Белинда Джоунс
Любовна академия (27)

Глава 27

„Всички, изпитали радост, трябва да я споделят. Щастието е за двама.“

Лорд Байрон

— Изненада!

Той явно не се шегува.

Протяга ръце към мен и се опитва да ме придърпа в леглото, но аз не помръдвам.

— Не е точно реакцията, която очаквах — мръщи се.

— Как влезе тук? Видя ли те някой?

— Седни и ще ти разкажа всичко.

Коленете ми се огъват, но гръбнакът ми остава сковано изправен. Той самият се изправя в леглото, за да говори с мен.

— Както знаеш, конференцията ми приключи по-рано, така че си помислих какво би било по-романтично от това да спретна изненада на моята мила във Венеция.

— Но аз работя и ти знаеш, че съм тук…

— На тайна мисия! — усмихва се той. — Не се тревожи и аз съм инкогнито.

— В моята стая? — обзема ме отчаяние.

— Не, не съм развалил прикритието ти, имам си собствена стая, но с Киър се разменихме за тази нощ, така че да можем да бъдем заедно. Четири нощи прекарах без коприненомеката ти кожа… — започва той да се притиска в мен.

— Чакай! — отдръпвам се аз. — Значи Киър се е върнал?

— Мм-хм! — пресегна се той пак към мен.

— И все още участва в курса?

Той кима.

— Ще ми се да кажа, че заслугата е моя, но мисля, че в крайна сметка Ралийн направи това.

Имам още милиони въпроси, но един е по-настойчив от всички останали:

— Как точно успя да се сдобиеш със стая тук? — питам то. — Със сигурност не си се записал на курса.

— Всъщност записах се — изглежда много доволен от себе си.

Направо зяпвам от изненада.

— Не мога да повярвам — че си платил тази сума, за да дойдеш тук — за мен наистина е изумително.

— Е, всъщност не се стигна дотам.

— Какво искаш да кажеш? — последните му думи звучат обезпокоително.

— Ами звъннах на Хелена, за да я разпитам за подробностите. А тя се свърза с Рут, която реши, че е блестяща идея статията да бъде написана от двойка, която живее заедно, и познай…

— Какво?

— Получих първата си поръчка за статия.

Изведнъж се чувствам ужасно клаустрофобично.

— Аз много държах на изненадата, но тя каза, че ще ти звънне и ще те предупреди, в случай че трябва да подготвиш почвата тук. Не си ли получавала съобщение от нея?

Сещам се за телефона си, който все още е изключен, и отново излъгвам:

— Не, връзките са лоши, сигурно затова не съм го получила.

Той ме поглежда внимателно и казва:

— Не си много ентусиазирана, че съм тук.

Насилвам се да се усмихна.

— Просто съм изненадана, че са те включили по средата на курса или ти си с друга група?

— Не, във вашата група съм — беше щастлива случайност наистина, че един от участниците се е отказал, те казаха, че по принцип нямат такава практика, но тъй като сме приятели с Киър…

— Казал си им, че познаваш Киър? — втрещена съм аз. — Но това значи, че познаваш и мен!

— Не е задължително. И не се тревожи, когато попълвах регистрационния формуляр, написах адреса на Рич, така че не могат да ни свържат.

Най-накрая лягам свита на леглото и се опитвам да осмисля информацията за последните събития. Киър все още е тук, поне това е добре, предполагам. Приели са Джо в „Любовна академия“, защото са решили, че това ще помогне на Киър, разбирам защо са го направили, не искат още един провал особено след като някой вече се е отказал. И ако някой иска да плати половината цена на курса, а групата ще запази баланса си, в крайна сметка защо не? Но кой е напуснал — Мелвин или Адам? Изведнъж ме свива сърцето, че може би Адам си е тръгнал, чувствам се точно както на парти — набираш кураж да заговориш някого, обръщаш чаша след чаша и после разбираш, че човекът вече си е тръгнал и си пропуснал шанса си. Но шанс за какво все пак?

Обръщам се към Джо и го целувам силно по устните.

— Най-после — смее се той и ме придърпва по-близо. Постепенно топлината на тялото му стопява напрежението и аз се отпускам до него.

— Е, какво мислиш за това място? — най-сетне събирам сили да проведа нормален цивилизован разговор.

Мълчание.

— Джо?

Той издава някакъв гърлен звук.

— Спиш ли?

— Ммм…

Това трябва да значи „да“.

* * *

Когато се събуждам на следващата сутрин, него вече го няма. За момент се замислям дали не съм сънувала, но после чувам душа и разбирам, че той е все още тук. Предполагам сега трябва да покажа, че се радвам да го видя, защото снощи се държах малко хладно. Чувам, че водата в банята спира и се приготвям да го посрещна с възторжено: „Здрасти, миличък!“, но отново оставам изненадана.

— Киър! — зяпвам от учудване, когато брат ми излиза от банята.

— Кристи! — връща ми поздрава той подчертано, преди да ми се усмихне широко.

Наистина съм смаяна. Като се има предвид как се разделихме, не съм очаквала да ме посрещне с усмивка.

— По-добре ставай! — казва ми той и намъква сандалите си. — Сабрина иска да говори с нас преди закуска.

Искам да го попитам какво го е накарало да остане в „Любовна академия“, но не смея да рискувам да съсипя ведрото му настроение, така че вместо това го питам за Джо.

— Върна се в стаята си. Гадняр — събуди ме в шест сутринта, за да се разменим.

— Това е направо невероятно — клатя глава.

— Имаме двадесет минути, които вече текат — слага Киър часовника си, необичайно нетърпелив да започнат заниманията ни.

Какво съм пропуснала?

Чакай, той двадесет минути ли каза?! — промърморвам аз и се втурвам към банята. Сега ще се изкъпя и ще се разкрасявам след закуска. Толкова по въпроса за добрата фигура.

Когато аз и Киър се отправяме във фоайето, цялата ни група се е събрала, с изключение на Адам.

— Значи той е напуснал? — питам Киър малко оклюмала.

— Да — отговаря ми вместо него Сабрина. — Тръгна си вчера. Доста внезапно.

Това звучи малко обезпокоително, надявам се всичко с него да е наред.

— За щастие имаме някой на неговото място — продължава енергично Сабрина. — Мисля, че само ти не си се запознала с Джо?

— Така ли?

— Другите вече се видяха с него по време на коктейлите снощи — обяснява тя.

— О! — протягам аз ръка към него. — Радвам се да се запознаем, но съм сигурна, че сме се виждали на някое от партитата на Киър.

— Поласкан съм, че си спомняш! — занася се той с мен.

— Мммм — отмествам поглед аз, ситуацията е дори по-неловка от срещата ми с вазата и Джордж Клуни и неговото галене на вазата.

— Добре — плясва Сабрина с ръце, за да привлече вниманието ни. — Трябва да ви съобщя за смяната на много от Аморетата днес.

— О, не! — викват Меган и Мелвин в един глас.

— Не, не за вас двамата — успокоява ги Сабрина. — Меган остава със Стефано, а Мелвин продължава с Филомена.

— Нас двамата не можете да ни разделите, дори и да искате — заявява Мелвин с вирната брадичка.

Кой би помислил, че ще се окажат толкова успешна двойка? Явно е вярно, че за всеки влак си има пътници. А понякога дори и твърде много пътници. Мисля си за мен и Джо, като му хвърлям поглед, и ми се иска да знам какво наистина чувствам към него. Кога нещата станаха толкова сложни между нас двамата? Когато за пръв път се срещнахме, аз за нищо не съм го разпитвала?

— Тифани и Кристи — продължава Сабрина със списъка, — тъй като и двете сте поискали смяна на партньорите — Кристи продължава с Лоренцо, а Тифани с Данте.

— О, благодаря! — плясва с ръце Тифани и ме поглежда с престорено съчувствие. — Толкова съжалявам.

— Недей! — казвам й аз. Сигурна съм, че Данте ще съжалява достатъчно и за двете ни. Поклащам глава. Не мога да повярвам, че неволно го тласнах към Тифани. Не смятах, че от Академията ще решат да ни разменят, мислех, че ще ни предложат нови партньори.

— Кристи, не изглеждаш доволна — гледа ме Сабрина с безпокойство. — Нали това искаше?

— Аз ли… Да, Лоренцо е очарователен, благодаря — усмихвам се примирително. — Просто мислех за нещо друго — какво бих могла да й отговоря.

— Киър?

— Да? — гледа той право в ясните й очи.

— Тъй като се отказваш от Валентина, даваме ти Алегра.

Алегра, беше с Адам и това вече твърде много заприличва на играта „Смяна на съпрузи“.

— Което значи, че Валентина ще бъде с…

О, не! Само това не!

— … Джо.

— Оооо, много ще ти хареса! — Издава сладострастни звуци Мелвин.

— Ние вече се запознахме снощи — осведомява го Джо. — Мария Луиза сметна, че след като няма да се срещаме с нашите Аморе днес…

— Няма ли? — пита Мелвин, видимо разочарован.

Сабрина поклаща глава и се усмихва.

— Отсъствието на любимия те прави още по-привързан към него — след което се обръща към Джо с молба да продължи.

— Е, тя реши, че имам да наваксвам, така че отидохме да вечеряме в бар „Централи“.

— Най-модното заведение в града — отбелязва Мелвин. — Хареса ли ти как барът променя цвета си? Лилаво, зелено, синьо…

— Направо хипнотизиращо! — съгласява се Джо. — Останахме там с часове.

Не мога да повярвам на ушите си! Не стига, че се появява неканен във Венеция, но и вече ходи на срещи с хубавата италианка, за да вечерят дълго заедно. Този нетипичен за Джо факт ме тревожи повече от това, че е седял срещу жена, заради чието деколте е трудно да се съсредоточиш върху порцията си гночи.

— В такъв случай какво ще правим днес? — цупи се Меган, очевидно огорчена от раздялата със Стефано за деня.

— Днес мъжете ще се изправят пред приключение тип „Казанова“. — Сабрина намига на Мелвин.

— Страхотно! — потрива ръце той.

— А приключението за жени се казва „София Лорен“. Името на филмовата звезда не е така свързано с Венеция, както това на Казанова, но е емблема на италианската женственост и няма по-подходящо название за това, което ще правите.

По принцип бих била заинтригувана от тази задача, но днес целият свят ми е крив и не мога да си представя как полюшването на бедра ще ми оправи настроението.

— Е, това е всичко за момента — приключва с обръщенията си Сабрина. — Приятна закуска!

— Представете си, сервират торта заедно със зърнените храни — подхилква се Джо, докато си пълним чиниите с предложените на шведската маса храни.

— Как стана така, че забрави да ми споменеш за Валентина? — присвивам аз очи и просъсквам към него. — О, това изглежда добре, може ли и за мен едно парче — обръщам се към Мелвин, който се промъква към нас.

— Всъщност нямах подобна възможност. Ти беше твърде заета да се ядосваш на романтичната ми проява.

— Не съм се ядосвала — протестирам аз.

— Е, в такъв случай сега се ядосваш. Не мога да отрека последното.

— Кристи, ела да седнеш до мен! — спипва ме Тифани край портокаловия сок, без изобщо да отчете напрежението между мен и новото ни попълнение в групата, който се предполага, че не познавам.

— Искам да ми разкажеш всичко за божествения Данте.

Джо повдига вежди.

— Ще говорим по-късно — промърморвам аз и се запътвам към най-отдалечения ъгъл.

— Добре дошла отново — поздравява ме Меган с вдигната чаша, когато минавам покрай нея. — Липсваше ни снощи в часа по италианска поезия. Беше наистина чудесно!

— Ммм! — спирам се при нея с надеждата, че Киър не е чул забележката й. — Как е Стефано?

— Сладък, твърде сладък! — заявява възторжено тя. — Снощи се измъкнахме и той ме заведе в заведение, където предлагат тридесет и шест вида горещ шоколад — с вкус на пистачио, круша, роза, дори и с люти чушки!

— Кристи! — губи търпение Тифани.

— Ще поговорим пак по-късно — обещавам на Меган, като се отправям към предназначеното за мен място.

— Е, как беше твоето пътуване с Лоренцо? — опитвам се аз да избегна темата за Данте.

— Все същата стара песен — извива тя очи нагоре, като се тъпче с нездравословна комбинация от тесто и млечни продукти — в нейния случай препечена филийка с масло. — Най-хубавото беше, че той бе толкова общителен с всички във винарните, че аз също не останах задълго насаме с него. Но пък успях да си купя каса шампанско на много добра цена.

— Но нали щеше да търсиш Алесандро в него? — не мога да скрия разочарованието в гласа си.

— О, боже! Представяш ли си да лапна толкова по един барман? Доста смущаващо!

— Не, не е! — опитвам се да протестирам. — Ти се впечатли от човека, а не от работата му.

Тя свива устни.

— Е, нека да го кажем така — работата му едва ли ще му позволи да се грижи за мен по начина, по който съм свикнала.

— Ами ако ти самата поемеш грижата за живота си в свои ръце? — задавам твърде дързък въпрос. — Ако ти самата плащаш за прищевките си и оставиш мъжа просто да те обича?

Тя ме поглежда малко засегната и отсича ясно:

— Аз не работя. Опитах няколко пъти, не се получи. И не ми казвай, че никога не е късно да опитам отново.

Няма как да не се чувствам разочарована. Наистина мислех, че е получила просветление. Жалко, че не продължи по-дълго.

— И така, за Данте — връща се тя на въпроса. — Където и да отида, виждам все стъкло „Соранцо“, така че предполагам той може да си позволи да живее доста прилично. Дори чух — снишава глас тя, — че имал някои доста известни клиенти!

— Наистина ли? — питам аз, като не ми се ще да си припомням скорошната среща с Джордж Клуни. Всъщност постарах се доста да прикрия този незначителен факт.

— Какво ти става? — разширява очи Тифани. — В доста странно настроение си днес, не мислиш ли?

— Да — признавам си, като се вкисвам още повече. — Моят издател ми постави срок, който не знам как ще мога да спазя.

— Е, тази вечер сме свободни, имаме запазена маса в „Do Form“, но Сабрина каза, че можем да излезем, където пожелаем, ако искаме да разглеждаме самостоятелно града.

— В такъв случай това решава въпроса с времето — усмихвам се аз леко. — Остава само да извикам вдъхновението.

— О, ще се оправиш! Тези деца, за които пишеш, не са на повече от шест години, нали така? Откъде да знаят разликата между литературен шедьовър и нещо, което е надраскано за един час.

А аз се чудя защо Тифани не е имала успех на работното си място.

— Сега вече можем ли да поговорим за Данте? — настоява тя. — Бях твърде заета да се разправям с Лоренцо онзи ден, когато бяхме на Лидо, за да мога лично да го прослушам, но го хванах да ме зяпа на няколко пъти.

„Да. С изумление“, мисля си аз.

— Можеш ли да ми подскажеш нещо за него, което по-късно да ми е от полза?

— Знаеш ли бисквитите ми са се навлажнили — отново си търся повод да отклоня темата. — Нека да си взема друга опаковка.

— Аз ще ти донеса — предлага услужливо Мелвин, който както обикновено подслушва.

Преди да мога да му откажа, той ми подава ново пакетче, придърпва стола си по-близо и се впуска да разказва за пътуването си с Филомена до хълмистото градче Маростико, известно с шахматната си дъска на площада, направена за фигури в човешки ръст през 1454-та година, когато местният владетел предпочел двамата рицари, съперници за ръката на дъщеря му, вместо да се бият до смърт, да поиграят шах с неговите поданици, които били използвани като пешки. Слушате ли ме, световни лидери?

Докато той говори, аз поглеждам към Джо и Киър — двамата мъже, които са ми най-близки на този свят, и си мисля, че изобщо не познавам нито един от двамата. Как те могат да са толкова весели и духовити, докато аз съм толкова напрегната и нещастна?

Докато Мелвин все още говори, аз се извинявам и ставам от масата, за да отида в стаята да преглътна неочакваните сълзи и непреодолимото желание да тичам обратно при Данте. В крайна сметка се обаждам на Мици, за да се поразсея и да видя какъв е последният, ама най-последен краен срок за материала за Клуни, който аз очевидно ще отлагам до последния възможен момент.

— Полунощ, наистина — всичко сме подготвили, просто ще налеем твоя текст веднага щом го получим. Представяш ли си, че ще бъдеш на корицата?

— Нали ще е само малка снимка? — опитвам се да омаловажа нещата.

— О, не, ще те използваме като водещо заглавие. Ти си момичето на корицата!

— Но аз нямам кой знае какво да разкажа — изпадам в отчаяние. — Бях там за много кратко, в действителност нищо не се случи.

— Е, и? — надсмива се Мици. — Кога друг път това ни е спирало? Ние можем да напишем статия за това как някой излиза от къщи и влиза в колата си, или си забравила…

Изключвам телефона и слагам възглавница върху лицето си, чудейки се дали мога да остана така, докато паметта ми изтрие всичко.

— Ако имаш нужда от помощ… — пита Киър и на шега притиска към лицето ми възглавницата, след което се тръшва в своята половина на леглото и мърмори: — Мисля, че третата порция сухари ми дойдоха в повече.

Насочвам вниманието си към него. Изглежда доста по-весел в сравнение с преди пътуването. Той улавя погледа ми и като се нагласява в същата поза срещу мен, казва:

— Съжалявам за нещата, които ти наговорих. Това, че съм роден след теб, няма нищо общо с проблемите ми.

Готвя се да му кажа, че всичко е наред и да не се терзае повече за това, но той явно има желание да продължи.

— Когато ти замина, аз отидох да видя Тонио и той ми каза право в очите, че съм се държал като идиот. Той самият имал по-голяма сестра и това никога не го е спирало да прави каквото и да било. А после ми даде още десетина примера с негови приятели, които били в същото положение — той извива нагоре очи. — Почувствах се такъв глупак. Все едно че цял живот си търся извинение, обяснение или причина за това защо съм такъв, какъвто съм и поредната теория ми изглеждаше правдоподобна за един момент. Не било моя грешка. Просто не съм бил роден, когато трябва — самоиронизира се той. — Не мислех, че ще излезе все едно обвинявам теб, но виждам от израза на лицето ти, че точно това си помислила. Чувствах се ужасно по тази причина — изглежда искрено разкаян и поклаща глава. — Носиш си това чувство на онеправданост толкова дълго време, че даже не забелязваш как нараства. Най-лесно е да обвиняваш другите, но това е и доста пагубно, защото живееш в самозаблуда и не поемаш отговорност за себе си. А това всъщност никак не ти помага, напротив, чувстваш се все по-безпомощен, Ралийн ми помогна да го осъзная.

— Ралийн? — значи Джо е бил прав, той е ходил да я види.

— Да, имах личен сеанс с нея, докато другите бяха в часа по италианска поезия — обяснява той. — Тя е чудесна, знаеш ли, разменихме вечеря срещу още малко теория „долче вита“.

— Знам, че е такава — казвам аз, щастлива да видя отново топлината, върнала се в очите му. — И ти също — казвам му и му давам голяма всеопрощаваща прегръдка. Невероятно е колко бързо се сдобряваме след тежките си караници с Киър, за разлика от Джо. Аз и Джо сме ужасни, когато се сдърпаме.

— А за какво беше тази възглавница, когато влязох? — надига той глава.

— О, нищо. Глупостите от списанието.

— Разкажи ми, откъде да знаеш, може пък да помогна.

Нямам какво да губя. Поемам дълбоко въздух и му обяснявам цялата ситуация. Киър слуша внимателно и след това заявява:

— Знаеш ли, както казах, може би мога да помогна.

— Така ли? — виждам светъл лъч на надежда на хоризонта.

— Мисля, че прибързах.

Клюмвам.

— Хайде стига — дърпа ме той за краката — През следващите шест часа ти не си Кристи Бейли, журналистка, а самоуверената божествена София Лорен.

— Да, а ти си Казанова.

— Не мислиш, че бих могъл да съблазня и монахиня? — държи се нахакано той.

— Монахините, които познаваш, са над седемдесетгодишни — хвърлям му унищожителен поглед.

— Е, и какво искаш да кажеш?

Смея се на глас — първият ми смях през този ден. Пак сме одобрени. Брат и сестра, завинаги заедно.