Белинда Джоунс
Любовна академия (5)

Глава 5

„Когато се озовах във Венеция, мечтата ми стана моят адрес.“

Марсел Пруст

Тапети в гранатово розово от разточително щампован сатен, подови мозайки, излъскани до такъв блясък, че да се подхлъзнеш — това го очаквах, но полилеят, който веднага бие на очи в стая № 16, е сладникаво абсурден дори и според венецианските критерии — умопомрачителна ледена скулптура, чиито крайчета са в крещящи цветове в бонбонено червени и електриковосини оттенъци. Взирам се по-отблизо: през живота си не съм виждала нищо толкова смущаващо безвкусно — халки, вдянати в стъклени тръбички висят от издължените му рамена като сгърчени пипала на калмар, а от тях изскачат крещящо лъскави цветя, каквито за последен път съм виждала върху шапка на клоун. Всичко това заедно с един канделабър изглежда така, сякаш виси във въздуха благодарение на тавана, създаващ зрителна илюзия за истинско небе, който пък на свой ред е обрамчен с още по-натруфени рисувани ивици, предизвикващи илюзорна представа за корнизи от позлатено дърво с гравирани плаки с флорални мотиви и обемни резбовани розети. Очаквах известно свръх стимулиране в Двореца на дожите, но не и в нашата стая.

Отивам до ръба на скърцащо старинно легло и се отпускам на подобната на гоблен покривка, докато отпивам първата си глътка горещ италиански шоколад. На вкус е сладко-горчив с така гъст, но при все това тъй прахообразен привкус, че се налага да редувам всяка глътка със сръбване от моята вода, станала вече блудкава след пътуването. Изтеглям се назад и опирам удобно гърба си върху таблата на леглото. Удивена съм от способността на тази стая да вдъхва представа за тайни любовни срещи на знатни особи. Лесно мога да си представя Казанова, шляещ се по улицата долу, и на два пъти се навеждах от прозореца да проверя дали не го карам да ме чака. Питам се какво ли щеше да прави Джо в този град. Защо ли изобщо се питам — той щеше да го възненавиди. Веднъж нощувахме в луксозна къща за гости в италиански стил най-горе на Ричмънд Хил за сватбата на моя приятелка. Той направи на пух и прах всички разточителни украшения, от които аз изпадах в екстаз, защото били прекалено пъстри и претрупани; получи пристъп на клаустрофобия от прекалено многото тъкани по леглото с балдахин; ароматът на свещите по поръчка му се стори твърде сладникав; ваната с крачета във форма на животински лапи до прозореца с гравирани стъкла, разкриващ гледка надолу към Темза, била едно непрактично неудобство.

— Как така няма душ? Че аз как ще се натикам в това?

Предполагам, че барокът е пълната противоположност на стила на истинския пич. Те май си умират за изчистени линии и минималистична едноцветност, а? Малцина истински мъже се наслаждават на златни акценти. Въпреки това все се питам какъв ли би бил животът с мъж, който ги предпочита. Първо, щеше да носи само гладки тъкани като кадифе и кашмир. В прическата му непременно щеше да има непокорен кичур, устните му ще са с вкус на скъпо червено вино, с радост дълго ще се излежава (особено в легло като това), несъмнено ще гали тялото ти с пауново перо, докато те гледа с възторг от всичко преживяно. И от всичко, което предстои.

На вратата се чука. Сърцето ми подскача. Така ли започва? Първо те прелъстява стаята, а после се появява мъж с маска и дантелени ръкавели! О, това е Сабрина с формулярите за регистрация. Едва успявам да прикрия разочарованието си. Въпреки че по петите я следва млад мъж с поднос със закуски вместо официална вечеря.

— По вкуса ли ви е всичко? — пита тя закачливо.

— Да, да, чудесно е! — бързам да отговоря, за да се върна към фантазиите си, допълнени с вкусно похапване.

— Някакви въпроси?

— Само един — отвръщам все пак, сещайки се какво каза Киър, преди да излезе. — „Любовна академия“ винаги ли се е помещавала тук?

— Всъщност не. Тук сме само от три месеца.

— О, значи тази сграда…

— Беше, т.е. все още е хотел — отговаря ми тя. — „Палацо Абадеса“.

— „Палацо Абадеса“ — повтарям аз.

— Собственичката на хотела Мария Луиза е много специална дама, ще се запознаете с нея на приема — усмихва се многозначително Сабрина, преди да излезе.

Връщам се в гнездото си от изправени възглавници и се опитвам да се сетя дали името действително ми е познато, дали Киър не го е споменавал някога, или просто буди приятни асоциации. Сигурно скоро ще разбера, той трябва да се върне до двадесет минути. На теория. Разбира се, напълно е възможно изобщо да не се появи. Изхвръкна толкова бързо. Чудя се къде ли е сега; дали се опитва да избяга от призраците на миналото из тесните улички, или стои вцепенен под балкона на Чинция.

Държа формуляра за регистрация пред себе си и се опитвам да се концентрирам върху формалностите.

Първата страница е разпечатка на всички сведения, които вече съм предоставила, включително и на две лъжи — първата, че си нямам приятел, и втората, че се издържам с писане на приказки за деца. Не е кой знае какво преувеличение, като се види колко позорно незрели са много от статиите ми в списанието (Виж „Гаджето да подхожда на куфара“ в августовския ни отпускарски брой). Ниският ми интелектуален статус бие още повече на очи в град с такова престижно литературно наследство. Ето какво казва Байрон:

„Видях от нейната вълна да се издигат сгради, сякаш някой махна с вълшебна пръчка.“

Докато аз енергично си записвам, че сигналните цветове на пилоните, боядисани в бяло и червено, от двете страни на каналите приличат на реквизит от една популярна телевизионна игра.

Избирам си от закуските и разглеждам втората страница от формуляра, очаквайки тя да е нещо като анкета — била съм на семинари за самоусъвършенстване, които обикновено изискват да съставиш резюме на конкретните си очаквания от курса, та уж организаторите да могат да се съобразят със специфичните нужди на участниците. В този случай тя е всичко на всичко договор за конфиденциалност, изискващ да се закълна в най-добрата си рецепта за спагети, че няма да споделям с никого извън „Любовна академия“ преживяванията си от следващите девет дни. Подписах се с една завъртулка, с която квотата ми за лъжи нарасна на три.

Добре, че не сме в Сицилия. Или пък в Рим. Не съм религиозна, но ми се струва нередно да послъгвам на крачка от Ватикана.

Отново се надвесвам през прозореца с жалузи — крайно горестна поза, макар гледката да разкрива само стена с графити и шумна група туристки. По-възрастна жена с шапка камбана и сива пелерина се опита да подмине гълчавата на групичката с якета с качулки. Поглежда нагоре към мен, но не мога ясно да доловя изражението на лицето й. Питам се какво ли си мислят местните за „Любовна академия“? Дали за нея съм поредната лековерна туристка, хванала се на въдицата, че италианците го правят по-добре? А може да няма нищо против, защото така се създават нови работни места? Ще ми се да видя обявата за набиране на персонал за това заведение: „Търсят се любовници, способни да убедят и най-безнадеждните циници, че романтична любов съществува.“

Поглеждам часовника си и отивам до вратата, като че ли Киър може просто да стои отвън и да чака да му отворя. Няма го. Въздъхвам, облягам се на рамката на вратата и шаря с очи из горния салон, не по-малко разкошен от онзи долу — столове, тапицирани с коприна, и дебели албуми със снимки, изложени на дълги, лакирани в златисто, маси. След секунди любознателната ми натура ме подтиква да обиколя на пръсти неравния под, като спирам пред всяка врата с надеждата да подслушам някоя разобличителна забележка, но дори и да чуя нещо, каква полза, след като и най-скандалните разкрития ще са на италиански. Отбелязвам си наум непрекъснато да нося диктофона със себе си, та ако доловя нещо, което да ми заприлича на секретно, да накарам после Киър да ми го преведе.

Ето едно интересно кътче. Взирам се в тъмницата и се стряскам от автоматично светващата лампа. Озовала съм се в преддверие. Изглежда, като че ли тук има още три стаи, едната с надпис: „PRIVATO“.

Възможно ли е в нея да са скрити тайните на „Любовна академия“? Ако разбия ключалката, ще изскочи ли плакат: „Да, всичко това е една голяма измама! Ние сме най-изисканата агенция за компаньони в света!“

Взирам се в дървената врата, сякаш очаквам с рентгенов поглед да проникна от другата страна. Твърде тихо е, за да има някой вътре. Пристъпвам още една крачка. Със сигурност е нелепо да подслушвам на такъв ранен етап от играта — ако сега ме хванат, изобщо няма да има за какво да пиша. Така че защо ръката ми посяга към бравата?

— Какво правиш?

Извъртам се, а с дясната ръка се хващам за гърдите, откъдето сърцето ми за малко да изскочи.

— Ти си се върнал! — изненадата в гласа ми е твърде очевидна, докато се взирам в мокрия от дъжда силует на брат си.

— Не трябва ли да се приготвяме за приема? — изглежда не е в настроение да ми партнира в ролята ми на „мис Марпъл“.

— Да, да — кимам аз паникьосана, докато се връщаме към сатененото си убежище.

Гледам го да вади дрехи за преобличане от куфара си и множество думи напират към устните ми, но като че ли не съм в състояние да намеря най-подходящите, с които да му кажа: „Съжалявам, че те доведох тук. Как да ти помогна? Впрочем къде беше преди малко?“ И изричам само:

— Ето формуляра от рецепцията, който трябва да подпишеш. И си вземи нещо от подноса!

Отново само кимване.

Чувствам се толкова неловко, толкова безпомощна.

— Виж, ако искаш да си тръгнеш…

— Е? — гледа ме предизвикателно.

— Аз, разбира се, не бих искала…

— А и ще ти създам доста неприятности в службата… — повдига вежди той.

— Няма значение — правя се аз на безгрижна за 2 500 лири за билета и таксата му, които ще трябва да възстановя на списанието. Да не говорим за провалената гледна точка на брата и сестрата.

— Ще остана, докато Тонио се върне — отстъпва той. — За после не обещавам нищо.

— Добре — свивам леко рамене, като се старая да не правя резки движения, за да не го прогоня обратно навън, в нощта. Колкото, толкова. Кой знае това заведение може да се окаже истинско свърталище и двамата ще бъдем надрусани и робски покорни още преди да е станало време за лягане.

* * *

Ходим на смени до огромната баня, като никой от нас не си дава труда, който си представям, че полагат обитателите на съседните стаи, за които гарантирам, че са се превърнали в лаборатории за помади и парфюми. Направо ги виждам как си оправят вратовръзките с все по-треперещи ръце, как си нагласят деколтетата, едва удържайки се на ръба на ваната, за да могат да се огледат от глава до пети. Ако се заслушам внимателно, със сигурност ще чуя бръмчене на машинка за почистване на косъмчета в носа.

Оглеждам разрошената си от пътуването коса и се скастрям, задето не положих повече усилия за нея, а пропилях толкова време в тревоги за капризните настроения на Киър, вместо да грабна уреда за изправяне на косата.

„Любовният живот на брат ти не е твоя работа!“ — опитвам се да си втълпя една от последните мантри на Джо, но се сепвам: „Джо ли? Няма никакъв Джо.“ За нуждите и целите на статията аз нямам гадже. Връщам се обратно в играта и в момент от живота си, в който очаквам да ми се случи нещо изненадващо и обнадеждаващо, защото иначе просто ще пукна.

Ау, колко ли са нервни в момента гостенките с действително съкрушени от любов сърца? Дали новата им любов наистина ги очаква долу, в залата за прием? Наистина ли ги делят минути от следващата купидонова стрела в сърцето? Тъй като имам не малко самотни години зад гърба си, не мога да не им завиждам за тазвечерното тръпнещо очакване; защото колкото и да си самотен без партньор, винаги има надежда всичките ти романтични мечти да се сбъднат, а когато вече имаш сериозна връзка, трябва да се простиш с много от идеалите си.

Трябва ли наистина? Дали и аз щях да се чувствам така, ако бях срещнала подходящ мъж? Макар че изобщо не съм сигурна дали е възможно мечтаният от мен човек да съществува в 21 — ви век. Идеалът ми е по-близо до вечерята с танци, а не до еротичните танци, до писмата, писани на ръка от саваните на Африка, а не до съкратените съобщения от близката кръчма; до фантазии подобни на черно-бели филми, които едва ли ще се превърнат във високотехнологична цветна действителност. Разбира се, от „Любовна академия“ твърдят, че мога да получа всичко, което искам. И дори повече. И то скоро.

Връщам четката си за зъби в чашата и прехапвам вече ментовите си на вкус устни. Не мога да повярвам, че изобщо ще се вържа на номера им, но ако той все пак е вече в тази сграда — човекът, с когото няма да ме глождят никакви съмнения? Човекът, когото еднакво лесно си представям да танцува под звуците на Синатра и да вдига бъдещото ни потомство (малките Макс и Мили) високо над главата си.

И ако той е долу и също тъй страстно копнее да ме види, наистина ли ще се появя в този вид? Огледалото отразява едно съсипано лице, но вече е 19:54 и няма никакво време за магически преображения. Мога само да си сложа най-ослепителния блясък за устни, да облека най-прилепналата си рокля и да обуя най-високите си обувки. Потръпвам, когато бронзираните им каишки се впиват в пръстите на краката ми. Сега става дума единствено за показна храброст и аз започвам от Киър.

— Готов ли си да се срещнеш с бъдещата госпожа Бейли? — обръщам се към него с насилена веселост.

— А ти готова ли си да изневериш на Джо с жиголо? — тросва ми се той.

Чувствам се разбита. И виновна при това. Как можа да ми хрумне тази идея?

Въздъхвам и се отправям към вратата, без повече да ме е грижа дали Киър ще ме последва, или не. Писна ми да бъда опитното зайче на „Хот“. Когато се върна, ще поискам да ме преместят в отдела по обзавеждането в другия край на коридора. Ех, да можех сега да разглеждам стъклото на остров Мурано, вместо безразсъдно да си играя с човешки сърца…