Белинда Джоунс
Любовна академия (17)

Глава 17

„Ако имаш градина и библиотека, имаш всичко необходимо.“

Цицерон

Църковните камбани бият, като ми напомнят по възможно най-чаровния начин, че трябва да се връщам в Академията.

— До коя спирка на вапоретото трябва да стигнеш? — пита Чинция, когато аз се приготвям за тръгване.

Ако не бях закъсняла снощи за вечеря щях да съм изкушена да остана още малко.

— Са d’Oro — отвръщам аз.

— Е, в такъв случай може да пътуваме донякъде заедно — лицето й просветва. — Имам вечерна обиколка с група, която започва от площад „Сан Марко“.

— Ти си екскурзовод?

— В компанията сме четири жени. Можеш да погледнеш уебстраницата ни — предлага тя, — докато се преоблека набързо. Обиколки за малки групи и самостоятелни туристи — казва и отваря лаптопа си, влиза в walksinsidevenice.com

В частта „Кои сме ние“ — виждам снимки и мини профили на Чинция, Сара, Кристина и Роберта. Тази четворка може да се похвали с докторски степени, владеене на няколко езика и издадена книга. Виждам някои от предлаганите възможни маршрути, очевидно ориентирани към познавачи: „Архитектурни забележителности — от Ренесанса до Неокласицизма“, „Са Rezzonico и осемнадесетото столетие“, „Белини, Тициан и Тинторето: Венецианската школа“.

— Трябва ли да имаш следдипломна квалификация, за да се включиш в обиколката? — смея се, когато Чинция се връща облечена в красива рокля в прасковен цвят и подходяща за нея голяма чанта.

— Изглеждаме ерудирани, а? — смига ми тя. — Също показваме на хората как да правят „мраморна хартия“.

— Никога не съм чувала за „Cicheti“ — казвам аз и соча екрана. — Какво е рисувал?

Чинция се навежда и отваря линк.

— О! — оказва се, че това е италианската дума за мезе.

— Да, предлагаме обиколка на местните „Bacari“ — винарни, които сервират и храна. Не се препоръчва на въздържатели!

— Звучи забавно.

— За тази обиколка се редуваме с другите момичета, така че да не изкарваме цялата седмица пияни — изглежда малко тъжна. — Всъщност така се запознахме, Киър и аз.

— Ти си му била гайд?

— Не, аз бях с двойка англичани в един бар и тъй като трудно разбирах акцента им, а те ми задаваха въпроси, Киър, който седеше в бара, беше така любезен да ми превежда техния нюкасълски английски.

— Труден диалект — съгласявам се аз. — Въпреки това на мен ми харесва.

— След няколко чаши вино вече го разбирах по-добре — смее се тя.

— А вие двамата продължихте да си говорите дълго, след като обиколката беше приключила?

— Мисля, че бяхме последните, които си тръгнаха от винарната — смее се тя.

Аз също се усмихвам. Обичам да слушам как са се срещнали хората в началото на една връзка.

Аз и Джо почти успяхме да пропуснем шанса си като двойка заради сватосванията на наш общ приятел. Мат изглеждаше напълно обсебен от идеята да го сватоса, с която и да е, но не и с мен. Първо го уреждаше с момиче на име Натали, защото и двамата харесвали един и същ отбор. Но единствената снимка, която Мат имаше на Нат, беше снимка, на която и аз присъствах. Когато я видял, Джо казал: „Мисля, че предпочитам нея!“. Аз разбрах за това, но той не предприе нищо повече. Следващият път, когато ние всички излизахме като компания, се беше случило баща му да е в града и той го подканил: „Защо не поканиш Кристи на среща, такова хубаво момиче!“, за което благодаря на мистър Саймънс и винаги съм пристрастна към него заради тези мили думи. Но Джо отново не направи никакъв опит. Неотдавна бе скъсал с гаджето си и за мен беше разбираемо, че не бърза. Аз самата смятах, че разполагам с цялото време на света, но точно тогава се озовахме заедно на рождения ден на гаджето на Мат. Не можех да откъсна поглед от Джо и по някое време Мат ме сръга с лакът с думите: „Заковах го. Знам с кого ще го уредя. Тя е идеалната за него!“. Вече си мислех, че най-после ми е дошъл редът, но той посочи отсреща към червенокоса бърборива малка, която аз почти не познавах, и когато той стана, за да ги запознае, аз си казах: „Не, не го давам!“. И се втурнах напред към Джо. И това беше. В резултат на това аз и Джо за пръв път разговаряхме нормално в седнало положение, а по-късно той си призна, че наистина бил много впечатлен от мен, защото в продължение на два часа така и не усетил, че няма бира в ръката си. Освен това бе казал на всички останали, че ще остане за малко, защото трябвало да става рано на другата сутрин, а след това аз и той (подобно на Киър и Чинция) бяхме последните, които си тръгнаха от купона.

— Готова съм! — казва Чинция, която е завършила пълненето на чантата си с книги, необходими й за обиколката.

Почти сме стигнали до вратата, когато нещо спира погледа й и тя пита:

— Чела ли си „Хиляда дни във Венеция“? Мемоари на Марлена де Блази.

Поклащам отрицателно глава, имам смътен спомен, че съм виждала нещо на страницата с рецензии за книги преди около две години, когато още признавахме съществуването на такива неща като книги в списанието.

— Почти винаги искат от мен да препоръчвам книги, чието действие се развива във Венеция, и когато ме попита жена, аз препоръчвам тази книга. Тя пише така интригуващо и привлекателно, освен това е живяла тук — на остров Лидо, така че след като вече го познаваш, трябва да я прочетеш — тя ми връчва нейния екземпляр.

— О, не, не мога да взема твоята.

— Имам няколко, а и това е най-хубавият подарък, за който се сещам — настоява тя да приема книгата.

— Много ти благодаря — казвам й, като я добавям към малката, но подбрана библиотека в чантата си.

— Разказва се за чужденка, която се влюбва във венецианец — казва тя, докато слизаме по стълбите — или непознатия с теменужен поглед, както го нарича тя в книгата.

— Има ли щастлив край?

— Нима в живота е толкова просто? — пита тя загадъчно.

Качваме се на вапоретото и питам Чинция каква обиколка ще има тази вечер.

— Венеция в литературата — отговаря тя. — Ще седнем в кафене „Флориан“, където са се отбивали толкова много писатели, ще им цитирам откъси от Уърдсуърт, Гьоте, Байрон и други, а после ще им покажа описваните места.

— Звучи чудесно — заинтригувана съм аз.

— Е, ако имаш време, можеш да се присъединиш в някой от следващите пъти.

— Ще ми се — казвам със съжаление, изписано върху лицето ми, — но ще бъда доста заета през целия ни престой.

— Ти си с група?

— Нещо такова — отговарям уклончиво, защото не искам да разкривам сценария за „Любовна академия“.

— Къде си отседнала?

— В Канареджо — отговарям, като отклонявам погледа си.

— Но в кой хотел?

— „Палацо Абадеса“ — промърморвам под носа си.

— В „Любовна академия“? — очите й се разширяват.

Ще ми се да й кажа нещо от рода на: „Да, но съм там поради причина, която не можеш да си представиш“, а вместо това устата ми се отваря, за да произнесе само:

— Аха!

— Значи мъжът, с когото те видях по-рано, е твоят…

— Моят Аморе — кимам аз. Колко лесно думите се изплъзват от устата ми.

— А Киър? — продължава да изглежда объркана.

— Ами той е тук първо, за да ми прави компания и на второ място заради услуга, която е обещал на своя приятел Тонио.

— A, si, si. Познавам Тонио.

— Обещал е да му помогне за нещо…

Тя кима енергично.

— А коя е неговата Аморе?

— Ами… — преглъщам аз, докато се чудя колко „бивша“ трябва да си, за да не приемаш лейди „Ви“ като заплаха. — Не знам дали я познаваш, казва се Валентина Скиарпа?

Очите й отново се разширяват, а тя се смее високо:

— Не е точно неговият тип, но пък със сигурност всички други мъже му завиждат.

— Така е.

— Валентина — повтаря тя, като поклаща глава.

— Колко добре я познаваш?

— Познавам я от това, което съм чувала за нея.

— Значи е обсъждана жена — зяпвам аз.

— Във Венеция всяка хубава жена е сравнявана с нея. Изглежда като филмова звезда, нали?

— Като неизвестната сестра на Салма Хайек и Пенелопе Круз — отбелязвам аз.

— Точно така! — смее се Чинция. — Тя е твърде стеснителна за звезда. Цялото това зяпане, на което е подложена, я кара да се чувства доста неловко. Разбирам защо са я сложили с Киър.

— Ти самата мислила ли си някога да станеш Аморе? — питам я, като сама се изненадвам от въпроса си.

— О, не, аз не бих могла да правя това — казва тя с насмешка.

— Защо не? Да не би да се смята за неприлично по някаква причина?

— Не и за мен, аз обаче се чувствам по-добре, ако само преподавам там.

— Ти преподаваш при тях? — преглъщам аз нервно.

— От време на време — кима тя.

— Преподаваш ли тази седмица?

Тя ме поглежда, вече разбрала смисъла на въпроса ми.

— Да. Италианска любовна поезия в петък вечер. „Gruppo Bellini“.

— Това сме ние — казвам аз поразена. — Ние сме групата Белини.

Тя поклаща унило глава.

— Съдбата е наистина жестока, щом е избрала да ни срещне там. Нали знаеш, че това е мястото, на което Киър ми предложи.

— Киър ти е предложил да се ожените в Палацо Абадеса? — не мога да повярвам колко неща не знам за брат си! Как изобщо е могъл да крие тези неща? Не е нормално!

— Това беше преди „Любовна академия“ да се премести там. Бяхме на сватбата на моя приятелка. Градината беше толкова красива…

— Мога да си го представя — казвам аз и наистина си представям съвсем живо сцената.

— В края на тържеството всички вече си бяха тръгнали и тогава той ме дръпна в един потаен ъгъл на лунна светлина, където с листенцата от бели рози беше написал: „Омъжи се за мен!“

— Какво му каза? — ахвам аз.

Изглежда тъжна.

— Тогава му казах, че трябва да се разделим.

— В същата тази нощ? В Абадеса?

Свят ми се зави. Как е издържал Киър следващите няколко дни? И като си помисля, че се оплаквах, че Киър се държи хладно с мен напоследък. Не мога да повярвам на какво съм го подложила заради тъпата си статия. Отвратителните му настроения сега са съвсем разбираеми. Направо съм изненадана, че понася всичко това — на негово място аз щях да бъда вечно ридаеща развалина.

— Изглежда, че ще затворим кръга — въздъхва Чинция.

— Предполагам, че ще трябва да го предупредя, като имам предвид, че ще те слуша да четеш любовна поезия — отправям й аз отчаян поглед.

— Да. Да — кима тя.

— „Vallaresso“ — провиква се капитанът. — Площад „Сан Марко“.

— Трябва да вървя — скача тя на крака, като се извинява многословно.

— Не се тревожи, ще наредим нещата. Някак си.

— Ще му кажеш ли, че сме се срещали? — обръща се тя към мен точно преди да слезе от лодката.

— Д-да — заеквам аз, претоварена от цялата информация, която получих. — Но не за… слагам показателно ръка върху гърдата си, а мъжът до мен ме гледа с изумление.

— Кажи му това, което прецениш, че трябва.

— Добре — казвам, след като вече се отделяме от брега, неприятно разтърсена от това, че тя остави всичко в ръцете на моята дискретност.

Поглеждам си картата. Имам девет спирки да измисля кратка и смислена версия на всичко, което току-що се беше случило. Както и да се подготвя за неизбежните въпроси: „Как изглежда?“, „Какво каза?“, „С кого е сега?“.

Тогава се сетих, че не я попитах има ли промяна в любовния й живот. Предполагам, че живее сама, като имам предвид колко по женски беше декориран апартаментът й, но не мога да знам със сигурност.

За момент решавам, че ще бъде по-лесно да накарам Киър да пропусне „часа на любовната поезия“ под някакъв претекст и да си държа устата затворена, затова че сме се виждали, но не би било никак честно. Очевидно пътищата на Киър и Чинция трябва да се пресекат поне още веднъж.