Белинда Джоунс
Любовна академия (13)

Глава 13

„Беше ли той привлекателен? — Тя беше твърде увлечена по него, за да знае това.“

Одри Бет Стейн

На следващата сутрин се събудих от обезпокоителен сън, в който Джо и Адам някак бяха смесили лицата си, а аз не можех да ги отлича един от друг, освен по това, че Адам беше малко по-грижовен. После отидох до огледалото да проверя и собственото си лице и открих, че от другата страна ме гледа втренчено Рут. Кръвта ми се смрази.

Киър вече се е отправил на поредната си потайна разходка. Пробвам да звънна на Джо, но той ме отрязва:

— Изместиха ми всички срещи с един ден напред, мога ли да ти се обадя следобед, когато се поуспокоят нещата?

— Разбира се — казвам му, въпреки че по това време вероятно ще бъда с Данте. Всъщност ще трябва да се справям с Данте, Лоренцо и Тифани. Как можа да ми хрумне, че е добра идея? А, да, нали все пак правя това заради списанието? Дори не мога да си представя какво би било да изживея подобно нещо наистина, без да следвам предварително скроените планове.

Опитвам се да се откъсна от тези мисли, като избирам по-малко женствени дрехи за днес, отколкото за вчерашната среща. Ще бъда в цвят каки, комбиниран с бял лен и подходяща лента за коса на точки; бремето на тъмната страна на „Любовна академия“ ме притиска като тежък товар, докато слизам по стълбите. Когато кракът ми стъпва на пода във фоайето, забелязвам, че Сабрина ме наблюдава изпитателно. Мисълта да бъда хваната, дори и в момент, когато само си мисля за статията, постоянно ме кара да се чувствам, сякаш стоя на ръба на пропастта.

— Изглеждате ми твърде ангажирана — забележката й е необичайно рязка. — Готова ли сте да се присъедините към нас?

— О, да — енергично кимам с глава аз, сякаш за да се отърся от съмненията; и дори се опитвам да покажа лека усмивка. — Съвсем готова!

— Моля, седнете! — погледът й кръстосва между стълбището и стаята за закуска, където мъж с глас като на Андреа Бочели оповестява появата на Тифани. Тя се приближава, като междувременно прекарва пръсти през косата си и прави начупена физиономия към огледалото зад нас.

— Да не би да има проблем с огледалото във вашата стая? — пита строго Сабрина.

— Само проверявам… — опитва да й отвърне Тифани.

— Дали не е настъпила някаква радикална трансформация във външния ви вид на път от спалнята до приемната? — продължава с режещ тон Сабрина.

Сега нацупената физиономия на Тифани е съвсем искрена.

— Нали трябваше да обърнем специално внимание на външния си вид днес.

— Но е твърде очевидно, че предпочитате да гледате себе си, вместо да обърнете внимание на околните.

Ето това вече беше наистина строго мъмрене. Хвърлям й един съчувствен поглед, докато тя сяда до мен, и прошепвам:

— Мисля, че днес навлизаме в трудния етап на курса. Следващият, който се появява, е Адам с бавна шляеща се походка и обичайната си веселост.

— Е, дами — ухилва се той, като вижда как сме се наредили, но не долавя напрежението.

— Внимавай, гледат те! — предупреждава го Тифани.

— Искате малко шоу може би… — той взема последните няколко стъпала с високи подскоци като герой от мюзикъл.

Преди Сабрина да пусне коментара си, се появява Мелвин. Направо няма търпение да слезе по стълбите.

— Кристи, изглеждаш зашеметяващо — напада ме той, като се вмъква в пространството между мен и Адам.

— Как смяташ, че се чувстват останалите жени в стаята, Мелвин? — Сабрина захапва и него.

— Моля? — малката му изпъкнала челюст увисва.

— Обърна специално внимание на Кристи и пренебрегна всички останали!

— Не мога да прикривам факта, че в моите очи тя е божествена! — усещам неприятния му дъх до мен.

Пристигането на Меган му спестява по-нататъшното мъмрене. Тя бърза към нас, притеснявайки се, че е закъсняла, и когато ни вижда, че я наблюдаваме, лицето й придобива малинен цвят.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате! Наистина съжалявам.

Поглеждаме към Сабрина, но този път тя си мълчи, явно забелязвайки, че Меган вече се чувства достатъчно неудобно.

Най-накрая се появява и брат ми, крачейки през градината с прегърбени рамене и сключени вежди — показващи вътрешната му съпротива.

— Изглежда като че ли никак не ти е приятно да бъдеш тук — отбелязва Сабрина.

— Искате ли да напусна? — предизвиква я той да му даде причина.

— Не, но бих искала да се възползвате от възможността да прецените какви са първите впечатления, които оставяте у хората, когато се появите някъде — обръща се тя към всички нас. — Защото вие така представяте себе си пред онези, в чието лице може да откриете истинската любов. Не пропускайте тази възможност поради това, че сте твърде заети да се оглеждате в огледалото или сте се объркали сред собствените си мисли, или пък твърде много се тревожите какво ще си помислят другите за вас.

Хвърля една окуражителна усмивка на Меган, чието лице грейва в отговор, а през това време слаба жена с дълбоки очи и тъмна чупливо немирна коса влиза в стаята, като присъствието й внася атмосфера на доброжелателство и ентусиазъм.

— Това е Ралийн Д’Агостино, авторка на „Да изживееш Долче Вита — или как да върнем страстта, смеха и ведрината в ежедневието“.

— Радвам се да се запознаем — стиска ръка на всеки един от нас, като повтаря имената ни и ни гледа с широка усмивка право в очите.

— Тя е доброто ченге, а Сабрина — лошото — прошепва ми Адам.

— Какво беше това? — хваща го Сабрина.

— Чудя се дали, след като ни разбихте, планирате Ралийн да залепи парчетата?

— Нещо такова — смее се тя. — Тази сутрин е посветена на: fare la bella figura…

— Да направим най-добрата фигура? — превежда Мелвин, мръщейки се.

— Или не толкова буквално, как да направим възможно най-доброто първо впечатление — усмихва се Ралийн. — Искам да ви изпратя на днешните ви срещи във възможно най-добрата ви форма, така че хайде да повторим влизането ви още веднъж! Искам всеки един от вас да слезе отново по лявото стълбище, както правите обикновено, но този път вложете и малко италиански стил.

— Какво точно е италиански стил? — пита Меган.

— С увереността на филмова звезда — повишава глас тя. — Все едно езикът на тялото ви изразява: „Харесвам себе си и съм готов да харесам и теб!“

Един по един трябва да слезем отново по стълбите в реда, в който дойдохме, така че първа съм аз.

— Ето, нали виждате, Кристи се превърна от една от онези дами, заети твърде много със собствените си мисли, които дори без да съзнават си мърморят нещо под носа в…

— Вие сте ни наблюдавали и преди? — питам аз.

— Разбира се! — звънва гласът й в отговор.

— И си говорех на глас?

— Не достатъчно високо, за да чуя какво точно казваше, ако това те притеснява! — намигва ми тя.

— О, ха-ха-ха — правя опит да се засмея безгрижно.

— Продължавай! И не забравяй да коригираш стойката си. Ето я, жената, която е тук и проявява интерес към обкръжението си.

Останалите ръкопляскат, а тя слага ръка на рамото ми.

— Този път беше много по-добре — преди това изглеждаше, че един мъж трябва усилено да пее или танцува, за да привлече вниманието ти!

„Всъщност достатъчно е да може да издухва стъкло!“ — мисля си аз.

— Това се отнася и за всички останали: опитайте се да не изглеждате прекомерно заети тук — посочва с пръст главата си. — Не можете да живеете с бъдещето или с миналото, все още не са измислили машината на времето. Живейте с настоящето!

Следващата е Тифани.

— Преди те видяхме суетна и неуверена, а ето че сега си елегантна и, точно така, привличаш погледите с красива усмивка.

Адам.

— Какво мога да кажа, освен че харесах много високите подскоци, но естествената ти спокойна походка и открита веселост са печеливша комбинация! Но не прекалявай с тях! — обръща му внимание тя, когато той почва да се държи, все едно кани посетители в Дисниленд. — Искаме да видим теб, а не карикатурата — подкастря го Ралийн. — Следващият!

Мелвин се смъква по стълбите с такова кълчене, все едно е облякъл дълга тясна рокля с цепка до пъпа. И въпреки това едновременно успява да огледа внимателно всяка от присъстващите жени от глава до пети.

— Мисля, че прекаляваш с разсъбличането с поглед — мъмри го Ралийн.

— Но този път поне го разпредели върху всички — изненадва ме Тифани, която надига глас в защита на Мелвин.

— Опитай се да съсредоточиш погледа си повече върху лицата, а не върху любимата ти част от женското тяло, Мелвин.

Идва ред на Меган.

— Знам, че е доста стресиращо да те наблюдават с такова внимание, но си представи, че всички в тази стая те харесват много, както и че ти ги харесваш. Мисли си, че те окуражават и подкрепят и няма от какво да се боиш. Хайде, главата горе!

— Но как да изглеждам самоуверена, като лицето ми пламти? — оплаква се Меган.

— Не се тревожи за това, колкото повече се упражняваш, толкова по-рядко ще се случва. И освен това много мъже намират изчервяването за изключително съблазнително. Харесва им да усещат, че имат влияние над жената, което ги кара да се чувстват силни и самоуверени.

— За сметка на това аз се чувствам уязвима и глупава — признава тя.

— Не е така, изключително умение е да можеш да влияеш на мъжете, не си ли съгласна?

— Не бях мислила от тази гледна точка — лицето й грейва.

— Ще говорим още за ролите на мъжете и жените по-късно тази вечер, но сега е ред на Киър.

— Подиумът не е моето място за изява — протестира той, въпреки че знае, че е напразно.

— Осъденият на смърт идва — дразни го Адам, докато той се качва по стълбите вляво.

Коментарът му е удивително уместен. Киър определено не е толкова жив, колкото беше. И всички чуваме дълбоката му въздишка, когато се приготвя да слезе отново.

— Отпусни раменете, извади ръцете от джобовете, не ги свивай в юмруци и остави ръцете ти да се люлеят около тялото! — инструктира го Ралийн. — Не сключвай вежди и не стискай устни, продължавай да се движиш и ни гледай в очите, точно така! Не изглежда ли вече много по-добре?

— Мисля, че се влюбих — продължава да се закача Адам.

Ралийн слага ръка на рамото на Киър и го придърпва по-близо до себе си. Виждам го да се сковава, но тя не го изпуска, сякаш усеща, че този човек има нужда от прегръдка, но рядко допуска някой да направи това за него. Докато тя обяснява как следващото ни представление ще бъде на улица „Strada Nova“, нещо в изражението на Киър омеква при спомена колко приятно е усещането за допир от друг човек, когато знаеш, че той няма да вземе нищо от теб, не се опитва да те измами и не иска нищо в замяна.

Накрая тя плясва с ръце и обявява весело:

— Последвайте ме! — Киър изглежда почти разочарован, че е изгубил контакта си с нея. Сещам се как, когато гледаме телевизия с Джо и той масажира краката ми, ако стане, за да си вземе още една бира, пръстите ми винаги се чувстват някак незащитени и изоставени, докато малко преди това са били толкова топли и удобно сгушени в ръцете му.

— Не очаквах подобно нещо — признава си Тифани, когато излизаме на улицата.

— Нямаше я на предишния курс — отбелязва Мелвин.

— Явно сме толкова зле, че са я наели за спешна намеса. Трудно ми е да повярвам, че някой отново ще ни учи да ходим!

— Харесвам я — усмихва се Меган, като изпробва новата си наперена походка.

— Аз също — думите на брат ми са толкова тихи, все едно изобщо не говори на нас, а на кучешката общност на Венеция, но аз ги улавям и се усмихвам, но не толкова явно, че да забележи.

Вчера, когато последвах Киър до манастира, повечето от околните сгради бяха жилищни. Днес свиваме наляво през тясната уличка, където налетях на Данте (пръстите ми носталгично опипват тухлената стена; беше само преди два дни), и изведнъж се озоваваме на оживена търговска улица, гъмжаща от пешеходци.

— Ау! — отскачам назад, за да не бъдат смазани пръстите ми от количка със стоки, и налитам в кадъра на двама туристи. — Съжалявам! — извинявам се на двама дребни германци, които бързат да настигнат групата си.

— Както знаете, намираме се в Cannaregio sestiere на Венеция, а това е главната улица — „Strada Nova“. Внимавайте за походката си! — продължава да ни инструктира Ралийн, докато минаваме покрай безброй магазини и сергии, предлагащи богато украсен брокат, стъклени фигурки, календари с черно-бели снимки на дванадесетте най-красиви свещеници във Венеция.

Но това, което най-вече привлича погледа ми, е храната — огромни кремави целувки, ярки пъстроцветни бонбони, многобройни вариации на тема паста. Виждам дори и във формата на сърчица (приличат повече на формички за курабийки) и решавам да си купя, за да приготвя романтична вечеря на Джо.

— Така наистина можеш да изядеш нечие сърце — Адам пуска поредната си шегичка през рамото ми.

— А не ти ли харесват тези до тях, Кристи — пита Мелвин, който се е примъкнал опасно близо.

— О, Мелвин! — пуфтя неодобрително, докато той сочи паста във формата на пенис. — Да не си посмял… — отрязвам го, преди да е продължил с коментарите. — Просто престани!

Междувременно Тифани е заинтригувана от чернокожите мъже, които продават фалшиви чанти „Луи Вюитон“.

— Жалко е — въздъхва презрително тя, имайки предвид туристите, които се спират да разглеждат чантите и портфейлите. — Ако не можеш да си позволиш оригинала, значи не заслужаваш да те виждат с тази марка.

Кафенето, което избира за нас Ралийн, е ново и предлага тънки като хартия парчета пица, обзаведено е с маси на тротоара срещу едно много по-традиционно заведение, където ще можем да наблюдаваме навиците на местните.

— Иска ми се да видите от първа ръка колко шлифовани са външният вид и поведението на италианците, колко самоуверени са относно начина, по който изглеждат, и колко елегантно и непринудено общуват помежду си — тя кима към група мъже и жени с посребрени коси, стилно облечени и очевидно изпитващи удоволствие да общуват помежду си. Без значение на каква възраст са, явно италианците се чувстват добре, ако изглеждат забележително.

— Тук не пазим новите си дрехи за празник. Всеки ден е празник — отбелязва Ралийн.

— Лесно им е — Меган изглежда обезверена. — Толкова добре изглеждат като начало.

Ралийн поклаща отрицателно глава.

— В Италия да се научиш да подчертаваш външния си вид и умствените си способности, е много по-важно от физическите прелести, с които си надарен — хвърля ни заговорнически поглед. — Знаете ли, момичета, какво прави толкова известна София Лорен?

— Какво? — любопитна съм да чуя тайната рецепта и се примъквам по-наблизо.

— Сигурно сте чували известната й реплика — кима тя. — „Сексапилът е петдесет процента от това, което притежаваш, и петдесет процента от това, което хората си мислят, че притежаваш!“ А нито вие, нито повечето италианки са по-малко сексапилни от София Лорен, така че тя би трябвало да има представа от тези неща.

Ще ми се да кажа на Ралийн, че аз съм срещала на живо известната актриса веднъж, но се налага да избягвам теми, свързани със списанието.

Беше по време на откриването на бижутерски магазин на „Damiani“ в хотел „Четири сезона“ в Бевърли Хилз и като казах „срещала“, може би трябва да се поправя с „виждала“, защото прекарах в една стая почти три часа с нея, за да чакам реда си за интервю, което беше пълно фиаско. Бяха ни обещали кратки лични разговори — с двама или трима журналисти на маса, което звучеше доста цивилизовано, а вместо това се наложи да се блъскаме с цяла тълпа. Близо седемдесетгодишната икона седеше на издигнат подиум сред светлините на прожекторите за телевизионните камери, светкавиците и щракането на фотоапаратите и грубо навираните диктофони, снимана от всеки възможен ъгъл; и въпреки отвращението й към тълпата, тя устоя на хаоса, отговори с достойнство на въпроси от типа на „диамантите ли са най-добрият приятел на едно момиче“; но шестдесет секунди преди да дойде моят ред, стана и напусна залата. Нямах нито една нейна реплика, която да занеса на „Хот“, прибрах се само с подарък — ароматизирана свещ, от която нямаше как да излезе и една страница статия. Рут ми беше бясна, тя изобщо не разбираше защо не съм била от онези журналисти, които си пробиха път напред с лакти. Исках да й кажа, че аз не съм се държала примитивно, защото уважавам тази жена твърде много, но това нямаше да оправи нещата. Рут ме заплаши, че ще ме изпрати на обучителен курс по самоувереност, но после размисли (може би се опасяваше, че след него ще мога и на нея да й се опъвам). И все пак още мога лесно да си представя госпожица Лорен, която изглеждаше точно така, както съм си я представяла, само че с още по-големи гърди. Наистина! Носеше от онези тесни и широко деколтирани черни рокли и много жени на половината от възрастта й биха убили някого, за да изглеждат така…

— Кристи? — Ралийн рязко прекъсва спомените ми. — Не помниш ли какво казахме за настоящето?

— Да! Да, съжалявам — пресягам се към содата си с лимон.

— Искам да погледнете към хората, които преминават по улицата — пълно е с хубави момичета, но коя от тях се откроява?

— Онази със синята рокля — отговаряме в един глас, сочейки жена на около тридесет, която върви и се смее оживено с приятеля си.

— Не ви ли се иска често да бъдете в компанията на жизнерадостни хора? — пита риторично Ралийн. — Много от това, което ви прави действително привлекателни, е във вашата енергичност и отношение.

— Но ако не ти е до смях? — пита Киър.

— Нека ти споделя една тайна — приближава се към него. — Поведението променя съзнанието и съзнанието променя поведението. Без значение е кое ще бъде на първо място.

— Симулираш, докато не спреш да симулираш, а го правиш наистина — отбелязва Тифани.

— Точно така — позитивният език на тялото стимулира позитивни мисли, които на свой ред повишават самочувствието ти — Ралийн се навежда към Меган и й прошепва нещо в ухото.

— Наистина ли? — колебае се тя за секунда, но изглежда нетърпелива да приеме предизвикателството и припва надолу по улицата.

Споглеждаме се един друг, като се чудим какво ще направи след това. Най-накрая тя се обръща и тръгва обратно към нас, очевидно забравила за плахата си същност, ходи самоуверена, със замах и раздава усмивки наляво и надясно.

Хубаво е да видиш подобно нещо — главите на хората се извръщат към нея, устните им се разтягат в усмивки, един нисък глас дори възкликва: „Bella, bella!“

Меган се връща до масата без дъх и много развеселена.

— Много беше лудо! — призна си със задъхване тя. — Никога преди мъжете не са ме гледали по този начин!

— А на теб хареса ли ти?

— И питаш! — отговаря тя зашеметена.

— Това, което се опитвам да ви покажа, е, че не трябва да чакате да се превърнете в супермодели, можете да живеете вашия Долче Вита още сега, от този момент — настоява Ралийн. — Собствената ни красота изисква само да оценяваме това, което притежаваме, и да подчертаваме най-добрите си страни. И освен това да се стараеш да се усъвършенстваш само заради противоположния пол е безсмислено занимание. Изследвания върху това какво е привлекателно в партньора при мъжете и жените показват, че това не е физическото съвършенство. Може да бъде леко разрешената коса или разхлабената вратовръзка, дребните дефекти, които ни привличат, защото ги виждаме като обикновени хора и по-близко до нас.

— Знаете ли, смешно е, но веднъж се запознах с един мъж, който честно казано смятах за много по-красив от мен; бяхме цяла компания и отидохме да вечеряме, а после забелязах, че докато се хранехме, той на няколко пъти изпусна храна, набодена на вилицата му, и дори успя да понакапе панталона си, и не мога да ви опиша колко привлекателен ми се стори след това — смея се аз. — Преди вечерята той ми изглеждаше като някакъв бездушен манекен, но заради несполуките му в храненето започна да ми изглежда много по-симпатичен и не толкова самоуверен, както си мислех!

Ралийн кима с разбиране.

— Като говорим за хранене: това е още една причина италианците да изглеждат толкова елегантни. Свикнали сме да се храним с приготвени от пресни продукти ястия, рядко закусваме между основните хранения и най-важното — нямаме враждебно отношение към храната.

Облягам се назад на стола си. Слушаш ли внимателно, мис Детоксикация?

— Италианците като че ли устояват на призивите, които ги заливат от медиите, да пазят фигурите си слаби. Защото едно мое проучване показва, че не само на медиите дължим вредата от натрапващата мисъл колко зле трябва да се чувстваме, ако не сме слаби, всъщност много по-важно е колко присърце вземаме подобни послания. Има разлика между това да се наслаждаваш на фигурата на кльощавия модел на бельо или да се тормозиш защо ти самата не можеш да се превърнеш в такъв.

— А какво ще кажете за тренировките? — пита Тифани. — Тук не съм видяла нито един фитнес.

— Италианците предпочитат да се наслаждават на естествените движения на тялото, вместо да се измъчват с дълги часове програмирани тренировки — смее се тя. — Много хора прекарват доста време на открито, като се движат: разхождат се, карат велосипеди, плевят градините си — смигва на Киър и тогава внезапно й хрумва нещо. — По ирония на съдбата тук имаме един човек, който има физика, близка до идеалната — казва и слага ръка върху бицепса на брат ми. — Висок, слаб и мускулест, но вместо да извлича дивиденти и да подчертава това, той ходи прегърбен и сякаш опитва да затвори себе си в черупка — тя му се усмихва доброжелателно. — Защо всъщност е така?

— Понякога просто имаш нужда да останеш насаме с мислите си — вдига рамене той — и не искаш да бъдеш прекъсван.

— Добре — съгласява се тя. — Но трябва да знаеш, че така предотвратяваш и хубавите неща, които може да ти се случат, а не само лошите. Наистина! Какво лошо може да те сполети, ако срещнеш нечий поглед?

Той обмисля внимателно въпроса й, а след това й отговаря тихо:

— Да ме забележат, да се опитат да ме заговорят.

— Не е ли това, което и ти искаш?

— И после… — той става малко раздразнителен. — Говорите, решавате да се срещнете, харесвате се, после втора среща, обзема те за известно време чувството, че си толкова щастлив и тогава — изпухтява той — нещо се случва и всичко вече е приключило, после си сам и се чувстваш много по-зле, откогато и да било преди, защото можеш да осъзнаеш, че си самотен.

Ралийн се навежда към него и хваща внимателно брадичката му, като преднамерено го гледа в очите.

— Киър, искам да знаеш, че на теб не ти е предопределено да си самотен.

Виждам го да преглъща с усилие, а после да се пресяга за чашата си кафе, сякаш да отвлече вниманието си от нея. Тя поглежда към всички нас.

— Същото се отнася за всички ви.

Възможно ли е да е вярно? — всички въздъхваме за момент. Възможно ли е най-големият ни страх да е безпочвен?

Очевидно максимата „проигра шанса си“ не е измислена от италианци. Италианците са абсолютно уверени, че каквото и да се случи, „любовта те намира отново“. Това не означава, че не чувстват болка при раздялата, но просто не позволяват да ги завладеят мрачни мисли и паника, вместо това предпочитат да продължат напред с вдигната глава.

Предполагам, че е здравословно.

— Ще ви кажа и още нещо — добавя Ралийн окуражително. — Доволна съм от факта, че всички вие сте предпочели да бъдете тук, вместо да седите вкъщи, терзаейки се защо телефонът ви не звъни. Трябва да стъпиш на пистата, за да спечелиш състезанието. И трябва да бъдеш отворен към любовта.

— Но аз съм отворена — оплаква се Тифани. — Наистина. Широко отворена. И нищо не се случва.

— Ако подгониш любовта, ти гарантирам, че просто ще я изплашиш. Трябва да си отворен към това без чувство на обсебване. Колко от вас считат, че животът е безсмислен без партньор?

Ръцете ни може би бяха колебливи, но всички, с изключение на Адам вдигнаха ръка.

— Какво тежко бреме за този или тази, които трябва да осмислят живота ви!

Боже! Никога по-рано не бях мислила за това по този начин. Джо определено никога не е очаквал това от мен. Той живее собствения си живот, а аз съм бонус към него. Така ли трябва да бъде наистина?

— И как тогава да бъдеш отворен за любов, без да стряскаш хората? — пита Тифани.

— Прави неща, които ти позволяват да контактуваш с други търсещи хора, но само такива, които наистина харесваш.

— Но всички мъже, работещи в СПА центрове и в дизайнерски бутици, са гейове — цупи се тя.

— В такъв случай може да се наложи да разшириш кръга си от интереси — казва Ралийн с малко кисела усмивка. — Няма ли да посетиш художествена галерия днес?

Тя кима утвърдително, но още без особен ентусиазъм.

— Чудесно място, откъдето да започнеш! Когато опираме до романтика — изкуството е страхотен източник на вдъхновение — скулптури, картини (особено онези от тях, които изобразяват човешкото тяло), класически концерти, романтична поезия… колкото повече примери за романтика и вдъхновение имаш около себе си, толкова по-широко ще бъде желанието ти да отвориш сърцето си за страстта.

— Да, знам, винаги ми се е струвало, че най-много искам да си намеря гадже, след като съм гледала романтична комедия — признава си Меган и насочва разговора към нашите любими филми. За себе си избира „Докато ти спеше“, Тифани се спира на „Хубава жена“, за Ралийн е „Под тосканското слънце“.

— А за теб Кристи?

— Ами не знам, как бих могла да си избера?

— Лесно, просто кажи кой си гледала най-много пъти?

Замислям се за момент, после пускам хитра усмивка и казвам:

— Може би този, защото никога не мога да се отлепя от телевизора, когато го дават.

— Кой?

— „Зад борда“ — лекичко свивам тялото си, сякаш да избегна удара.

Адам избухва в неудържим смях.

— Голди Хоун и Кърт Ръсел?

— Направо ме разбива — вдигам рамене аз. — И не знам дали е защото те са двойка и в живота, но винаги ме разплаква!

— Мисля, че не съм го гледал — обажда се Мелвин.

— Това е филмът, в който тя е разглезено богаташко момиче и пада от борда на яхтата си, след удара получава амнезия и научава добър урок, като започва да се грижи за децата на беден дърводелец — обяснява Меган.

Боже, дали това е най-съкровеното ми романтично желание — да бъда заставена да върша домакинска работа и да отглеждам нечии чужди деца?! Замислям се за филма отново и си давам сметка, че в него няма моменти като отиване на опера с частен самолет. Всичко е за ежедневната романтика между досадните домакински грижи. Това не съм много аз… Или напротив?

Киър избира за себе си „Преди изгрева“, който му подхожда със своя отворен финал, а Адам ни изненадва с „Неговото петъчно момиче“.

— Този не го знам — мръщи се Меган.

— Стар, черно-бял, с Кари Грант, нали? — питам аз и се чувствам още по-глупаво, че избрах „Зад борда“.

— Страхотен е — започва запалено той. — Розалинд Ръсел е разследваща репортерка и…

Аз така и не чух продължението, бях толкова смаяна, че той избра филм, в който главната героиня е с моята професия. Когато отново се заслушах в разговора, Мелвин обясняваше защо се е спрял на „Колкото — толкова“:

— Ами по две причини — Хелън Хънт с мокра тениска. Тук всички пухтим недоволно.

— И втората — приликата ми с Джак Никълсън.

Всички примигаме с изумление срещу него.

— Искате ли да ви покажа физиономията, с която си приличаме…

За щастие появата на Сабрина ни спести това удоволствие. Каза ни, че урокът за днес е приключил, но Ралийн ще се присъедини за вечеря, за да поговорим за… Тя не довърши, а само й намигна.

— За невъзмутимата радост от флирта — довършва вместо нея Ралийн.

— Имаме екземпляри от книгата й за всички вас — връчва ни тя чисто новите книжки.

— Звучи като нещо, което си заслужава да прочетеш — обръщам се към Киър, който вече преглежда първата глава.

— Ще подпишете ли моята? — подава я нетърпеливо Меган за автограф.

— С удоволствие — усмихва се широко Ралийн, преди да махне за довиждане на всички ни.

— Vi auguro una romantica giornata!^[1]

— Нека тя да прекара един ден с Лоренцо, да видим колко романтично ще й се стори — мрънка Тифани, когато се разделяме с останалите.

— Сигурна съм, че не може да бъде толкова зле!

— Първо пробвай и после ми кажи. Я почакай! — Дръпва ме за ръката Тифани пред спирка „Ка д’Оро“ на Вапорето. — Дали не можем да хвърлим по един поглед на тези „маркови“ чанти?

— Но мислех, че…

— Да, но изглеждат доста добре направени — решава тя, след като коленичи, за да огледа шевовете и детайлите отблизо.

Ще трябва да се опитам да потуша желанието си непрекъснато да извивам нагоре очи, защото иначе няма да видя никакви произведения на изкуството днес — само тавани и небе.