Белинда Джоунс
Любовна академия (16)

Глава 16

„Беладона — съществително: на италиански — хубава жена; на английски — смъртоносна отрова; великолепен пример за дълбоката идентичност на двата езика.“

Амброуз Биърс

Сега е мой ред да я зяпам. Не мога да повярвам, че пред мен стои причината за ужасното нещастие, сполетяло брат ми. Изглежда толкова мила и неспособна да навреди на някого.

Чинция поглежда към торбите си с покупки.

— Нося сладолед, който скоро ще се разтопи, а живея само на… — тя махва по посока на жилищна сграда малко по-надолу по улицата. — Ще дойдете ли за aperitive?

— У вас? — изненадвам се аз.

— Да! — сега тя изглежда изненадана от моята изненада. — Или смятате, че няма да бъде много честно по отношение на Киър?

— Ммм.

Боже! Аз всъщност не знам какво да мисля! Още съм твърде изненадана.

— Точно днес гледах снимка на вас двамата с Киър, а сега ви виждам на живо…

Тук тя ме хвана натясно. Аз определено отдавам доста голямо значение на съвпаденията. Освен това не мога просто да пропусна възможността — ами ако тя има да ми каже нещо, с което да помогна на Киър?

— Добре. Благодаря — казвам аз. — Мога ли да помогна с носенето на покупките?

— Sei molto gentile — усмихва се тя, приемайки предложението.

— Мисля, че Киър е с впечатлението, че сте се преместили — казвам аз, когато тръгваме по улицата.

— Да, такъв беше планът. Но после обстоятелствата се промениха и беше възможно да остана.

— Нямах представа колко красив е Лидо, винаги съм си мислела, че е просто предградие.

— Е, нали виждате, няма я уникалността на стария град, но и това място си има очарование.

Кимам в знак на съгласие. Тя самата също крие очарование в себе си — с тези златни руси кичури и миловидно лице. Сега разбирам защо Киър е хлътнал толкова дълбоко. Тя също така не избяга, когато свърза лицето му с моето, какво тогава толкова се е объркало между тях?

— Ето тук е — спира тя пред сградата и бърка за ключовете си. — Трябва да изкачим три етажа, за което се извинявам.

Краката ми не могат да проумеят защо ги подлагам на това, пъшкам лекичко при всяко следващо стъпало.

— Карахте колело днес?

— Толкова ли са очевидни мъките ми? — смея се аз.

— Или е това, или не харесвате декора — шегува се тя. Отвътре сградата изглежда овехтяла и старомодна, но съм много по-изненадана, когато тя отваря вратата на апартамента си: всичките три на брой стаи — спалня, кухня с трапезария и баня, блестят в бяло и люляково. Лилави стени, бяла мраморна маса, в лилаво тапицирани столове, бели ленени завивки на леглото с лилави пръски, нали си представяте.

— Уау! Предполагам, че е любимият ви цвят! — докосвам лилаво цвете в лъскава бяла ваза.

— Засега — казва тя. — Сменям цветовете на апартамента си толкова често, колкото други жени сменят цвета на косата си.

— Наистина ли? Когато се запознахте с Киър, в други цветове ли беше? — надявам се да не й направя лошо впечатление, въпросът просто се изплъзна от устата ми, преди да се усетя, че може да го сметне за началото на разпит.

Не изглежда обезпокоена.

— Да, различен беше, в нежнозелено, нали се сещаш, градински чай. Много успокояващ. Имах и много цветя вкъщи тогава — докато говори, изглежда тъжна и замислена.

— Значи запазваш основните елементи в бяло, за да можеш да сменяш лесно цвета на стените и детайлите.

— Хавлиите в банята и възглавничките по диваните…

— Чудесно хрумване, получаваш разнообразие, без да се налага да се местиш другаде!

Тя кима и се усмихва. После започва да вади покупките си — множество бутилки с масла и подправки.

— Мармалад от рози — едно от бурканчетата привлича вниманието ми. — Звучи добре.

— Прави се ръчно от арменските монаси на остров Сан Лазаро — обяснява ми тя. — На няколко минути с вапорето оттук.

Когато оглеждам бурканчето, си признавам как помислих, че тя живее в манастир.

Тя ме поглежда въпросително.

— Ами когато пристигнахме, видях Киър да влиза в женски манастир и си помислих…

— И си помисли, че съм станала монахиня? — смее се тя.

— За момент.

— Той обясни ли ти защо е бил там?

— Не, всъщност не съм го питала. Не исках да любопитствам. За всеки случай.

— Не е кой знае каква тайна. Когато живееше тук, той се грижеше за градините на манастира. Сестрите не можеха да си позволят да плащат на градинар, но той ходеше веднъж седмично. Направи ги толкова красиви, намери цветя в любимите им цветове, дори засади малка овощна градина и лехи със зеленчуци, така че да имат свежи патладжани, грах, смокини и нарове.

И какво е получил в замяна — поклащам аз глава. Със сигурност заслужава едно малко чудо като компенсация. Може би ще трябва да си поговоря със сестрите, които явно не се молят достатъчно усърдно.

— Както се досещаш, те са много привързани към Киър.

„А ти защо не си?“ — ще ми се да попитам, но вместо това промърморвам:

— Това е чудесно.

— Той е прекрасен човек — кима тя.

Почти съм готова да я поправя с: „Той беше прекрасен, преди да го направиш на пух и прах.“

— Предполагам, че се чудиш защо скъсах с него?

След като окончателно е приключила с разопаковането на покупките, сега тя се обръща с лице към мен.

Малко съм изненадана от директността, с която постави въпроса и отговарям:

— Това със сигурност не е моя работа, но да. Знам, че в случая съм пристрастна, но дори според твоите признания той е страхотен, има голямо сърце и знаеш, че когато обича някого, това е завинаги.

Тя кимва.

— Вярно е — въздиша дълбоко и се замисля за момент. После отново си поема въздух и казва тъжно: — Мисля, че имаме нужда от малко сладолед.

— Това е италиански еквивалент на силно питие?

— Всъщност заради начина, по който го приготвям, получаващ и двете — смее се тя.

— Наистина ли?

— Един от специалитетите ми, трябва да опиташ.

— Добре — съгласявам се заинтригувана.

Тя отваря шкафа и изважда оттам две купички, отваря сладоледа, който е в толкова красива опаковка, че ми се приисква да живея тук и храните, които купувам, да са опаковани като подаръци.

— О, това изглежда изключително вкусно! — ентусиазирам се аз, когато тя слага по една голяма лъжица във всяка от купите. — Представяш ли си вече трети ден съм в Италия и още не съм опитвала италиански сладолед!

— Срамота!

— Така е — отново се усещам прекалено спокойна, но трябва да си спомня с кого си имам работа тук.

— И сега вместо сос аз му слагам ночино — тя взема стъклена бутилка от шкафа, която разклаща енергично. — Това е като амаретото.

— Бадемов ликьор?

— Si, но тези ядки са брани зелени през лятна юлска нощ.

Усмихвам се на добавената мистика в рецептата и опитвам една голяма лъжица.

— Ммм, страхотно е! — сетивата ми са събудени от вкуса. — Долавям и някакви подправки?

— Канела и карамфил — осведомява ме тя.

— Ужасно ми харесва — възклицавам.

— Аз го обичам също и с франджелико, лешникова паста.

— Така че ти и Киър… — връщам се аз на основната тема, тъй като съзнавам, че може да прекараме цял час в обсъждане на аромати и ликьори, а аз мога да остана най-много още тридесет минути.

— Много мислих за него през последните няколко дни, след като един приятел ми каза, че го е видял на летището…

— В понеделник?

— Да. А днес, когато разчиствах бюрото си, намерих това — тя ми подава снимка на мен и Киър от 70-годишнината на баща ни. Киър е в костюм, облечен като за сватба.

— Каза ми, че това е единствената снимка, на която изглежда достатъчно елегантно за италианка.

Наистина изпадам в носталгия, докато гледам снимката. Беше толкова хубав ден. Двамата заедно направихме ретроспекция на живота на баща ми досега. Киър дори ходи до старата аптека, над която баща ни е живял като дете, за да възстанови първите тридесет и пет години от живота му, след което показа снимки от мястото; на мен се падна значително по-леката задача да представя следващата половина. Мисля, че бяхме страхотен отбор.

— Вие двамата сте много близки, нали?

Иска ми се просто да отговоря утвърдително, но започвам да й разказвам, че напоследък между нас се е появила дистанция.

— Приятелят ми каза, че с него е имало жена на летището. Надявах се, че вече е срещнал нова любов — тя ме поглежда с очакване да потвърдя или да отхвърля предположението й.

— Това бях аз — свивам рамене безучастно.

— А все пак така ли е? — взема си тя още една лъжичка сладолед.

— Какво? — правя се, че не разбирам.

— Той срещнал ли е някого?

— Има ли значение за теб? — предизвиквам я аз, след като си спомням, че трябва да защитавам отхвърления си брат.

— Не знам дали „значение“ е подходящата дума — въздъхва тя. — Със сигурност бих била щастлива да чуя, че той е щастлив, че е намерил някой, който да го възнаграждава повече за чувствата му, отколкото аз бих могла. Това ще ми донесе облекчение, предполагам.

— В такъв случай — прочиствам гърлото си, за да задам възможно най-дръзкия въпрос — искаш ли да се съберете отново?

Тя ме гледа право в очите с недвусмисления призив да имам милост.

— Съжалявам — казвам й, — но той ми е брат и не мога повече да го гледам така. Така че не мога да не му пожелая да…

— Разбирам — казва тя и слага ръка върху моята.

Изглежда толкова изпълнена със съчувствие, че се запитвам на глас какво е направил Киър, за да развали нещата, нещо, което може би ще успее да избегне следващия път заради опита, който вече има?

— Нищо не е направил — казва само тя. — Нищо.

— Просто ти не си вече влюбена в него? — предизвиквам я.

— Кристи — произнася тя името ми със сериозен тон и се приближава напред, като се взира в мен за момент. — Аз не му казах истината и сега се чудя дали това не беше грешка.

— Е, за мен е много трудно да кажа каквото и да било, без да знам точно какво… — започвам на свой ред да питам аз.

— Ако ти кажа — поема си дъх тя, — много е важно да ме изслушаш докрай, за да разбереш всичко.

— Добре — съгласявам се, като се чувствам малко нечестно спрямо Киър.

За няколко минути стоим мълчаливи, докато тя търси подходящите думи, с които да започне.

— Бяхме заедно с Киър от няколко месеца, когато ми откриха рак на гърдата.

Зяпнах от изненада.

— Вече всичко е наред. Добре съм — уверява ме тя.

— Но Киър никога не е споменавал — поклащам глава с недоверие.

— Киър никога не е узна за това. Не съм му казвала.

— За нещо толкова важно?! Не си могла да му кажеш…

— Не че не съм можела, но какво би станало, ако…

— Ако какво… — не мога да повярвам на ушите си.

— Въпреки че го познавах по-малко от година, вече знаех, че Киър ще остане докрай с мен каквото и да се случи.

— И това е лошо? — неволно възкликвам.

— Разбира се, че не, напротив, достойно е за възхищение. Знам, че той би направил всичко възможно заради мен. Но аз не исках това. Не исках да се чувства задължен заради мен.

— О, Чинция! Той щеше да бъде щастлив, ако…

Тя слага пръст пред устните си.

— Трябва да ти напомня, че обеща да ме изслушаш.

— Продължавай — казвам аз и си прехапвам езика.

— С Киър беше чудесно. Мил, романтичен, много интелигентен, интересуващ се от всичко около себе си…

Вече все по-малко разбирам.

— Но? — питам аз почти с нетърпение.

— Когато осъзнах, че животът ми може да свърши, се замислих за всичко, което бих искала да ми се случи, ако преживея болестта, и тогава осъзнах, че чувствата ми към Киър не са толкова силни, колкото неговите към мен. Наслаждавах се на неговата привързаност, но знаех, че ако двамата минем през изпитанията на болестта ми, ще бъдем свързани по начин, който не е лесно да разрушиш. Как можеш да скъсаш с човек, който ти е държал ръката в толкова ужасни моменти?

— Така че избра да преживееш всичко сама? — направо съм обидена от смелостта, която е имала.

— Заедно със семейството ми — признава тя.

— Но си скъсала с него в момент, когато най-много си имала нужда от някой до себе си.

— Нямаше да бъде честно иначе — очите й се замъгляват при спомена за раздялата. — Бях толкова уплашена и част от мен толкова искаше той да ме прегърне, а когато видях лицето му… — тя се обръща настрани и от очите й потичат сълзи.

— Почакай! — скачам аз и донасям от банята кутия люлякови кърпички.

Тя бърше очите си и продължава през сълзи и на пресекулки да говори:

— Да се отнесеш толкова жестоко с някого, който иска само и единствено да те обича…

Сърцето ми се свива от мъка заради нея и Киър.

— Ако умирах, може би щях да го направя. Щях да остана до края с някой, който ме обича. Защото би могло да бъде и много по-лошо, нали?

Аз кимам с разбиране.

— Но исках да живея, Кристи. А да „живея“ означаваше да видя бъдещето си отвъд Киър. Беше почти като да дам обещание — да скъсам с Киър и да си обещая различно бъдеще. Тогава най-доброто, което можех да направя за него, бе да му спестя истината.

Той разбира се не знае, че му е спестено каквото и да било. Не знае за трудностите при лечението, за болките, за призрака на смъртта.

Поемам дълбоко въздух, едва ми е възможно да преглътна всичко това. Трудно е да си помислиш, че той би могъл да бъде изправен пред по-жестоки обстоятелства от тези.

— Изглеждаш много добре — казвам накрая.

— Благодаря ти — усмихва се тя широко. — Аз съм късметлийка в сравнение с други жени, които страдат много — тя става и налива и на двете ни охлаждаща чаша вода, а ръцете й леко треперят.

— Когато ми казаха диагнозата, отначало мислех, че ще се наложи да се върна да живея при родителите си. Затова и Киър смяташе, че ще се местя. Това само отчасти беше лъжа, защото му казах, че ми е омръзнала Венеция и ще се върна в родния си град.

— Предполагам, че ти е предложил да дойде с теб.

— Да, и тогава трябваше да го излъжа още веднъж — поема си тя дъх. — Казах му, че първият ми приятел се е обадил отново и съжалявам, но се връщам при него.

— О, не! — почти извиквам аз.

— Беше идея на майка ми. Тя каза, че той никога не би приел раздялата ни, ако не му кажа, че в живота ми има друг мъж.

— Наистина ли не можа да му кажеш истината?

— Мислиш ли, че щеше да ме остави да си отида лесно, ако бях?

Замислям се за момент.

— Той щеше да е решен да ти помогне с всичко дори и само като приятел.

— Именно. А и двете знаем, че това не би било възможно.

— Трябвало е да постъпиш както е било най-добре за теб — признавам аз. — При теб е било въпрос на оцеляване.

Тя кима.

— Беше моят живот и моето заболяване.

— Направила си каквото е трябвало — заключавам аз.

— Значи не ме презираш? — гледа ме тя с безпокойство. От собствените ми очи потичат сълзи. Поклащам глава, като се мъча да задуша риданията.

— Не, напротив, мисля, че си удивителна! — и протягам ръце да прегърна жената, срещу която съм изрекла най-много проклятия през изминалата година.