Белинда Джоунс
Любовна академия (15)

Глава 15

„Когато гледам към морето, си припомням всички романтични легенди и всички мои мечти.“

Хенри Уърдсуърт Лонгфелоу

По някаква причина си представях Лидо с геометричен пейзаж от подобни на кутийки блокчета с апартаменти, пръснати по пясъчната ивица, съвременен и без собствена атмосфера, особено сравнен с Венеция. Но явно съм била далеч от истината. Трябваше да се доверя на Данте, че щом той с окото си на художник го нарича живописен, значи Лидо наистина е такъв.

Докато във Венеция градините се спотайват незабележими, тук зеленината извира отвсякъде. Широките улици с разлистени дървета, които ни посрещат при слизането от лодката, ми напомнят за булевардите във Франция с разкошните им дървета и безкрайни кафенета по тротоарите, всяко следващо с още по-ярки покривки от предишното. В едно от тях има люлки за сядане в жълтия цвят на глухарчета и на мен направо ми се приисква да си сплета косата на плитчици и да си поръчам една мелба.

— Наистина се чувствам като на почивка! — удивявам се аз.

— Колко далече е плажът? — пита Тифани, като отскубва розово цвете, сякаш направено от коприна, и го бодва зад ухото си.

— Може да се стигне и пеша, все надолу по „Gran Viale Santa Maria Elizabetta“ — обяснява Данте, размахвайки и двете си ръце напред като стюард в самолет. — Но аз имам по-добра идея.

Лоренцо се подсмихва, явно знае какво ще последва. Аз и Тифани се споглеждаме. Дали има предвид файтон?

— О, не! Не, не, не! — клати енергично глава Тифани, след като вижда велосипед за двама да профучава покрай нас.

— Сериозно ли го мислиш? — ахвам аз и поглеждам към Данте.

— Ще бъде весело!

— Не и с тези обувки! — протяга крак Тифани, за да покаже чехлите си на високи токове.

— Може би ще трябва да ги събуеш — предлагам аз.

— Може би следващото, което ще предложиш, е да надяна островитянска поличка — продължава да се противи. — Няма да въртя педалите до „Уестин Екселсиор“ и да се появя там като Ланс Армстронг^[1]. Абсурдно е!

— А какво ще кажеш за тези, които са като рикши с багажник отпред, симпатични са, нали?

— Ммм, може би…

Изненадана съм, че тя всъщност започва да се колебае, и изведнъж започвам да се чудя дали аз бих могла да се справя. Посягам към волана на рикшата и го завъртам.

— Кормилото от страната на пътника е само за забавление — информира ме Данте. — Искаш ли наистина да управляваш, или ще оставиш на мен?

Значи наистина вземаме рикшата.

— Не, моля те, карай ти!

„Аз и без това ще бъда достатъчно заета да внимавам полата ми да не се развява от вятъра, докато въртя педалите, за да гледам и в кое платно точно трябва да се движим“, мисля си.

— Е, аз ще бъда шофьорът на нашата рикша — Тифани информира Лоренцо, с което отново ме изненадва, тъй като си мислех, че предпочита да бъде возена.

— Както искаш — подчинява се той.

— Готови ли сме всички? — пита Данте, след като е уредил формалностите по наемането.

И потегляме, като почти не се налага да използваме звънчето — моите писъци са повече от достатъчни.

Изненадана съм от темпото на каране и отчаяно се опитвам да координирам моята скорост с въртенето на Данте, когато свиваме от главната улица по стръмна странична уличка и скоростта се увеличава.

— Добре ли си? — пита Данте.

— Почти! — изпъшквам аз и всеки път стискам очи, когато се разминаваме с кола.

— Не се тревожи, в безопасност си — уверява ме той.

— М-хм.

Поуспокоявам се, когато преминаваме през нещо като малък парк, и дори посягам за фотоапарата си, за да направя малък клип на окъпаната в слънце зеленина. Опитвам се да го държа неподвижно, но фокусът все така малко се губи и аз се отказвам, като просто оставям апаратът да виси на китката ми, за да ми е под ръка за някоя снимка, преди да пристигнем. Чак тогава забелязвам, че Данте се смее на мен.

— Какво?

— Въртиш волана всеки път, когато завиваме.

— Знам, че няма значение, но така имам чувството, че и аз участвам.

— Ако искаш да помогнеш, протегни ръка и дай сигнал, че завиваме надясно.

Правя точно това и фотоапаратът ми, който се люлее свободно на китката ми, цапардосва стъклото на паркирана наблизо кола.

— О, боже! — викам ужасено. — Спри рикшата!

Данте кара спирачката да издаде стържещ звук, а рикшата на Лоренцо и Тифани се натриса в нас.

— Имаме ли застраховка? — поглеждам със страх Данте. Той слиза долу, оглежда щетите и ми подвиква:

— Нито драскотина.

— Наистина ли? — аз също слизам да огледам, притеснена за стъклото на колата, притискам пръстите си към удареното място и почти ми се струва, че стъклото ще се пропука под тях, но то остава непокътнато.

— Какво става? — пита Тифани.

— Нищо. Фалшива тревога — отговарям й аз.

— Ние потегляме — уведомява ни тя. — Вие сте хазартни личности.

Докато тя потегля с поглед, вперен право напред, забелязвам лека паника по лицето на Лоренцо.

— Надясно — викам след нея. — Трябва да карате надясно.

— Имат карта — маха им за довиждане Данте. — Ще се оправят.

Когато потегляме отново, усещам, че темпото се променя.

— Хайде да го караме по-полека — предлага той, когато започваме да въртим педалите. — Бавно! — той слага ръка на бедрото ми в опит да забави скоростта на моите смешни движения.

Усещам доста осезаемо мускулите ми да се свиват под дланта му и стискам кормилото за управление по-силно откогато и да било. Чак когато пред нас се ширва морето, гледката ме кара да се отпусна истински.

— Боже, виж това! — гледам изумена към блещукащата морска шир и пълня дробовете си с намек за солен морски въздух. — Толкова е красиво тук!

Дори и главната улица, успоредна на плажната ивица „Lungomare Marconi“, е залесена с дървета, елегантно строени в редици от двете й страни. Няма ги задължителните магазини с кофички и лопатки, нито глупави сувенирни шапки, само някоя и друга малка будка за кафе, нощен клуб на плажа и фасадата в стил „belle epoque“ на хотел „Des Bain^[2]“.

— Само четири звезди? — правя се на отвратена. — Карай нататък!

Наистина не би могло да бъде по-хубаво — чувствам се необременена и доволна, което не ми се беше случвало отдавна. Кой би помислил, че колоезденето може да бъде толкова забавно? Разбира се мястото и компанията също имат значение. Внезапно разбирам привлекателността на професията на Аморе. Изглежда ми като да консумираш само хубавите страни на една връзка без дългите периоди на неразбирателство. Освен ако не си се паднал с Тифани, което си е изпитание за издръжливост. Но накрая поне винаги знаеш кога ще приключи. Имала съм несигурни връзки много по-дълги от десет дни с мъже, за които съм знаела със сигурност, че нямаме общо бъдеще, просто заради нерешителността да скъсам с тях. Хвърлям поглед към Данте и осъзнавам, че не знам нищо за неговите слаби страни. Какви ли може да са? Невъзможност да се обвързва заради самостоятелния си живот? Твърде безгрижен, отстъпчив? Той почти не мигна, когато счупих стъкленото сърце. Сигурно трябва да има други недостатъци, но това е всичко, за което мога да се сетя в момента.

Когато стигаме до сградата, където се провежда филмовият фестивал, откриваме Лоренцо и Тифани по средата на кавга. По напрегнатото тяло и стиснатите устни на английските двойки също можеш да разбереш кога нещо не е наред, но от представлението на една американска кралица на драмата и превъзходен италианец можеш да следиш репликите и от двеста метра разстояние.

— Ах, младата любов! — усмихва се Данте, когато ги доближаваме.

— Пет звезди — соча към абсолютно пищната фасада на „Уестин Екселсиор“ с надеждата да поразведря Тифани. — О, боже!

— Какво? — изръмжава тя.

— Краката ми! — изпъшквам изненадано, когато се опитвам да стоя на тях. — Само мен ли ме боли толкова, или и вашите крака треперят?

— Аз карам колелото във фитнеса два пъти в седмицата, добра съм.

— Можеш ли да ходиш? — подсмихва се Данте и ми подава ръката си.

Правя гримаса и се обръщам към Лоренцо:

— Още ли важи поканата за кафе…

Данте ни превежда през рецепцията на хотела, облицована в розов мрамор, към фоайето с мавритански арки и стъклени куполи, обляно в слънчева светлина, покрай тунел като от научнофантастичен филм от 60-те, който води до СПА центъра, към бара с черно-бели снимки от ваканционните моменти на богатите и известните, докато най-накрая излизаме на просторна тераса. Гледката е вълшебна. Пред нас са белите ресторанти, златистият пясък и блещукащото в кобалтовосиньо море. Чувствам се като някоя безделничеща богата наследница от 30-те години, излязла да се позабавлява с приятели.

Наоколо със сигурност се разхождат много пари в мъжки портфейли, но нито един от тях не е свободен — тримата мъже на терасата са осемдесетгодишен старец в компанията на сбръчканата си, но наконтена съпруга, работохолик, който нито веднъж не вдига поглед от миникомпютъра си, и разглезено момченце на три.

— Хайде да пийнем по едно шампанско — предлага Тифани, като придърпва менюто с алкохолните напитки така, че и аз да мога да чета.

— Аз ще пия кафе — обръща се Лоренцо към сервитьорката.

— Горещ шоколад за мен — облягам се аз обратно на стола си. — Имам нужда от въглехидрати.

— Un bicchiere di vino rosso del casa, per favore — поръчва си Данте чаша червено вино.

— Е, слава богу, че и Данте се престраши, така че няма да съм единствената, която пие алкохол. Имате ли наистина хубаво шампанско? — обръща се тя към сервитьорката.

— Като казва хубаво, мисля, че има предвид скъпо — отбелязва сухо Данте.

— Мислех, че си пристрастена към „Просеко“? — мръщя се аз.

— „Уестин“ са американска верига хотели — обяснява тя с досада. — Когато си в Рим…

Логиката й е направо потресаваща. Като оставим настрана, че шампанското е френска, а не американска напитка, все пак сме във Венеция, а не в Рим. Защо не пие чаша „bellini“ като всички останали туристи тук?

— Имаме „Grandannee Bollinger“ — информира я любезно сервитьорката, като мило не избира най-скъпото. — Но го сервираме само в бутилка.

— Чудесно! — казва Тифани със звънлив глас.

— Ще изпиеш цяла бутилка? — потвърждавам аз.

Тя само вдига рамене и започва да тършува из чантата си.

— О, дявол да го вземе, забравила съм си мобифона. Лоренцо, може ли да използвам твоя?

Той без възражения поставя мобилния си върху протегнатата й длан.

Очаквам Тифани да се отдалечи от масата за кратък разговор или да остави кратко съобщение, но вместо това тя започва да си дърдори с приятелка в Америка. Дори когато сервитьорката ни се връща с напитките, тя продължава да кудкудяка толкова високо, че е невъзможно да поддържаме друг разговор помежду си и не ни остава друго, освен да слушаме как разпитва приятелката си кой е бил в бара на хотел „Делано“ снощи, как й казва да направи резервация за „Арго“ за нейното завръщане и не, още не била излизала на истински пазар тук, защото имало само зловещи карнавални маски и кичозно стъкло.

— Не се засягай — обръща се тя към Данте по повод забележката за стъклото, с което за пръв път показва, че не ни е забравила напълно.

През цялото време гърдите ми се изпълват с негодувание. Как може да си позволява да се държи толкова безцеремонно? Като знам колко струва трансатлантически разговор през мобилен телефон, се чувствам доста притеснена заради Лоренцо и се надявам, че неодобрително втренченият ми в нея поглед ще я накара да прекрати идиотското си разточително дрънкане, но не.

— Не още — провиква се по телефона тя. — Вече си мисля, че това е измислица.

— Извинете ме — изправя се Лоренцо и ни дава знак, че отива към тоалетната.

— Un momento — става след него и Данте.

— Какво? — нацупва се тя, когато я смушквам в крака. — О, добре, кажи му здрасти от мен, ще ти се обадя пак!

Не мога да повярвам! Ако приятелката й не беше затворила, за да говори с някой друг, тя още щеше да е захапала телефона.

— Как можеш да се обаждаш до Америка от неговия телефон, като знаеш, че той разполага с малко пари? — изсъсквам аз, когато тя затваря.

— Не съм изговорила повече от двадесетина долара — свива тя рамене и извръща лице към слънчевите лъчи.

— Което е нищо за теб, но за него са може би повече от обяд и вечеря.

— Не съм виновна за това, че е беден — пухти възмутена.

— Но си виновна за това, че го правиш още по-беден.

— О, не ставай смешна — прави тя кисела физиономия. — Опитай се да разбереш и моята позиция: плащам на мъж, когото не харесвам, за да излиза с мен. Най-малкото, което може да направи, е да разреши да използвам телефона му за две минути.

— По-скоро двадесет минути — продължавам да ръмжа аз. Очевидно не мога да й въздействам с думи, така че решавам да направя това, което най-много би я вбесило в момента — казвам на сервитьорката, че ще вземем наполовина пълната бутилка шампанско, за да я довършим по-късно.

— Това е доста просташко — казва потресена тя, когато посягам към бутилката.

— Ти би трябвало да знаеш — отрязвам я аз.

— Готови ли сте да тръгваме? — за момент си помислям, че Лоренцо се е върнал на масата с възстановено самочувствие, но точно тогава разбирам, че Тифани го е информирала по-рано, че иска да вмъкне срещичка с един от нейните гондолиери преди вечеря.

Давам прегръдка за довиждане на Лоренцо и за да му покажа съчувствието си, но все пак осъзнавам, че Тифани има известно право — на Лоренцо поне му плащат да търпи капризите й на примадона, докато аз и Данте не сме длъжни.

И все пак се чувствам неудобно заради него.

— Не мислиш ли, че трябва да се обадим на Сабрина и да уредим заместник на Лоренцо, преди тя да го е разорила? — питам Данте, докато се отправяме надолу към плажа и откриваме приятно кътче до един от ресторантите, след което сваляме обувките си и заравяме боси крака в пясъка.

— Колкото и противоречиво да ти звучи — отговаря Данте, — той няма да иска да загуби хонорара си.

— Но той няма да получи нищо, ако тя продължава така.

Данте въздъхва и се обляга на лактите си.

— Не би трябвало да ти казвам това, но…

Изведнъж наострям уши.

— Те имат специална фирмена политика за клиенти като нея.

— Продължавай! — журналистическият ми нюх се е изострил до крайност.

— Ако представи доказателствата за разходи, в този случай телефонна сметка, те ще й бъдат начислени като странични разходи към сметката в края на седмицата.

— Какво облекчение! — пресягам се за бутилката шампанско и отпивам глътка, за да полея спасеното възнаграждение на Лоренцо, преди да подам бутилката на Данте. — И ако Лоренцо го прави заради парите, тогава какво е твоето оправдание?

Той ми се усмихва мило и любвеобилно, преди да каже:

— Мисля, че можеш да се досетиш — след което отпива от бутилката.

Гледам към устните му и си мисля, че ако ме целуне сега и двамата ще имаме еднакъв вкус.

— Е, романтично ли ти се струва?

Изненадва ме с този директен въпрос — дали е някакво предложение?

— Чух те да задаваш доста въпроси на Лоренцо на тази тема по-рано днес — обяснява той.

— Аха — кимам аз. — Опитвах се да разнищя въпроса какво всъщност е романтика.

— Защо?

— Защото е нещо, което искам да разбирам по-добре — отвръщам вяло.

Той се замисля за момент.

— Всъщност трябваше да сме тук по залез-слънце, за да го дефинираме истински.

— Но тогава щеше да бъде банално — смея се аз.

— И нямаше как да бъде романтично за теб?

— Е, може би щеше да ме накара да се чувствам доста неоригинална или дори малко измамена.

— Измамена?

— Не знам дали това е думата — опитвам се да обясня. — Това е както когато гледаш филм и започва музика, която направо ти разкъсва сърцето, и после знаеш, че режисьорът иска да те разплаче точно на това място и наистина ти се иска, но ти не се даваш, защото се усещаш малко манипулиран.

— Разбирам — кима той.

— Не че описаното има нещо общо с теб — бързам да обясня. — Ти си много спонтанен и нищо при теб не изглежда нагласено.

— Grazie.

Разбира се има хора, които харесват големите сложно подготвени изненади. Харесва им да виждат, че някой доста се е потрудил заради тях. Други биха сметнали това за прекалено. Те биха предпочели спонтанните жестове. Предполагам, че това зависи най-вече от човека.

— А ти какво предпочиташ?

Замислям се за момент и после си признавам:

— Не знам, мисля, че ми липсва опит, с което и да е, за да имам предпочитания по този въпрос.

Въпреки че си спомням как казах на Джо още в началото на връзката ни: „Искам да прекараме цял уикенд в леглото и дори да не се налага да ставаме за храна“. Следващия път, когато отидох у тях, той бе приготвил малка масичка, която можеш да поставиш до леглото, и я зарина с толкова храна, че да можем да оцелеем не два дни, а цял месец, без да се налага да напускаме леговището.

Беше толкова мил жест, но аз се почувствах толкова неловко и внезапно загубих апетита си и към храната, и към гушкането през този уикенд. Лежахме си голи в леглото и забавлението се свеждаше до: „Искаш ли сиренце?“ — „Ммм, благодаря. Ще ми подадеш ли лучения сос?“.

Накрая преодоляхме първоначалната скованост, но той никога не опита да направи нещо подобно отново. Дали беше заради начина, по който аз реагирах?

— Аз лично смятам, че човек трябва преди всичко да има усет към романтиката — казва Данте. — Хората винаги говорят за романтиката като нещо, което даваш или получаваш от някого, но аз мисля, че човек може да е романтичен и сам.

Повдигам въпросително вежди.

Той се изправя и отърсва ръцете си от пясъка.

— Представи си този плаж по залез-слънце. Ако тогава си тук сама — пак ли ще бъде банално, или вече ще бъде различно? Можеш ли да погледнеш към небето, за да разгледаш всички причудливи форми на облаците и да се почувстваш… как казвахте вие, „замечтана“.

Усмихвам се и му кимам в знак на съгласие. Знам точно какво има предвид.

— Истинският романтик се чувства така винаги и навсякъде. Той няма нужда от светлината на свещите, от пламъците на огъня в камината или от светлината на звездите за това.

— Не е ли интересно, че романтичната атмосфера обикновено върви с приглушена светлина? — отбелязвам аз. — На мен ми харесва.

Той се доближава и слага ръка над очите ми, за да ги предпази от слънцето.

— Така достатъчно приглушена ли е?

— Чудесно е! — смея се аз. — Внезапно се почувствах много романтично.

А и освен това се чувствам и доста дръзка. Сякаш съм на път да направя стъпка, която не бива.

И тогава телефонът му издава звук за съобщение.

— Това — казва той, докато го вади от джоба си — е терминаторът на романтиката.

— Няма ли да видиш от кого е?

— Знам от кого е — от баща ми е — казва ми. — Довечера трябва да вечеряме с много важен колекционер. Когато е под напрежение, обича да пише съобщения. Преди просто крачеше нервно из стаята, но сега… — имитира го как бясно натиска с палец клавиатурата на телефона.

— Колко още време имаме?

Той въздъхва, поглеждайки часовника си, явно изненадан от това колко малко още ни остава, преди да се разделим.

— Двадесет минути?

Кимам и се изтягам, като слагам глава на чантата си, така че все още да мога да виждам крайчеца на морето.

— Искаш ли и ти да сложиш глава на чантата ми?

Той полага глава съвсем близо до моята. И усещам как косата ми докосва неговата. Поемам си бавно и дълбоко въздух и очите ми неволно се затварят. Той е толкова близо до мен. По-близо откогато и да било досега. Всичко, което ни трябва, е единият от нас да се обърне към другия. Но и двамата лежим съвсем неподвижно, като се опитваме да дишаме равномерно и не казваме нищо.

Слушам шума на морето и звуците на играещите наблизо на топка деца и си мисля за всички нежни думи, които винаги съм искала да чуя и от които сърцето ми би подскочило като подплашена газела и разбирам, че вече съм достигнала до това състояние, без да е необходимо някой да казва каквото и да било. Кой би помислил, че мълчанието може да бъде толкова секси!

Когато съм с Джо и той мълчи, това обикновено значи, че мисли за други неща, че е твърде зает и откъснат от мен. Прекрасно е да си с някого и да знаеш, че в момента и двамата мислите за едно и също — един за друг.

Тогава телефонът му изписква отново. Времето ни заедно свърши.

Няма нищо. Утре ще прекараме цяла нощ заедно. Въпреки че тази мисъл ми носи известно безпокойство. Ще се видим отново след около петнадесет часа, когато вече съвестта ми ще преработи сегашното усещане на чисто удоволствие в чувството на вина и обърканост.

— Хайде да ставаме! — скачам на крака първа, въпреки че мускулите ми още са напрегнати.

— Този път ще си вземем такси — Данте проявява милост към краката ми.

Пътуването отнема само няколко минути, а аз вече се чувствам изпълнена със спомени, когато минаваме през местата, където карахме колело.

— Твърде много ми хареса тук — въздишам през полуотворения прозорец на колата.

— Радвам се, че си прекара добре.

— А ти? — обръщам се към него.

— Знаеш, че и аз също.

Шофьорът казва нещо на италиански за пристигащото вапорето.

— За теб ли е? — питам аз.

— Първо ще те изпратя, така се прави.

— Не и според баща ти в момента — оборвам го аз. — Моля те, тръгвай, аз имам повече от достатъчно време, за да се прибера.

— Много си мила! — хвърля ми поглед, изпълнен с възхищение.

— И ти… — започвам аз, но после се сещам, че не е моментът да му обяснявам как се чувствам. — До утре!

— Болоня — усмихва се той и ми маха за довиждане. — Много поздрави на Киър!

С леко замъглено съзнание и събрала кураж от шампанското решавам, че ще се приближа за една приятелска прегръдка за довиждане, но докато се придвижвам напред, ръката ми по невнимание се плъзва върху пластмасовите торби на слизаща от лодката жена. Докато ние двете разплитаме пръсти и торби, Данте продължава да върви уверено към борда, а аз се оказвам с нечии чужди покупки в ръце вместо в неговите обятия.

— Съжалявам. Много съжалявам — опитвам да се извиня на силно обезпокоената непозната. — Аз съм такъв заплес.

Непознатата си тръгва, пухтейки и мърморейки нещо, което аз съм доволна, че не мога да си преведа, а когато отново поглеждам към Данте, виждам, че вапоретото вече се откъсва от кея. Оставам да гледам, докато лодката изчезва от погледа ми, а след това осъзнавам, че друга жена, също толкова натоварена с покупки, ме зяпа втренчено.

Дали са ме взели за крадла на пазарски торби? И сега тя ме предизвиква да се пробвам да отмъкна и нейните?

— Англичанка съм! — подвиквам й, сякаш се надявам националността ми да даде обяснение за моята непохватност.

— Извинете, че се загледах така — казва тя, докато се приближава, — но лицето ви…

— Лицето ми? — ръката ми инстинктивно посяга към бузите. Дали не съм се изпрегорила от препиване или сексуални желания?

— Този джентълмен — тя кима в посока на лодката на Данте — спомена Киър…

Аз все още не мога да направя връзката, но тогава тя нерешително пита:

— Дали вие сте… възможно ли е да сте сестрата на Киър?

Малко преди да произнесе съдбовните думи, аз забелязвам косата й с цвят на пчелен мед.

— Аз съм Чинция.