Белинда Джоунс
Любовна академия (19)

Глава 19

„Задачата не е да търсиш любовта, трябва само да откриеш всички вътрешни бариери, които си издигнал срещу нея.“

Руми

Човек би помислил, че вечерята е в чест на Киър — всички му обръщат такова внимание. Аз самата се чувствам доста специална, защото съм сестра на най-почитания човек в този ресторант в момента. Персоналът очевидно се радва на присъствието му, а те явно са весели хора сами по себе си, няма и намек за надменност въпреки разкошната обстановка и театралните мраморни подове, ръчно декорираните тавани и разбира се вече задължителните стъклени полилеи от Мурано, които привличат вниманието във фоайето. В случая представляват две стъклени въртележки, украсени с обичайните чаровни малки стъклени розетки в нежнозелено и оранжево.

После идва ред на коктейлите. Барът на дож Орсеоло привлича вниманието не толкова заради това, което Алесандро слага в коктейлите, а и заради начина, по който ги украсява: белини от мачкани праскови се поднася в поръбена със захар чаша за мартини, от която стърчат набодени на клечка къпини, малини и боровинки, както и нежно ветрило от филирана ябълка. Шприцът е декориран с две лъскави ягодки, триъгълен резен ананас, набоден на ръба на чашата, и тънки спирали от портокалова кора, която украсява плуващия лед. Истинско алкохолно изкуство.

— Какво точно е „шприц“? — питам аз, потрепервайки от горчивината на прозрачната червена смес в чашата, която си избрах.

— Има два вида шприц — обяснява ми Алесандро. — И двата се правят на основата на бяло вино, но в единия се слага кампари, а в другия — аперол. Може би повече ще ти хареса по-сладкият, този с аперол — обяснява той, като ми предлага алтернативната чаша.

А, така е много по-добре! Вдигам за наздравица към него богато украсената си чаша и отпивам, като го разглеждам с любопитство. Алесандро е дребен мъж, с лазурносини очи, прекрасен римски нос и нещо в него напомня за Спийди Гонзалес заради бързината и ентусиазма, с които изпълнява поръчките. Въпреки че изглежда елегантен в белия си смокинг, човек би помислил, че носи костюм, съшит от стодоларови банкноти заради начина, по който го гледа Тифани.

— Това е най-добрият шприц, който изобщо някога съм вкусвала! — впива тя в него шарещите си очи.

— Опитвала ли си друг преди? — пита заинтригувана Сабрина.

— Да — кима усърдно Тифани, като държи чашата си. — Този ми е вторият.

Тя е също толкова очарована и от избора на храна към напитките, която Алесандро е подредил върху красивия стъклен розов плот на бара, и гледа чиниите все едно са подноси с бижута. Доста странно.

— Е, Киър, може би няма да откажеш да ни разведеш из градината преди вечеря? — обръща се Сабрина към брат ми.

Той поглежда малко изненадано, но бързо се окопитва и призовава италианеца в себе си.

— За мен ще бъде най-голямо удоволствие — казва с лек поклон, после добавя: — Сега ли? Сабрина кима утвърдително.

— Ако желаете, вземете си напитките и ме последвайте! — става на крака Киър.

— Дръжте ги изправени! — предупреждава ни добронамерено Алесандро и се грижи всеки да има чаша, пълна до ръба, преди да напуснем бара.

— Тифани! — обръща се Сабрина към единствения човек, който не се е помръднал от стола си на бара.

— Добре съм си тук — отпраща я тя.

— Мисля, че малко свеж въздух ще ти се отрази добре — настоява Сабрина, която не може лесно да бъде разубедена.

Тифани пухти раздразнено, докато се смъква от стола си като ученичка, която са разделили с гаджето моторист.

— Ще бъдеш тук цяла вечер, нали? — проверява тя за всеки случай Алесандро, преди да излезе.

Той й кима с готовност. Не мога да разбера какво е това между Тифани и обслужващия персонал в баровете. Той вече я гледа точно както Марчело първата вечер.

— Добре — казва тя. — Ще имам нужда от теб.

— Ето тук ще вечеряме тази вечер — показва ни Киър елегантно осветената празнична маса отвън, поставена под навеса на двора.

— О, колко е красиво! — възкликва Меган, докато разглежда бялото разцъфнало цвете с безброй венчелистчета, поставено в сферична стъклена ваза в центъра на масата. — От градината е, нали? — пита тя.

— Разбира се — усмихва се победоносно брат ми.

Дали това не е първата им размяна на реплики? Дали точно тук няма да започне всичко за тях двамата? Имам толкова добро предчувствие за тази вечер, че сърцето ми бие учестено.

Докато всички останали се придвижват напред, аз се възползвам от момента и оставам да разгледам отблизо цветето, поставено в гнездо от зеленина, плаващо над няколко камъчета от синьо стъкло в същия наситен цвят като салфетките на масата. Добре подбрано.

— Искаш ли да разгледаш градината, или предпочиташ да инспектираш как са подредени приборите на масата? — обръща се Адам към мен.

— Идвам — отвръщам му аз и настигам останалите точно преди да са свили зад ъгъла, където се озоваваме сред изненадващо пищни и гъсти лаврови дървета. — Уау, тук е като омагьосаната гора! — зяпвам аз, докато Киър ни показва подбрани тайни местенца в горичката. Има дори дървено извито мостче, може би единственото във Венеция, което не се издига над канал.

— Палацо Рицо Патарол е бил построен през 17 век, а това място, известно като „Мадона дел Орто“ е било единствената местност във Венеция, където са се култивирали растения, така е създадена необичайно голяма историческа градина — разказва ни Киър. — На площ от две хиляди квадратни метра, ако трябва да бъда точен.

Толкова се гордея с него — обичам мъжете, говорещи с факти и цифри.

— След това тук се е помещавало френското посолство — продължава той, докато ни превежда през скрити от погледа кътчета за любовни срещи, обзаведени с мраморни пейки. После тръгваме по ветровита странична пътека, под сключените като арки клони и излизаме на закътана сред дърветата поляна, на която са подредени за сядане пънове и дънери на дървета.

— Ето тук катеричките правят любовните си срещи — решава Адам.

Мястото е чудесно, с неподправена естествена атмосфера, контрастираща с откриващата се надолу гледка на обработени поляни и пищно растящи лехи с култивирани цветя. Киър ни обяснява, че това, което виждаме в момента, е градина в стила на неокласицизма.

— Какво е това? — пита Мелвин с поглед към нещо, което аз бях взела за кладенец.

— Искаш ли да погледнеш вътре? — пита Киър и поставя крак на кръга от ковано желязо, оформен като цвят на маргарита.

Всички се тълпим наоколо и гледаме навътре във вертикалния тунел, който прилича на изградена от тухли пещера — още едно място с тайно предназначение? Естествено кой друг, ако не Мелвин пръв ще забележи нещо подобно на отвор за шпиониране.

— Това всъщност е подземен хладилник, използван напоследък за охлаждане на вина — осведомява ни Киър, когато ние се връщаме към изхода и изпробваме ехото с най-различни звуци и вокални упражнения, като се оказва, че Сабрина е несъмненият фаворит за италианския „Мюзик Айдъл“.

— Готино място да предложиш на някого — отбелязва Адам. — Нали се сещате, можеш да положиш мацката върху легло от лед в ледницата.

Докато другите се възмущават, аз се кикотя. Толкова е сладък, когато е пийнал малко.

— Знаете ли, че думата „казино“ произхожда от Венеция? — пита ни Сабрина на излизане.

За момент ние се чудим каква е връзката, но Сабрина обяснява, че едно време неверните съпрузи имали място, където да се срещат с любовниците си, далеч от палацото и от погледите на слугите, в малка къщичка в най-отдалечения край на градините, която станала известна като „казино“.

— А, да, „casa“ — къща и оттам — „casino“ — прави Меган лингвистичната връзка.

— Да, но „казино“ е доста вулгарна дума в италианския — свива устни Сабрина. — Това значи, как да го кажа, публичен дом.

— Значи е доста подходящо название за това, което става във Вегас, много по-подходящо, отколкото американците си представят — кикоти се Адам.

Продължаваме да вървим по пътеката от чакъл и по зеления килим, а Киър продължава да говори за орлови нокти, жасмин, акация и черници, с които изобилстват венецианските градини, а после ни представя изненадата в другия край на ливадата — две мажи сгради.

— Казина? — пита Мелвин обнадежден, като се взира в симпатичните къщички.

— Всъщност се предлагат като апартаменти на гостите на хотела.

— Толкова са сладки! — гука Тифани, когато вече сме достатъчно близо, за да наврем носовете в белите рози, увити около дървените перила пред къщичките.

— Приличат на английските къщи с градина, но ако погледнете нагоре, ще видите нещо, изобразено с тухли…

Всички отстъпваме крачка назад и вдигаме глави.

— Виждате ли мотива от кръстове под покрива?

— Може и да не е задължително да си католик, за да отсядаш тук, но със сигурност помага — прави поредната си остроумна забележка Адам.

— Монахини! — без да искам, казвам на глас.

— Всъщност монаси — поправя ме Киър. — Въпреки че монахините обожават техните рози — гали той с пръсти една още неразцъфнала кадифена розова пъпка. — За тях това цвете символизира Дева Мария. А другата причина да го обожават, е, че лилавите им бодли напомнят за трънения венец на Исус.

Умирам си да спомена, че Киър се е грижил и за градините на манастира (я се опитай да устоиш на това, Меган), но не мога да рискувам разкриването на източника си на информация, така че слагам ръка на устата си.

— О, бих била щастлива да живея тук! — въздиша Тифани с копнеж, като се опитва да надникне през някой от прозорците.

Желанието й да обитава малка спретната къщурка, която съвсем случайно е построена на територията на петзвезден хотел, ме кара да се усмихна. Да си призная, хич не е лоша идея особено след като откриваме, че пътят през фоайето под открито небе от втората къща, която всъщност е президентският апартамент, стига точно до лагуната. И като казвам „точно до“ — това е съвсем буквално, защото можеш да вървиш по дървения кей, докато накрая цопнеш във водата. И може би да получиш нелечимо възпаление на очите, както пострадала Катрин Хепбърн при снимките на „Summertime“.

Накрая на кея са поставени два плетени градински стола, Сабрина заема единия и настоява на другия да седне Киър, за да му благодари за всичко, което ни разказа, докато всички останали подвиваме крак и се настаняваме около тях като послушни деца.

Отляво слънцето залязва в мандаринени отблясъци и прави вълнообразни на вид силуетите на далечните планински възвишения. Небето над нас е осеяно с облаци, в розово прасковени нюанси, които се отразяват в два нюанса в трептящата от вълнички вода — на мен ми изглеждат като разгънати топове коприна, прекъсвани на места от подобните на щипки дървета и дървени кейове с просветващи фенери по тях, които хвърлят жълти отблясъци светлина по повърхността на водата.

— Ето това вече е романтично — въздъхва Адам, като отпива голяма глътка от бирата си, след което се обляга назад и полага глава в скута ми. — Имаш ли нещо против, ако…

Как бих могла да възразя! Имам чувството, че сме се преобразили в шекспировите фантастични герои. Докато се усмихвам на Адам, забелязвам кожата му — всъщност по кожата на всички ни сияят прасковените отблясъци на слънцето в този златен час. Косата на Меган е придобила блестящи медни отблясъци, а лешниковите очи на Киър светят с мека топла светлина. Въздишам. Невъзможно е да не почувстваш душевно спокойствие под тази вечерна позлата. А едва доловимият бриз създава идеалната атмосфера на ведра тишина и мир.

Толкова е тихо.

Дори при наличието на седем дишащи тела единственото, което чуваме, е лекият плясък на водата в кея и тихото бръмчене на една отдалечена лодка. Проследявам движението й. Дали това в далечината е Мурано? Островът на Данте! А далеч вдясно е Сан Микеле? Да, така е! Боже! Само три дни са минали, а пейзажът вече е изпълнен с такова значение.

Изглежда, че не само аз се чувствам така — всички останали също са се загледали в далечината, за да запазят в паметта си спомена за това усещане. Като че ли светът е забавил въртележката си и ни подканя и ние да сторим същото, да спрем за малко и да се огледаме около себе си.

— Мисля да си сменя прическата — информира Тифани Меган. — Смяташ ли, че ще ми отива с неравен бретон?

Ммм, да, такива моменти ти предлагат възможност да предначертаеш съдбата си.

— Мелвин, престани! — сега вече е мой ред да наруша тишината. Въпреки че Адам лежи в скута ми, той се е промъкнал зад мен и гали косата ми по начин, който ме кара да си мисля, че всеки момент може да ме сграбчи, за да си изтръгне кичур за спомен.

— Мамка му! — скача изведнъж на крака Адам, преследвайки с удари двойка комари.

Дотук с тишината и спокойствието.

— А, не, не ги пращай в моята посока! — сега е ред да се размърда Тифани. Въпреки че непрекъснато си похапваше от малките закуски, явно погълнатият алкохол я е хванал. Тя залита, слънчевите й очила се изхлузват от главата и цопват право в лагуната, във водата.

— О, не! Божичко, не! — оглежда се тя отчаяно наоколо, някой няма ли да се хвърли, за да й ги донесе?

Не, никой. Все пак сме във Венеция, не в Таити.

— Ама те са „Шанел“! — протестира тя, като че ли лагуната милостиво ще ги изплюе обратно, оценила високата им стойност.

— Аз бих могъл да опитам — казва Киър и запретва ръкави. Сабрина обаче спира кавалерските му намерения.

— Не е препоръчително да се докосваш до водата в лагуната.

— Ммм, да, има неща, които дори антибиотиците не лекуват — казва Мелвин, май споделя от собствения си опит.

— Мога да ти намеря чудесно копие от Брикстън маркет за два долара — предлага й Адам.

— Изобщо не е същото — отвръща с презрение тя.

— Абсолютно идентични, повярвай ми. Всички момичета в офиса носят такива, но не са пропилели стотици лири за тях.

Преди Тифани да е дала воля на яда си, Сабрина се намесва:

— Може би подходящ момент да обсъдим как да се освободим от бремето на излишния багаж? — след което става да посрещне Ралийн и се извинява, че трябва да отиде да нагледа сервитьорите.

— Buonna sera! — поздравява Ралийн всички ни, преди да заеме мястото си. — Готови ли сме вече да започнем?

Тифани се тръсва обратно на мястото си с възможно най-недоволната физиономия, която може да придаде на лицето си. Мелвин се опитва да я утеши, но тя забелязва пропълзяващата му ръка, преценява, че това е просто претекст да я опипва, и я отблъсква с плясване. Меган предлага на Киър остатъка от питието си, като го уверява, че ако изпие още една глътка, ще бъде следващата, която ще се търкулне в канала, а Адам решава да седне с гръб, облегнат на моя. Сега вече сме готови.

— Бих искала да поговорим за това как бремето на вашето минало, което тегне над настояща връзка, може да се превърне в най-бързия начин за изчерпването й — Ралийн навлиза в темата без предисловия. — Приятелката ми Луана от Пиаченцр използва примера с банковата сметка: според нея, ако нямаш пари в банката, дълговете са единственото, което предоставяш на човека, когото обичаш. На пръв поглед изглежда, че обичаш партньора си, но скоро се оказва, че си натрупал дългове откъм емоции и ставаш нуждаещ се.

Сред нас се чува одобрително мърморене на разбиране. Не ми харесва мисълта да бъда определяна като нуждаеща се, а още по-малко ми харесва да се чувствам така. Това ми носи усещането, че съм така уязвима, все едно стоя на ръба на пропастта. Това не е начинът да живееш живота си — в очакване някой друг да направи нещо, от което да се почувстваш добре. Поклащам неодобрително глава към себе си. Значи аз оставям щастието си в нечии чужди ръце. Колко абсурдно! Невинаги се чувствам толкова онеправдана, толкова пренебрегвана и трагична, като някое изоставено дете.

— Знаете ли как тази нужда влияе на любовта и романтиката? — продължава Ралийн. — Убива ги.

Ох! Това е шамар право в лицето ми. Затова ли Джо отказва да е романтичен? Защото аз съм твърде нуждаеща се, твърде изискваща? Защото вървя към него с протегнати ръце и вместо да ме прегърне, той се отдръпва. Аз все още не разбирам, какво толкова ще му отнема в такъв момент? Звучи точно като Параграф 22 — ако той беше по-романтичен, аз нямаше да съм така нуждаеща се. Доста объркващо!

Тифани вдига ръка за въпрос.

— Да?

— Как в такъв случай попълваме авоарите си в тази емоционална банкова сметка?

Шест чифта уши са готови, за да чуят отговора.

— Всъщност първото нещо, което трябва да правим, е да внимаваме как харчим депозита си. Ако той е на изчерпване, лесно можем да станем стиснати и неспособни да демонстрираме щедростта, която трябва да дадем в любовта.

Хммм. Интересен начин на изразяване. За себе си бих могла да кажа, че съм доста любвеобилна спрямо Джо, но не знам дали бих определила себе си като „щедра“. Особено когато реша, че той не заслужава много нежности, след като аз самата не получавам такива. Винаги съм смятала, че той е стиснатият, но възможно ли е всъщност аз да го предизвиквам да се държи така?

— Възстановяването от старите любовни рани е това, което пак ни кара да се чувстваме цялостни и ни прави психологически готови за нова връзка. Някои го наричат „оздравяване“, аз обаче предпочитам да му казвам „съединяване“, защото човек подрежда и съединява парчетата от миналото си, така че да може да се почувства отново цялостен и завършен и отново да харесва себе си.

Явно това да харесваш себе си е ключът към всичко. Спомням си Опра да казва: „Ако харесваш себе си, това личи във всичко, което правиш.“

Изглежда и Ралийн е на същото мнение.

— Ако харесваш себе си, си в състояние да обичаш щастливо с цялото си сърце, без да ти пречат собствените ти задръжки. Тогава можеш да отвориш широко обятия за любовта. Също така ще бъдете в състояние да отхвърляте ситуации, които не подхождат на вашия позитивен образ.

Това последното ми хареса. Ще трябва да го запомня.

Най-ироничното е, че това, което най-много не харесвам в себе си в момента, е, че мамя всички тези хора заради нуждите на работата си. Не мога да не се чудя дали липсата на почтеност няма много по-голямо отражение в собствения ми живот, отколкото въобще мога да си представя?

— Както казва една стара италианска поговорка: „Chi vuol farsi amare, amabile, deve diventare.“ Който иска да бъде обичан, трябва сам да стане обичлив. Така че трябва да започнете от себе си — подтиква ни Ралийн.

— И как точно да подредим счупените парчета по местата им? — пита Меган, която изглежда малко обезкуражена.

— Първо, трябва да спрете да живеете с миналото.

Виждам как Киър си поема дълбоко въздух и се концентрира върху думите на Ралийн, която дава пример за воденето на дневник като начин да се научим да обръщаме внимание на собствените си нужди и проблеми.

— Това е вид самообучение — продължава Ралийн, — да се научиш да задаваш на себе си правилните въпроси. Отговорите не е задължително да дойдат веднага, но много от нещата, които си струва да знаем, най-често са вътре в самите нас.

Чудя се какъв ли въпрос би си задал Киър. Дали: „Защо Чинция престана да ме обича?“, е все още на челно място в списъка?

По-добре би било нещо от сорта на: „Защо ми е толкова трудно да продължа живота си?“ или „Защо непрекъснато съм толкова гневен?“

Мислено си отбелязвам моите три въпроса, на които бих искала да си отговоря, преди да напусна Академията:

„Искам ли да имам деца?“

„Искам ли да имам деца от Джо?“

„Искам ли Джо?“

А после имам и едно-две запитвания по отношение на Данте. Още не мога да повярвам, че ще прекараме утрешната нощ заедно. Усещам как нервите ми се опъват от вълнение при тази мисъл. Дали харесвам себе си заради това чувство? Не. По-скоро ме кара да се чувствам виновна, но то си е все така осезаемо.

Без съмнение отговорите на всички тези въпроси ще трябва да дойдат с течение на времето. Но най-неотложният ми въпрос в момента е: „Какво има за вечеря“?