Белинда Джоунс
Любовна академия (32)

Глава 32

„Един неочакван и дързък въпрос често причинява изненада и прави човека уязвим.“

Франсис Бейкън

— Изглеждаш по-различно — забелязва Джо, когато отново се връщам на тържеството.

— Заради косата ми — отвръщам аз. — Наминах за едно бързо гмурване в басейна и тя стана на нищо.

— Харесва ми — усмихва се той. — Красива си!

Чудя се дали част от него несъзнателно е уловила вътрешната ми промяна, която е повече в хармония с неговите желания?

Тъкмо да му кажа, че вече съм готова да го направя баща, когато той казва високо:

— А, донесоха храната! — и се връща до Валентина, за да заемат местата си на една от двете маси, запазени за гости на „Любовна академия“.

Е, в такъв случай ще му кажа след вечеря. Не е нещо, което мога да спомена някъде между салатата и десерта.

— Знаеш ли, че Клио е правила сватбената торта? — осведомява ме Киър, докато откриваме картичките с имената си на съседната маса. — Тя и сина на Лука, Нино, са били в кухнята от осем тази сутрин до час, преди ние да пристигнем тук, за да помогнат при приготвянето на всички ястия. Всъщност този ордьовър — кима той към чиниите пред нас с Pecorino tortino — изцяло дело на дванадесетгодишния готвач!

— Каква прекрасна идея! — усмихвам се аз. — Наистина приготвено с любов.

Храната е много изискана, но аз едва успявам да следя разговора, който се върти около представата на Меган за идеалната сватба (Стефано, схващаш ли намека?). Вместо това умът ми е зает да изчислява всички неща, които ще променят живота ми, ако го завъртя около новооткритите си майчински инстинкти. Винаги съм си мислила колко е ограничаващо човек да се превърне в роб на нуждите на едно малко създание, но сега виждам колко неподозирани удоволствия може да носи това. Със сигурност ми хареса усещането за смисъл на живота и всеотдайност, които изпитах около Итън и Макензи. Разбира се не е задължително децата да бъдат твои собствени, за да чувстваш удоволствието да си с тях — още едно доказателство е булката, която с радост приказва с детето на Лука сега официално и неин син. По някаква причина тя го нарича Ринго, а не Нино. Те дори на шега започват да танцуват първия танц заедно, преди Лука да заеме полагащото му се място в обятията на Ким.

Дали това, което се подава изпод костюма на Лука, е татуировка? Аз съм изцяло заинтригувана от тази англо-италианска двойка. Чудя се как ли са се запознали? Дали е било ваканционна авантюра? Случайна среща в Синьото Грото на Капри? Не мога да кажа, но по лицето на Лука личи как сякаш цял живот е чакал момента, в който тя ще стане негова жена.

Когато тяхната песен свършва и пускат Дийн Мартин с „Върни се при мен“, няколко двойки от семействата им се присъединяват на дансинга, а малко след тях стават и познатите — Меган и Стефано, Мелвин и Филомена, Тифани и Данте, въпреки че той има доста отнесен вид. Къде е Джо? Поглеждам към масата му и виждам, че там не е останал никой. Тайно се надявах, че ще предизвика протокола и ще ме покани на танц, но не го виждам никъде.

— Танцувате ли? — приближава се Киър към мен.

— Каниш ли ме? — усмихвам му се в отговор. Той наистина ме кани и ето ни на дансинга.

За известно време се оставяме да се люлеем в такт с музиката, а после аз му задавам въпроса:

— Щях да те питам по време на вечерята, но какво щеше да ми казваш преди церемонията?

Той смръщва вежди, за да си припомни.

— Беше нещо, което Клио каза…

— Като говорим за нея… — пускам го аз.

— Какво?

Аз кимам през рамото му.

— Нали не е рано за смяна на двойките? — пита тя малко нервно, като изглежда, че малко се забавлява със собствената си дързост.

Киър иска позволението ми, което аз с радост му давам.

Тъкмо смятам да заема добре познатото място на единствената останала на масата, която гледа как другите танцуват, и някой нежно докосва рамото ми, след което дрезгав мъжки глас казва:

— Танцувай с мен!

Обръщам се и виждам Данте, протегнал ръка към мен. Доста странно усещане е, но се чувствам почти разочарована. Наистина ми се искаше да бъде Джо този път.

— А Тифани? — питам, все едно наистина съм загрижена да не засегна чувствата й.

— Тя има по-добро предложение — посочва той към нея, а тя се е настанила на коляното на някакъв предполагаемо много богат и сбръчкан старец.

— О, перфектно! — подсмивам се аз.

— В такъв случай? — повдига той вежди.

— Би било чудесно — усмихвам се аз.

Това е първият път, когато съм в обятията му след галата на: „Villa d’Este“. Последния път, когато бяхме толкова близо един; до друг, това завърши с целувка, а толкова много неща са се променили оттогава. Вместо да се чувствам зашеметена от страст, се чудя дали ако някога срещна дъщеря му Киара, ще се разбираме добре.

Тъкмо му разказвам за последвалите приключения с Итън и водния му пистолет, когато някой ни прекъсва, като кашля високо и многозначително до нас.

— Може ли да ви я отнема?

Мелвин е. Данте и аз се споглеждаме.

— Това е последната ни вечер заедно — умолително гледа Мелвин.

— Наистина ли? — поглеждам към Данте. Този факт ме поразява.

Той кима утвърдително.

— Утре вечер всички сте свободни да правите, каквото искате.

— В такъв случай? — настоятелен е Мелвин.

— Защо не — съгласявам се аз, а Данте грациозно се покланя.

Мелвин и аз се тътрим по дансинга за минута-две и аз усещам сила в ръцете си, каквато никога не съм подозирала, че имам, с която успявам да го държа на поносима дистанция от себе си, и тогава усещам присъствието на друг мъж около нас — моя четвърти партньор на дансинга за по-малко от две песни. Този път е този, на когото се надявах — Джо.

— Мой ред е! — ликува той и майсторски заема мястото на Мелвин, преди той дори да разбере какво се случва.

— Добре — Мелвин отстъпва с леко придръпване на ръкавите на сакото си. — Просто исках да знам какво е да те държа в обятията си поне веднъж.

Изненадана съм от нежността на думите му и му давам бърза целувка по бузата, след което го изпращам при Филомена.

— Съжалявам, че закъснях, бях в тоалетната — съобщава ми Джо, след което смръщва поглед. — Това май не беше като много прелъстителна реплика? — поклаща глава и ме придърпва по близо до себе си. — Искам да поправя грешките си, Кристи.

— За сватбата на Джаред и Саша ли говориш? — питам аз.

— За всички моменти, в които съм пропуснал да бъда романтичен с теб — въздиша той.

— Наистина ли? — питам аз, въпреки че той звучи напълно искрен.

Приближавам се към него, когато казва:

— Най-после ми просветна наскоро, но когато се оплакваше, че не съм романтичен, аз всъщност си мислех, че ми правиш комплименти.

— Какво? — сключвам вежди аз.

— Знам, че звучи нелепо, но помисли: за мен думата „романтичен“ има такова лигаво и сълзливо звучене, че като ми казваше, че не съм такъв, това ме караше да се чувствам някак… — не намира подходящите думи той.

— По-мъжествен? — подсказвам му.

— По-голям пич, ако трябва да съм точен. Но през изминалите няколко дни разбрах, че няма нищо лигаво в това да караш твоето момиче да се разнежи до припадък. Ужасно готино е! И доста подценявано, впрочем — той се отдръпва назад, за да може да ме погледне в очите. — Ти наистина си най-важното нещо в живота ми, Кристи.

Сърцето ми прелива. Има толкова много топлина и комфорт в този мъж. Сега е моментът да му съобщя новината.

— Хей, вие двамата, стига вече — смее се Киър, който се промъква между нас.

— Чакай! — протестирам.

— Не я давам! — хваща ме още по-силно Джо с грейнала усмивка на лицето.

— Само за минутка, има нещо, за което искам да говоря с нея — упорства Киър. Очевидно незначителният факт, който искаше да ми спомене, се е превърнал във въпрос, нетърпящ отлагане.

— Стой на тази вълна! — инструктирам Джо и изпълнявам желанието на Киър.

Той ме отвежда до масата на Клио и директно й дава знак.

— Клио тъкмо ни разказваше как Лука и Данте са се сприятелили…

— Точно така — тя изглежда щастлива, че ще може да повтори историята заради мен, и ме кани да заема мястото до нея и нейната редичка от изпразнени коктейлни чаши.

— Е, всъщност всичко започва със съпругата на Данте. Тя и Лука са били съученици в Неапол. Останали приятели дори и след като тя се преместила да живее във Венеция. Първоначално Лука и Данте били просто познати, но след смъртта й…

— Тя е починала? — зяпвам аз от изненада. — Жената на Данте е починала?

— Много тъжно, нали? Изглеждали като идеалната двойка. Толкова несправедливо! — поклаща тя глава.

— И тогава… — подсказва й Киър.

— Малко преди погребението жената на Лука го напуснала най-накрая — тя извива очи. — И така, те двамата се озовали в положението на самотни родители и започнали да се подкрепят взаимно, макар и от разстояние.

— Колко сърдечно — промърморвам аз, като тъжа за загубата на Данте. И на Киара…

Киър ме поглежда и ме прекъсва:

— Преди малко казах, че сега разбирам защо Ким и Лука биха приели в последния момент гости от „Любовна академия“ на сватбата, и Клио тъкмо казваше…

— Че изобщо не беше в последния момент.

— Било е планирано от месеци — той ме поглежда многозначително.

— Не съм сигурна, че разбирам накъде биете? — сключвам аз вежди.

— Данте е единствената венецианска връзка със сватбата.

Защо ли изпих последния коктейл, определено ми пречи да мисля ясно!

— Е, и?

Киър въздъхва търпеливо и отново се заема да ми изяснява нещата.

— Аз казах на Клио, че това ме изненадва, защото, доколкото знам, Данте за пръв път е бил Аморе тази седмица.

О, сега схванах!

— Смяташ, че не ни е казал истината, че е Аморе от месеци насам…

— О, не, това определено му е първият път — намесва се Клио. — До този момент той е бил ангажиран само с организацията.

Киър отново ме поглежда, сякаш иска да каже: „Схващаш ли сега?“.

— Занимава се с организацията? — аз официално влизам в списъка на кретените.

— Знаеш, че той е един от основателите на „Любовна академия“, нали? — премигва срещу мен Клио.

Това вече не мога да го понеса, направо не искам да повярвам! Поглеждам към Данте, който в момента танцува със Сабрина, и започвам да мисля, че изглеждат доста близки помежду си.

— Когато ви видях двамата да танцувате заедно — снишава глас Киър, — си помислих, че би било добре да знаеш.

Сядам обратно на мястото си, без да знам какво, за бога, да правя с информацията, която получих току-що.

Данте е един от основателите на „Любовна академия“.

— Готова ли си вече за мен?

— Не още, Джо — извинявам се на мъжа, при когото само преди няколко минути отчаяно исках да се върна. — Трябва набързо да поговоря с Данте.

— Мислех, че си приключила с него — оплаква се той.

— Не съвсем — промърморвам аз, докато се промушвам през поклащащите се тела, за да стигна до него. Трябва ми чистата истина, при това веднага!

— Може ли да поговорим? — питам безцеремонно, като се опитвам да избягвам погледа на Сабрина.

— Разбира се — показва ми той свободно място на близка до нас маса.

— Не тук. Някъде насаме.

Той се оглежда. Навсякъде наоколо е пълно с хора.

— Стаята ми е наблизо — предлага ми.

— Добре, където и да е — ставам все по-раздразнителна с всяка изминала секунда. — Изобщо не мога да повярвам! — започвам аз веднага щом той затваря вратата зад нас.

— Какво има, Кристи? — изглежда обезпокоен.

Поемам си дъх и почти не вярвам, че мога да задам подобен въпрос:

— Вие, Данте Соранцо, не сте ли един от основателите на „Любовна академия“?

Устата му се отваря и се затваря отново. Изглежда неловко, след това казва с въздишка:

— Да.

— О, боже! — вдигам ръце към главата си и излайвам: — Защо тогава се преструваше, че всичко това е толкова непривично за теб?

— Ти защо не каза, че си репортерка? — отвръща той на удара.

Сега е мой ред да изгубя слово.

— От колко време знаеш? — питам аз с доста понижен тон на гласа.

— От първия ден.

Втрещена съм. Сядам на ръба на леглото.

— Затова ли избра да си с мен? — питам аз. — За да имаш контрол над историята?

— Не съвсем. Когато те срещнах… — той прави пауза. — Нека всъщност да ти разкажа събитията в тяхната последователност, така че да си наясно.

— Малко яснота по въпроса наистина ще ми дойде добре — съгласявам се аз.

Той колебливо сяда до мен и започва:

— От доста време не се занимавам с ежедневното ръководене на „Любовна академия“. През изминалата година присъствах единствено на приема при посрещането, за да мога да избирам кой Аморе с кой от клиентите да бъде комбиниран. Оказа се, че имам нещо като талант да създавам подходящи двойки.

— Така ли?

— Брат ти и Клио впрочем доста си допаднаха.

— Наистина ли? — питам с надежда в гласа, след което се сещам, че твърде лесно се оставям да бъда разсейвала. — И така, появяваш се в Академията веднъж на всеки девет дни и…

— Преценявам кой с кого си отива, след което оставям всичко да се развива от само себе си. Такъв беше и планът ми във вечерта на твоето пристигане. Бях направил наблюденията си и бях изказал предложенията си, след което тръгнах да направя доставката си…

— Бил си сред нас по време на приема? Не те видях!

— Носех маска. Аз бях Фантомът на операта.

— Това си бил ти! — отново зяпвам от изненада. — Аз говорих с теб!

— Спомням си — усмихва се той.

О, боже, много ми се събра! Поемам дъх, преди да продължа да задавам въпроси:

— И тогава тръгна…

— … Тръгнах си с пакет под мишница, за да доставя произведението си, което малко след това беше жестоко натрошено!

— Аз наистина много съжалявам за това! — почти се свивам от страх.

— Имаше нещо в теб — поклаща той глава. — И реших да те придружа, за да се върнеш на партито. В този момент изобщо не ми беше хрумвало да стана твой Аморе, само исках да знам, че всичко с теб е наред, изглеждаше много притеснена.

Аз наистина бях — заради него!

— И какво се случи после?

— Сабрина ме дръпна настрана, за да ми каже, че си репортер на английско списание.

— Как е разбрала? — изпадам аз в отчаяние.

— Някаква жена се е обадила и е поискала да говори с теб. Сабрина случайно е прекъснала връзката и затова набрала номера, който се е изписал, и се свързала със списание „Хот“.

— О, боже! — лицето ми пламва.

— Тя не знаела името на жената, която е звъняла, така че попитала дали някой не се е опитвал да се свърже с Кристи Бейли, след което научила, че Кристи Бейли е командирована във Венеция и няма да бъде в редакцията до следващата седмица.

— Дотук с прикритието ми — раменете ми се отпускат надолу. — Не мога да повярвам, че сте знаели през цялото време. Сигурно ме смяташ за ужасна лъжкиня — изведнъж поглеждам към него. — Защо ме заведе във вилата на Джордж Клуни, след като знаеше?

— Знаех, че няма да се възползваш от ситуацията.

— Откъде знаеше?

— Премина теста с полилея на Елтън Джон в ателието на Бубачо — отговаря ми той.

— Било е тест?

— Един вид. Но и без него знаех как ще реагираш. Както ти казах, мога добре да преценявам характери.

— Предполагам, че трябва да го приема като комплимент — казвам аз, като изпускам дълга въздишка.

— Ти всъщност знаеш, че не си избрала точната професия — повдига рамене той.

— Май все по-ясно разбирам, че е така. — А ти? — поглеждам пак към него. — За теб „Любовна академия“ беше ли сериозно занимание? Имам предвид как въобще започна? Исках всъщност да попитам как и с кого я създаде?

— С дъщеря ми — просветва лицето му.

— С Киара?

Той кима.

— Беше нейна идея.

— Но тя е едва на осемнадесет.

— Тогава беше на шестнадесет. Беше в Лондон по една програма за обмен в семейство с пет дъщери, всичките под тридесетгодишни, които непрекъснато разказвали за разочароващия си опит с мъжете. Когато се върна вкъщи каза: „Татко, трябва да научиш тези британци как да се държат с жените, те явно не знаят“.

Смея се.

— Разбира се цялата работа е в това, че често те дори не искат да знаят! Те не виждат смисъл в това да доставят удоволствие на една жена.

Изпитвам известна гордост по отношение на Джо — той схвана идеята. Вярно, съвсем наскоро, но вече е друг човек!

— И така, стигнахме до идеята да комбинираме англичанки с италианци — продължава Данте. — А после, след известно време, започнаха да се интересуват и мъже, които искаха романтична ваканция във Венеция. Трябваше да проучваме техните кандидатури по-внимателно, но открихме, че можем и да поразчупим шаблона в двойките. Във вашия случай си мислехме, че Киър и Меган може би ще…

— О, и аз си го помислих! — намесвам се, като го прекъсвам. — Бях съвсем сигурна, че са един за друг.

— Но сега — аз определено го виждам с Клио…

— Още по-добре — пискам аз.

— Именно!

Умът ми смила цялата тази нова информация.

— Ами Тифани? Защо я събра с горкия Лоренцо?

— Всъщност той поиска — информира ме Данте. — Той има способността да вижда най-доброто у всеки. Убеден е, че при внимателни грижи всеки е способен да покаже и своята по-нежна страна.

— Ти сигурно знаеш, че тя даваше признаци на надежда след вечерята в „Dei Dogi“ — познаваш ли Алесандро, бармана?

— Да, познавам го и бих казал, че неговата чувствителност е подобна на тази на Лоренцо, не мислиш ли?

— Да — веднага се съгласявам аз. — И двамата са толкова страстно искрени в нежността си — след което смръщвам вежди. — Защо тогава при нея с Алесандро се получи, а с Лоренцо не?

— Мисля, че защото беше нащрек спрямо Лоренцо. Отписа го веднага, щом разбра, че е беден.

— Но не за дълго — намесвам се аз.

— Чула си за наследството?

— Да, чух, но не се тревожи, няма да й кажа. Извинявай, та докъде бяхме стигнали…

— Тъкмо смятах да кажа, че Тифани е противоречива натура и тъй като знаеше, че е невъзможно да бъде с Алесандро, защото той е изцяло отдаден на приятелката си, тя се е почувствала свободна да усети цялата нежност, която идва от него.

— Не са ли емоциите възможно най-странните усещания? — поклащам замислено глава и поглеждам към Данте. — Кажи ми в такъв случай какво се очаква от избраните Аморе? Знам, че не е редно, но наистина ли са само консултанти на тема „любовен живот“?

— Дори и консултантите по тази тема имат нужда от любовен живот — усмихва се Данте. — Всички наши Аморе са необвързани, за да избегнем възможните усложнения. От друга страна е нужно и истинско привличане, за да не изглеждат срещите на двойката насилени, а ако възникнат и по-дълбоки чувства, още по-добре!

— Така е — съгласявам се. — Ти наистина предоставяш добра услуга.

Данте се усмихва сърдечно и след това заема доста по-делова поза.

— В такъв случай, след като знаеш всичко това, как ще го отразиш в статията си?

— Всъщност няма да се наложи — извивам очи. — Няма да има статия. Отрязаха я. Не знам дали си чул за статията на Адам в британския таблоид?

Данте кима.

— Заради нея имаме много отказали се клиенти.

— О, не! — простенвам аз. — Но тя е толкова невярна!

— Репутацията ни е опетнена — казва Данте и изглежда тъжен. — Само времето ще покаже дали „Любовна академия“ ще оцелее след това.

Чувствам се болезнено засегната.

— Повече от всичко друго ми се иска да мога да напиша това, което наистина мисля за Академията, и да поправя това… — въздишам. — Но не виждам начин да стане. Редакторката ми не е човек, с когото можеш да преговаряш.

Данте се обляга на лакътя си:

— Имаш ли още въпроси към мен?

Замислям се за момент и след като заемам същата поза, го питам:

— Само от любопитство — с кого бяхте решили да ме комбинирате?

— С един човек, когото ти така и не видя. Носеше червена маска с две различни изражения — половината щастлива, а другата тъжна.

— Не го помня.

— За мой късмет!

За секунда се гледаме мълчаливо и после Данте ми казва с тих глас:

— След като жена ми почина, никога не съм имал намерението да потърся нова любов. В сърцето си винаги ще бъда женен за моята Габриела. Дори само спомена за нея ще ме поддържа до края на живота ми. Но за момент беше хубаво да усетя отново до себе си топлината на друг човек. Когато чух, че си дошла в „Любовна академия“ заради работата си, реших, че не си с отворено сърце за авантюри както другите момичета, така че нямаше да те нараня. И усещах, че пазеше дистанция: сърцето ти не е свободно, нали?

— Не е — казвам аз, като решавам, че е настъпил моментът да му кажа истината.

— Мисля, че това ми даде увереност да потърся и да се радвам на компанията ти. Аз не мога да се обвържа с никого. Не още. Нито сега, нито след още дълги години.

Кимам с разбиране, мислейки си за семейната двойка, погребана на Сан Микеле, и усещам, че се усмихвам, разбирайки колко уместно е било аз и Данте да прекараме това време заедно.

— Ние наистина бяхме идеална комбинация, не мислиш ли?

Данте ми се усмихва и се навежда да ми даде последна целувка по бузата, когато вратата се отваря с трясък.

— Кристи? — вика името ми един разтревожен мъжки глас. Обръщам се и виждам Джо, а неговото безпокойство тутакси се превръща в отвращение.

— И като си помисля, че се разтревожих дали си добре!

— Джо! Чакай! — скачам от леглото, но той вече е отхвърчал.

Обръщам се към Данте:

— Ето и последното, което не ти бях казала…