Белинда Джоунс
Любовна академия (1)

Глава 1

Ако предпазя поне едно сърце да не бъде съкрушено, значи не съм живяла напразно.

Емили Дикинсън

Ако има кътче, където да отидеш, за да осъществиш копнежите на сърцето си, кътче, в което да намериш реален и осезаем любим, а не само бодрите съвети как да завоюваш мъжа на живота си? Ако това е Италия? Или още по-добре — Венеция?

Би ли заминала?

Аз заминавам в понеделник. Изобщо не желая да ми се бъркат в любовния живот — имам си сериозна връзка и общо жилище с гаджето ми Джо, така че за мен това е само работа — поредната ми задача от списание „Хот“. Всъщност имаше твърде много възторжени отзиви от британци, срещнали любовта на живота си в „Любовна академия“, и интересът към този град се преплита с ненаситността на нашите читатели за телевизионните звезди от „реалитита“ с техните гадни изкуствени плитчини за удължаване на косата. Така че Рут, редакторката ми, иска един от онези материали, които се правят под прикритие и показват познаване на нещата отвътре с ехиден тон, за да подкопая тяхната правдоподобност, а тя да докаже теорията си, че „Любовна академия“ е чисто и просто изключително шикозна агенция за компаньонки (подобни задачи са неин специалитет, но вече е ангажирала места за безплатна СПА почивка на Бахамите).

Барабаня с пръсти по матовосребристите клавиши на лаптопа.

Имам да напиша реклама за следващия брой, преди да замина — едни два реда, които да накарат читателите да си отбележат наум, че непременно трябва да си купят списанието, но както обикновено тя се оказва по-трудна задача за мен, отколкото самата статия. Изглежда акцентът на репортажа ми убягна не на последно място и защото вчера в четири следобед в офиса получихме промоционален пакет коктейли, сервирани в чаши за мартини с капачета, за да се предотврати евентуално разплискване или доливане на алкохол в заведенията, и ние решихме да опитаме „букета“ на всеки от тях. И ето ме на следващата сутрин като хипнотизирана от мигащия курсор на домашния си компютър.

Знам, че Рут ще отхвърли „Уроци по любов“ или „Умират си за учителка“, или „Учи ли се любовта?“ като прекалено беззъби. Обмислям снимка на Мадона с тениската й с лого: „Италианците го правят по-добре“.

А отстрани: „Особено, ако им платиш!“.

Но се опасявам да не прозвучи като клевета.

Де да бях необвързана, както го изисква статията, тогава щях просто да възкликна: „Влюбих се в гондолиер!“ и край.

Правя осморка на въртящия се стол с надеждата да ме споходи някакво вдъхновение.

Напоследък списанието ни като че ли е усвоило паникьорския тон на американските новини: „Бъдещото ви гадже може да прекара уикенда с венецианска куртизанка!“

Аз обаче не си падам по това. Може би да пробвам с отдавна изпитаното заглавие на песен? Например: „Това е любовта! Или не е…?“

Звъни се на вратата. Поне малко разнообразие. Брат ми. Малкото ми буреносно облаче. Някога Джо и аз се наслаждавахме на късните съботни обеди с Киър, защото се кикотехме, докато майонезата не започваше да ни излиза през носа, но Джо вече се изнизва уж за да играе скуош; а всъщност, защото Киър изпадна в досадно униние. Вината не е негова. Преживя нещастна любов. И както и да се опитвах да го ободря — от психиатрична клиника на Оркнейските острови до покани в модния ни отдел по време на кастинги за модели, изглежда нищо не може да го разведри. Но аз не се отказвам и дори сипя баналности, взети от бродираните възглавнички в бабешките магазини за басма. Защото смятам, че стига да намеря подходящ цитат, онова съчетание от думи, което ще стигне до съзнанието му, нещо в него ще се преобърне и надеждата отново ще нахлуе в живота му.

— Имам нещо за брат ти — каза Джо, преди да излезе днес. — Нали ти казах за съкращенията в работата? Ами, Пийт каза, че шефът му цитирал Тенеси Уилямс, преди да го уволни…

— Продължавай — окуражих го аз с химикалка в ръка.

„Идва време да си тръгнеш, дори когато няма къде да отидеш.“

О, страхотно! — изгуках. — И на Пийт олекна ли му?

— Не, той го фраснал.

— О!

— Чао — помахах му на вратата и реших все пак да пробвам с бадемовите апетитки в менюто за уикенда.

— Знаеш ли, Киър, идва време да си тръгнеш, дори когато няма къде да отидеш — цитирах, молейки се да зърна реакция в пъстрите светлокафяви очи на брат си.

Au contraire^[1]. Очевидно му беше писнало от моите цитати и той ми го върна с един от своите:

„Най-тъжното нещо е да обичаш някого, който някога те е обичал.“

И аз на свой ред се почувствах фрасната, и то право в сърцето. Усетих как очите ми се насълзяват от съчувствие. Какво да му отговоря? Но пък е толкова отчайващо да гледаш някого, който си обичал 35 години, да падне духом до такава степен. И да затъва в отчаяние вече кажи-речи година. „Просто трябва пак да яхне коня.“ — все повтаря Джо, което ще рече: „Просто му трябва да оправи друга мадама.“ Но Киър не е такъв. Не може да прелита като пеперуда. Когато каже „Обичам те“, то върви с доживотна гаранция, а в този случай изглежда, е твърдо убеден, че сърцето му е било предназначено именно за нея. Не че знам много за въпросната, Киър не си разкрива картите, а за връзките си изобщо си мълчи от вечния страх да не ги урочаса, ако изрече надеждите си за бъдещето на глас. Неведнъж се случваше за пръв път да науча за последната му приятелка едва когато всичко вече е приключило. Дори и тогава подробностите бяха оскъдни. За него това беше твърде личен въпрос, така че не ни докарваше до лудост с безкрайни анализи какво се е случило и как да я прикотка обратно, а с отчужденост и меланхолия.

Или бе „толкова опустошен“, както често пееше Джеймс Блънт по време на раздялата.

Днес Киър изглежда сравнително представителен, дрехите му като че ли са носени само три дни и челото не е по-смръщено от обикновено. Което е донякъде жалко, защото съм сигурна, че ще го вбеся още преди да сме омели сладките, които е донесъл.

— Да минаваме ли към плюскането, или първо ще довършиш, с каквото си се захванала? — кимва той към лаптопа.

Бързо затварям капака, преди да ми е предложил помощ, макар че по го бива да измисля кратки заглавия от мен, родената бъбривка, но точно тази тема трябваше да бъде поднесена в лесносмилаем вид.

— Не, може да почака — казвам аз и отивам до шкафа. — Чай с мляко?

— Нали нямаш нищо против аз да го направя?

Гледам го как вади покупките, сновейки между хладилника и барплота. Може би не е най-подходящият момент да го разпитвам. Дори гръбнакът му изглежда малко по-изправен днес. Тук Джо би изтъкнал, че все още не е избръснал рехавата си брадичка като на афроамериканец, а после щеше да ми напомни какво се случи, когато в началото на седмицата се отбих в Кю Гардънс (работното място на Киър — той е дизайнер озеленител). Докато той привършваше с водните лилии, колегата му Клиф ме дръпна настрана и каза, че Киър може да си загуби работата. На няколко пъти го хващали да се взира в една точка или да седи, подпрял глава на ръцете си, вместо да кастри филизи. Попитах го дали е говорил с Киър за това, но Клиф отвърна, че само думи не стигат. Ето защо смятам за свой дълг да упражня еднолична женска намеса…

— Какво? — пита той, усетил втренчения ми в него поглед.

— Нищо — предавам се аз още на първото препятствие и отново се заемам с кипването на млякото. Не искам да си навличам гнева му, нито да го карам да се чувства мъмрен по какъвто и да било начин, но трябва да го предупредя, и то колкото се може по-скоро — заминавам след 48 часа, а времето тече…

— Знаеш ли, когато беше във Венеция — изтърсих най-после и го изчаках да пребледнее. Споменах ли, че точно там го сполетя любовното нещастие?!

— Е? — гласът му моментално се напрегна, а с поглед съсредоточено изучаваше тигана.

— Да си чул нещо за „Любовна академия“?

Той свива леко рамене и продължава да реди ивици бекон.

— Чух да я споменават, не зная къде е. Не съм ходил там.

— Е, тогава не ти се е налагало… — ох, каква глупост изръсих!

— Искаш да кажеш, че сега се налага ли? — той вдига поглед, видимо засегнат.

— Не. Всъщност да, обаче по съвсем различни причини.

— Какво точно имаш предвид?

Ето на — вбесен както се и очакваше. Браво на мен.

— Ами просто, че аз отивам там, в „Любовна академия“, идната седмица. Всъщност в понеделник.

— Заминаваш за Венеция? — уточнява той.

Кимам и вече се чувствам предателка. Като го види човек, ще рече, че съм заговорничила със самата Чинция — така се казва бившата му — с „ч“ като „чин-чин“. Такова весело име, а толкова скръб му докара!

— По работа — бързам да обясня. — За няколко дни под прикритие и исках да те попитам… — очите му ме стрелват предупредително, но независимо от това бързам да довърша: — … дали ще дойдеш с мен.

Гледа ме и не вярва на ушите си. Все едно съм го помолила да изпържи ръката си на тигана.

— Всичко е безплатно, можеш да ядеш проволоне на корем, да се видиш със стари приятели…

Изпълнен с насмешка, той произнася:

— Ти да не си…

— Мръднала ли? Смяташ, че се майтапя? Не! — опитвам се да го обърна на шега. — Работата е там, че Рут, редакторката ми, нали я знаеш, вманиачи се по идеята за мъжка и женска гледна точка в статията, която пиша.

— Вземи Джо тогава.

— Искаше ми се, но той е на конференция в Манчестър и освен това мъжът и жената трябва да бъдат необвързани.

— Ти не си необвързана, ти ходиш с Джо — напълно основателно изтъква той. — На практика си женена за него — и сочи наоколо в дома ни, наблягайки на общия тостер, обшия диван, общата котка.

— Знам — изхленчвам аз. — Но заради статията тя настоява да се преструвам, че си търся половинка.

Той завърта очи, за да покаже пълното си пренебрежение към света на списанията.

— Пък и тя се хвана на идеята за братско-сестринската гледна точка, а откак й казах, че си живял там, не иска и да чуе за други варианти.

— Първо на първо, не трябваше да й казваш — изглежда ме кръвнишки.

— Не го направих нарочно — изписквам, просейки милост. Всъщност се видях принудена, когато колегата Фентън предложи да замине с мен. Той пише доста наперено от позицията на „истинския мъж“, но като човек е страшно откачен и напудрен. Не мога да го понасям с неговите „мъжкарски“ аромати. И тогава се разбъбрих за Киър. А Рут взе, че се вдъхнови — допадна й, че той ще може да разпитва из местните кръчми и че говори достатъчно италиански, за да събере уличаващи доказателства. Опитах се да й обясня, че единствената кал, която Киър е в състояние да разрови, е градинската, но тя не искаше и да чуе. Освен това си падна по варианта брат и сестра, защото така сме щели да имаме мъжкия еквивалент на моето аз, което въобще не е вярно. Киър и аз сме съвсем различни, като че ли родителите ни не са едни и същи. Особено що се отнася до любовта. Той винаги се е стремял към постоянна връзка, докато аз все едно съм намазана с масло, за да се изплъзвам на всички. Не знам как стана така, че аз съм обвързана, а той все още не се е установил. Съдбата има абсурдно чувство за хумор.

Особено като се има предвид, че Киър е от мъжете, които се влюбват в неповторимата същност на момичето, а пък аз все се надявам да намеря подобие на идеалния изпълнител на главната роля от позабравен стар филм.

Освен това Киър е от малцината на планетата, които не искат лицата им да заемат цялата първа корица на някое списание. Въпреки че има много хубаво лице и нашата леля Маргарет взе да твърди, че с тази волева брадичка и изпъкнали мускули трябва да стане модел. А за него, честно казано, едва ли има нещо по-отблъскващо. Киър има нужда от чист въздух, да се разхожда по безкрайни поляни, а не от луксозни обувки, за да дефилира по тесни подиуми. В нашето семейство аз съм повърхностният човек.

От друга страна, макар че като тийнейджърка да се стремях да изглеждам като жените от модните списания, винаги съм искала да бъда журналист, който интервюира поп звезди. И направих всичко възможно да осъществя мечтата си. В началото се радвах да видя собствените си наблюдения и текстове отпечатани, но напоследък се чувствам като съчинител на текстове под снимки. Разследващи репортажи като този за „Любовна академия“ бяха рядкост. Досега се налагаше да се боря със зъби и лакирани със скъп лак нокти, за да се докопам до свободна страница, та да посветя на някоя страхотна история толкова слова, колкото тя заслужава, и това във времена, когато Бритни Спиърс заема цели две страници, посветени на това как излиза от кафене „Старбъкс“ с — не щеш ли! — чаша топла напитка в ръка. Такива неща са пагубни за душата на пишещия. А ако и това не те погуби, редакторката Рут със сигурност ще го постигне. Откак стана „главен“, тя не пропуска възможността да се възползва от обстоятелството, че може да нагрубява и унизява подчинените си както й скимне, със съзнанието, че те ще търпят, защото много обичат списанието. Странното е, че язвителната й юрисдикция не се разпростира върху реалния свят, а пък върху брат ми — ни най-малко.

— Намери си някой друг — свива рамене той, отказвайки да се подчини на волята й.

— Ама аз имам само един брат, а и тя вече знае за Венеция…

— Кажи й, че е станала грешка и аз всъщност съм градинарствал шест месеца във Венецуела.

— Изключено!

— А пък аз не мога… — той замълчава и се поправя — … няма да се върна.

— Защо не го приемеш като всяко зло за добро? — предлагам аз и ми става неудобно от собствения ми оптимизъм. — Можем да се сдобием с нови спомени, с хубави спомени.

— Стигат ми толкова хубави спомени — лицето му помръква. — Старите бяха страхотни… — гласът му пресеква — и затова са толкова болезнени.

Сърцето ми се свива за пореден път. Решена съм на всичко само и само старата болка да отзвучи — де да можех да щракна с пръсти и той да срещне новата си любов. Но тази задача изглежда невъзможна. Много по-лесно беше, когато бяхме на четири и пет. Ако някой дребосък го тормозеше, отивах да му стоваря един, бях една година по-голяма и поради това достатъчно влиятелна да ги сплаша. Инстинктът ми да го защитавам си е все същият, но вече не мога да се явявам с гръм и трясък и да оправям нещата с пухкавите си юмручета. Както би се изразил Джо: „Не можеш да избиеш зъбите на Чинция“.

„Трябва да направя нещо на всяка цена!“, не преставам да се вайкам аз.

И тук се задава командировката и аз се раздрънквам за Киър и Венеция пред Рут, и се самонавивам, че той трябва да се върне там заради някаква твърде съмнителна развръзка. (Много удобен подход — един неприятен миг, а после отупваш прахоляка от ръцете си и караш нататък.) Когато му го предложих, той се изсмя:

— Значи да разчовъркаш старата рана е най-добрият начин да я излекуваш, а?

Стои до прозореца и гледа към градината на съседите.

— Знаеш ли, понякога повторната среща с дадено място или човек ти дава възможност да ги оцениш обективно — обръщам се аз към приведения му гръб. — Помниш ли как бях хлътнала до ушите по онзи набит тип Дънкан, който ме заряза през 1993 година…

— Не познаваш Чинция, нали? — възразява той и се обръща с лице към мен.

— Не — не върви да излъжа.

— Е, благодаря, че ме покани, но отговорът ми е не — кратко и любезно. Темата е приключена. Взема си якето и се отправя към вратата. — Ще се видим, като се върнеш.

— Няма ли да обядваме?

— Не съм гладен.

— Но… — спускам се към него, готова да му препреча пътя. Не искам да си тръгне и да остане сам с чувствата, възникнали отново по моя вина.

— Кристи! — с упрек.

Ясно. Няма начин да го убедя. Прецаках всичко. Трябва да го пусна да си отиде. Не ми остава нищо друго, освен да се пържа в собствените си опасения. Седя насред бъркотията в кухнята и си мисля каква ирония, че в Италия семейството е над всичко. Изглежда в Айлингтън^[2] важи точно обратното. В момента се чувствам напълно безполезна — какъв е смисълът да си нечий роднина и да правиш всичко за негово добро, щом не си в състояние да сториш каквото и да било, за да се почувства той поне малко по-добре?