Белинда Джоунс
Любовна академия (3)

Глава 3

„Липсата ти може да се превърне от болка в наслада, ако знам, че и аз ти липсвам.“

Неизвестен автор

— Е, значи ще се видим след девет дни — преструвам се на безразлична, докато наближаваме гара „Виктория“.

При раздяла с Джо винаги се чувствам отвратително неспокойна. Изпитвам копнеж по миг на пламенна многозначителност, преди да се разделим. Нека не прозвучи меланхолично просто ако стане така, че никога повече не се видим. Той обаче призна веднъж, че в повечето случаи забелязва отсъствието ми чак на следващия ден.

— Как да ми е мъчно за теб, докато си още тук? — мотивира се той, когато за пореден път се оплаках от неговото безразличие вечерта, преди да замина.

Попитах го дали следващия път не би могъл да ме прегърне по-дълго и по-силно, колкото да ми хвърли прах в очите, но сигурно вече е забравил този разговор, защото спря колата до тротоара, без да си разкопчае предпазния колан.

Погледнах входа на гарата през улицата, а после пак него.

— Не можа ли да спреш по-наблизо?

— Тогава ще се наложи да обръщам, нали после отивам на работа.

Да бе, за мен е къде по-лесно да притичам като самоубийца през булеварда, мъкнейки тежкия си претъпкан куфар. Споменах ли, че заваля?

Преглъщам с въздишка хапливите си забележки — не ми се ще на раздяла да си разменяме неприятни думи. Вместо това се насилвам да се усмихна и се пресягам да разроша нежно косата му.

— Мила — възпира ръката ми той.

— Какво?

— Оттук отивам направо на работа.

Премигвам срещу него. Дори и косата му ли не бива да докосвам? Понечвам да кажа нещо, но преди да съм си отворила устата, телефонът му зазвънява. Той отговаря. Седя вцепенена и се чувствам безтелесна и далечна. Печална картинка. Не съм очаквала да ме окичи с тежък сребърен медальон на Свети Христофор^[1], нито да ме засипе с куп любовни писма, за да отварям по едно на всеки час от раздялата ни, но една хубава прегръдка щеше да ми дойде добре.

— Да, да, изчакай секунда, Кейт, тъкмо оставях Кристи — закрива телефона с ръце, навежда се към мен и бегло ме целува по устните. — Приятно прекарване, мила.

Аз обаче не помръдвам. „И край?“, питам не толкова него, а вселената като цяло.

— Какво? — обръща се той към мен.

И аз пак не съм в състояние да направя каквото и да било, освен тъпо да се взирам в него.

— Още нещо ли има? — пита той нетърпеливо и вдига телефона пред лицето ми, сякаш мога да забравя, че телефонният разговор за него е по-важен.

Излизам от колата, отварям задната врата, издърпвам куфара си и когато той се трясва на платното, извиквам:

— Много се надявам!

Цели пет минути, след като е потеглил, стоя на тротоара леко замаяна. Не можа ли да се стегне и да ми отдели поне пет минутки — само на мен? Само от това имах нужда. Всъщност и три стигат. Една, за да ме хване за брадичката ми и да каже: „Много ще ми е мъчно за теб! Моля те, не забягвай с мъжа, който плете кошнички за бутилките «Кианти»!“ Така щях не да стъпвам, а направо да летя и сърцето ми да прелива от радост, а сега се чувствам напълно опустошена. Просто не бива да си затварям очите пред липсата на каквато и да било страст помежду ни. Ако я караме така, няма да се справим дори и с най-елементарните неща, необходими, за да се роди едно бебе.

Изправям рамене и се приготвям да пресека улицата. Трябва да се отърся от неудовлетвореността си заради Киър. За подобни жалки чувства разполагам само с времето, необходимо ми да стигна до перона. Трябва да се науча да сдържам емоциите си, особено с оглед на предстоящите девет дни. Освен това мога да се терзая и да се скъсам от анализиране, но истината е, че едно съобщение „Здрасти, скъпа“ от Джо може напълно да оправи нещата. Не искам да съм му бясна, а да го обичам!

Внезапно спирам и изваждам телефона си с нелогичен оптимизъм. Нищо. Вероятно още бръщолеви с Кейт. Изкушавам се да му звънна, но какво бих му казала, освен: „Обичай ме повече! Обичай ме истински! Обичай ме, както искам аз! И се дръж така, сякаш ти идва отвътре!“.

И тогава виждам две момичета с униформи, които отиват на работа, хванати под ръка, а всъщност се подкрепят една друга, защото се превиват от смях. Ето такава искам да бъда. Не момичето, което чака на телефона, колкото и мобилни да са те в наши дни. (Толкова за съвременните технологии: докато имахме само домашни телефони, поне се терзаехме ежесекундно, но само докато си бяхме вкъщи, а сега носим това терзание със себе си навсякъде.) Обръщам се да хвърля още един поглед на онези момичета. Какво ли ще си помислят, ако разберат, че се оставих безцеремонността на гаджето ми да съсипе вълнението от пътуването до Венеция. Венеция, за Бога!

„Глупачка!“ — бумти гласът на Пинк от мобифона ми в синхрон с мислите ми.

Наистина трябва да си сменя мелодията на телефона. Но после виждам, че съобщението е от Мици, която отговаря за знаменитостите в редакцията, и решавам, че звукът и така си е добре. Не че е тъпа по рождение, но мисля, че от изправяне на косата, с цел да заприлича на Ева Лонгория вече е започнал да се уврежда мозъкът й.

— Добро утро, госпожице М., как беше в Дубай? — питам, докато си проправям път в навалицата на гарата.

— Не беше зле — двама втора категория и един първа — при нея всичко зависи от наличието или липсата на знаменитости. — Чух, че заминаваш за Венеция?

— Потеглям, както си говорим — потвърждавам, заобикаляйки наперен американски военнослужещ.

— Отлично, ще трябва да свършиш едно-две неща за мен, докато си там.

Поемам въздух, за да се подготвя. През последните няколко месеца тя се опитва да ни преквалифицира в щатни папараци, настоява да не се разделяме с последния модел телефон с камера и ни задължава веднага да изпращаме заснетото в офиса, още преди да си успял да си поръчаш мартини с китайска слива или панирани лучени кръгчета в зависимост от мястото на събитието. Всяка неподправена снимка носи ваучер от 10 лири за магазините „Оейзис“, спестявайки на фотографския отдел от 50 до 200 лири на знаменитост. Досега съм спечелила 20 лири за „откровени“ снимки на две звезди от „реалитита“, които ме помнеха от интервютата ми с тях отпреди няколко месеца и ме помолиха да ги щракна съответно пред „Дизел“ и „Джо Малоун“ очевидно с надеждата да получат стоки на аванта.

Честно казано, заслужаваха го, защото поеха върху себе си удара, спестявайки го на някои истински знаменитости. Покрай тях пропуснах Кейт Уинслет, Рейчъл Уейз и Джъд Лоу през онзи следобед. Очаквам техните благодарствени писма.

— Първо, винаги щом ти се удаде възможност, скачай в частната „маршрутка“ катер на хотел „Киприани“ — подхваща Мици инструктажа си. — Там ходят големите звезди: Дженифър Лопес, Гуинет Полтроу, Харисън Форд, Джорджо Армани…

— Дадено — прекъсвам я с чувството, че може да изброява така чак докато стигна до регистрацията.

— Там е един от малкото басейни във Венеция, а от само себе си се разбира, че звезда по бикини…

— Да, да, ценоразписа го знам. Обаче дали ще ме пуснат да се мотая там току-така, ако не съм гост на хотела?

— Само си направи резервация за обяд, за вечеря или за чай, щом попаднеш там.

— О, мисля, че програмата ми ще е твърде натоварена.

— Ммм — произнася тя. — Всъщност колко е голям материалът ти?

— Четири страници най-мно… Зависи до какво се добера.

— Имаш предвид, освен херпеса на всички мъжки проститутки, които наемат! — присмива се тя.

— С какво друго мога да ти помогна? — вече нямам търпение да приключа разговора.

— Елтън Джон.

— Разбрах — правя се, че записвам нарежданията й, докато всъщност зяпам паста с крем и стафиди. — Сър Елтън по бикини?

— Не, не, не!

— Какво тогава? — правя се на тъпа.

Тя снишава глас:

— Рут ми обещава премия, ако се докопаме до нещо за него и Дейвид във венецианската им къща.

— Но ще я получа аз, а не ти — заявявам донякъде безцеремонно.

Кратко мълчание, последвано от:

— Добре де, ще я разделя с теб. Предполагам, че ще бъде удар, защото тя се е обзаложила с Анастейша.

— О, боже, пак ли ония двете! — изстенвам, досадена от жалкото съперничество на Рут с редакторката на „Флаш“.

— Сериозно — умолява ме Мици. — Пестя за пластична операция на носа, така че парите наистина ми трябват. О, и си отваряй очите на четири за Патриша Аркет и Томас Джейн — може да се върнат за годишнината си.

— Не знаех, че са женени.

— Стана вече година. Старинни дантели, гондола и всичко останало, както си му е редът.

— Това ли е всичко? — изведнъж усетих голяма умора.

— Е, от само себе си се разбира, че ако някоя знаменитост посещава „Любовна академия“…

— Това ще бъде конфиденциална информация.

— Не задълго, щом ти ще ровичкаш наоколо, нали така?

Правя гримаса. Ако исках да се ровя в такава мръсотия на работното си място, щях просто да предлагам еротични танци на прибиращите се от работа капнали и мръсни работяги в метрото.

— И кажи на хубавия си брат, че още чакам да ме покани на среща — изписква тя, преди да затвори.

Извъртам очи.

— Сигурна съм, че ще се свърже с теб веднага щом успее да направи резервация в „Робушон“.

Ето го и него, на мястото, където се бяхме разбрали. Чист и спретнат в кафяви панталони и памучна фланелка в цвят слонова кост. На пръв поглед разривът с Чинция изобщо не го е имало, но като доближавам, виждам, че промяната е само външна. Май тази тенденция по вина на любовните ни несполуки започва да се разпростира върху цялото семейство, като го виждам как смръщено и саркастично гледа влюбена двойка тийнейджъри, наслаждаващи се на последните си мигове заедно: тя е стъпила върху износените му маратонки, дългите им коси се преплитат от вятъра, челата им са допрени, очите затворени, а устните им ту шепнат сладки нищо не значещи думи, ту се сливат в целувка до самозабрава.

Разбирам възражението на Киър — изглежда ужасно грубо да парадираш с подобен екстаз, след като деветдесет процента от присъстващите със сигурност изпитват пристъп на завист или непълноценност. Или допускам статистическа грешка поради огорчение?

Набързо проучвам лицата на преминаващите: едни веднага отклоняват поглед, други завъртат очи, трети се вглеждат с копнеж, четвърти — сладострастно. Да не говорим за мен, която си мисля хапливо: „А защо аз не се сбогувах като тях? Какво толкова съм направила, че да заслужа катапулт, когато се сбогувам с гаджето си?“

— Киър! — възкликвам самонадеяно и протягам ръце с надеждата да го изтръгна от мрачните му мисли, както хората се тупат по гърба, за да спрат хълцането.

— Кристи — отговорът му е доста по-сдържан, но прегръдката му — сърдечна. Задържам се в прегръдката му с надеждата да поема евентуалните му остатъчни опасения, за да ги изхвърля после в тоалетната. Заедно със своите собствени.

— Как си? — питам, леко обезпокоена от сенките под очите му, докато се качваме на експреса за Гетуик.

— Уморен — потвърждава, отпускайки се на мъхестата червена седалка, и заспива още преди да сме потеглили. Не мога да не се възхищавам на способността на мъжете да дремят, независимо от това колко емоционално заредена е атмосферата. И въпреки това се радвам за Киър, няма по-добро болкоуспокояващо от съня.

Аз обаче съм будна и се извъртам да наблюдавам болезнената раздяла на дългокосите влюбени, но с удивление виждам, че и двамата се качват на влака. Значи изобщо не са се сбогували! Просто страстна целувка в девет сутринта! Боже! Потъвам в седалката си и се моля да не заемат двете свободни места срещу нас.

Докато минават край нас, ги чувам да си говорят. Няма грешка — италианци са!