасова разходка с vaporetto^[1], след което ще ходим до ателието му. Имам чувството, че ще издирвам съкровища!

— Искаш да кажеш, че той няма да те вземе оттук? — пита подигравателно.

— Той трябва да работи — обяснявам аз в негова защита, в случай че тя поставя под съмнение галантността му. — Нали разбираш, за него всичко това дойде изневиделица.

— Ммм — унася се в размисъл тя. — Той без съмнение е привлекателен, но не си ли любопитна с кого щяха да те комбинират, ако не се беше появил? Искам да кажа, ами ако ти бяха приготвили някой италиански граф?

— Всъщност не знам дали някой е бил „изместен“, тъй като вчера имаше много повече италианци, отколкото гости на хотела. Вероятно оставят възможност за повече комбинации, за да може да сработи химията между хората.

— Е, аз не знам как са решили за мен, тъй като дори не бях говорила с Лоренцо, преди да обявят имената ни.

С тези думи тя се насочи към кухнята, за да търси чай, овесени ядки и може би Марчело.

— Може би е така, защото всички мъже, които заговори снощи, не искаха да имат нищо общо с нея след това — ехидно изтърсва Киър, след като оставя на масата салфетката си. — Отивам да се поразходя.

— Чакай! — преглътвам на бързо остатъка от чая си. — Имаме малко време, преди да тръгнем за срещите си, и се чудех не искаш ли да ми покажеш къде си работил преди?

— Не мога точно сега — отрязва ме и после добавя малко по-меко, — може би по-късно тази вечер?

— Добре — въздъхвам, като го гледам как напуска стаята и се чудя къде ли отива пак, но не смея го попитам.

— Голям веселяк е този твой брат — отбелязва Адам от съседната маса.

— Той е с разбито сърце — опитвам се да обясня.

— Като всички нас — свива рамене.

— Да, обаче неговото го разби венецианка — казвам и с поглед натъртвам думите си.

— И си търси белята пак тук, така ли?

Ще ми се да кажа, че Киър е тук против волята си, но ще издам твърде много. Отново ме пробожда вина, че го домъкнах тук. Дори не мога да си спомня защо ми се струваше добра идея.

— Това пък какво е — прекъсва съжаленията ми Тифани и се навежда да вдигне нещо от пода. — Да не е на брат ти? — пита, а в ръката й се намира портфейлът на Киър.

Това ме кара тутакси да подскоча.

— По-добре да го настигна и да му го върна — извиквам, като искам да се подмажа на Киър повече от всякога.

— Но той ще бъде тук след час — спира ме Тифани.

— Може да му потрябва преди това — възразявам и се изстрелвам през вратата, сигурна, че този път ще настигна правилния човек.

Мъжът пред мен изглежда като Киър, ходи както Киър, не носи никакви чупливи предмети, но искам да се уверя на сто процента, преди да действам.

Типично по законите на лошия късмет точно преди да го доближа, многоезична група туристи изниква от страничната улица и ми отрязва пътя и видимостта към него. Бутам се и се промъквам между тях, сякаш съм се озовала във Вавилонски въртоп. Когато най-после успявам да се освободя, го виждам как влиза в сграда в далечината, на разстояние около сто метра от мен. Е, поне е на ограничена територия, а не изгубен в лабиринта от криви улички на Венеция.

Стигам до входа на сградата. Поемам си дъх и се разколебавам дали трябва да го последвам. Чувствам се като отвратителна досадница. Може пък той да не иска да знам за това място. Отстъпвам и виждам табелка на италиански, която нищо не ми говори. Ако съдя по улицата, най-вероятно това е частен дом. Има малко кафене по-надолу, но иначе останалата част на къщата представлява стена от каменни блокове, а всички прозорци са със затворени капаци. Ослушвам се за момент за някакъв звук, който би ми помогнал да се ориентирам, но тишината е пълна. Разкъсвана от любопитство и напрежение, съвсем тихичко почуквам и завъртам бравата на вратата. Трябва ми малко време, за да привикнат очите ми на сумрака вътре след ярката дневна светлина, но скоро виждам, че съм се озовала в малко преддверие. От лявата ми страна има затворена врата, много по-малка от външната. Отдясно се намира остъклено гише на някакъв офис, както на местата, където продават билети. Дали не съм попаднала на някакъв музей?

— Bion giorno, posso aintala? — ме пита някакъв глас.

Обръщам се и виждам покритото с бръчки лице на много възрастна жена, което доста ми напомня на Извънземното. Тя ме гледа с мили вече помътнели сини очи. Това, което ме сепва във външния й вид, не е фактът, че е на повече от деветдесет, нито, че е по-ниска от сто и петдесет сантиметра, а това, че е облечена в спретнатото одеяние на монахиня.

— О! — внезапно обзета от уважение, се оглеждам за неизменно присъстващите на такова място религиозни изображения. — Това манастир ли е? Conventol — опитвам се да вкарам в употреба бедния си италиански.

Тя промърморва нещо в отговор, което не мога да разбера. Усмихвам се и се примъквам към вратата, прошепвайки: „Грешка! Невалиден обект на хипервръзка.“.

Хлопвам вратата след себе си и след като си вземам глътка въздух, се чудя какво прави брат ми в манастир, при това женски?! Дори не знаех, че пускат мъже вътре. Освен разбира се, ако не са от семейство Вон Трап и търсят убежище от нацистите.

Сещам се за „Систър акт“ с Упи Голдбърк и се опитвам да си припомня политиката на манастира, в който се укриваше тя. Срам ме е да си призная, че всичките ми познания за манастири са почерпени от филмите, които едва ли са най-надеждният източник на информация.

Проскърцва врата, която показва някакво движение вътре, и аз скоростно решавам да се върна веднага в Академията.

Ще оставя портфейла на Киър в стаята, решавам, докато минавам покрай стара чешма и изтегнала се котка. Той скоро ще забележи липсата му.

Минавам през два моста и след като си мисля, че съм набрала достатъчно преднина, забавям крачка. Гледай ти, във Венеция съм, сещам се най-после.

Спирам на средата на третия мост и се възхищавам на бялата мраморна фасада на Академията. Разбира се има и много по-пищно украсени сгради от нея по Канале Гранде като готическия Ca d’Oro или Palazzo Bembo с неговите мавритански арки, но аз вече съм привързана към семплата хубост на фасадата на Академията с нейните капаци с цвят слонова кост и романтичен балкон. Какво е италианска любовна история без балкон!

Виж ти, някой ми маха от Академията над каменната фасада.

Боже, Мелвин е! Праща ми въздушни целувки. Махвам му небрежно с ръка в отговор и се радвам, че знам къде се намира най-близкият женски манастир, в случай че се нуждая от убежище.

Изведнъж се приковавам на място от внезапна мисъл. Възможно ли е Чинция да е монахиня и това да е сложило край на връзката им?! Или още по-лошо — да е дала обет за послушание, след като вече са се срещнали?!

Представям си всякакви сърцераздирателни сценарии в стил „Птиците умират сами“, когато внезапно виждам пълната противоположната на монахиня — Валентина.

— Къде е Киър? — пита тя и изглежда като изгубило се кутре. Облечена е в права жълта рокля и чехли с пришити мъниста.

— Не знам — излъгвам аз. — Тръгнах да го търся, за да му дам това — показвам портфейла, — но не го намерих. Когато го видиш…

— Виждам го! — Лицето й грейва.

Аз също го виждам, след като се обръщам на другата страна, но някак си ми е трудно да го погледна в очите.

— Забрави това на закуска — казвам му и бързо намирам повод да ги оставя под претекст, че трябва да си сменя обувките.

Всъщност веднага след като се качвам в стаята, се обаждам на Джо.

— Е, какво мислиш за това? — питам го, след като му разказвам за манастира.

— Нямам идея — казва той и вече си представям как вдига рамене. — Мисля, че е по-добре да попиташ Киър, отколкото мен, не смяташ ли?

Въздишам дълбоко. Мъжете могат да бъдат убийствено практични на моменти. Не знаят ли каква огромна наслада носи изграждането на всевъзможни теории?!

— Какво очакваш да ти кажа, Кристи — отговаря Джо на моето сумтене. — Че брат ти ще бъде изключително неубедителна транссексуална монахиня?

— Започваш да напипваш пулса на нещата — шегувам се аз.

— Все едно. Нямам много време, така че кажи какво става с теб?

— Ами, аз съм двойка с този…

— Изчакай секунда, скъпа! — чувам го да мърмори приглушено. — Можеш ли да направиш копия на тези документи? Да, на всичките, без кориците. — Давай нататък — връща се към телефонния разговор с мен.

— Двойка съм с човек на име Данте. Той е духач на стъкло.

— Ама разбира се!

— Не, не сериозно, наистина изработва стъклени предмети — смея се аз.

— Предполагам, че добре се целува в такъв случай — сумти Джо.

Само кимам в отговор.

— Всъщност не започнахме никак добре. Вчера счупих нещо скъпо, което беше направил.

— Браво! Добре, момичето ми, позабавлявай се днес и ми звънни по-късно, ако можеш.

— Да, добре — казвам аз с чувството, че бърза да ми затвори. Не мога да повярвам, че дори не попита колко струва това, което съм счупила. Но не трябва да го вземам много навътре. Той все пак е на работа.

— Обичам те! — казва той с разочароващо напевен тон и затваря.

— И аз… — Но когато казвам това, вече чувам сигнала „свободно“ в слушалката.

Седя с телефона в ръка и се боря с желанието да му позвъня пак. Но за какво? Явно той не се нуждае от повече обяснения. Всъщност аз имам нужда от няколко сладникави думи, но тези неща просто не влизат в настоящата му програма. Както обикновено, оставам леко неудовлетворена. Опитвам се да анализирам това чувство и осъзнавам, че всъщност търсех причина, за да отблъсна Данте. Трябваше да ме молиш да не излизам с него, Джо. Искам да си единственият за мен. Само ако ми обръщаше малко повече внимание, щях да съм толкова щастлива.

Но да бъдем реалисти. Желанието ми няма да се изпълни днес, така че — обратно на работа!

Докато другите момичета несъмнено проверяват за наличността на червило и ментови бонбони в чантите си, аз проверявам дали съм взела бележник и диктофон. Надявам се Киър да не се е изпусне случайно за нещо относно работата ми пред Валентина. Той е абсолютно неспособен да лъже, едно от нещата, по които се отличаваме.

— Чао! — махвам им, когато минавам покрай тях. Те са разменили няколко думи с Мария Луиза и сега почти едновременно излизаме от Академията.

Когато се обръщат в обратната посока, за момент се заглеждам в грациозната походка на Валентина, чието полюляващо се тяло създава собствен ритъм с намек за ударни инструменти от потракващите й токчета.

Може би Киър е ходил да се помоли за сила да устои на съблазнително извитите й форми, мисля си, когато поемам в моята посока, съвсем подходящо наречена Fondamenta Zen. — Не, че всъщност има причина да й устоява, освен ако много държи да ми докаже, че греша.

И ако наистина ставаше дума за молитва, щеше просто да отиде до някоя църква, като тази, покрай която минавам в момента.

Спирам се за малко пред нея и гледам издигащите се статуи на светците, забелязвайки, че един от тях има голяма яркосиня топка, прикрепена до металния му ореол. Какво ли е това — италианската версия на баскетболен кош?

Поглеждам си часовника. Ако имах повече време, щях да открехна гигантските врати и да вляза в сумрачната вътрешност за малко преди срещата с Данте.

Малко изповед от време на време не вреди.

Вместо това тръсвам глава и продължавам, опитвам се да не гледам много сериозно на срещата, но не се получава. Защо не ме събраха с някой изрусен на име Фабио, а с този почти неустоим Данте? Защо се чувствам толкова изкушавана и защо тъкмо сега?!