Белинда Джоунс
Любовна академия (26)

Глава 26

„Пътува най-добре този, който знае кога да се завърне.“

Томас Мор

След удоволствието идва болката.

Събуждам се замаяна с пресъхнала уста, слънчевата светлина грее през прозореца и дразни очите ми като лампа в стая за разпити.

„Какво си направила снощи?“ — е първото, което крещи съвестта ми.

Стискам силно очи в опит да спра всичко — светлината, спомените, главоболието, което пулсира смазващо в слепоочията ми… Иска ми се да заспя отново и да не поемам отговорност за нищо, което съм казала или направила предишната вечер, но не мога, защото телефонът ми звъни. Дори не поглеждам да видя кой е, до третото позвъняване си мисля: „Само да не е Джо, само да не е Джо!“ Поглеждам пропуснатите обаждания. Благодаря ти, господи — Мици е! Ето я, звъни пак. Трябва да вдигна.

— Най-сетне! — изпищява тя. — Разкажи ми всичко! Всичко! Боже — слуховете вече са стигнали до Лондон? Някой ме е следил във „Villa d’Este“? И после се сещам, че тя не говори за мен и Данте…

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам Мили, но единственият известен сред среброкосите гости на галата беше Лен Гудман.

— Не говоря за галавечерята! — изревава тя. — Говоря за теб и прекрасния Джордж Клуни в прелестната му вила на езерото! Невероятно! Как е отблизо?

Тя пък откъде знае за това?!

— Наистина и аз не знам — грача аз. — Видях го само за малко на пристанището…

— Не ме дразни! Имаме снимка, на която се вижда как влизаш вътре!

И тогава се сещам за папараците.

— Рут е във възторг! — продължава да плещи Мици. — Разбира се всички вестници се чудят: „Коя е мистериозната брюнетка?“, а ние знаем коя е! — издава ужасни гърлени звуци. — Рут дори свали статията на Фетън „Една вечер с Парис Хилтън“, за да пусне това. Имаш място на корицата!

— Какво? И колко голям е материалът? — преглъщам с ужас.

— Поне шест страници, така че Рут иска всяка една подробност.

Ще ми се да се изсмея. Най-после искат подробности вместо само папарашки снимки. Този материал ще бъде по-висококачествен.

Изправям се в леглото.

— Виж, Мици, всички трябва да се поуспокоите. Нямам нищо за разказване.

— Шегуваш се, нали? Аня каза, че си била зашеметяваща в роклята, която ти изпрати!

— Благодаря — казвам неуверено аз.

— Няма защо! Имаш срок до утре полунощ, за да спазиш срока за следващия брой.

— Следващият брой? — питам объркана. — Но той ще бъде публикуван, докато аз още съм тук? Ами „Любовна академия“? Тази статия може да провали всичко!

— Рут каза да я зарежеш заради това. Една ексклузивна статия за Джордж Клуни — това е много по-добре!

— Значи ще предпочетете няколко думи за Клуни вместо всичко, което съм научила за Академията?

— Да.

— И няма да се наложи да пиша за никой от тях?

— Предполагам.

Боже, това се казва дилема — да продам Клуни, за да спася Академията. Не че имам да кажа нещо лошо, за който и да е от тях, но в „Хот“ имат навика да изопачават историите и да карат хората да изглеждат много по-гадни, отколкото изобщо са възнамерявали да бъдат. Един пълен идиот, когото интервюирах, се справи толкова добре със себе оплюването, че беше достатъчно да го цитирам дума по дума и ставаше ясно колко арогантен и откачен тип е. Но при последната редакция Рут добави и коментари, които звучаха, сякаш аз хвърлям калта по него. Нещо, което беше напълно ненужно. И най-вече нечестно — защото не нейното лице и име излизаха като автор на тази статия. Аз бях тази, която изглеждаше злостна. Освен това най-лошото, ако им дам Джордж Клуни, е, че и Данте потъва с него. Край на първокласните известни клиенти — той доведе шпионина на прага им. Разбира се не нарочно, но кой ще му има доверие след това?

— Хващаш влака за Венеция днес, нали така? — пита Мици.

— Да — отговарям аз разсеяно.

— Чудесно, нали? Ще можеш да надраскаш материала днес, докато пътуваш, и ще ни го изпратиш, когато се върнеш. Така ще имаме един ден преднина.

— Не знам, Мици — въздишам аз. — Едва ли ще мога да извадя лаптопа си пред Данте.

— Кой е Данте?

— О, ами един човек, когото доведох за прикритие… — излъгвам аз, като изпитвам леко гадене.

— Кажи му, че внезапно ти е хрумнала идея за нова детска книга и трябва да я нахвърляш, преди да ти е излязла от главата.

— Повярвай ми, нищо от това, което преживях снощи, не е подходящо за деца.

— Боже! Още скандални неща! Разкажи ми!

— Нищо! — излайвам аз. — Нищо не се е случило. Пошегувах се.

— Не мога да повярвам, че си видяла Джордж Клуни — казва Мици с благоговение. — Това е направо страхотно!

Повдигам вежди.

— Има ли и нещо друго в тази история? — питам я.

— Не — цъка с език тя и гласът й изведнъж прозвучава съвсем искрено: — За мен той е единственият, Кристи — признава си. — Той е мъжът от мечтите ми.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Е, след като пуснеш материал, който засяга личното му пространство, със сигурност ще му станеш още по-скъпа — не се сдържам да изсумтя тук. — Сигурно ще ти се обади да те покани на среща веднага щом списанието излезе в продажба.

Мълчание. След което тя с отчаян глас пита:

— Аз никога няма да се омъжа за филмова звезда, нали?

— Сериозно ли говориш?

Чувам въздишка.

— Изглеждаше като перфектната професия — да ходиш със звездите на снимки, да бъдеш около тях и да имаш някаква цел, а не само да ги дебнеш от разстояние. Мислех, че работата ми ще ме въведе в техните среди, но ето, че сега аз съм врагът.

Никога не бях чувала Мици да говори така. Тя винаги звучи толкова безмилостно жизнерадостна.

— Грегъри Пек се е оженил за репортерка от жълто списание — опитвам се да я разведря. — Интервюирала го е за „Пари Мач“, след което са живели заедно в продължение на четиридесет и осем години.

— Но това е било доста отдавна! Да имаш случайно по-пресни примери? Като изключим спорадичните задевки и флиртове, имам предвид истинска връзка…

— А може би трябва да се замислиш за актьорска кариера — е най-добрият съвет, който ми хрумва. — Кастингите са като огромни агенции за запознанства, може би това е начинът.

Тя изпуска още една въздишка, след което все едно натиска някакъв бутон. Край на самоанализите, да се залавяме за калната си работа.

— Хайде, разказвай, достатъчно ме накара да чакам!

Правя пауза за момент и после питам:

— Ало? Мици? Още ли си там?

— На телефона съм, цялата съм в слух.

— Чуваш ли ме? Аз не те чувам — послъгвам. — Обхватът тук е отвратителен. Ще се опитам да ти звънна по-късно — и затварям телефона. След това го изключвам.

Две секунди по-късно звъни телефонът в хотелската стая. Тя естествено знае номера. Извивам очи и го оставям да дрънчи. След това се чука на вратата — да не би да е пратила куриер със съобщение? Няма ли най-после да ме остави на мира? Ставам от леглото и леко залитам, замаяна от рязкото изправяне.

— Кой е? — изръмжавам към вратата.

— Кристи?

О, боже, това е Данте!

— Мм, чакай! — Тичам да си грабна халата и отварям вратата на милиметър, за да не му дам възможност да оцени разрешената ми коса в стил „лудата дама“.

— Търсят те по телефона в моята стая.

Какво? Не може да бъде, тя не би го направила!

— Някоя си Мици, за някаква котка. Било спешно — обяснява той.

Да, мисля си, тази котка конкретно е в голяма опасност, на път е да умре от любопитство.

— Ще трябва да ме извиниш, че изглеждам така, все още не съм станала — търся оправдание за смачкания си външен вид.

— И ти мен, аз също — казва Данте, като опитва да приглади смачканата си от възглавницата коса. — Тъкмо щях да си вземам душ.

Ето затова има хавлия около кръста си. Опитвам се да не гледам голото му тяло, но то е толкова гладко и мургаво, че погледът ми просто се плъзга по него. Въобще не помага и фактът, че когато сядам на леглото и вземам слушалката, чаршафите му са още топли.

— Ало, Кристи?

— На телефона съм — промърморвам, като си представям как лежим тука, долепили тела, и как прекарвам ръка по бицепса му.

— Чуваш ли ме? Какво се случва с телефонните връзки в Италия?

— Не мога да говоря сега Мици. Ще трябва да се чуем по-късно.

— Ще се видиш ли с него днес? Заради това ли бързаш?

— Кого да видя?

— Джордж естествено.

— Не! — изревавам аз. — Защо да трябва да се виждам с него? Виж, наистина не мога да говоря сега.

— Както кажеш, предполагам, че просто ще трябва да изчакам да прочета статията като всички останали!

След което тя затваря телефона. Облягам се на възглавниците и се улавям, че вдишвам възхитителния аромат от кожата на Данте. Затварям очи и част от мен иска да придърпа завивките и да се отдаде на усещането, но другата част, с махмурлука, иска да избяга веднага. И тя е тази, която има последната дума.

Оставям бележка: „Ще се видим на закуска!“

Връщам се в стаята си, като оставам под душа достатъчно дълго, като напразно се надявам, че водата да отмие всичките ми тревоги.

На път за ресторанта колебливо включвам телефона си, за да видя има ли други съобщения, най-вече от Сабрина или Киър, но такива няма. Значи брат ми все още е самоотлъчен и ядосан без съмнение. Замислям се да се обадя на Джо, тъй като през по-голямата част от деня ще бъда с Данте, докато се върнем във Венеция, но не мога да накарам себе си да набера номера. Вината е още по-силна на дневна светлина.

Беше само една целувка и толкова — опитвам се да се оправдая пред себе си.

И въпреки това мисля, че се чувствам по-зле, отколкото ако бяхме преспали заедно. Ако бяхме го направили, щях така да се отвратя от себе си, че да намразя Данте заради това, че е изкарал прелюбодейката в мен, тогава щях да избягам на секундата и да се върна с цялото си сърце при Джо. Но не стана така. Въпреки че паметта ми не е кристална по въпроса, всичко беше просто много романтично. Той ми направи серенада, притисна ме до себе си, но не се опита да ме замъкне в стаята си. Въпреки че са ни останали само още четири нощи заедно, се държи, сякаш имаме цялото време на света. Нямаше излишно прибързване, със сигурност не стана въпрос за заплащане, само наслада на момента — максималната тръпка от първата целувка, при това несмущавана от друга физическа близост. При това, не че нямаше страст. Усещам я и сега, като се сетя за Данте, обвит с хавлията.

Объркана съм. Тези чувства са истински и неподправени. Но основното е да не се оставя да ме подтикнат към действия. Така че без повече целувки. Сгълчавам се — виж само как се поздравявам за това, че не сме правили секс, като се опитвам да подчертая какво не сме направили, но не мога да пренебрегна това, което вече се случи. Целунах друг мъж и от тази мисъл ми се гади, докато гледам името на Джо върху дисплея. Ако той беше направил подобно нещо…

— Colazione? — появява се Данте, като носи сладкиши и портокалов сок.

— Аз… бях тръгнала да закусвам, но обещах да звънна пак на Мици — дърдоря, докато държа телефона си. Не искам да смята, че го отбягвам. — Обхватът тук е по-добър.

— Добре ли е котката й?

— Котката? А, да. Просто е успяла да забие нокът в собствената си лапа.

— Ау!

— Ще се оправи. Тези неща за мен ли са?

Той кима.

— Мислех, че ще искаш да похапнеш тук, за да можем да се порадваме на езерото, преди да заминем.

Въздишам. Наистина още не съм готова за дългия път на обратно.

— Ако искаш, можем да хванем по-късен влак? — предлага Данте.

Аз му казвам с поглед: „Само ако можехме!“

Наистина трябва да потегляме обратно. Ще трябва да се видя със Сабрина и Тифани и да помоля да разменим Аморетата. Самата мисъл ме натъжава, но така трябва. Изкушението с този мъж е твърде голямо. Колко различно щеше да бъде всичко, ако бях необвързана! Само ако бях свободна да протегна ръка към него сега! Да го придърпам на стола до мен, да седна в него и да го целуна на слънчева светлина, а не само в тъмното. Той сигурно си мисли, че се държа много студено тази сутрин.

— Оставям те да говориш — оттегля се той с поклон.

— Благодаря — усмихвам му се аз. — Ще бъда готова да тръгнем след двадесет минути.

Години наред бях сама, защо ми се струпват мъже точно сега? Ужасно жестоко е. Сега се чувствам сприхава и раздразнителна вместо виновна. Добър момент да се обадя.

— Кристи? — Джо звучи някак колебливо.

Странно. Нали това е моята роля?

— Наред ли е всичко?

— Ъм, да, можеш ли да изчакаш?

Чувам женски глас до него. Наострям уши да чуя какво казва тя, но улавям само едно закачливо „Сър!“.

— Извинявай, Рич иска от мен да подпиша някакви неща.

Това определено не беше Рич. Какво става там? Отварям уста, за да му предявя обвинения, но изведнъж се сещам, че не съм в позиция да го правя.

— Какво мога да направя за теб?

— Да направиш? — смръщвам вежди. — Не, нищо, обаждам се само да ти кажа, че тъкмо напускам хотела тук. Ще се опитам да ти звънна, докато съм във влака, ако имам такава възможност.

— Всъщност не можеш да ме потърсиш през следващите няколко часа — обявява той набързо. — Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Става.

— Добре, чао.

Ха! Направо нямаше търпение да затвори. Дали не… Не!

Разбира се вчера на вечерята след конференцията се е разлял доста алкохол, до голяма степен, както и на моята вечеря. Както и неизбежното чувство на облекчение, че работата е свършена. Може да е хвърлил око на някоя хубавица от маркетинга. Може би са потанцували… а после: „В твоята стая или в моята?“ Изправям се на крака. Не мога да си представя, че Джо би го направил. Би ли го направил, наистина? Вече не знам. За себе си никога не съм смятала, че мога да изневеря на някого. Поклащам глава заради абсурдността на ситуацията — ето ме в хотел на езерото Комо с друг мъж и на това му викам работа. Трябва да сложим край! Днес е последният ми ден с Данте.

Поемам дълбоко въздух, за да свикна с тази мисъл. Не мога да излагам на риск дългогодишната си връзка заради един ваканционен флирт. Глупаво е да си мисля, че това, което изпитвам, е нещо повече от авантюра, нали? Разбира се усещането е още по-силно заради обкръжаващата ни действителност, но това е само фантазия.

Поглеждам си часовника. Хм. Може би не трябва да мисля за това, но Сабрина каза, че мога да пропусна вечерята, тъй като пътуваме по-далече…

Връщам се в стаята си и ровя за разписанието на влаковете. Има влак в седем вечерта, което значи, че ще пристигнем към единадесет. Би било жалко да не се порадваме още на езерото. Не искам да бъда груба с Данте и просто да го отрежа, след като беше толкова мил, той все пак само си върши работата. Няма ли да бъде хубаво всичко да приключи след още един прекрасен ден?

Чукам на вратата на стаята му.

— Да? — отговаря Данте.

— Какво ще кажеш да обядваме в Белажио?

 

 

Хубаво е да сме отново близо до водата, този път на ферибот.

Докато плаваме, аз отбелязвам, че днес кадифените склонове на планините изглеждат още по-пищно зелени, ако изобщо това е възможно.

— А онези дървета там — казвам аз — приличат на отбор на мажоретки, привличащи вниманието с помпозните си корони.

Данте се усмихва и ми предлага да опиша цветовете на къщите, накацали по склона. Според мен те са в „млечнобяло“, „зряла кайсия“, „крем карамел“.

— Ти май вече си готова да обядваме? — пита той, като ми намига.

— Почти — признавам си аз, като посочвам овързаните пластмасови ленти около моторна лодка, които изглеждат като кръстоска между ленти за ограждане на местопрестъпление и кола на младоженци, на която са закачени консервни кутии отзад. — За какво служи това?

— За да плаши птиците — обяснява Данте.

— О — изненадвам се аз, и поглеждам към небето и точно в този момент един сокол се спуска над нас.

Продължаваме, преминавайки покрай „Villa del Balbia-nello“, където са снимани сцените с лекуването на Даниъл Крейг като Джеймс Бонд, но любимата ми гледка идва след това, когато слизаме в Белажио и откриваме църква с надпис на сбъркан английски: „Църковни бъркотии“ вместо „Църковни литургии“^[1].

Това малко градче, известно като „перлата на Комо“, наистина е пропито с обещаващата атмосфера на отдих и изисканост. Шляем се покрай оживените кафенета и бутици по крайбрежната алея и си избираме ресторантче в покрита пешеходна уличка до вълнолома.

Десертът, който ни предлагат, е един от най-необичайните през цялото ни пътуване, поднесен в дървена черна лакирана кутия в японски стил — повдигам капака и виждам разрязан наполовина като пасифлора, топка ванилов сладолед, два резена карамбол (звезден плод) и няколко топки пържени равиоли! Звучат несъвместимо като вкусове, но всъщност съчетанието е чудесно, вкусно и хрупкаво, като намекът за мазнина на пържените равиоли контрастира с тръпчиво киселите плодове.

— Мммм! — наслаждавам се аз и посягам към крака на Данте, забравила за момент с кого съм, след което бързо отдръпвам ръката си и се преструвам, че се протягам за чашата си с вода.

Данте ме поглежда в очите, както винаги, без да пропуска нито един мой жест.

— Проблем ли е това, че те целунах снощи? — пита ме, защото без съмнение се чуди защо внимавам толкова да не го докосвам от вчера вечерта насам.

За секунда се чувствам твърде неудобно, за да заговоря, но после решавам, че му дължа известно обяснение, без да се вдълбавам твърде много в истинските причини.

— Виж, причината е в това, че аз се записах на този курс, защото наскоро се разделих с един мъж и все още не съм го преодоляла напълно. Когато те целунах снощи, се почувствах виновна спрямо него, въпреки че знам, че е абсурдно.

— Не е абсурдно. Чувството си е чувство.

— Наистина много ме привличаш — поглеждам към него.

— Много? — усмихва се той.

— Много — потвърждавам аз с чувството на леко раздразнение. — И освен това има го и момента, че на теб ти плащат, за да ме ухажваш.

— Не, не ми плащат.

— Не, няма нужда да отричаш, нещата са такива…

— Не ми плащат. Това беше моето условие, преди да се захвана с това. Аз естествено не осъждам другите Аморе за това, че вземат пари. Лоренцо например доста се старае за хонорара си. Но това не е за мен. Или поне не докато съм с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Боже, това истина ли е?

— Не исках парите да бъдат част от нашите отношения, поне не в моята глава, знам, че ти за себе си си приела това отношение и за теб не е проблем.

— Е, тогава…

— Не осъждам никого — уверява ме той. — Просто исках да знаеш, че съм тук, защото така искам. Тук съм, защото искам да бъда с теб.

О, боже, а аз вече си мислех, че не е възможно да стане още по-зле.

— Не е необходимо да казваш каквото и да било — успокоява ме Данте. — Просто исках да знаеш това. Искаш ли да се разходим до пристанището, преди да си тръгнем?

Кимвам с глава леко зашеметена. Глупава идея да прекарвам още време с него, глупава. Все повече го харесвам.

Минаваме по няколко малки улички с високи огради на къщите, които ни отвеждат далече от тълпите туристи. Като погледне Данте, човек би помислил, че любимото му занимание е да пазарува от „Коуч“ и „Гучи“, но аз съм очарована от факта, че той всъщност предпочита да бъде на места като това. Облите камъни, стените с цвят на слонова кост и малките дървени лодки с гребла придават на пристанището уют и местен колорит. Сядаме на пейка и затваряме очи, оставяйки слънцето да гали лицата ни, докато слушаме приятния плясък на водата, която залепва мокри целувки на поклащащите се лодки. Наистина ми се ще да се гмурна в хладното езеро в този момент. Представям си усещането от водата, която обгръща кожата ми, когато някакъв звук ми напомня на плясъка от влизането в плувен басейн — отварям очи и виждам скупчени патици, които спорят за парче хляб.

— Изглежда смешно — соча аз една голяма бяла птица, която е украсена с нещо като гумена карнавална маска.

— Не си единствената, която е любопитна в случая — Данте кима към една млечнобяла котка с тъмносива опашка и сини очи, която дебне и се примъква крадешком към нашия пернат приятел, без да съзнава, че тя самата е забелязана от едно рунтаво черно куче. Тя пропълзява по-близо с приведено тяло и вперен поглед. Тогава изведнъж кучето се спъва в каишката си и стряска котката, която подплашва птицата и тя започва да пляска с крила. Хаосът е доста комичен и ние се смеем заедно с двойката собственици на кучето, преди да преотстъпим пейката си на тях.

Време е да си вървим.

Не ми се иска, но трябва да призная, че това беше идеалният завършек на идеалния ден.

Радваме се за последно на слънчевите лъчи на ферибота от Комо, после дремем във влака, докато нощта се спуска, и пристигаме на гара Санта Лучия, позамаяни от дрямката.

Не усещам съпротива, когато Данте ме прегръща и ме целува по челото за довиждане, усещането е по-скоро приятелско, не подканващо към повече близост.

— Grazie mille — казвам му. — Всичко беше… — всъщност нямам думи за това.

— Да, беше. И аз ти благодаря.

Чудя се дали да му кажа сега, че трябва да се разделим? Вероятно трябва, но не мога да го направя. Чувствам го толкова близък в момента, че мисълта за по-дълга раздяла от тази за една нощ ми е непоносимо чужда.

— Лека нощ — казвам му и залепям възможно най-леката целувка върху устните му.

Той се усмихва и слага пръсти върху устните си, за да ми покаже колко скъпа е за него целувката ми.

Въздъхвам и заемам мястото си на вапоретото, след което вадя тефтера си и пиша бележка на Сабрина, с която искам друг Аморе. Трябва да го направя сега. Още един ден с него и ще бъда завинаги пристрастена към този мъж. Знам го със сигурност, защото по хартията вече има капки от сълзи.

Когато пристигам в Абадеса, оставям бележката на бюрото на Сабрина и помъквам изтощеното си тяло заедно с претъпкания си куфар нагоре по стълбите, след което се затварям в стаята си. Посягам да светна лампата и чувам лекичко похъркване…

Киър! Киър се е върнал!

Изпускам въздишка на облекчение. Това е наградата ми, че постъпих правилно, като се отказах от Данте!

Обличам пижамата си в банята и се приближавам на пръсти до леглото, когато откривам, че похъркването идва от страната, на която аз спя. Дали е решил да окупира цялото легло в мое отсъствие? Е, ще спя в другото.

— О, дявол да го вземе! — удрям палеца на крака си в нощното шкафче.

Някой се раздвижва от другата страна на леглото. И един познат глас казва:

— Кристи?

Замръзвам на място. Не е Киър.

След няколко непохватни опита светвам лампата.

— Джо! — зяпвам от изненада. — Какво… какво, по дяволите, правиш тук?