Белинда Джоунс
Любовна академия (29)

Глава 29

„Винаги съвсем съзнателно съм считал себе си като главна причина за всичко хубаво и всичко лошо, което може да ме сполети. Поради това винаги съм можел да се чувствам като ученик на самия себе си и винаги съм бил готов да обичам учителя си.“

Джакомо Казанова

Замръзвам на мястото си — не мога да повярвам, че отново ме хваща в близост с Чинция!

Докато бившите любовници се приближават по-близо един към друг, на заден план аз и Джо пристъпваме тромаво от крак на крак като придружители в неловко положение.

— Здравей! — започва Киър, очевидно замаян.

Чинция се усмихва, протяга към него ръце и го целува по бузите.

— Come stai?

Изведнъж усещам как Джо взема ключа на стаята от ръката ми и го слага в дланта на Киър.

— В случай че имате нужда от място, където да поговорите — казва той, след което ме хваща за ръката и ме помъква към изхода.

— Чакай! — противя се аз. — Къде отиваме?

— Искам да ти покажа някои неща.

— Но аз не мога да оставя Киър!

— Напротив, можеш — заявява той. — Той има нужда да остане за малко насаме с Чинция.

— Но…

— Ти не трябваше ли да се месиш по-малко? — напомня ми.

— Но не мога да те изоставя в случай на такава нужда.

— Точно в момента мисля, че той има нужда от Чинция — уверява ме Джо. — А след това по всяка вероятност ще има нужда да остане насаме със себе си. В случай че не е така и иска компания, винаги може да ни се обади — размахва той мобилния си под носа ми. — Ще бъдем само на двадесет минути път оттук.

Аз все още стоя като вкопана в земята.

— Хайде, Кристи! Искам да ти разкажа за всички номера на Казанова, които научих днес. Наистина ги бива!

— Не искаш ли всъщност да си с Валентина? — цупя се аз, като все още се противя.

— Не — усмихва се той. — Предпочитам да съм с теб. Ти си тази, с която искам да споделя тайните на най-прословутия любовник.

Изведнъж се чувствам неочаквано развълнувана. Може би си струва.

— Да вървим тогава — казвам му и тръгваме.

— А знаеш ли, че Казанова почти се оженил за собствената си дъщеря, без да подозира това?

О, не точно това си представях, че ще ми разкаже.

— Не знаех — казвам примирено, докато започваме да завиваме по кривите улички след „Strada Nova“.

— Или че е използвал прототип на презерватива от овче черво, привързано с панделка?

— Предполагах, че ще ми разказваш за любовните му авантюри — оплаквам се аз.

— Е, като начало ни разказаха накратко за развратния му начин на живот — обяснява той, когато излизаме на открито на пазарния площад „Сатро San Bartolomeo“. — Готова ли си за още разходки? — хваща ме той за ръката, когато стигаме до една особено оживена пряка.

— Не можем да минем оттук — дърпам се аз. — Някой може да ни види.

— А аз просто не искам да се разделим.

— Ще те държа за якето — казвам аз и се опитвам да не обръщам внимание на това колко неочаквано подходящи са неговите думи. — Не се тревожи, няма да те изгубя.

— Добре — промърморва той. — Тайнствено е, предполагам, че е подходяща за обсъждане на темата.

Чувствам се странно да бъда водена по плетеницата от малки улички от Джо, който едва вчера пристигна тук. Как успя да стане толкова сведущ само за един ден?

— Чакай малко — мръщи се той, като разтваря картата си, и ни дръпва в нишата на външна врата, където имаме достатъчно място, за да я разгърнем.

Предполагам, че прибързано съм го похвалила. Изчаквам, докато пренастрои вътрешния си компас, и потегляме отново, промъквайки се по все по-тесни и по-плътно претъпкани улички.

— Сега вече знам как се чувства каймата, докато се превръща в наденички — мрънкам аз. — Къде ме водиш?

— След следващия завой е… — дръпвам Джо за последно промушване и ние се озоваваме на… — Площад „Сан Марко“! — ликува той.

От шест дни съм във Венеция и сега за пръв път виждам най-известното място в града. Въртя се наоколо с известно страхопочитание. Наистина е голям. И изненадващо едноцветен — арка до арка в мокро сиво, колони от тъмносив мрамор и както изглежда гълъби, равни на броя на хората наоколо.

— Виж ги колко са охранени! — Изненадвам се от накокошинените пера и след това забелязвам причината: за едно евро можеш да купиш торбичка с храна и ако застанеш с разперени ръце като плашило, гълъб ще кацне и на главата ти, а десетки други — по ръцете и рамене ти, и си готов за класическа снимка на турист във Венеция.

— Ъъъ… — потрепервам при вида на статуите, поставени върху сгради зад нас, които представляват десетки мъжки фигури с протегната напред ръка с привикващ жест, все едно искат да кажат: „Ела, ако ти стиска!“ — Приличат на инструктори по танци — кикотя се аз.

— Демонстрират венецианската макарена — съгласява се Джо и имитира позите им.

Отново се смеем, после аз ахвам, когато забелязвам друг от символите на града — „Часовника с крилатите лъвове“!

— Радваш ли се сега, че дойде? — пухти доволен Джо, все едно че е подредил целия този пейзаж заради мен.

Аз кимам и се старая да попия всички гледки.

— Мелвин каза, че още не си идвала тук — усмихва се Джо.

— Той ти е голям почитател.

— Вече започвам да го харесвам — усмихвам се и аз. — Отначало беше такава напаст, но сега… О, трябва да ти вземем чифт от тези! — разсейвам се, когато виждам на сергия чифт мъжко бельо със снимка на гениталиите на статуята Давид на Микеланджело.

— При цялото това великолепие ти все още искаш да пазаруваш? — оплаква се Джо.

— Да, даже много харесах тениските с надпис „Здравей, красавице!“ — дръпвам го. — Онези с логото на „Кока-Кола“…

— А отляво се намира дворецът на дожа — подсеща ме Джо с изкашляне, а аз се обръщам, за да му отдам цялото си внимание.

— Там, в килия под покрива, е бил заточен Казанова в затвора, известен с името „Оловните килии“ — заявява той експертно като човек, който е научил тази информация преди няколко часа. — Той е единственият затворник, успял да избяга оттам!

— А в какво всъщност е бил обвинен?

— В незачитане на религията, в измама и в разврат, предполагам — опитва се да изложи твърденията си небрежно Джо. — Това, което не мога да разбера, е защо се е възползвал от услугите на проститутки, след като е имал благоразположението на всички останали жени във Венеция — Джо спира внезапно. — Ще ти кажа нещо доста странно от историята на най-древната професия от преди двеста години. Още преди Казанова, през 15-ти век, броят на хомосексуалните мъже бил толкова голям, че местните жрици на любовта изпитвали сериозни икономически затруднения и по тази причина те започнали да се обличат като мъже, за да привличат повече клиенти!

— Сериозно ли говориш?

— Да! Единственият проблем бил, че ги осъждали на бой с камшик, ако ги заловели, докато самите мъже пък били осъждани на смърт, така че те пък започнали да се преобличат като жени, за да привличат други мъже!

— О, боже, доста объркващо!

— А ние се оплакваме от днешната политика към различните сексуално ориентирани! — поклаща глава той.

Сега стоим пред червената тухлена камбанария Кампаниле, която е единственото място с чайки сред морето на гълъби.

Джо ме гледа как се взирам във високия й триъгълен покрив, и с усмивка заявява:

— Това е венецианският вариант на Емпайър Стейт Билдинг, нали? Искаш да се качиш горе, познах ли?

Аз свивам рамене, без да съм достатъчно сигурна, че наистина искам.

— Но би трябвало да искаш, нали винаги така правят героят и героинята във филмите, които харесваш — срещат се на някое романтично място с живописна гледка към целия град? Само че в този случай ние ще отидем заедно, така че няма да го има напрежението дали другият ще се появи на уговорената среща!

— Добре, хайде да го направим! — решавам да се съглася, преди Джо да експлодира, преизпълнен с добри намерения.

Изчакваме опашката, за да платим входната такса, и се натъпкваме в асансьора, където Джо силно се притиска към мен. Присвивам очи към него.

— Какво? — протестира той. — Тук е много претъпкано!

— Това е кула за наблюдение — съскам аз срещу него. — Така че никога не знаеш кой те наблюдава…

Секунди по-късно вратите се отварят и аз не мога да изпитвам нищо друго, освен благодарност към Джо заради изумителната гледка, която ми подарява.

— Това е направо страхотно! — изумявам се аз на керемидените червени покриви, с които почти изцяло е покрита Венеция.

— Забелязваш ли какво липсва? — Джо ме гледа изпитателно. Обхождам с поглед далечината и успявам да забележа Академията, хотел „Dei Dogi“ в Канареджо, кварталът Дорсодуро, в който се пази колекцията на Пеги Гугенхайм, отдалечения Лидо, Мурано и Сан Микеле — островът с гробищните паркове, според мен всичко си е на мястото.

— Кое е? — питам Джо озадачена.

— Не можеш да видиш нито един от каналите оттук, нито дори най-големия — Канапе Гранде!

— Разбира се… — поглеждам бързо там, където би трябвало да се вижда, и той наистина е прав — няма нищо. Мога да различа някои от най-известните дворци, но нито дори нишка от водната мрежа, само лагуната и далечната морска шир. — Не е ли странно?

Изведнъж усещам ръцете на Джо да ме обгръщат и той да целува жадно врата ми.

— Джо! — отскачам от него, за да видя дали някой не ни е видял. — Вече два пъти те предупреждавам: никакви цуни-гуни на публични места.

— О, хайде стига, не можеш да ме обвиняваш, че поне опитах! Прекарах цял ден в компанията на сексуален маниак, имаш късмет, че не ти се появих в кадифени ренесансови панталони и не те награбих още в градината. Как впрочем мина денят ти? — пита ме той, докато слизаме.

— Наистина беше страхотен — казвам му, като тайничко го щипвам по задника, така че да не си мисли, че се държа като ученичка. — Освен че е божествена, София Лорен е и една доста проницателна дама.

За нещастие мисълта за нея ме отвежда към мисълта за Киър…

Джо сякаш чете мислите ми.

— С него всичко ще бъде наред — казва ми, след като отново стъпваме на площада.

— О, Джо! — спирам малко встрани от тълпата. — Не знаеш дори половината, от това, което е преживяло горкото момиче!

Вместо да ми каже за пореден път да стоя далеч от техните лични преживявания, Джо пристъпва, за да е по-близо до мен, и казва:

— Разкажи ми!

— Какво?

— Права си, не знам нищо, затова ако ще ти олекне, тогава по-добре е да споделиш с мен.

— Наистина ли? — това е доста необичайно. Възможно ли е Валентина да му е повлияла толкова силно само за една нощ?

И тъкмо тогава той ми разкрива, че една от най-прелъстителните способности на Казанова се криела в умението му да изслушва внимателно жените.

— Е, това обяснява доста неща — отбелязвам аз.

— Виж, мислех си да те заведа в „Do Spade“, където днес хапнахме с момчетата, но може би вечер е малко шумно… Така че какво ще кажеш да минем и да пийнем по едно във „Флориан“?

— „Флориан“ — кафенето на писателите? — Спомням си, че Чинция го е споменавала във връзка с една от групите си.

— Е, аз не знам за писателите, но ми е известно като свърталище на Казанова — усмихва се той и добавя: — Казват, че сутринта, когато успял да избяга от затвора на дожа, се отбил там за едно бързо кафе. Доста дръзко, нали?

— Наистина смело — съгласявам се аз.

Джо се отдръпва настрани, за да направи място на група туристи, водена от мъж с филцова шапка с размера на триетажна сграда, като явно отказва тълпата да се намесва в неговите образи от миналото.

— Не те ли изумява фактът, че Казанова всъщност е действителна личност и наистина се е отбивал на това място, че се е хранил, където ние се храним сега?

— Наистина е невероятно — съгласявам се аз, като много повече ме изумява ентусиазмът на Джо, отколкото всичко останало. Той е последният човек за мен, който би се заинтересувал от история и романтика.

— Както и да е — казва той, — най-добре ще е да започнеш отначало, има толкова много неща, за които не знам, откакто си в „Любовна академия“.

— Е, аз смятам, че вече си схванал основната идея… — казвам аз. Има неща, за които не ми се ще да разказвам в подробности. — И освен това ти още не си ми разказал за голямото тържествено завършване на конференцията. Което ми напомня, че когато вчера сутринта ти се обадих, ти каза, че говориш с Рич, но аз чух някакъв женски глас до теб…

— Момичето на Бритиш Еъруейз, на летището — усмихва се широко Джо. — Чудех се дали си успяла да уловиш репликата й. Та докъде бяхме стигнали…

Усмихвам се с облекчение, че и двамата имаме правдоподобни обяснения за недоразуменията помежду си и подозрението не рикошира обратно към мен.

Кафене „Флориан“ е разположено в сграда с колони отляво, ако си пред базиликата Сан Марко, обърнат с гръб към източния й купол. Безупречно облечен сервитьор ни настанява на масивна мраморна маса с покрита с кадифе пейка, в която няма пружини във възглавниците.

— Това място съществува от 1720-та година — казва Джо като ми подава менюто. Погледът ми се плъзва от страницата с „tremezzini“ и „tisanes“ към интериора на няколкото салона за пушачи, които преливат един в друг. Всяка от стените е украсена с поставени зад стъкло екзотични портретни картини. Мисля, че трябва да ни предлагат старинни дрехи на входа, тъй като нашето модерно облекло никак не се вписва в обкръжаващите ни пищни костюми от портретите. Да не говорим за човека, използващ мобилния си телефон — направо да го затворят в бившата килия на Казанова!

Веднага щом сервират напитките ни, които идват върху сребърен поднос, напълно подходящ за космическите им цени, аз връщам Джо на темата за Киър и Чинция. Той слуша внимателно, с което облекчава моето терзание, отпива укрепяща глътка вино и внезапно изстрелва:

— А този Данте? — пита той с известно напрежение в гласа, когато произнася името му.

Аз също отпивам от виното си, за да се подкрепя, преди да му отговоря.

— Мелвин каза, че изглеждал доста добре — подсказва ми той.

— Ти ли го попита за Данте? — връщам му аз топката, а Джо небрежно свива рамене.

— Попита ли го?

— Е, все пак исках да зная каква е конкуренцията. Искам да кажа, ако е нещо като мъжката версия на Валентина…

— В смисъл? — повдигам аз вежди.

— Какво? — чувства се изведнъж притиснат в ъгъла Джо. Почуквам с пръсти по масата в знак на очакване.

— Имам предвид, че… — запъва се той.

— Не се тревожи — смея се аз. — Знам, че е невероятно гадже.

Джо изглежда облекчен.

— А той толкова зашеметяващ ли е?

— Е, в случай че си падаш точно по този тип — измъквам се аз с класическото свиване на рамене. — Във всеки случай той вече не е мой Аморе. Както ти е известно, сега съм с Лоренцо.

— Защо пожела да го смениш? — обляга се назад Джо, за да може сервитьорът да ни поднесе десерта.

— О, не е ли направо великолепно… — хваля аз деликатесите, поръсени с шоколадови стърготини.

— Той да не би да се пробва да…

— О, не! — махвам с ръка, за да елиминирам опасенията му.

— Защо в такъв случай?

— Не беше подходящ за статията ми. Той всъщност не е от официалните Аморе. Аз съвсем случайно се сблъсках с него на улицата още първата вечер от престоя ми тук и след това го наеха за мой Аморе. Но аз трябва да говоря с някой, който повече е упражнявал професията, някой, от когото мога да измъкна повече вътрешна информация.

— Разбирам, защо тогава чака цели шест дни?

О, боже! Очите ми шарят из стаята, търсейки някакво правдоподобно извинение. И после се сещам, че всъщност имам такова.

— Всъщност според политиката на Академията трябва да останеш с твоя Аморе поне до пътуването, което трябва да направите заедно. Едва тогава може да бъде направена смяна.

— А какво се случи по време на пътуването?

Стомахът ми се свива. Страхотно! Изобщо не съм в състоянието да си изям десерта.

— Ходихме на лятната галавечеря на езерото Комо — хвърлям бърз поглед на часовника си. — О, боже, имам още само два часа! — изхленчвам аз.

— Два часа до какво?

Докато се превърнеш в тортичка? Бърча челото си в знак на раздразнение.

— Все още не съм имала възможност да ти кажа, но знаеш ли, в момента съм в малко сложна ситуация с Джордж Клуни.

— Шегуваш се, нали? — разширяват се очите на Джо.

Изведнъж Данте се превръща в незначителна опасност.

Аз му разказвам всичко. Включително и за ужаса ми моя снимка да изплющи на корицата на „Хот“.

— Ти всъщност си влизала във вилата му? — задавя се той от изненада.

— Не! — извивам очи аз. — Стигнах само до градината. Не съм виждала нищо от интериора. А дори и да бях, не бих се чувствала удобно да го споделя с читателите. Честно казано не мога повече да върша това.

Джо оставя лъжичката си и ми се усмихва с гордост.

— В такъв случай това е твоят преломен момент. Сега трябва да теглиш чертата.

Аз го поглеждам объркана.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Кажи им направо, че съжаляваш, но няма да напишеш нищо по тази тема. Кажи им, че не се чувстваш комфортно, нарушавайки нечие лично пространство.

— Но те ще ми се изсмеят в лицето! — подигравам се аз.

— Така да е! Какво толкова могат да ти направят?

— Да ме уволнят… — казвам със снишен глас.

— Не е ли това, което искаш? Изход от ситуацията? В този случай поне няма да им дължиш предизвестие.

Премигвам срещу него. Той е прав.

— Ще бъда свободна! — изненадвам се, след което веднага усещам пристъп на паника. — Ами ако не мога да си намеря друга работа? Не след дълго ще ми се носи славата, че не мога да си изпълнявам задачите.

— Все още има достатъчно много списания, които искат искрени описания от легитимни източници. — Той се поколебава. — Нали има?

— На мен наистина доста ми харесва идеята да работя за интериорно списание — споменавам аз.

— Много добре — кима той одобрително. — Звучи като по-малко поръчки за папарашки снимки на архитекти или дизайнери на тапети — отбелязва Джо. — И освен това мога да те подпомогна финансово, докато започнеш нова работа.

— Би направил това?

— Разбира се! Ти би направила същото за мен, нали?

Кимам безмълвно. Значи все пак сме истинска двойка. Правим всичко заедно. Не мислех, че е възможно, но явно е така.

— Или пък ако искаш, наистина можеш да напишеш книга за деца — добавя Джо, продължавайки темата. — Това беше алибито ти за Академията, нали?

Аз все така кимам, без да издавам нито звук.

— Не е ли нещо, което всъщност ти се иска да направиш?

Не мога да повярвам, че е толкова търпелив и се отнася с такова разбиране към мен, и също така е искрено загрижен за това да се чувствам добре. Наистина ли винаги е бил толкова мил, а аз съм била така погълната да се ядосвам, че не отговаря на романтичните ми представи, че съм спряла да забелязвам колко добър е с мен всъщност? Обмислям въпроса за момент.

— Е, винаги ми се е харесвала идеята, но не се чувствам достатъчно квалифицирана за това. Смятам, че може би е добре първо да станеш майка и наистина да си наясно какво се случва в детските умове, нали разбираш, да знаеш как да разговаряш с тях…

— Знаеш, че това е нещо, върху което можем да поработим — озарява се лицето му.

Безпокойството ми се завръща. Ето че пак се започва. Надявах се да получа някакъв вид просветление за желание за бебе, докато съм далеч от дома, но явно все още съм несигурна. При това не само защото преди две вечери „мама“ се целува с мъж, който не беше „татко“.

— Ще поговорим за това по-късно. Ето че Киър пристига — Джо става на крака и придърпва стол за брат ми.

Аз се оглеждам изненадана да го видя на вратата.

— Той ми звънна, докато ти беше в тоалетната — обяснява Джо. — Поканих го да дойде и да пие кафе с нас.

Джо е толкова мил, че отново стопля сърцето ми.

— Благодаря ти, знам, че това е нашата романтична вечеря във Венеция…

— Няма защо! Знам, че би искала незабавно да се видиш с него. Заповядай, приятелю! — приветства той Киър. — Изглежда, че Кристи има десерт, който да ти предложи.

— Наистина ли?

Той действително има вид на човек, който не би отказал малко сладко. Това би трябвало да е добър знак.

Поемам си дълбоко въздух, преди да се обърна към него:

— Е…?

Той изпуска дълга въздишка. Аз хващам ръката му.

— Със сигурност не е било лесно!

— Не беше. Но сега знам със сигурност, че като започнеш да казваш истината за себе си на самия себе си, е много по-лесно, когато я чуваш от други хора.

— Значи тя ти е казала… — спирам аз, преди да довърша, страхувайки се да не кажа твърде много.

— Да, каза ми всичко, за болестта, за това, че ме е излъгала за бившия приятел, който отново се е появил в живота й, за факта, че аз определено не съм бил човекът за нея в нейните очи.

— И ти приемаш всичко това? — аз съм просто учудена.

Той отново си поема дълбоко дъх:

— Такова облекчение бе, че отново мога да разговарям с нея. А и всичко, което тя каза, всъщност имаше смисъл. Не бих могъл да споря с нея за това. Такива са били чувствата й. Това все пак е нейният живот — Киър за секунда ме гледа изпитателно — Ти наистина я харесваш, нали?

Кимвам печално.

— Е, поне знаеш, че имам напредък по отношение вкуса ми към жените — успява да се пошегува той. — Разбира се щеше ми се нещата да стояха по друг начин, но поне сега изпитвам някакъв нов вид спокойствие. Сякаш винаги дълбоко в себе си съм знаел, че тя крие нещо от мен, а сега, след като знам какво е, вече не ми се налага да се терзая непрекъснато, да мисля и да се чудя, без да мога да приема състоянието на нещата… — пуска Киър една крива усмивка. — Нали това искаше от мен от дълго време насам? Някакъв край на цялата тази история.

Кимам стеснително.

— Но обещавам, че няма да се меся повече.

— Меси се, колкото си искаш — смее се той. — Господ знае колко време още щях да вися безтегловно, ако не ме беше домъкнала тук — протяга се напред през масата и ме целува по бузата. — Не бих могъл да си пожелая по-добра сестра.

Преглъщам сълзите и го питам:

— Наистина ли?

Той кима утвърдително.

— Просто се надявам да мога да си върна услугата. Всъщност мислих по въпроса за твоя проблем със списанието и се сетих, че спомена, че Елтън Джон би заместил Клуни и че той има вила в „Guidecca“, а Тонио от своя страна има един приятел много добър с ключалките.

— И какво, предлагаш да проникнем с взлом! — Не вярвам на ушите си аз.

— Е, не точно, но…

— Няма нужда — спирам го аз, преди да се забърка в някоя противозаконна проява. — Вече реших какво ще направя с помощта на Джо — намигам към него и се обръщам към Киър: — Няма да им дам нищо! Нищичко! И ако за тях това е проблем, могат да ме уволнят — моля се това да е така! — вдигам нагоре ръка с кръстосани пръсти.

Седим и си говорим, пиейки втора чаша кафе, дори поръчваме още два сладкиша, преди да тръгнем обратно към Канареджо.

Когато достигаме извития гръб на моста, виждам как друг мост пред нас създава идеален кръг с отражението си в спокойната вода, осветена от луната, и улавям ръката на Джо.

— Някой би могъл да ни види — кашля той многозначително и откопчва пръстите ми.

Когато той продължава напред, разбирам, че желанието ми към Джо се е върнало. Искам да го докосвам, искам да се разхождам с него, удобно сгушена в прегръдката му, искам да се гмурна в леглото с него довечера.

Надявам се, че не се чувствам така, защото той ми отказва ласките си. Емоциите са толкова противоречиви усещания!

Завиваме по „Calle Priuli“ и двамата мъже крачат унесени в разговор, а аз се чудя дали да не използвам тази възможност и да се обадя на Данте? Но после се осъзнавам — той вече не е част от живота ми. Двамата мъже пред мен — брат ми и моят приятел, са важните в живота ми. Данте принадлежи на Венеция.