Стефан Дичев
Рали (21)

И ето как завърши тая тъжна история и как започна нова, която ще остане неразказана

Още много и много страдания трябваше да изтърпим ние, докато гемията, с която тръгнахме на далечен път, се люшкаше от вълна на вълна. И не една опасност ни заплашваше, когато скитахме по гръцките острови, а после покрай брега на Пелопонес и Албания влязохме в Синьото море. Но всичко това преминава, забравя се, а разочарованието ми от Абу Талиб и смъртта на бай Нестор оставиха в душата ми неизлечими следи.

Докато източният вятър надуваше платната на гемията и чайките кръжаха край мачтата, аз си припомних цялата история на бягството ни, мислех си за добрата Мейра и за нейния зъл господар. Тогава неизменно си мислех и за Абу Талиб. Казвах си: той ме обичаше, помогна ми — и след това отиде и ме издаде. Защо? Защото е разбрал, че не съм от неговата вяра?… Абу Талиб, Абу Талиб, докога хората ще се делят от верите си и ще бъдат помежду си по-зли от злите зверове! Не си ти лош по душа, не те знаех лош, а ето че и у тебе има от лошотията. Докога? Погледни Ел Шахин! Какво не надмогна той — вяра, любов… И днес е наш брат.

И за бай Нестор си мислех в такива часове. Неговата Лиллях знаеше вече да казва цели изрази на български. Как няма да се научи, кога има такъв учител! Но бай Нестор остана там, върху острите скали на брега, стиснал в прегръдка смъртния си враг — никога, никога няма да се върне той в отечеството…

Да, полюшваха ме вълните, полюшваха ме спомените. А бати неведнъж ми е казвал:

— Стига спомени! Мисли за настоящето.

Но какво да правя, аз съм си такъв. И спомените ме владеят, и от настоящето не се отказвам. А ако трябва да кажа всичко докрай, аз дори мисля и за бъдещето…

Рано една сутрин ние пристигнахме във Венеция. И тук свършиха всичките ни мъки.

Със сълзи на очи се разпростихме с нашия незабравим Ел Шахин и неговия братовчед, измихме се и се облякохме, както подобава, но да починем — не можахме. От вестниците научихме, че най-сетне Русия е обявила война на Турция и че прехвърля войските си към Дунава.

Това вече се казва да избягаш навреме и навреме да дойдеш!

Два дни, преди да заминем за Букурещ, дето се записахме доброволци в българското опълчение, брат ми и Лиллях се венчаха в тукашната руска черква. Аз, разбира се, им бях кум. А кумица?… И кумица се намери, но това стана много, много по-късно.

След пристигането ни в Букурещ Лиллях постъпи милосърдна сестра в една от руските военни болници. Балю също го зачислиха — при нас, в опълчението. И за щастие така се случи, че ние тримата попаднахме в една и съща рота. Бати Лукан беше десетник, аз тръбач, а Балю тичаше пред нас, сякаш да разузнава, защото той вече имаше опит в тая работа — и то какъв опит!…

Скоро тръгнахме на юг. И тоя път пак на юг! Но сега не бяхме сами, нито бяхме слаби. С велика Русия крачехме ние в една крачка, велик ден беше дошъл най-сетне за нашето многострадално отечество България.