Белинда Джоунс
Любовна академия (18)

Глава 18

„Човек, който може да пази тайна, е мъдър, но не е по-мъдър от този, който няма тайни за пазене.“

Едгар Уотсън Хоу

— Киър, тук ли си? — обхождам аз Академията, нетърпелива да споделя новината, която ми тежи.

Изглежда не е несправедливо аз да нося товара на потресаващата история, която чух, защото находчивият план да доведа Киър тук за развръзката беше моя идея. Заслужавам си го заради опита ми да оправям неговия любовен живот, за който бях загрижена повече от своя собствен.

— Сабрина! — лепвам се за жената, която изглежда, че винаги е осведомена за всичко. — Виждала ли си брат ми?

— А, да, той ще ни чака в ресторанта.

Дявол да го вземе! Пак е офейкал.

— Наред ли е всичко? — пита ме разтревожена тя.

— Да. Всъщност има едно нещо… — мисля да повдигна въпроса за часа с поезия в петък вечер, но решавам първо да поговоря с Киър и освен това трябва да поработя върху новата си политика вече да не вземам решения вместо него.

— Всъщност всичко е наред — уверявам я аз.

— Всичко ли? — повдига тя вежди заради външния ми вид. — Нали знаеш, че тръгваме след двадесет минути…

— Знам, знам. Отивам да се преоблека. Веднага — след което вземам на бегом стълбите и влетявам в стаята си.

Трябва да се концентрирам. Шикозен ресторант. Bella figu-ra. Не мога да облека официалната си рокля, защото я пазя за сватбата, вече обличах розовата и полата, която се увива около тялото. Мога да облека лятната рокля на „Зара“ с щампи в гръцко синьо в комбинация с някое подходящо бижу. Все пак е лято и не е необходимо да сме строго официални. Ето това е. Измислихме го. А сега коса и грим. Косата ми е леко сплъстена от морския въздух и затова решавам да я вдигна нагоре. Оправям грима на лицето си и слагам смели сенки за очи — електриковосиньо върху клепачите и течна очна линия по краищата. Блестящи коралови устни завършват грима. Остана ми цяла една свободна минута. Бих могла да се върна към неспокойните си мисли за Киър, но по-добре да си избера парфюм за вечерта. Спирам се на „Хепи“ на Клиник. Винаги оптимистка.

— О, вижте дамата в синьо! — Адам ме посреща в началото на стълбите и ми предлага ръка, за да слезем заедно.

— О, ние си отиваме! — казвам аз, забелязвайки ярката синя ивица на вратовръзката му.

— Така е — усмихва се той.

Докато слизаме, имам чувството, че долу ни чакат, за да ни представят на всички роднини и приятели като новобрачна двойка. И все още продължавам да се усмихвам. Необичайно комфортно ми е да се облягам на ръката му. Но, както вече казах, може би е така, защото ми напомня за Джо.

— О! — внезапно спирам и грабвам телефона си. Поглеждам дисплея и виждам пропуснатото обаждане. Той се е обаждал! Джо се е обаждал, а аз дори не съм разбрала. — Би ли ме изчакал тридесет секунди?

Адам кима и застава неподвижен като статуя. Междувременно аз тичам обратно до стаята си, за да чуя съобщението му. Обадил се е, докато бях на плажа с Данте. Изпитвам силно чувство на вина. Ще бъде свободен след вечеря към десет и ще опита отново, ако не — утре сутринта. Толкова е добър. Ако бях на негово място и той не беше в състояние да отговори на обаждането ми, щях да полудея. Пращам му набързо съобщение и се връщам при Адам.

— Всичко наред ли е?

— Ммм, да.

— Нека да ти отворя вратата — той минава пред мен.

— Алегра ли те научи — закачам го, докато прекрачвам навън.

— Аз също имам някои умения.

— Като например… — продължавам аз.

Той се замисля за момент, като ме оглежда от глава до пети, и казва:

— Ами като начало искам да съм първия, който ще ти предложи да те носи на конче на връщане?

— Да ме носиш на раменете си?! — възкликвам изненадана. — Разходка с гондола явно е твърде банално клише за теб.

— Я си виж обувките, с които ще прекараш следващите четири часа!

Поглеждам надолу към обувките си с остър връх и високи токове тип игла.

— Знаеш ли, може и да те накарам да си спазиш обещанието.

— Готови ли сте за първата си официална „passeggiata“? — посреща ни Сабрина на двора.

Всички изглеждат развълнувани и подходящо нагласени. Тифани естествено е най-лъскава — с дълбоко изрязана черна коктейлна рокля, украсена с мъниста по ръба. Дори Меган е в романтично надиплена копринена рокля във виненочервено. Аз поглеждам към тънката си памучна рокличка и решавам, че мога да си устроя пикник край канала и да пропусна ресторанта, като използвам шарената си дрешка вместо покривка.

За да ме накара да се чувствам съвсем като изгнаник, Тифани хваща Меган под ръка, като недвусмислено ми показва, че вече си има нова най-добра приятелка, а аз съм „персона нон грата“. Което всъщност е облекчение за мен, а и така ще имам повече време да си бърборя с Адам.

— Я, колко прилично се държи Мелвин тази вечер! — изненадвам се аз и тайно го поглеждам, докато той върви до Сабрина.

— Сега се прави на недостижим.

— Така ли е наистина? — изчуруликвам аз.

— Сериозно — това е стратегията му. Филомена го посъветвала да те остави, за да усетиш липсата на вниманието му.

— Боже! На мен със сигурност ми харесва да го гледам от разстояние, така че явно стратегията си я бива.

Оглеждам се наоколо и виждам разхождащите се по улицата хора — каква чудесна традиция! В Лондон всички се опитват да стигнат по възможно най-бързия начин от точка „А“ до точка „Б“, толкова рядко можеш да видиш някой друг, освен туристите да се мотае из Мола просто заради разходката. Разходките носят хубавото усещане, че принадлежиш към тази общност хора, а не просто се състезаваш с околните кой ще финишира най-бързо до крайната си цел. Но дали това е възможно по натоварените лондонски улици?

Мисълта за живота ми вкъщи малко понижава настроението ми. Ако искам да имам работа, когато се върна, най-добре да впрегна ума си в тази посока… В живота със сигурност има и по-лоши неща от това да поразпитам Адам.

— Е, имаш ли любовни проблясъци към твоята Аморе? — започвам направо.

— Това ли ти е представата за неангажиращ разговор? — подсмихва се той.

— Невъзпитано ли прозвуча? — питам престорено наивно. — Просто съм любопитна, като се има предвид с колко големи очаквания идват хората тук. Чудех се дали твоите се оправдават? — мръщя се на забележката си. — Май звучи като двусмислен намек, нали?

— Има нещо такова — ухилва се той.

— Е, нека да го формулирам така: смяташ ли Алегра за подходяща като романтичен партньор?

— Имаш предвид като партньор във връзка?

— Е, те все пак имат някаква норма, която трябва да изпълнят, като да речем най-малко едно предложение за брак на месец?

— Честно казано, ако възлагам подобни надежди на някого, ще гледам поне да живеем в една и съща страна. Уикендите във Венеция изглеждат като привлекателна идея, но са малко непрактични. Особено след като работя в събота и неделя.

— А, работата, която никога не споменаваме!

Той прави пауза.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Аз ли? О, господи. Не!

Той се смее, като че ли съм се пошегувала, а после снижава глас и с ръка на устата си казва:

— Работя в туристическа агенция.

— О, това голяма тайна ли е? — малко съм объркана.

— Шефът ми ме изпрати тук. Имахме твърде много запитвания за „Любовна академия“ и той реши, че първо трябва да изпробваме мястото, за да можем да дадем правилни препоръки на клиентите си.

— Колко отговорно…

— Той иска най-вече да се увери, че всичко е законно. Все пак непрестанно изникват опасенията, че може да е прикрита форма на проституция.

— Наистина ли? — кашлям аз.

— Е, нали виждаш… Плащаш си и те включват в двойка. Трябва да има романтика — прави смешна гримаса, която опъва лицето му. — И тъй като всички мацки в офиса са женени, трябваше да замина аз.

— Сабрина знае ли защо си тук?

— Не, исках да ме третират като всеки друг, така че официално съм организатор на партита. Което впрочем донякъде е вярно, тъй като планирането на почивки е от специалните празнични събития в живота ни, нали така?

— Така е — нямах представа, че с Адам имаме толкова общи неща като например, че и двамата сме под прикритие.

— А каква е твоята версия? — обръща се той към мен.

— Ммм… — това е проблемът, когато разпитваш хората, после те могат да разпитват теб.

— Не бих предположил за теб, че си от този тип… Не че има нещо нередно… Всъщност е страхотно да си тук като клиент…

Усмихвам се на запъването му.

— Мисля, че и аз съм тук поради същата причина като теб — слушах много за Академията и реших да проверя дали е истина.

— Доста висока цена за обикновено любопитство — поглеждаме той. — Не знам дали бих си го позволил, ако трябваше да плащам от джоба си.

— Правят специални отстъпки за братя и сестри — шегувам се аз.

— Наистина ли?

— Не — изохквам. — Аз исках… исках да почувствам какво е романтиката. Да разбера дали ако я има в живота ми, това ще ме направи по-щастлива. Да видя дали това е нещото, което ми липсва.

Не знам как, но всичко това си е чистата истина.

— И това ли е?

— Съвсем възможно е да е така — свивам устни и на свой ред питам: — А ти как мислиш?

— Мисля, че всеки мъж трябва да мине оттук, за да може поне веднъж да се почувства с жената в живота си на една и съща вълна. Вие, дами, ги имате всички тези неща в главата си, всички тези желания, фантазии и смятам, че за един мъж би било добре да се добере до тях.

— Умно! — гледам го и се усмихвам.

— Е — свива рамене той, — щом е важно за вас, значи трябва да бъде важно и за нас — мъжете.

Изпитвам прилив на просветление. Защо и Джо не мислеше така… Защо не може да проумее колко по-пълноценна щеше да бъде връзката ни, ако и двамата получавахме каквото искаме?

— Ето, че пристигнахме — известява Сабрина.

Както беше обещала, намираме Киър небрежно облегнат на стената до входа, сякаш е собственикът на луксозния ресторант.

Оставям другите да минат напред, като търся момент да го видя насаме преди вечеря — истински нетърпелива да разваля апетита му…

— Ето тук е — казва той, когато го доближавам. — Тук работех преди.

— Какво? — отстъпвам аз крачка назад, за да мога да прочета табелата над вратата — само сантиметри зад мен ме делят от падане в канала: „Loscolo Dei Dogi“.

Чета и зяпвам от учудване.

— Пет звезди? Поддържал си им градината?

Той кима с неприкрита гордост.

— Най-после успях да го видя! — радвам се аз.

— Сега разбираш защо трябваше да дойда по-рано — отделя се Киър от стената и ме подканя да влизаме. — Не можех да вляза тук като клиент на „Любовна академия“, без първо да им обясня ситуацията.

— Не си им казал защо сме тук, нали? — замръзвам аз на вратата.

— Казах им, че съм тук, за да ти правя компания като услуга.

— Което е вярно — отбелязвам аз.

— И че е чудесна възможност да дойда и да се видя отново със стари приятели.

— Което също е вярно.

— Само до известна степен. Никога не бих се отбил пак тук, ако не беше резервацията ни за вечеря.

— Наистина ли? — не разбирам аз. — И защо не?

Той прави кисела гримаса.

— Всички знаят какво ми се случи и не искам да ме съжаляват повече.

— Но… — накланям глава настрани, като усещам, че е на път да добави нещо по-ведро.

Лицето му просветва.

— Щом ги видях обаче: Филипе, Фабрицио и бармана Алесандро, се почувствах все едно съм си у дома.

Сега и аз съм щастлива колкото него. Направих нещо хубаво! Той не е бил толкова щастлив от месеци насам и това е, защото аз се намесих. Не съм лош човек. Изпитвам чувство на триумф!

— Само почакай да видиш какви коктейли е направил Алесандро — казва той, докато минаваме през първата врата, и веднага след това се спира, за да ме попита: — А, нали беше започнала да ми казваш нещо?

— Какво? — премигвам аз.

— Когато пристигнахте, мисля, че се откачи от другите, искаше да ми кажеш нещо?

Декорът изглежда странно подходящ — стоим в предверието между улицата и фоайето, около нас има паравани от цветно стъкло. Отвън беше щастлив, а това, което ще кажа сега в „многоцветната ни тъмна стаичка“, определя как той ще се чувства вътре. Честно казано не мога да принудя себе си да му съсипя настроението.

— Не, не, няма нищо такова — казвам съвсем безгрижно. — Просто исках да те видя за малко.

Заслужава поне една вечер да бъде щастлив. Какво толкова, ако му кажа утре? Това ще трябва да е първото нещо, което ще направя утре, защото заминавам за Болоня — не е идеалният вариант да пусна бомбата и да изчезна за два дни, но тогава той ще бъде с Тонио, който ще му бъде подкрепа. Така че всичко ще бъде наред, сигурна съм.