Поемам си дълбоко въздух и си мисля: „Щом Киър може да преживее среща с Чинция, и аз ще мога да се изправя в телефонен разговор срещу редакторката от отдел «Знаменитости»“.

— Здравей, Мин!

— Рут е!

Божичко! Лицето ми се изкривява от ужас.

— Здравей — казвам й с възможно най-снишен глас.

— Е, това е — разведрява обстановката тя. — Можеш да си събираш нещата, приключихме.

Боже, отдъхвам си. Наистина се случи. Още не мога съвсем да повярвам. Вече не работя за „Хот“.

— И да ти кажа, беше права за Клуни, така нещата се получиха много по-добре!

— В какъв смисъл? — озадачавам се аз. — Аз нищо не съм написала.

— И Мици ми обясни защо. Доста добър ход. Всички са очаровани.

— Ти си я пуснала? — изумена съм аз.

— Разбира се!

— Без текст?

— Е, Мици го написа от името на редакцията точно както ти предложи — в гласа на Рут се усеща задоволство. — Току-що ставаш, нали?

— Да, всъщност, да.

— Така си и мислех. Ще ти го прочета, ако искаш: „Тези снимки показват Кристи Бейли, нашата репортерка, в света на богатите и известните, която почива във вилата на Джордж Клуни на езерото Комо.“

— Почива във вилата на Клуни… — задъхвам се от яд аз. — Не е ли малко поизопачено?

— Е, явно не си била на работа тогава, извън офиса си, при това в чужбина, на мен лично ми звучи като ваканция.

— Продължавай!

„Много бихме искали да ви разкажем за това, което тя е чула и видяла, разхождайки се из частните покои на вилата в зашеметяваща рокля на дизайнера Скот Хеншъл, но тъй като Джордж е добър приятел на екипа на списанието, ние предпочитаме да не нарушаваме правото му на личен живот, както впрочем и това на Кристи!“

— Великолепно е! — ликува тя. — Създава впечатлението, че сме много по-близки със звездите, отколкото сме в действителност. Много ми харесва.

Сега вече наистина съм озадачена.

— Щом ви харесва, защо в такъв случай ме уволнявате?

— Кой е казал, че те уволнявам? — сумти тя.

— Каза ми да си събирам нещата…

— О, таблоидите ни изпревариха с историята за „Любовна академия“, нали?

— Какво?!

— Излезе в „Дейли Нюз“ тази сутрин, някакво момиче от техните „Аморе“ на име Алегра, разкрили са, че е била проститутка на повикване, така че всичко приключи.

— Алегра?! — не мога да повярвам аз. — Има една Алегра в нашата група, тя излезе с брат ми снощи.

— А, да — „братът и сестрата — Кевин и Криста“ — продължава да чете тя. — Има цял параграф за вас двамата, поне са имали благоприличието леко да променят имената ви…

— Имаш предвид, че са писали и за нас? — поразена съм аз.

— Не се тревожи, ще се отървете леко. Горката Трикси са я разкъсали на парчета.

— Тифани — промърморвам аз.

— Доста злобно и калпаво, със сигурност няма да правя опити да привлека Адам Бароуз в най-скоро време.

— Адам — кръвта слиза от лицето ми. — Адам е журналист?

Вие ми се свят. Дали изобщо нещо тук е такова, каквото изглежда? Каквото и да било? Сериозно се замислям да заживея във ферма в Дейвън. И да отглеждам овце. Овцете не лъжат.

— Трябва да приключваме — прекъсва ме Рут. — Имам среща.

Още седя в леглото с празен поглед, когато в стаята влизат Джо и Киър.

— Ето го и моето момиче — прегръща ме Джо. — Донесох ти кейк и — бърка из джобовете си — варени яйца — сяда до мен. — Киър каза, че от „Хот!“ са звънели. Безработна ли си вече? Аз ли съм сега богатият ти благодетел?

— Всъщност все още имам работа.

— О! Срамота! — отпуска рамене.

— Така е — съгласявам се с въздишка. — Това, което нямам, е материал за статия — поглеждам към Киър. — Адам се оказа журналист под прикритие. Пространните му разкрития са публикувани днес.

— Разкрития? — възклицава Джо. — Какво значи разкрития? Всичко тук ми изглежда напълно законно.

— Алегра е бивша проститутка — осведомявам ги аз.

— Това е било преди доста време — отхвърля обвиненията Киър.

— Ти си знаел? — изненадваме се аз и Джо едновременно.

— Тя е доста откровена по този въпрос. Било е избор на лоша компания в тийнейджърската й възраст. Всъщност опитала е да проституира за една нощ, но за щастие са я арестували, преди да има клиент. Това е било достатъчно, за да поразмисли накъде отива животът й.

Ние оставаме зяпнали срещу него.

— Разказа ми това, когато се заговорихме за различните кръстопътища в живота си и изборите, които се налага да правиш, когато достигнеш такъв момент… Няма значение — завършва той. — Във всеки случай е доста гадно да очерняш така някой за нещо, което е направил преди двадесет години.

— Е, във всеки случай за нас всичко тук приключи — ставам аз. — Можем да си тръгнем днес.

За мен има едно предимство — така поне няма да се наложи да се изправя срещу Данте, след като толкова грубо си поисках заместник, написвайки бележка на Сабрина.

Изваждам куфара си изпод леглото и улавям момчетата да си разменят погледи.

— Какво? — смръщвам вежди. — Мислех, че ще се радвате.

— Трябва ли да заминаваме? — изненадва ме още повече Киър. — Имам предвид, че тук всичко е предплатено за нас, нали?

— Да — потвърждавам аз.

— Не можем да си тръгнем — аз току-що пристигнах — шегува се Джо.

— Освен това имаме още само две нощувки — напомня ми Киър. — Не искаш ли да завършиш курса?

Не мога да повярвам — те всъщност искат да останат!

— Нали знаеш — днес е сватбата — предизвиква ме Киър.

— Сабрина току-що направи съобщение на закуска — сватбено тържество във Флоренция! — казва Джо замечтано.

— Firenze! — въздиша Киър.

Не мога да сдържа усмивката си. Човек може да усети ясно романтичното настроение в стаята! Замислям се за момент. Може би и аз по някакъв начин трябва да се сбогувам с Данте. В края на краищата бях толкова настоятелна Киър да направи това с Чинция. Поклащам глава.

— Може би това ще бъде единствената ми възможност да облека роклята си в лилаво и златно…

— Е, в такъв случай решихме — плясва Джо с ръце, — оставаме! — след което се изправя. — Сега ще трябва да ме извините, но отивам да облека нещо зашеметяващо за Валентина.

— Ах — изписквам аз и го плясвам, докато той се измъква към вратата, и отново поклащам глава. — Това момче!

— По-добре влизай в банята! — подканя ме Киър. — Нямаме много време.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? — колебая се аз.

— Имаш предвид така скоро след срещата ми с Чинция?

Аз кимам, а той възприема философски вид.

— Независимо дали ми харесва, или не, не мога да се скрия от любовта — насилва се той за една смела усмивка. — Тя очевидно е навсякъде.

Пристъпвам към него, за да му дам окуражителна прегръдка, но тогава на вратата се чука. Дали Джо забрави нещо? Ммм, не. Сабрина е и изглежда някак обезпокоена.

— Много съжалявам — започва тя, — но сме изгубили вашите Аморе.

— О, много несериозно от ваша страна! — шегувам се аз, но изобщо не съм обезпокоена.

— Алегра напусна — съобщава тя печално. — А бащата на Лоренцо е починал снощи.

— О, не! — това изтрива веселостта от лицето ми. — Бедничкият Лоренцо!

Лицето на Сабрина придобива любопитно изражение.

— Какво има? — питам аз.

— Странно, че каза „бедничкият“.

— Защо?

— Баща му е оставил в наследство семейна винарна и лозя за просеко.

— Тази, в която ходи с Тифани? — сега си спомням, че тя спомена как бил изключително сърдечен с персонала там…

Сабрина кима.

— Но независимо от това сега е в траур…

— О, разбирам напълно. Може би мога да му изпратя цветя или нещо друго?

— Аз ще се погрижа за това, но се опасявам, че вече е твърде късно да уговаряме нови Аморе, които да ви придружават, колите тръгват от „Piazzale Roma“ след по-малко от час.

— Напълно разбираме затруднението — уверява я Киър. — Но за нас ще е удоволствие и сами да си правим компания, нали сестричке?

— Разбира се, братчето ми.

— Много сте мили! — Сабрина изглежда облекчена. — Ще се видим след малко във фоайето.

— Ей сега приключвам със събирането на багажа — уверявам я, въпреки че дори не съм започнала да го приготвям.

— Не забравяйте и да си вземете нещо спортно за деня след сватбата!

— Нещо спортно? Да, имам такова.

Затварям вратата и се облягам на нея за секунда.

— По-добре да не споменаваме на Тифани за наследството на Лоренцо, иначе тя пак ще го подгони.

— Ще влезеш ли най-после да си вземеш душ? — Киър започва да губи търпение.

— Да, да, влизам веднага! — и наистина бързам да го направя.

След придвижването по каналите на Венеция и по спокойните води на езерото Комо направо се дразня, че пак трябва да пътувам с кола. Онези малки кубични метални кутийки, които сега ми изглеждат тромави и недодялани, изпускащи мръсни газове в и без това нагорещения прашен въздух. Приятно съм изненадана, когато тежкият трафик ни дава възможност да си поемем въздух под хладните сенки от короните на дърветата, засадени от двете страни на пътя, докато се катерим все по-нагоре и по-нагоре по живописните тоскански хълмове, по които пътят се къдри като лентата на състезателка по художествена гимнастика.

— Изглежда все едно се приближаваме към рая с всяко следващо завъртане на гумите на колата — въздиша Меган и отпуска глава на рамото на Стефано, където с малки прекъсвания прекарва следващите няколко часа.

За щастие ми е спестена неловката ситуация от присъствието на Данте и възможността да се намирам между него и Джо, тъй като моят бивш Аморе пътува в другата кола заедно с Тифани, Мелвин и Филомена. И въпреки това обстановката не е съвсем лишена от напрежение.

— Какъв красив пейзаж за сватба! — съгласява се Валентина, която се притиска все повече към Джо.

Бих сметнала прегръдките й с моето гадже за непоносими, ако не беше фактът, че всеки път се измъква от тях с извинението, че му е „твърде горещо“ (все старият изтъркан номер). И при това си намира поводи да се облегне или наведе към мен и да докосне ръката ми с успокояващ жест.

— От Флоренция ли са булката и младоженецът? — питам, когато за пръв път съзирам отличителния купол на галерия „Уфици“ под нас и със сигурност знам, че сме пристигнали.

— Всъщност не — отговаря ми Сабрина. — Тя е от Уелс, а той от южна Италия, от Капри. Но една среща на вила Сан Микеле тук ги е събрала заедно или по-скоро отново ги е събрала.

— Били са разделени? — пита Киър.

— За повече от четири години. Но сърцата им устояли.

— Какво се е случило? — питам заинтригувана.

— Е, аз всъщност не ги познавам лично, но мога да ви кажа това, което са ми казали за тях — признава Сабрина. — Поради лични причини, когато за пръв път са се срещнали, било невъзможно да бъдат заедно. Поддържали връзка помежду си в продължение на година, но после решили, че е твърде болезнено да им се напомня непрекъснато за нещо, което желаят, но не могат да имат, и прекратили комуникациите помежду си. Тъкмо тогава най-близката приятелка на булката, Клио, се записала на готварски курс във вила Сан Микеле и там открила, че Лука, любовта на приятелката й, вече бил свободен.

— Той също е участвал в курса? — опитва се да си изясни историята Меган.

— Всъщност не той, а синът му, Нино. Той бил само на единадесет тогава, но доколкото знам, се оказал кулинарно дете чудо. А, ето, пристигнахме.

Въпреки че фасадата на сградата, пред която слизаме, е проектирана от самия Микеланджело, балконът е това, което привлича вниманието ни. Великолепието му ни кара да се чувстваме все едно е застинал неподвижно над избуялата зеленина в градината и керемидените покриви на сградите в града под нас. С благоговение всички затаяваме дъх пред разкриващата се панорама.

— Не е ли смайващо! — обръщам се към Джо, но откривам, че той вече се е отправил към рецепцията, и виждам Данте, който е заел неговото място.

— О, здравей — казвам с треперлив гласец.

— Здравей, Кристи.

— Ъммм, съжалявам за… за това, че помолих за друг Аморе, без да ти го кажа лично — извинявам се толкова бързо, колкото ми е възможно.

— Разбирам — слага пръст на устните си той. — Всички си имаме причини, поради които постъпваме в „Любовна академия“. Знам, че ти също имаш своите.

— Така е — потвърждавам аз, като съм му благодарна за разбирането, което проявява.

Поглеждам отново към пейзажа и се опитвам да не звуча напрегнато, когато продължавам:

— Бях изненадана, че се съгласи да придружаваш Тифани.

Той повдига рамене.

— Имам приятели, които ще бъдат на сватбата. Не е толкова мъчително, когато има много хора наоколо. И освен това утре е последният ви ден — бих искал да те видя, преди да заминеш.

— Кристи! Идваш ли? — брат ми ме вика, явно опитвайки се да ми спести неудобството.

— Харесваш ли сватбите? — питам Данте, докато отиваме към рецепцията.

— Разбира се — усмихва се той. — Знаеш ли, че във Венеция има традиция местните новобрачни двойки да бъдат разходени тържествено по Канапе Гранде от всеки гондолиер в града.

— Наистина ли? Сигурно е доста впечатляващо! — обръщам се към него на прага. — Ти и жена ти правили ли сте го?

Той кима, а очите му мигновено се замъгляват.

— Съжалявам, ако…

— Не. Беше прекрасен ден. Всъщност най-хубавият в живота ми…

Въпреки че не ми се ще да го изоставям, обхванат от носталгични чувства с потенциал за депресия, Сабрина ме побутва, за да представи мен и Киър на Марица, небрежно-елегантна пепеляворуса блондинка от Перу, която ще ни покаже стаите ни.

Оглеждам се за Джо, но той очевидно вече се е оттеглил в апартамента си. Тифани се обажда гръмко отзад:

— Този хотел би трябвало да е поне шестзвезден! — вълнува се тя от невероятната сграда на бившия манастир, превърнат в убежище за филмови звезди. — Мисля, че току-що видях Кейт Бланшет!

— Ще се видим по-късно — нежно докосвам ръката на Данте, когато минавам покрай него.

Не мога да не уважавам този мъж. Освен че е привлекателен и очарователен, на всичко отгоре е и изключително благоразумен. Винаги съм смятала, че романтичността върви заедно с горещата кръв, а той винаги изглежда забележително спокоен. Дали това е заради работата с огъня ден след ден?

— Кристи, виждаш ли тази красота? — Киър ме побутва с лакът, когато минаваме през ресторанта — лоджия, оформена с кремави арки, предлагащ още по-величествена гледка.

— Невероятно е да наблюдаваш буря оттук — казва ни Марица. — Нямате нужда от свещи на масата, светкавиците достатъчно осветяват.

Не мога да не си припомня лятната буря на „Villa d’Este“, но бързо след това се ощипвам и се отърсвам от сантименталността, която ми докарва само неприятности. Това е и отчасти причината, поради която се върнах при Джо, след като се разделихме за пръв път. Чудя се дали това все повече ме тегли към него — фактът, че имаме много общи спомени заедно, от които да се разнежвам? Каквато и да е причината, има нещо у Джо, което държи сърцето ми обвързано с него дори и при такава примамлива възможност като Данте…

— Имаме чудесни стаи в главната сграда на хотела, но вие като привилегировани гости, сте настанени в един от нашите апартаменти — Марица ни води към мини вилите, сгушени в чудните хълмове. Не мога да повярвам на очите си!

Тя ни кима, подканяйки ни да влезем през малката портичка — минаваме през кокетен двор и стигаме до стъклена врата под арка, която най-точно може да се опише като растение за сватбени венци с несиметрични бели цветове и сърцевидни листенца.

— Заповядайте! — кани ни тя и отстъпва настрани.

Вътре се вижда легло, рамкирано от извито ковано желязо. Още по-артистично е положението на леглото — бързам да мина по блестящия теракотен под, така че да мога да се обърна и да погледна стаята от обратната перспектива — тежките драпирани завеси придават театрален ефект на флорентинския извънградски пейзаж, който е един от най-пищните сцени, които някога съм виждала. Чудя се какво ли още предстои да видим до довечера?

— Сигурна ли сте, че не сте ни дали младоженския апартамент? — лаская хотела аз, като забелязвам леденостудената бутилка просеко и подноса плодове — месести и сочни, някои с големи семена, други — с нежна кора, всички подканващи да бъдат поднесени към устата на любимия.

— О, не, младоженците ще прекарат нощта в параклиса.

— Това е тукашна традиция? — чудя се аз.

— Не, не — смее се тя, като поклаща глава. — Параклисът е преобразуван като хотелска стая. Малка, но много романтична, не смятате ли?

— Със сигурност — съгласявам се.

— Трябва да видите банята — подканя ни тя да продължим напред. — Моля — повежда Киър към вратата отдясно на леглото, а на мен показва тази отляво. И двамата се изправяме пред самостоятелни мивки от мрамор в бадемов цвят, гигантска душ кабина и вана с размерите на малък плувен басейн. Но най-прекрасното е вграденият гардероб с рафтове, високи половин човешки ръст, за да поберат направо целия куфар на гостите, които не искат да си губят времето с разопаковане.

— Е, предполагам, че това ще свърши работа — казвам аз, симулирайки безразличие, докато гледам стилните хавлии и тоалетните принадлежности марка „Булгари“.

Махвам на Марица за довиждане и изказвам щедри благодарности, после забелязвам купа със зелени маслини с размера на пъдпъдъчи яйца, отхапвам от соленото изкушение и поглеждам към бутилката просеко. Дали е твърде рано да отворим шампанското? Оглеждам се за Киър, с когото да се консултирам, но той е излязъл на двора. Тайно се промъквам зад него и проследявам погледа му, насочен към зелената морава долу, където нареждат местата за сядане за сватбената церемония. Сякаш нещо ме пробожда в сърцето, като си представям как ли се чувства — мислел е, че е намерил жената, за която иска да се ожени, Чинция, но тя внезапно е напуснала завинаги живота му. Такава едновременна загуба на настояще и бъдеще.

Никога не съм имала подобни мечти за себе си, а и женитбата не е нещо, което особено вълнува Джо — той гледа на нея най-вече като огромни неоправдани разходи. Същото може да се каже и по отношение на децата разбира се, мисля си аз, като гледам двама невръстни брат и сестра, които отказват да се подчиняват на изпадналата им в отчаяние майка. Тъкмо когато изглежда, че са решили да я послушат, малкото момче, което е на не повече от четири години, изведнъж сваля ризата и панталоните си и обявява на околните — „Аз съм гол!“ — с такава тържествена радост, че не сдържам смеха си.

— Американче — отбелязва Киър, все едно това обяснява ексхибиционистичните му наклонности.

— И те ли са гости на сватбата?

— Не мисля — поклаща глава той. — Вероятно са гости на хотела и затова майка им се опитва да ги убеди да не оставят лепкави отпечатъци от пръсти по прекрасното обзавеждане.

— Май идват насам — гледам ги аз. Докато приближават, момченцето е все още голо и имитира енергичните движения на поредица от супергерои.

— Сигурно отиват към басейна — казва Киър, когато отминават.

— Готов ли си за малко шампанско? — повдигам бутилката просеко.

Преоблечени в сватбените си тоалети и порядъчно подпийнали, слизаме към площадката на сватбената церемония, като минаваме край стогодишна глициния и невероятно преплетени розмарин и лавандула.

Опасявах се, че тоалетът ми може да изглежда малко натруфен при този естествено зелен екстериор, но се оказа, че майката на булката е работила в модната индустрия и е бивша собственичка на бутик в Капри и много от гостите са облечени като за бляскаво снобско яхтено парти, така че много добре се вписвам в обстановката.

— Я каква готина мацка! — промъква се Джо зад мен. — Изглеждаш великолепно!

— О, благодаря ти! — хвърлям бърз поглед наоколо, за да разбера кой би могъл да ни наблюдава, преди да му оправя вратовръзката.

— Мисля, че това ще ти отива на роклята… — тайничко ми подава малко лилаво цвете, полско, ако не се лъжа. — Смятах, че може би ще си го сложиш зад ухото. Или пък не. Всъщност не знам, просто исках да ти дам нещо, за да си мислиш за мен…

Възползвам се от случая да го целуна лекичко по бузата. Той наистина взема присърце тези романтични съвети, не искам да остане невъзнаграден.

— Помниш ли последната сватба, на която бяхме? — пита той, без да му хрумне, че току-що развали всички хубави впечатления, които остави преди малко у мен. — На Саша и Джаред.

— Мм-хм — казвам аз, гледайки встрани.

— Какво има? — пита той.

— Нищо, просто се натъжавам, като си спомня за това.

— Какво искаш да кажеш? Защо така? — изглежда объркан.

— Ти не танцува с мен.

— Знаеш, че мразя и всъщност никога не танцувам — смръщва вежди.

— Но ми обеща. Каза, че ще направиш едно изключение, един блус заедно по време на сватба, а когато моментът дойде, ти дори не беше наоколо — въздишам дълбоко. — Аз бях единствената, останала на нашата маса. Джаред и Саша, Тим и Грета, Грег и Кейт, Пийт и Лори — всичките ни приятели се въртяха на дансинга, усмихнати и влюбени, а аз се чувствах самотна и изоставена. Сякаш всичко казваше: Всички обичаме партньора си повече, отколкото твоя те обича. Внимателни и загрижени сме. Искаме да бъдем с него в тези важни моменти. Но моят човек очевидно не иска да бъде обезпокояван. — Знам, че звучи като хленчене, но моментът беше доста отвратителен. Дори и в „Сватбата на най добия ми приятел“ накрая Джулия танцува с Рупърт Еверът. А аз просто нямаше с кого.

— Не знаех, че си го взела толкова навътре — Джо изглежда натъжен.

— Не трябваше да го правя — признавам си аз, като вече съжалявам за емоциите, които излизат наяве след втората чаша просеко. — Но така се получи.

Беше първата сватба, на която бях официално придружавана от мъж, и мислех, че ще бъде различно и че няма да ми се налага да стоя сама, подпряна на стената като шарка от тапетите. Не мога да потисна пробождането в сърцето, когато виждам Данте. Знам какво е да си в неговите ръце по време на танц. Знам, че ако той беше с мен на тържеството, щяхме да сме двойка номер едно сред танцуващите.

— Ще отида да видя какво става с Киър… — намирам си извинение да изоставя Джо.

— Чакай! Не си тръгвай така! — поглежда ме той, решил да спечели битката. — Този път ще ти се реванширам.

— Едва ли тук е най-подходящото място — казвам му, преди да продължа нататък, нетърпелива да сменя темата на разговора, както и настроението си.

— Добре ли си? — пита ме Киър, когато доближавам до него и полагам глава на рамото му в търсене на съчувствие.

— Просто имах сълзлив момент — признавам си.

— Съвсем нормално за сватба — уверява ме момичето до него.

— Това е Клио — представя я Киър. — Най-добрата приятелка на булката, помниш ли, Сабрина ни разказва за нея?

— О, да! — ентусиазирано стискам ръката й. — Ти си кулинарният Купидон, който е събрал отново Лука и…

— И Ким — подсказва ми тя (името на булката).

— Да, Лука и Ким — отново заедно. Добра работа си свършила! Впрочем как беше кулинарната школа? Изглежда като идеалното място за подобен курс.

— О, беше невероятно! Бяхме в малко помещение подобно на зимна градина, откъдето се виждаше всичко наоколо — тя протяга ръка. — И пред него имаше градина със зелени подправки, от които беряхме… — изглежда във възторг. — Това ми е мечтата. Магданозът в сандъче на прозореца в Кардиф не върши същата работа.

— Знаеш ли, че можеш да си наемеш общинска земя? — пита я Киър.

— Не — поклаща тя глава, но изглежда заинтригувана.

— Може да се наложи да чакаш шест месеца за това, но в град като Кардиф едва ли ще плащаш повече от пет лири на година за парцел с размерите на тенис корт и ако я поддържаш в добро състояние — остава твоя до живот!

— Наистина ли? — изненадва се тя. — Нямах никаква представа…

— Той е градинар — заявявам с гордост — и мой брат, освен това — добавям, за да не си помисли, че аз и Киър сме заедно.

При втората ми забележка лицето й се озарява още повече и това ми подсказва, че трябва да отида да се видя със Сабрина. Малко след като звънват чашите за тоста, който вдигам с нея, ни съобщават, че е време церемонията да започне.

— Клио изглежда много мила — прошепвам на Киър, който заема мястото си до мен.

— Да — казва той след леко колебание.

— О, да не би да е малко странна? Какво има?

— Нищо, свързано с нея. Просто съм изненадан от нещо, което каза…

— Signore е signori, il matrimonio staiper cominciare!

— Ще ти кажа по-късно — прошепва той, докато всички извръщаме глави към прекрасната булка.

Към следващата част или към съдържанието

Белинда Джоунс Любовна академия (30)

Метаданни

Данни

Любовна академия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 30

Белинда Джоунс
Любовна академия (30)