Белинда Джоунс
Любовна академия (4)

Глава 4

„Великолепието и красотата на реалната Венеция надминава въображението и на най-дръзкия мечтател. Никой наркотик не може да сътвори такъв град, а никоя представа не е в състояние да предугади очарованието му.“

Чарлз Дикенс

Четири часа по-късно вече кацаме на летище „Марко Поло“ във Венеция. Скандалната двойка още е с нас. Вече се опасявам, че ще ни преследват до края на седмицата, но скоро разбирам, че с нищо не се отличават от стотиците други ненаситни влюбени наоколо.

— Съжалявам — чувствам се задължена да се извиня на Киър, когато други двама правят опит да се погълнат взаимно на опашката за паспортен контрол.

— Няма как да ги избегнем през летните месеци — отвръща с примирение. — Да ги видиш само в Кралската ботаническа градина през почивните дни, особено в храма на нимфата Аретуза! — поклаща глава.

— Да, но там поне може да насочиш маркуча към тях — измърморвам аз.

— Наш ред е!

Докато ме избутва напред, се превръщам в кълбо от нерви. Митничарят в кабинката изучава лицето ми, а после снимката. Без малко да усети измамата — че придобивам нова самоличност под прикритие, докато той проверява официалната ми такава.

Измърморва нещо на колегата си — може би: „Какво безочие — да дръзне да поставя под съмнение автентичността на любовта в Италия!“ Пак ме поглежда и отсича: „Iiprossimo!“, махвайки на следващия на опашката.

Отдъхвам си и преминавам. Шпионският ми статус остава ненакърнен.

След обичайното досадно чакане за багажа се измъкваме от навалицата и се отправяме по една покрита галерия под свъсеното небе, сподирени от поривист хладен вятър.

Едва сега ми идва на ум, че това не е обикновен град — до Венеция трябва да се стигне с лодка или с водно такси, в зависимост от средствата.

На кея вече има опашка и аз се забавлявам с правилата на венецианските моторни катери: „Не стойте разкрачени между лодката и кея! (освен ако не сте много добър в шпагатите). Не пушете! (освен ако не искате екшън с взривове). На всяка цена подайте ръка на шофьора при качване на борда!“

Гледам жената пред себе си как прави точно това и си я представям с бели ръкавици, закопчани на китките, и решавам, че правилото е едновременно практично и много елегантно. Съпругът й обаче не изглежда дотам въодушевен да се ръкостиска с италианец.

— Ето го и нашия — Киър кима към следващия потеглящ катер, който ръмжи до нас. Неописуемо шикозен, от лъскаво дърво, сякаш полирано със златист сироп, с мъхести стени в чаен цвят и седалки, тапицирани с еластична бяла кожа. Облягам се и прокарвам ръка по шева с усещането, че съм филмова звезда, въпреки че осветителите са забравили да включат слънчевата светлина.

Междувременно Киър помага на облечения с поло шофьор да издърпа на борда моя пръскащ се по шевовете куфар. Леко смутена се шегувам, че едва съм сместила трупа вътре сред всичката козметика, но никой не се засмива. Хм. Малко съм загрижена, че вече час, откак съм в Италия, а няма и помен от безсрамно флиртуване, но се утешавам, че просто всички смятат, че съм с Киър. Няма съмнение, че веднага щом фиктивното ми положение на свободна жена се разкрие, ще ме засилят с предложения и пици във формата на сърце. Потегляме!

Докато се плъзгаме по повърхността, по стъклата се стичат пръски, сякаш съм в открита автомивка. След десетина минути съзирам земя и се втурвам към предния прозорец, но Киър ми съобщава, че било фалшива тревога.

— Това е Мурано — островът на стъклото, а не Венеция.

— Островът на стъклото — въздъхвам, представяйки си китни прозирни сгради под снежнобял купол. — Дано да успея да си купя нещо. Искам комплект чаши за вино от ония, нали се сещаш, със златист дантелен кант около ръба.

— Доста са скъпички — предупреждава ме Киър. — Стъкло колкото искаш, но не е евтино.

— Е, може да мина и с две чаши за специални поводи — решавам, докато се носим нататък, вече нагаждаща се към представата за течни пътища, и нетърпеливо се оглеждам за първата си гондола.

И тъкмо тогава я виждам — La Serenissima^[1], както е известен този древен град. Питам се дали ще дари с малко безметежност и нас, двамата пришълци?

Преди да пристигнем, си представях как двамата с Киър порим Канале Гранде с джеймсбондовски устрем; вятърът отвява старите му грижи, но правилата ни ограничават да се носим като народна песен с някакви си няма и три километра в час и пейзажът наоколо се движи със скоростта на грохнал от старост сценичен работник. Колкото и да съм очарована от затъналите във вода охрени фасади с бодливите им следи от ракообразни и миди, белязали различното ниво на водата, непрекъснато извръщам очи към скръбното лице на Киър. Изглежда едновременно унил и опустошен, сякаш наистина всичко, освен външната му обвивка се е озовало в плен — някъде в този град. Но къде?

Докато се носим по безлюдния канал, украсен не с карнавални гирлянди, а с мокро пране, аз се опитвам да надникна в къщите за някаква следа, но вратите от ковано желязо изглеждат натруфено непроницаеми, а жалузите на прозорците — отблъскващо заключени. Въпреки това има нещо отзивчиво в архитектурата — сгради, които иначе бих описала като величави и магнетични, изглеждат унили и потънали в забрава, сякаш сподавят своята пищност от уважение към загубата.

Внезапно се почувствах наистина жестока: нима го подлагам на всичко това, за да угодя на една сприхава редакторка или още по-лошо — заради вътрешната си необходимост да се чувствам способна да оправям всичко в живота му? Казват, че представлението не е свършило, докато дебелата лелка все още пее, и човек може да реши, че Италия бъка от едрогабаритни оперни певици, но нима това е повод да го водя тук? Преди чувството за вина и пораженческото настроение да ме погълнат, решавам: щом не мога да се осланям на вселенската справедливост, която ще го дари с любов, каквато той заслужава, ще трябва да се доверя на „Любовна академия“.

Тъкмо взех решение, катерът даде заден и поехме по толкова тесен канал, че дори куфарите ни започнаха да си гълтат коремите. След което дава на пълен ход! Шофьорът спира сред фонтан от пръски до малка дървена платформа и ни маха да слизаме. Киър го послуша без колебание, но аз не съм убедена, че платформата ще удържи и двама ни заедно с багажа. Опитвам се да използвам забавящата тактика на заплащането, но лодкарят започва да жестикулира възбудено да слизам и да дръпна едно въже с пискюл, висящо на стената. Така и правя нервно, уплашена, да не би да задействам вратата на трапа и да цопна в лагуната.

Вместо това съзирам две гигантски облицовани черни врати, които се разтварят и разкриват разкошен салон — мраморни подове, застлани с огромни персийски килими; овални, ярки като накити стъклописи; причудливи старинни фенери на стълбове, строени като стража от двете страни на импозантна двойна стълба; ръчно изрисуван таван с бледозлатисти и воднистосини шестоъгълници високо над нас. Ще ми се да спирам, да гледам и да поглъщам всяка колона и всяка картина оттук до градината в другия далечен край на това потресаващо преддверие, но сега пък шофьорът настоява да му платим. Сто евро. Очевидно се плаща на минута. Нищо чудно, че карат толкова бавно. Следващият път ще ритам с крака във водата отзад и ще си спестя петдесет лири.

— Добре дошли в „Любовна академия“! — приветства ни дребничка брюнетка, подстригана като момче. — Вие сте Киър и Кристи Бейли, нали? Аз съм Сабрина.

Опитвам се да бъда любезна и да й отвърна със същата мила усмивка, но все още съм зяпнала от благоговение при първите си стъпки в истински венециански дворец.

Не мога да повярвам, че такава грандиозна сграда може тутакси да ти се стори така уютна — чак потръпвам от това усещане.

— Сигурно ви е студено — Сабрина цъка с език по повод облаците и затваря вратите след нас. — Да заръчам ли да ви донесат топло капучино в стаята?

Очите ми светват.

— А правите ли горещ шоколад?

— Разбира се — усмихва се успокояващо. — А за вас, сеньор Бейли?

— Нищо — отговаря той. Какъв е смисълът да поддържаш само една черупка? — Отивам на разходка.

— Но… — понечвам да се възпротивя.

— Знам, приемът за „добре дошли“ е след час. Ще се върна.

— Не искаш ли да си видиш стаята? — жално питам гърба му. Как му дава сърце да напусне този рай? Не иска ли поне да огледа наоколо?

— Няма нужда — хвърля ми мрачен поглед и подминава рецепцията. — Вече съм бил тук.