Белинда Джоунс
Любовна академия (31)

Глава 31

„Младите момичета мечтаят за женитба, омъжените жени — мечтаят за любов!“

Италианска поговорка

— Ааа, ооу!

Докато повечето от гостите се възхищават на великолепната рокля на булката от падащ на дипли бял шифон с голям пищен букет отпред, една друга фигура спира погледа ми — малкото момченце, което видях да се разсъблича и да се преобразява на супергерой по-рано. Първата ми мисъл е, че може би е шафер на сватбата, но след това той профучава към изографисания олтар и тогава забелязвам оранжевия пластмасов воден пистолет… В какво се цели? Разбира се в булката!

Когато тя изпищява от ужас и започва див танц, за да опази прическата и грима си, всички жени наоколо инстинктивно слагат ръка пред лицата си, за да опазят червилото и очните си линии от размазване, да не говорим за ужаса от петно на роклята, която може да бъде украсена с прозиращо мокър участък.

— О, не, пак ли? — пищи Ким, а ние сме някак заинтригувани.

— Да не би да искаш да кажеш, че това се случва всеки път, когато се жени? — пита ме Киър, докато майката на момчето тича към него с многобройни извинения и доста ругатни.

Преди да мога да отговоря, усещам, че Данте ме дръпва към пътеката, като ми възлага мисия.

— Ти хвани момчето!

— Signora! Чакайте! — вика той след майката.

— Итън — изревава тя, без да обръща внимание на никого. — Не ме карай да те хващам с ласо!

Притичвам покрай нея, избягвайки редицата хора по края, той тъкмо се кани да се скрие някъде, когато отнемам от ръцете му вече празното оръжие, като се чувствам като герой от „Ченге в детската градина“. А през това време Данте успокоява ужасената майка.

— Всичко е наред — уверява я той, леко задъхан. — Мократа булка е булка с късмет!

Аз и майката се споглеждаме, чували сме как италианците галантно замазват гафове, но не и това…

— Какво? — питаме и двете в един глас.

— Не, не се шегувам, имаме такава поговорка: „Sposa bag-nata, sposafortunata!“ — настоява той. — Буквално казва, че ако вали на сватбата ти, ще имаш късмет в брачния живот. Днес е слънчево, но има и друга начини… — поглежда той към водния пистолет.

Итън ни поглежда с надежда в сините си с цвят на метличина очи — дали ще му се размине и този път?

Майка му изпухтява, разкъсвана между задължението да наложи наказание и нежеланието да прави повече сцени. Освен това, лишен от оръжието си, той е олицетворение на невинността — съвсем гол, с бледа прасковена кожа и рус перчем като Оливър Туист. Мога да усетя бързите удари на сърцето му между ръцете ми, които го държат, радвам се, че Данте всъщност му спести едно пляскане. Поне засега…

— Защо намокри красивата булка? — пита майка му отчаяно, като се навежда към него.

— Аз само поливах цветята — отговаря той с детска логика, разперил ръце, сякаш да каже: — „Не беше ли очевидно?“

Поглеждам към застаналата пред олтара Ким с нейния огромен букет, където отново продължава церемонията (явно в поговорката има нещо вярно).

Майката въздъхва и поклаща глава, очевидно й е невъзможно да бъде вбесена задълго на малкия разбойник.

— Ще се извините ли от наше име? — обръща се тя към Данте. — Бих искала да го направя лично, но забелязах прекрасната сватбена торта и не искам да рискувам да…

— О, разбира се, считайте го за уредено! — прекъсва я Данте сред ликуването на гостите заради първата целувка на булката и младоженеца.

Всички притихват, за да се възхитят на момента, в който неговата тъмна средиземноморска къдрица пада върху келтски бледата й кожа, устните им се докосват и се сливат, за да отпразнуват дългоочаквания им съюз. Гледката е прекрасна и ми напомня за целуващата се двойка на гара Виктория, която аз и Киър видяхме в деня на заминаването ни за Италия. Тогава и аз, и той бяхме възмутени от излагането на показ на ласките, а сега Киър се взира с копнеж към Клио, която подскача от щастие заедно с майката на Ким и Нино, а моите очи се спират нежно върху Джо, чийто поглед се лута между гостите, вероятно търсещ мен. Виждам, че разсеяно отблъсква ръката на Валентина, която, ако се притисне още по-силно към рамото му, може да бъде сбъркана с част от дрехата на Джо. Това вече трябва да престане.

— Andiamo! — приканва ме Данте да го хвана под ръка.

— Ммм — колебая се аз, докато хората около нас се групират и прегрупират за снимките, и решавам, че точно в този момент никой няма да забележи липсата ми. — Ще те настигна — казвам му и добавям най-сърдечната си усмивка, за да не се чувства пренебрегнат.

Той кима разбиращо, смига на Итън и се връща към сватбеното тържество.

— Не обичаш ли сватби? — майката на Итън ми хвърля шеговит поглед.

— Мисля да стоя на безопасно разстояние от букета — шегувам се аз.

Истината е, че не мога да се откъсна от ръката на Итън. Той сложи малките си меки пръстчета в дланта ми, докато възрастните бяха заети да се суетят, и този негласен договор ме накара да се чувствам толкова ценена и отговорна, че не ми се иска да загубя това усещане.

— Искаш ли да ме гледаш как правя вълнички в басейна? — подръпва той ръката ми, поглеждайки ме с неустоимите си сини очи.

— Не мисля, че ще видиш повече мокрене днес — срязва го майка му.

Изражението му мигновено се променя към ревлива физиономия.

— О, не! — мърмори тя, като неспокойно оглежда сватбарите наоколо. Мога да се обзаложа, че Итън не е от децата, които хлипат тихичко.

— Само за пет минути! — моли я той.

Тя извръща нагоре очи наясно, че по-късно ще си плати за отстъплението.

— Добре, но без водни пистолети!

Усмихвам се и им завиждам.

— Разхлаждане в басейна изглежда страхотна идея точно сега.

— Добре дошла си, ако искаш да се присъединиш — предлага тя. — Имам и плажно мляко със слънчев фактор 50 за млечнобели хора като теб!

— Наистина ли? — чувствам се искрено изкушена.

— Имаме и яхта! — обявява Итън.

— Яхтата е играчка — промърморва майка му.

— Тогава го уредихме! Отивам да си облека банския и ще се видим при басейна.

Чувствам се като непослушно дете и същевременно истински облекчена, че избягах от сватбеното тържество. Очевидно има някакъв лимит на романтиката, която можеш да поглъщаш без почивка. Освен това ме очаква цяла вечер, в която ще се налага да търпя неловкостта, която рикошира между Джо и Данте, така че защо да бързам да се впускам отсега в това приключение?

Захвърлям роклята на леглото, намъквам банския си и прозрачна туника и забързвам към най-високата част на градината, щастлива да бъда обута отново с джапанки.

— Впрочем, казвам се Кристи — представям се официално на семейството, след като пристигам.

— Шари — усмихва ми се в отговор майката. — Очевидно вече се познавате с Итън…

— Гледай ме как правя вълнички! — поклаща се той от ръба на басейна, готов да сътвори приливна вълна с неговия ръст.

— Гледам те! — отговарям му аз.

— А това е дъщеря ми Макензи.

По-голямата сестра на Итън вдига поглед от листа, който прилежно оцветява, за да ме погледне.

— Здравей — кимам към рисунката й, — това изглежда като истинско произведение на изкуството.

Тя ме поглежда с неприязън.

— Вероятно смяташ, че говоря смешно — започвам аз извинително.

— Запозната съм с английския акцент — казва тя важно. — Гледам „Доктор Ху“.

— О, така ли?! — тя наистина ме затапи.

Тя се връща към рисуването, а Итън вече ще избухне от нетърпение да се гмурне в басейна.

— Готова ли си?

Аз му кимам да скача.

Той цопва в плиткия край, пляскайки с жълти плувки около ръцете.

— Виждаш ли? Виждаш ли?

Гледам как спокойната вода кипва и забълбуква.

— Добре, сега е мой ред! — събувам аз джапанките си.

— Наистина ли влизаш? — пита той, сякаш сам не може да повярва на късмета си.

Когато отстъпвам крачка назад, за да мога да се засиля добре, усещам, че нещо опира в гърба ми. Това е водният пистолет, който Шари ми подава със закачлив блясък в очите. Вместо да скоча, сега полека се потапям във водата, така че да напълня скришом пистолета зад гърба си. Изчаквам, докато усещам, че е пълен, и се впускам в атака като една истинска Лара Крофт.

— Ей! — протестира Итън, докато се опитва да докопа другия пистолет.

Той се цели така добре, че трябва да избягам от него в дълбокия край на басейна.

— Аз не мога да преминавам през тази линия — съобщава той, отчаян от плиткия край на басейна.

Аз го закачам, като се отпускам по гръб и весело си подсвирквам и след това с периферно зрение забелязвам, че той тича по ръба на басейна право към мен. Малък разбойник! Сега ще ме напада откъм сушата! Обаче след това виждам, че той изобщо не носи воден пистолет. И преди въобще да мога да заподозра неговите намерения, той се хвърля радостно в ръцете ми, абсолютно безразличен към факта, че аз се намирам в дълбокия забранен край на басейна. Усещам как потъвам надолу с тежестта в ръцете си и ритам с крака, за да мога да изплувам и да извадя главата му над водата. Когато достигам повърхността, отварям жадно уста за глътка въздух и се изтласквам към края на басейна. Шари се притичва, за да го извади. Той разбира се все така безгрижно и весело се кикоти.

Спирам, за да си поема още въздух, и се удивлявам на това, което току-що ми се случи — той изобщо не се изплаши! Познава ме от минути и изведнъж инстинктивно реши, че ако скочи, ще го хвана. Едно малко момче на име Итън току-що повери живота си на моите ръце. Чувствам се на ръба на еуфорията — точно това е момента, който очаквах! През цялото време досега винаги съм се тревожила, че няма да бъда добра майка, а сега изведнъж имам чувството, че съм получила сертификат за годност!

Докато изплувам към стъпалата и излизам от басейна, си спомням какво каза Анджелина Джоли за първата й среща с бъдещото й осиновено дете Мадокс. Тя казваше, че това, че детето можело да заспи в ръцете й и да се чувства спокойно с нея, й дало кураж, че ще може да се грижи за него и да го направи щастливо.

Сега вече знам какво е имала предвид!

Иска ми се да сграбча Джо и да поработим по този въпрос за зачатието още сега! Предполагам, че ще трябва да я нарека Флорънс, ако е момиче, или може би Флориан, ако се роди момче?

— Добре ли си? — пита ме Шари.

Аз кимам енергично в отговор и споделям:

— Напоследък бях малко колеблива по въпроса дали трябва да имам деца, но сега, след като видях твоите, си мисля, че…

— О, не!

— Не, не това — тъкмо обратното! — смея се аз. Шари ме поглежда внимателно и след това казва:

— Точно толкова трудно е, колкото всички разправят. А може би дори и по-трудно. Но трябва да ти кажа, че колкото и лош ден да съм имала, гарантирам, че тези двамата винаги ще намерят с какво да ме разсмеят…

Поглеждаме към Итън, който сега си бръщолеви нещо в екстаз, докато се забавлява с яхтата си в басейна.

— Знаеш ли, той почти не говореше в началото и ние в един момент бяхме силно разтревожени, но сега… едва смогва да си поеме дъх!

За него всичко е „страхотно“ или „вкусно“! Неговата жизнерадостност е толкова заразителна, дава ми енергия и ме кара да се чувствам, сякаш за пръв път мога да пробия невидимата преграда, която винаги ме е отделяла от желанието да бъда майка.

— Страхотен удар — прави ми комплимент Итън, когато ритвам топката, която той е запратил към мен.

Това, което въобще не съм очаквала, е как нещо такова направо преизпълва сърцето ти. След като играем на футбол и на динозаври, разбирам, че тези смешни занимания могат да те заредят така, както дългите шопинги могат да те изтощят и отегчат. Кой беше казал, че ако се опитваш да придадеш смисъл на безсмисленото, това те омаломощава още повече? Чувствам се по същия начин, като се сетя за многобройните снимки в нашето списание. Исках да ги сложа в категорията на вредните удоволствия, но истината е, че никога не са ми доставяли друго усещане, освен за долнопробност и за това, че нещо липсва в собствения ми живот.

Сега, вместо да гледам снимка, разкриваща последния нюанс на косата на Линдзи Лоан, гледам как Макензи създава собствено произведение на изкуството. Тя ме поглежда и след това пак връща поглед върху рисунката си и когато разбирам, че всъщност ми прави портрет, се чувствам смешно поласкана.

— Как искаш да нарисувам косата ти — шоколадовокафява или златистокафява? — пита тя, като случайно налучква моята голяма настояща дилема за боядисването.

— Ти реши — отвръщам й аз.

Тя се спира на златистокафява, за да отива на звездите с метален отблясък, които лепи върху моряшко синия фон на небето над главата ми.

— Рисувам те през нощта — обяснява тя, докато гравира множество къси и дебели линии по повърхността на луната.

— А те за какво са? — питам я аз.

Тя ме поглежда, все едно съм малоумна, след което произнася:

— Това е луна тип Ван Гог.

— О — преглъщам критиката й аз и се усмихвам очарована. — Уау! Наистина е… Впечатляващо! — след което сядам отново на стола и се чудя как бих се чувствала, ако това е собствената ми дъщеря, която ме смайва с един толкова небрежен израз.

Съвсем забравих за сватбата, когато чувам радостни възгласи под нас — най-после хвърлиха букета.

— Къде отиваш? — пита ме Итън, когато се изправям на крака.

— Трябва да отида и да вечерям с оная сбирщина възрастни долу, ако разбира се нямаш нищо против?

— Нямам — съгласява се той.

— Ще ти запазя парче сватбена торта.

— Ето! — Макензи ми връчва портрета.

— Прекрасен е! — изревавам възторжено. — Трябва само да го подпишеш!

Тя естествено не слага проста завъртулка с инициалите си, а вместо това пише: „Довиждане, госпожице Кристи, беше удоволствие да се запознаем с вас!“

— И аз имам нещо за теб… — размърдва се Итън.

— Какво е то? — питам аз, виждайки, че ръцете му са празни.

— Прегръдка — казва той, като обгръща коленете ми с такъв ентусиазъм, че аз почти успявам да падна.

— Благодаря ти — казвам, безкрайно трогната.

— Мислиш ли, че ще се престрашиш? — повдига вежда към мен Шари.

Аз кимам.

— Единственото ми опасение сега е колко чудовищно разочарована бих била, ако нямам деца, които да са страхотни, колкото твоите. Страхотно си се справила!

Тя ми благодари с усмивка, в която прозира съвсем мъничко гордост.

— Благодаря!

Усещам как очите ми се насълзяват, когато си тръгвам. Най-после се случи — биологичният ми часовник затиктака — сега вече мога да го чуя — ясно и отчетливо!