Белинда Джоунс
Любовна академия (21)

Глава 21

„Amato no sari, se a te solo peneserai (Никога няма да бъдеш обичан, ако гледаш на себе си като самотник).“

Италианска поговорка

„Идеално!“ — по пътя ми обратно към Абадеса заваля. Не можех да се върна в ресторанта на „Dei Dogi“ след онази сцена. Така че реших да се прибера, но сега се мушнах в едно нощно заведение, докато чакам пороят да отмине. Оставам цял час, просто зяпам хората наоколо и размишлявам над това как само в един миг отмереното тиктакане на ритъма на живота ти може да се промени в цъкането на бомба с часовников механизъм.

Когато най-после се връщам в Абадеса, всичко наоколо е притихнало, с изключение на някакъв странен шум, който идва от вътрешната част на градината.

— Тифани? — възкликвам аз, след като идентифицирам източника на шума. — Какво правиш там?

Тя ме поглежда и изтърсва между хълцания и ридания:

— Прекараха ме!

— Какво искаш да кажеш? — питам я, страхувайки се, че има предвид — нападнаха ме, обраха ме или нещо по-лошо, и тогава тя споменава името на Алесандро. — Какво ти направи?

— Просто е прекрасен! — продължава да хлипа тя. — Изпрати ме чак дотук, защото имаше чадър, и дори не се опита да…

— Което те разочарова?

— Неее — все така хленчи тя. — Той си има момиче! И я обича! Никога не би я мамил, никога — все повече се задавя тя. — Ето защо плача.

— Толкова много ли го хареса?

— Неее — вие тя, губейки търпение. — През целия си живот не съм си представяла, че въобще съществуват такива мъже. А те съществуват. Има ги, наистина!

— Това не е ли хубаво! — осмелявам се да внеса позитивна нотка.

— Не и когато си прекарала петнадесет години от живота си в опити да убедиш себе си, че всички те са мръсници — задавя се от рев тя в тъмното.

— Виж, най-добре да влезем вътре — опитвам се да я склоня.

— Искам да си стоя под дъжда — опъва се тя. — Обичам дъжда, тук ми е мястото.

— А какво ще кажеш да те натикам под душа, можем да си говорим и там?

Най-накрая тя се съгласява и отиваме в стаята й, където сядаме, целите омотани в хавлии, върху златистата покривка на леглото й.

— Знаеш ли каква дума използва, когато говори за приятелката си? Удивителна! Удивителна, в смисъл чудесна и удивителна, за това, че непрекъснато го кара да се учудва от нея, толкова е очарован и запленен от нейната уникалност… Можеш ли да си представиш как би те накарал да се чувстваш един мъж, ако се държи така с теб? — гледа ме умолително. — Само да го беше чула как описваше първата им среща, през нощта на някакво езеро, където броели падащи звезди — тя затваря очи, за да си представи отново удивителната гледка. — Той ми каза още, че когато видиш падаща звезда, може да ти се сбъдне желание. През тази нощ видял много такива, но не могъл да си пожелае нищо, защото това, което най-много искал, вече било действителност.

Сега разбирам как подобни истории могат да докарат една жена до сълзи.

— Казах му, че има предимството да живее на изключително красиво място, но той ми отвърна, че човекът до теб превръща мястото в изключително. Езерото и звездите със сигурност помагат, но те имат много по-голямо значение, ако си с някого, на когото държиш… И е прав — разперва тя отчаяно ръце. — Боже, аз живея почти на плажната ивица на Маями, стотици пъти съм се разхождала по пясъка на лунна светлина, но никога не съм изпитвала това, което той описва — чувството на такова пълно въодушевление! Дори го попитах — обръща се на една страна, — защо, въпреки че съм непрекъснато заобиколена от мъже, продължавам да съм сама?

— Какво ти каза той?

— Той каза, че около теб може да гъмжи от мъже, но не е задължително сред тях да откриеш подходящия за теб, защото случването на любовта е въпрос на вероятност. Каза още, че ако продължавам да си казвам, че не мога да намеря любовта, подходящият човек може да стои под носа ми, но тъй като главата ми е пълна с мрачни мисли, аз няма да съм в състояние да го забележа.

— Според теорията на Ралийн трябва да сме неотстъпчиви оптимисти.

— Въпреки че дори и Алесандро признава, че сърцето и логиката не следват един и същ път — казва тя замислено. — Смяташ ли, че може би има и други като него? Или той е единствен?

— Мисля, че трябва да има подходящи приятели — усмихвам се аз. — Знам какво имаш предвид. Аз самата съм преживявала подобни изпитания.

— И аз срещах точно това, което ми бяха казали, че ще срещна — казва тя, взирайки се в тавана. — Според майка ми на мъжете не може да се вярва. Според баща ми те гонят само едно нещо. Когато са те възпитали така, това те кара да не приемаш хората с отворено сърце — поглежда към мен малко срамежливо, но вече не може да спре развързания си език: — Един ден прочетох, че мъжете били безсилни към красотата, и реших, че това е начинът да ги надвия. Не мога да ти опиша колко пари пръснах в салони за красота и СПА центрове, в които да изсветлят косата ми, да стопят целулита и да мажа лицето си с всевъзможни чудодейни еликсири. Мислех си, че ако стана въплъщение на красотата, никой повече няма да може да ме нарани.

— Но не стана така?

Тя поклаща глава.

— Винаги те определяха правилата. Продължаваха да идват и да си отиват, след като са получили, каквото желаят, и да ми оставят някоя дреболия на нощното шкафче. Започнах да се чувствам като стока.

И така, тя решила, че щом всичките й връзки завършват със сълзи, може да извлича от тях поне материална изгода — кола, последен модел мобилен телефон, бижу от марката с име като нейното…

— Трябваше да знам първо, че те могат да си позволят подобни неща, за да бъда компенсирана за риска от сърдечни мъки. Направо не можех да повярвам, че хората си причиняват такива ужасни неща безплатно! — възкликва тя. — Все пак трябва да бъдеш обезщетявана по някакъв начин, не е ли така? Нещо, с което да можеш да се утешиш, когато те зарежат хълцаща, като например — една почивка на Санта Лучия или пък да си кажеш: „Е, поне ми плати ипотеката за цяла година“.

— Звучи добре на теория — признавам аз.

— Защо тогава се чувствам така в момента? — изпада в отчаяние тя.

— Защото вече знаеш, че има и алтернатива — примъквам се до нея. — Знаеш, че това, в което си се опитвала да се убедиш, че не съществува, любов заради самата любов, всъщност съществува.

За пръв път, откакто я познавам, Тифани е видимо уязвима и определено доста по-човечна, отколкото златнорусите й къдри й позволяват да изглежда.

— Със сигурност знаеш, че дълбоко в себе си винаги си се надявала това да бъде така, иначе нямаше да си тук — решавам аз.

— Само като си помисля колко време похабих на вятъра — изпълва се отново с яд. — Толкова съм бясна на родителите си за всички лъжи, които са ми наговорили!

— Това вече е минало — опитвам се да я успокоя. — Вместо да се опитваш да откриеш мръсника във всеки мъж — търси Алесандро във всеки от тях. Търси само най-доброто в мъжете!

Тя се обляга обратно на възглавницата си, очевидно емоционално изтощена, да не говорим и за изтощението от алкохола.

— Може би сега трябва да опиташ да поспиш малко — казвам й. — Когато се събудиш утре сутрин, можеш да поставиш ново начало в живота си.

Тя кима, а очите й вече се затварят.

— Лека нощ — й пожелавам и излизам на пръсти от стаята.

„Интересно — мисля си, докато ровя за ключа — дали Лоренцо ще открие една съвсем нова Тифани на винената им обиколка утре? Сега, след като доларчетата са паднали от очите й, тя може би ще бъде в състояние да види колко е мил? Или пък това просветление ще трае само докато е под въздействието на вълшебните коктейли на Алесандро? Времето ще покаже…“

Когато влизам в стаята си, поглеждам телефона и виждам съобщение от Джо. Усмихвам се признателно — той може да не е звездоброец като Алесандро, но имам него и той държи на мен. Когато набирам номера, ме обзема топло усещане за уют и тогава забелязвам часовника, който ми казва, че в Англия вече е един през нощта!

— Не съм те събудила, нали? — потреперва гласът ми.

— Нямах този късмет — отговаря ми той, като прочиства гърлото си. — Тъкмо правя поправки в графика за утре в последната минута.

— А, да, утре е големият ден — припомням му добре известен за него факт. — Ти как се чувстваш?

— Паника преди старта, примесена с нетърпение най-после всичко да започне — казва ми. — Големият шеф се обади днес да ни уведоми, че той все пак е решил да присъства, просто така да позасили напрежението.

— Много мило от негова страна.

— Мисля да се изправя срещу предизвикателството, вместо да ревна като малко момиченце.

— Браво на теб! — поздравявам го аз.

— С теб какво става? — пита той. — Звучиш ми малко вяло.

— Изцедена съм — въздъхвам аз. — Едно от момичетата тук се разкисна, Киър и аз се изпокарахме здраво по време на вечерята — тук правя пауза и решавам, че не искам повече да говоря и да преживявам отново тази случка. — Но нека да говорим за друго!

— Понякога си мисля — въздъхва Джо, — че е добре вие двамата да си давате почивка един от друг.

— Странно, че го казваш, защото…

— Защото?

— Киър просто се обърна и си тръгна и се съмнявам дали изобщо ще се върне…

— Е, ако нещата му са все още в стаята? — както винаги Джо е практичен.

— Да, но предполагам, че ще се е изнесъл докато аз се върна.

— Докато ти се върнеш откъде?

— От Болоня.

— Болоня? Защо ти е да ходиш в Болоня?

— Това е част от програмата на „Любовна академия“, всички трябва да заминем на двудневно пътуване с нашите Аморе.

Следва мълчание.

— Джо? Още ли си на телефона?

— Да — гласът му звучи някак напрегнат.

Ахвам — дали това е онази ревност, която толкова държах да предизвикам? Бях започнала да смятам Джо за имунизиран срещу подобни чувства, така че не помислих много, преди да изтърся новината за пътуването.

— Е, значи ще бъде забавно — казва той малко сухо. — В кой хотел ще бъдеш?

— В „Corona D’Oro“. Ще ти пратя съобщение с номера веднага щом пристигна. Нямаш нищо против, нали? Ще спим в отделни стаи.

Той се смее.

— Какво? — питам го.

— Мисля си, че това е един от малкото случаи, в които отделните стаи ще ти излязат по-евтино, отколкото ако ви настанят заедно. Чудя се каква ли е тарифата на агенцията за пълна програма през цялата нощ?

— О, Джо! Не мисля, че хората тук се занимават с това. По-скоро изглежда, че всичко се върти около романтиката и преживяванията, свързани с нея.

— Е, може пък да си късметлийка и да получиш безплатна услуга.

Чувствам се обезпокоена. Като размислих по въпроса, ревността не носи нищо друго, освен ядове.

— Знаеш ли, трябва вече да се връщам към работата си.

— О, изчакай още мъничко! — умолявам го аз.

— Наистина трябва да довърша това. И вече ми остават по-малко от четири часа сън.

Изпитвам пристъп на паника. Винаги се чувствам така, когато той ми затваря. Не че в случая няма основания; но просто чувствам, че имам нужда от него. След това си спомням какво казваше Ралийн за нуждата — че убива романтиката. Затова бързо превключвам на жизнерадостна нотка и изчуруликвам:

— Да, да, добре! Успех утре, после се обади да разкажеш как е минало всичко!

Дали е лошо и това, че го карам да ми се обажда?

— Благодаря ти — казва Джо, като усещам, че вече със сигурност е насочил вниманието към документите си. — Лека нощ, бейби!

— Лека нощ!

Връзката прекъсва.

Ето това е най-голямото разочарование при връзките — всъщност те не лекуват самотата.