Белинда Джоунс
Любовна академия (33)

Глава 33

„Няма по-добро отмъщение от прошката.“

Хенри Уилър Шоу

Слушаме последната песен за вечерта, а Джо танцува с Валентина, съвсем демонстративно. Аз опитвам с изтърканото:

— Може ли да ви прекъсна? — но той се прави, че не ме забелязва, и просто я завърта толкова силно, че си създават енергийно поле „Пази се от Кристи!“.

Решавам, че трябва да му дам възможност да изживее своето отмъщение тип „танто за кукуригу“ и се връщам на масата да чакам търпеливо и примерно да се появи, когато му мине. Разбира се наясно съм как изглеждаха нещата с Данте, но няма да изпадам в паника и да пресилвам ситуацията, поне тази вечер съвестта ми е чиста.

Когато виждам обаче, че той продължава да ме отбягва и все по-енергично изпразва чаша след чаша, разбирам, че няма да се размине просто с целувка по бузата и едно: „Не ставай глупав, бейби! Нищо не се е случило, знаеш, че обичам теб“, което да оправи нещата. Искам да го хвана, преди да се е напил до степен да не е възможно да водим смислен разговор, но се страхувам, че може и да съм пропуснала вече тази възможност, като го виждам как сяда на другото коляно на дядото, с който си говори Тифани.

— Мисля, че нещо в чантата ти звъни — информира ме Меган, прегърнала Стефано.

Поглеждам телефона си и виждам, че звънят от „Хот“. Сега пък какво искат?

Въпреки че тайната вече не е тайна, в смисъл че Данте и Сабрина са наясно, че работя за списание, не ми се иска да алармирам всички останали на тържеството особено след като статията отпадна, така че решавам да се върна до апартамента си на хълма и да говоря оттам.

— Ало? — вдигам на път към стаята.

— Кристи, Хелена се обажда! Моля те, кажи, че още си във Венеция, моля те…

— Изчакай за момент! — слагам ръка на телефона, когато минавам покрай брат ми и Клио. — Киър, ако видиш Джо, доведи го до стаята ни, за да поговоря с него. Много е важно!

— Добре — кима той.

— Използвай сила, ако е необходимо — настоятелна съм.

— Слушам! — отдава ми той чест.

— Хелена?

— Още съм на телефона, а ти къде си?

— Във Флоренция — потръпвам аз. — Какво ти трябва от Венеция?

След няколко бурни ругатни тя въздъхва:

— Рут пак поиска проклетата статия за Академията. Надявах се въпреки здравия разум, че още си там.

— Всъщност — започвам аз предпазливо — все още не съм напуснала Академията. Пътуването до Флоренция е част от програмата ни, тук сме заради една сватба.

— Значи не е твърде късно? — изненадва се тя.

— Зависи… Защо се е тръшнала за този материал след помията, с която ни изпревари Адам?

— Отговори ми на един въпрос — настоява Хелена. — Смяташ ли, че „Любовна академия“ е това, за което те се представят, всичко законно ли е наистина?

— Да, така смятам — казвам й, като си мисля за дъщерята на Данте. — Дори повече от всякога.

— Чудесно! — извиква тя. — В такъв случай имаме добър материал.

— Какво искаш да кажеш? — мръщя се аз.

— Добре, да знаеш, че не си го чула от мен, но любовният живот е претърпял обрат наскоро.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш, че беше на Бахамите? Там се запознала с някого, един от масажистите в СПА центъра, били заедно в нощта преди заминаването й. Той многократно й обещавал да поддържат връзка, но тя разбира се като истинска недоверчива дърта вещица не му се вързала. Днес обаче той се появи в офиса!

— Какво? — изписквам аз изумена от чутото.

— Трябваше да й видиш физиономията! Както и да е! Обърна с главата надолу всичко, което бяхме приготвили за следващия брой, като казва, че иска да има и статия за истинската любов!

— О, боже! — зяпвам учудена. — Това е толкова рядко, че ще се превърне в нещо като колекционерски брой.

— Е, навита ли си? — пита Хелена.

— Да! — ликувам аз.

— Кога смяташ, че ще можеш да ни я пратиш?

— Е, утре е последният ни ден тук, ако се пришпоря, мога да я направя до сряда сутрин?

— Прекрасно! Страхотна си!

Уау! Очаквай неочакваното! Мисля, че даже мога да започна да я пиша веднага, защото господ знае колко ще трае вдъхновението на Рут? Колкото по-скоро я направя, толкова по-голям е шансът да види бял свят и да помогне за оцеляването на Академията.

Изваждам лаптопа си и започвам да потраквам по клавишите. Най-после малко вдъхновение! Започвам да оборвам всички негативни твърдения на Адам, след това преминавам на различните елементи на курса и разбирам колко много неща съм научила тук: акцентирането върху добрата фигура, наблюдението на Ралийн, че любовта трябва да е десертът, а не основното ястие (защото основна е работата върху собствената ти личност!), призивът на Мария Луиза да се съсредоточим върху настоящето; определението на Лоренцо, че романтиката не е в поезията и шоколадовите бонбони, а се поражда от наблюденията ни върху това, какво доставя удоволствие на любимия ти; увереността на италианците, че „Любовта винаги ще те застигне отново!“; предупреждението на Алесандро, че ако непрекъснато мислиш негативно за любовта, няма да можеш да забележиш възможността за любов дори и тя да стои пред теб; убедеността на Данте, че романтиката се заражда в самите нас, а не от нещо или някого и разбира се прозрението на София Лорен, че любовта е като диво цвете, а не градинска роза. Не пропускам и италианската поговорка за мократа булка, която е щастлива булка!

Поглеждам към часовника си, минали са четиридесет минути, а още няма и следа от Джо. Излизам на балкона, за да видя дали няма да го зърна, но не, нямам този късмет. По-добре е да не тръгвам да го търся, в случай че и той тръгне насам, има шанс да се разминем по пътя. Ще продължа да работя, докато се появи. Дори може да си взема лаптопа в леглото, така е много по-удобно.

В следващия момент вече е пет сутринта и Киър се е прибрал. Свалил лаптопа на пода до мен, което разбирам, когато ставам от леглото и стъпвам върху него. Внимателно включвам една от страничните малки лампи, търся из стаята бележка или някакво съобщение.

— Какво правиш? — граква Киър, надигайки глава.

— Видя ли Джо? — питам аз.

— Какво? Кога?

— Нали се сещаш, снощи, помолих те да го доведеш тук, за да поговоря с него? Той какво каза?

— По дяволите! — главата на Киър потъва във възглавницата. — Съвсем изключих, съжалявам!

Отварям уста, за да го нахокам, но се сещам, че причината, поради която е забравил, без съмнение е Клио и освен това да оправя любовния ми живот не е негова работа.

— Не се тревожи! Заспивай!

Сега наистина започвам да се чувствам на тръни. В очите на Джо аз драснах, за да се задявам с друг мъж. Не мога да понеса мисълта за това, какво той си е представял, че става между мен и Данте. Той разбира се едва ли би се възползвал от Валентина, за да си го върне? Направо ми призлява, като си помисля за тях двамата заедно. Опитвам се да се успокоя, уверявайки себе си, че всичко ще се оправи, но мисълта, че мога да изгубя Джо, е отчетливо осезаема. Въпреки че всичко това е едно невинно недоразумение, най-малкото след него ще остане кисел привкус, който не е идеалното обстоятелство да му кажа, че вече искам да опитваме за бамбино. В този момент той най-вероятно би отвърнал, че не смята идеята за добра. Едва ли ще ми отвърне с бурната радост, на която се надявах.

Поглеждам пак към часовника. Знам, че е рано, но трябва да отида и да го намеря. Ако изчакам до закуска, всички останали ще бъдат наоколо, после в колата ще е претъпкано, а кой знае какво са ни приготвили за правене в последния ден от престоя ни в Академията… Трябва да разреша този проблем сега, преди денят наистина да е започнал.

Обличам се набързо и се отправям на пръсти до вратата. Той е в един от апартаментите в съседната част на комплекса, така че напред по тази пътечка… о, боже, замръзвам на място.

Валентина излиза от един от дворовете на апартаментите, държи обувките си на високи токове в едната си ръка, а с другата е повдигнала леко вечерната рокля от снощи, като без съмнение се готви да притича до стаята си.

— Mio Dio! Che spavento mi hai fatto prendere! — възкликва тя, когато ме вижда.

Тъкмо се каня да избухна в сълзи на отчаяние, когато мъж в сини боксерки, който със сигурност не е Джо, излиза от апартамента и тича след нея.

— Обеците. Забрави си обеците — замръзва и той, когато ме вижда.

Тя взема бижутата си, а той бързо влиза вътре.

— Моля те, не казвай на Джо — предлага тя, като бърза до мен. — Ще бъде разочарован да знае, че си ме видяла с друг мъж! Аз трябваше да те накарам да ревнуваш!

— В такъв случай знаеш, че… — той трябва да си е признал, че сме гаджета.

Тя кима.

— Снощи пи толкова много, че не успя повече да опази тайната ви. Казах му, че е твърде малко вероятно да се е случило нещо между теб и Данте, но той не можа да повярва. Според него всеки мъж те намира за неустоима!

— Наистина ли? — просиява лицето ми.

— Беше много потиснат и объркан. Не мисля, че количеството алкохол, което изпи, помогна по някакъв начин.

— Не е — поклащам аз глава, загледана във вратата зад нея.

— О, не — опровергава ме тя. — Не беше опиянение от алкохол, а влюбване.

— Кой е той? — усмихвам се аз.

— Не знам името му — тя изглежда леко замаяна. — Но не чу ли неустоимия му уелски акцент?

Усмихвам се на себе си. Винаги съм се чудила какво ли може да подлуди една италианка.

— Тъкмо се канех да опитам да поговоря с Джо — обяснявам аз неприлично ранните си сутрешни разходки.

Валентина прави физиономия.

— Мислиш, че не е добра идея ли?

— Ако той спи и ти го събудиш сега, в главата му сигурно ще бият тъпани. Едва ли ще бъде в състояние да слуша какво му говориш.

Прехапвам устни. Със сигурност не искам да допринасям за махмурлука му, не е добре и за двама ни.

— Можеш да му оставиш бележка — предлага тя. — Пъхни я под вратата, така, ако е буден, може да ти отвори.

— Така ще направя — казвам и й благодаря за съвета, като й махвам за довиждане.

За момент оставам там и си мисля какво да му напиша, като винаги се затруднявам да бъда лаконична, след което се връщам до моя апартамент, за да взема хартия и химикал.

„Скъпи мой Джо,

Искам да знаеш, че просто трябваше да поговоря насаме с Данте заради статията, която списанието отново е решило да пусне (сега пък изцяло с позитивна насоченост). Оказа се, че Данте е един от основателите на «Любовна академия».

Както Валентина може би ти е обяснила, той не се интересува от сърцето на никоя жена, тъй като още скърби за починалата си съпруга.

Сега, след като знаеш това, надявам се на истински романтично сдобряване!

Обичам те много и с нетърпение очаквам да се върнем към живота си в Лондон, оценявайки се още повече един друг и с много надежди за нашето бъдеще.“

Дали не е много сладникаво и твърде опростено? Знам, че той няма да се взира дълго в страници с излияния, а това, което казах, е есенцията на нещата все пак. Мога да го обясня с повече подробности, когато се видим и поговорим. Пъхам бележката под вратата. Няма никакъв смисъл отново да си лягам, тъй като ще отпътуваме рано за Венеция. Ще се приготвя и продължавам да работя върху статията си, докато стане време за закуска.

В крайна сметка поръчваме с рум сервиз, за да може Киър да хапне, докато се приготвя. Явно е бил буден до три сутринта заради Клио. Говори жизнерадостно за нея и дори споменава, че в Бют парк в Кардиф търсели градинари и той определено смятал да се кандидатира.

— Освен това има и школа за езда наблизо, а аз винаги съм искал да се науча да яздя! — ентусиазиран е Киър.

За пръв път не се опитва да омаловажава интереса си към жена или да крие мечтите си за тяхното общо бъдеще. Твърде щастлив е, за да опитва да крие оптимизма си! Каква развръзка!

Докато той е под душа, проверявам с брояча на думи статията — имам вече 1800! Остава само да я редактирам и мога да не работя повече до края на деня. Чувствам се добре — сякаш всичко върви в правилната посока. Всичко, което искам сега, е да се видя с Джо, а това напълно ще постави в ред нещата.

Някой чука на вратата.

Сърцето ми подскача и аз се втурвам да видя кой е, след което се изправям пред Тифани.

— О, здравей! — казвам й, като прикривам разочарованието си с жизнерадостен поздрав. — Как си в тази слънчева сутрин?

— Изпратиха ме, за да видя готови ли сте да тръгваме? — прекъсва ме тя, като явно не се чувства в особено повишено настроение тази сутрин.

— До пет минути — отвръщам аз. — Киър е почти готов.

— Добре, не се размотавайте много, останалите вече отпътуваха.

— Кои останалите? — Смръщвам вежди аз, Тифани беше в „другата“ кола, когато пътувахме насам…

— Сабрина, Мелвин, Филомена, Джо и Валентина — уточнява тя.

— Какво? — преглъщам аз.

— Бяха готови и тръгнаха, какво толкова? — недоумява тя. — Едва ли имат повече от пет минути преднина, щели сме да присъстваме на някакво голямо събитие, като се върнем във Венеция…

Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че е тръгнал без мен! Грабвам телефона си и набирам Джо, но се свързвам веднага с гласова поща. Възможно ли е още да ми е сърдит? Не вярва ли, че нищо не се е случило между мен и Данте? Бях се надявала, че Валентина ще го осветли напълно по въпроса и ще му каже, че съм го търсила сутринта, но после се сещам, че това ще разкрие и нейните похождения и не си представям да му се обяснява под зоркия поглед на Сабрина.

Тръшвам се на ръба на леглото. Защо аз и Джо точно когато би било подходящо да напуснем Академията щастливо влюбени на седмото небе, всъщност отношенията ни са достигнали критична точка? Надявам се — след романтичното пътуване до Венеция — ние двамата няма да се прибираме с различни гондоли…